Джой Адамсън
Лъвицата Елза (31)

Кризата

Когато прочетох писмото, почувствувах, че ми прималява. Как можа точно сега край лагера да се появи това семейство, и то с три лъвчета на същата възраст като Елзините. Сякаш нарочно да ни заблудят, че Джеспа, Гоупа и Малката Елза бяха все още около нас!

Тогава си спомних семейството, на което Елза, самата тя бременна, беше дала козата си и се беше държала като „леля“. Възможно ли беше Свирепата лъвица да е майката на тези лъвчета, родени вероятно скоро преди Елзините? В такъв случай областта около лагера е била територията на Свирепата лъвица, преди Елза да бъде настанена тук. При появата на съперница, и то такава, която поддържаше странна дружба с човешки същества, Свирепата лъвица вероятно се беше оттеглила нагоре по реката и беше отгледала децата си там. Спомних си един ден през юли предишната година. Търсихме Елза и мислихме, че сме видели семейството край едно дърво нагоре по реката. Бяхме изненадани от странното им поведение. Сега се питах дали тогава не бяхме взели тази лъвица, която наричахме Свирепа, и нейните лъвчета за Елзиното семейство? Вярно е, че по-късно, когато идваше около лагера, Свирепата лъвица винаги беше сама, но това нищо не значеше. Естествено беше да оставя малките си на безопасно място, когато предприема разузнавателни експедиции. При това положение атаките на Свирепата лъвица срещу Елза бяха само опити да възстанови правата си върху своя стар дом. При тези опити тя се беше натъквала на нас и беше отстъпвала, но след смъртта на Елза тя се беше възползувала от случая, за да прогони лъвчетата на съперницата си и да завладее старата си територия. Значи лъвчетата, които тази сутрин взех за Елзините, бяха семейството на Свирепата лъвица.

Ударът беше много жесток, особено сега, няколко часа след като изпитах щастливото успокоение, че лъвчетата са в пълна безопасност и нямат нищо общо с нападенията на бомите.

Не можех да си представя как бяха успели да преживеят тези седмици сами. Бяха много малки, за да умеят да ловуват. Преди да попаднат на козите, които смятаха за своя естествена храна, трябва да бяха прекарали кошмарен период на глад. Гневният прием на ядосаните туземци вероятно ги беше ужасил. Единственият изход сега беше да се заплати на африканците щедро обезщетение, за да не бързат да се освободят от лъвчетата. След това, без да губим време, трябваше да пренесем нашите възпитаници на безопасно място.

Нищо вече не ме задържаше в лагера. Бързо събрах най-необходимите принадлежности и с Ибрахим, един ловец като водач и пет кози незабавно потеглих при Джордж. В колата не остана място, затова вторият ловец и останалият персонал тръгнаха пеша напряко през храстите.

Лошите пътища ни раздрусаха добре. Пътувахме през местност, осеяна с огромни камъни. Сякаш някой великан, за да се забавлява, беше разхвърлял скалите наслуки. От време на време минавахме край малки африкански селища, свити като гнезда сред канарите. Кръглите пръстени землянки напомняха купчини пръст и подхождаха напълно на пейзажа.

Стигнахме Тана точно преди да се стъмни. Оттук нататък, около тридесет километра, храстите бяха толкова гъсти, че нищо не се виждаше. За да се избягнат препятствията, водачът трябваше да върви пеша пред колата. Клоните безмилостно шибаха лицето му, но той геройски избираше път сред повалените дънери, дупки, пълни с вода, и скали.

Два дълги часа се промушвахме през храстите. Най-после стигнахме брега на една бърза река, широка около петнадесет метра. Свалихме вентилаторния ремък, спуснахме се по стръмния бряг и като газехме във водата до колене, успяхме да избутаме колата на другия бряг. Тук попаднахме на бомата на главатаря. До лагера на Джордж оставаха още три километра. Научихме, че Джордж беше устроил засада на лъвчетата, и като оставих всичко, продължих с колата. Пристигнах при него към 9 часа.

Докато чакахме идването на лъвчетата и палехме на интервали силна батерия, за да ги упътим, Джордж ми разказа за раната на Джеспа.

През нощта на 25-и няколко туземци решили да убият лъвчетата. Те заградили едно от тях (Джеспа) в трънената ограда, зад която пазели стадо кози. Лъвът бил убил две от козите, но преди да може да избяга с плячката си, бил заобиколен от групата разгневени туземци, въоръжени с лъкове и отровни стрели. Лъвът потърсил прикритие в гъстата ограда от тръни. Африканците изстреляли около двадесет отровни стрели. За щастие оградата била толкова дебела, че стрелите не могли да проникнат. Само една стрела, пусната от един младеж, стигнала целта. За щастие върхът на стрелата не бил отровен, защото момчето било твърде младо, за да му доверят смъртоносни стрели.

