Джой Адамсън
Лъвицата Елза (41)

Цената на свободата

Месеци вече се борехме с ужасно време, колата ни се развали, бяхме изоставили работата си, вредяхме на здравето си, а вероятността да намерим лъвчетата беше съвсем малка.

На 2 февруари директорът дойде в Серонера и аз помолих писмено да ни разреши да нощуваме на открито, тъй като това оставаше единствената ни надежда да видим лъвчетата. Той отговори, че такова разрешение не е от неговата компетенция, но ако желая, щял да предаде молбата ми на управата да я разгледа на съвещанието през март. Март — дотогава цяла година, откак Джеспа носеше стрелата, ако сама не беше паднала. И ако беше жив! Нямаше към кого друг да се обърнем за получаването на това разрешение. Затова продължихме да търсим. Опитвахме се отчаяно да намерим път до платото на възвишението, но едва след намаляването на дъждовете успяхме да стигнем платото и да тръгнем по него. Рано сутрин и късно следобед беше най-подходящото време за търсене, ние обаче не можехме да стигнем областта нито достатъчно рано, нито да останем до късно, защото според правилника трябваше да сме в Серонера, преди да се стъмни.

Една вечер директорът ни посети. Той предложи, ако смятам, че бих могла да изясня по-добре въпроса, да отида лично на събранието през март. Той обеща да се опита да уреди това. Управителят на лагера, който беше дошъл с директора, ни разказа, че преди два дни една лъвица изскочила изпод платнището на неговия ландроувър, оставен под навеса, и днес повторила спектакъла. Очевидно тя се беше приютила от дъжда, но управителят заяви, че вече ще завързва платнището на колата си.

След няколко дни ми съобщиха, че управата е готова да ме изслуша. Когато наближи времето, тръгнах за Аруша. Джордж остана сам да продължи търсенето. По пътя си из равнината срещнах големи стада гну и зебри, които се връщаха от високите места. Докато дивечът отсъствуваше, нямаше смисъл да претърсваме равнината, но сега реших, като се върна, да видим дали нашите лъвчета не бяха около тези стада.

Изпълнителният комитет на управата се състоеше от председателя, трима члена и директора. Един ветеринарен хирург присъствуваше като консултант. Моята молба беше все същата — да ми разрешат да спя на открито и ако намерим лъвчетата, да направим необходимото за Джеспа. Молбата ми беше отхвърлена. Основание: мнението на хирурга, който никога не беше виждал Джеспа, и телеграмата, изпратена от Джордж през юли, която гласеше, че бяхме намерили лъвчетата в отлично състояние. Възразих, като напомних, че по-късно при първа възможност да разгледаме лъвчетата отблизо бяхме опровергали изявлението, колкото се отнася до Джеспа. Подчертах, че много компетентни хора бяха подкрепили нашето становище, че хирургическата интервенция в случая с Джеспа може да се окаже решаваща. А това са хора, които не биха рискували името си и не хабяха думите си на вятъра. Никакви доводи не помогнаха. Всичко остана така, както през последните девет месеца. Преди да напусна събранието, ми съобщиха, че през следващия дъждовен сезон — април-май — Серенгети ще бъде затворен. Ако искахме, можехме да дойдем като туристи през юни.

Когато съобщих на Джордж резултата, той реши да се обърне към министъра на земеделието и горското стопанство в Танганайка. Джордж изпрати на министър Тюа нашата молба. Отговорът беше отрицателен.

Оставаше ни малко време. Концентрирахме търсенето върху области, където нямаше мухи цеце. Решихме, че ако се наложи, ще се върнем през юни и ще продължим да търсим Джеспа. Инспекторът се върна от едно сафари и ни каза, че бил видял един хром млад лъв, за който скоро бяхме чули и от друг бял ловец. Придружавал го неговият другар и очевидно той ловуваше и за двамата. Инспекторът застрелял едно Томи, за да му помогне, но се съмняваше, че лъвът ще оздравее. Той смяташе да го наблюдава известно време и ако е необходимо, да прекрати мъките му. Инспекторът ни уверяваше, че това не е Джеспа, защото лъвът нямал белег или рана. Все пак ние веднага тръгнахме да търсим раненото животно. Срещнахме група ловци. Те бяха видели два много млади лъва, единият от които куцал, на петнадесет километра от мястото, където беше минал инспекторът. Това беше друга двойка, защото едва ли куцо животно можеше да измине толкова бързо това разстояние.

На няколкостотин метра от хълма Нааби забелязахме скали и дървета — идеално място за леговище на лъвове. Оттук удобно се наблюдаваше околната равнина, която сега гъмжеше от дивеч.

Сред скалите лежаха два млади лъва. Джордж ги знаеше от по-рано, когато единият бил болен. Сега двата изглеждаха чудесно. Те нежно търкаха глави един в друг, както нашите лъвчета. Наблизо почиваше и една лъвица. Спряхме колата, за да я снимаме. Тя се търкулна по гръб, вдигна лапи във въздуха и мързеливо се прозя.

Една сутрин видяхме млад, рус лъв с три лъвици. Те ни пуснаха да се приближим. Лъвът беше много по-възрастен от Джеспа, но приличаше страшно много на него. Как исках един ден и нашето лъвче да стане глава на такова семейство и да бъде така щастлив! Следобед отново видяхме семейството в равнината. Те избираха жертвата за своята вечеря измежду група от три зебри и едно малко, които пасяха, без да подозират опасността, която ги дебнеше от около половин километър.

Една от лъвиците легна по корем и пропълзя напред. След тридесет метра тя се спря, за да я настигнат другите. Лъвът охраняваше тила. Следващите тридесет метра води друга лъвица. Когато стигнаха на около седемдесет метра от жертвата, една от зебрите ги забеляза. Като разбраха, че са открити, лъвовете застанаха неподвижно. Зебрата продължи да пасе спокойно, без да ги изпуска от очи. Междувременно малкото скубеше тревата и без да иска, се приближи до лъвовете. Наоколо беше тихо, спокойно и сърцето ми мъчително се сви, като гледах как малката зебра невинно се приближаваше до лъвовете. Те не бързаха, седяха в една редица и наблюдаваха. Все пак лъвовете трябваше да живеят! Коя бях аз да ги съдя, че убиват, за да се хранят? Аз, която едно време смятах застрелването на една беззащитна сърна за голямо спортно постижение! Вярно, това беше отдавна и след като живях известно време сред дивите животни в тяхната естествена среда, не мога