Върхът на стрелата не беше проникнал дълбоко в хълбока на Джеспа. Зъбецът и седем-осем сантиметра от дръжката се виждаха под кожата. Част от дръжката, около три сантиметра, висеше надолу. Джордж се надяваше, че от собствената си тежест върхът ще падне сам. Раната беше на такова място, че Джеспа можеше лесно да я ближе и да предотврати инфекцията. Стрелата не пречеше на движенията му и едва ли му причиняваше болка — Джордж го беше видял да лежи на нея. Лъвчетата се държаха много приятелски, не го отбягваха, но, разбира се, и дума не можеше да стане Джеспа да му позволи да отстрани стрелата.

Джордж нае тридесет африканци да изсекат една просека от тринадесет километра край реката, за да можем да пренесем целия лагер с камиона. По-късно преместихме лагера, за да избегнем пътя на хипопотамите, които идваха на водопой.

Съставихме план за действие. Джордж реши да дежури всяка нощ с ландроувъра. По пътищата, по които мислеше, че лъвчетата минават за бомите, щеше да постави месо. Аз щях да правя същото в лагера. Ловците, екипирани със сигнални ракети, щяха да пазят бомите. Ако някой от нас видеше лъвчетата, щяхме да предупреждаваме Джордж с изстрели: ловците с един, аз с два.

Когато се стъмни, Джордж тръгна за своето дежурство. Тази нощ лъвчетата минаха по друг маршрут, нападнаха една бома и удавиха една овца. Преди да могат да се нахранят, сигналните ракети на ловците ги прогониха.

През нощта валя и това затрудни издирването на следите на другия ден. С надежда да доведе лъвчетата до своя ландроувър Джордж влачи една заклана коза през храсталака до колата. Дано подушеха месото. На следната сутрин обаче се оказа, че само хиени и чакали се бяха отзовали на поканата. През нощта лъвчетата опитаха късмета си с друга бома и удавиха две кози. Отново ги прогониха, преди да могат да се наядат.

Дъждовете щяха да започнат скоро. Тревожехме се, защото без камион с двойно предаване щяхме да бъдем заковани на едно място. Старата „Темза“ беше безполезна в девствения лес, а не можехме да заемем бедфорда на Кен Смит за неопределено време. Камион ни трябваше също, за да вдигнем лагера, да помогнем на работната група и преди всичко за окончателното преместване на лъвчетата, когато ги хванем.

Всъщност ни трябваха два камиона, един за лъвчетата и един за лагерните ни съоръжения. Двата ландроувъра щяхме да използуваме за личния ни багаж. Колите не трябваше да бъдат претоварени, защото сигурно щеше да се наложи да теглим камионите по лошите пътища.

Посъветвахме се и решихме аз да отида до Изиоло и да поръчам един нов „Бедфорд“ като този на Кен и да натоваря на него поръчаните за пътуването клетки.

На другата сутрин, след като чух, че лъвчетата се бяха опитали да нападнат две боми, но били отблъснати, преди да направят пакост, потеглих с предания Ибрахим.

Проучих въпроса за поръчката на нов „Бедфорд“. Казаха ми, че за доставката ще трябват около три седмици. Не можех да чакам толкова и разпитах дали можем да наемем камион от една фирма, която организираше сафари. Оказа се, че може, и след като направих необходимото, тръгнахме обратно с камиона на Кен към Елзиния лагер, за да вземем нещата, които бяхме оставили там, и да преспим.

Нощта беше много спокойна и ласкавата лунна светлина създаваше чувство на мирна хармония. Лежах будна и късно през нощта чух бащата на лъвчетата около лагера. След това той отиде при Голямата скала и накрая прекоси реката. Това беше последната нощ в нашия стар лагер, който за мен беше станал втори дом.

Пристигнах в Тана към 5 часа. Джордж ме посрещна уморен. Въпреки че обикалял района всеки ден и дежурел в ландроувъра всяка нощ, не успял да намери лъвчетата. А те всяка нощ нападали някоя бома.

Джордж изглеждаше изтощен от безсънните нощи, напрежението и грижата, че неговата работа в Изиоло изостава. Но докато сегашната криза траеше, той не можеше да напусне Тана, дори за една нощ.

На следната сутрин един от нашите помощници докладва за следа на лъв, която водела към Елзиния лагер. Той беше загубил следите край реката срещу ловния пост.

Тази вечер към 9 часа Джордж седял край месото. Внезапно пред него изскочили Джеспа и Малката Елза. Били ужасно измършавели и стрелата още стърчала от хълбока на Джеспа. Те обаче били спокойни и Джеспа изблизал рибеното масло от чинийката, която Джордж държал. Яли настървено и не си тръгнали до 5 часа сутринта. След този случай сметнахме, че Гоупа е изоставил брат си и сестра си и че следата, която помощникът беше видял по посока на стария лагер, беше негова.

През целия ден Джордж изплащаше обезщетения на туземците. Вечерта зае позиция край едно място, където мислеше, че лъвчетата си бяха направили леговище. През цялата нощ валя дъжд. Лъвчетата не дойдоха тук. Те отишли на мястото, където го бяха видели предната нощ, и след като не го намерили, нападнали три боми, убили две кози и изподрали други шест. Сутринта нашите помощници проследиха следата. Те видели и двете бягащи лъвчета.

По-късно пристигна един ловец от Елзиния лагер. Той докладва, че през нощта на 5-и срещу 6-и млад лъв оставил отпечатъци около мястото, върху което Джордж обикновено построяваше палатката си. След това отишъл към Голямата скала. Следната нощ се върнал с един възрастен лъв, който не влязъл в лагера, но прекосил реката. Младият лъв отишъл първо до дървото, което ние използувахме като „хладилник“, после при гроба на Елза и накрая влязъл в старата клетка. Това потвърди убеждението ни, че лъвчето беше Гоупа. Безсъмнено, отвратен от това, че го гонеха от бомите, преди да се нахрани, и принуден от силния глад, той беше надвил вродената си боязливост и предприел това пътуване до дома сам с надежда, че ще ни намери в лагера и ще го нахраним.

Ако Гоупа поведеше другите лъвчета и ги примамеше да се върнат в Елзиния лагер, нашата задача ставаше по-лесна.

Тази нощ на връщане от една бома, където изяли част от умряла коза, изхвърлена от туземците, лъвчетата минаха на стотина метра от Джордж. Бяхме отчаяни. Не можехме да направим нищо, освен да подсилим трънените огради и да увеличим постовете на ловците около бомите.

През целия следващ ден небето беше натежало с дъждовни облаци и след като си легнах, заваля. Тревожех се за Джордж. Той дежуреше сред този потоп в малката си палатка, заобиколен от лъвове. Чуваха се също гласове на хипопотами, и то по-близо до палатката ми, отколкото бих искала, но все пак задрямах.

Събудих се внезапно от някакво равномерно плискане. То беше примесено с барабаненето на дъжда върху брезента на палатката и бученето на придошлата наблизо Тана, тъй че не можех изведнъж да разбера какво става — може би някой прекършен клон се удряше в брезента? Реших да не му обръщам внимание. Тогава един от коловете падна. Запалих фенерчето си и видях, че плискаха вълни, които се разбиваха в палатката.

Лагерът беше построен на около три метра над обичайното ниво на реката. За три часа водите на Тана се бяха покачили толкова, че накъдето и да погледнех, виждах само вода. При светлината от фенерчето можах да забележа, че равнината зад лагера представляваше тресавище, осеяно с дълбоки локви. И все пак това беше единственото място, където можехме да избягаме, разбира се, ако реката не стигнеше там преди нас. Само тридесет сантиметра още и водата щеше да го погълне.

Почти изпаднах в паника. Изкрещях на момчетата, но техните палатки бяха на около двеста метра и сред гърмящия рев на Тана не можеха да ме чуят. Затичах се с все сила. Краищата на палатките им бяха здраво завързани и те спяха дълбоко като в същински капани. Ако не бях стигнала до тях навреме, всички можеха да се издавят.

Момчетата се измъкнаха навън и веднага разбраха опасността. Първо свалиха голямата палатка на Джордж, където стояха карабините, лекарствата, храната и съоръженията ни. Тя беше наводнена до половината и струпахме, каквото можахме да измъкнем от водата, в равнината. После свалихме и моята палатка. Само моето фенерче работеше, но скоро и то падна във водата и останахме в мрак. Цяло щастие, че Ибрахим беше тук! Той организира изпадналите в паника мъже и успя да спаси от пороя повече от вещите ни.

Засега бяхме в безопасност, но ако не се случеше чудо, само след минута нашето единствено убежище щеше да бъде наводнено.

Забих една пръчка в калта, за да отбелязвам нивото на водата, и тревожно вперих поглед в нея. Едва можех да повярвам на очите си — водата оставаше на същото равнище. За наше щастие тя беше достигнала връхната си точка, преди да отнесе лагера.

Тръгнахме да спасяваме ландроувъра на Джордж. Той беше затънал във водата, но за наш късмет стоеше под едно дърво и с помощта на импровизирана макара го вдигнахме и закрепихме над водата, за да не бъде отнесен. Ибрахим и тук беше незаменим. Без него нямаше да успеем в тази операция. Когато и това се свърши, останахме да чакаме зората, мокри и изтощени.

Щом се съмна, пристигна Джордж, измръзнал и мокър. Разказа ми, че преди дъжда Джеспа и Малката Елза дошли, изяли огромно количество храна и скоро си отишли. Когато пороят започнал, всички колове на палатката му поддали и тя паднала върху него. Джордж останал под мокрия брезент. Чувствувал се много зле, защото ако лъвчетата се върнели, щял да бъде напълно безпомощен. Джеспа и Малката Елза обаче, както по-късно се разбра, били заети с друго: въпреки че яли до насита, нападнали една бома и убили коза.

Когато дойде време за закуска, реката беше спаднала с два метра. Изследвах с бинокъл неспокойните вълни и видях заплетена в клоните на едно дърво да стърчи обърната надувна лодка. На другия бряг великолепна чапла с бързи удари смазваше главата на една риба в скалата. Доста трябваше да се потруди и тя, за да приготви закуската си.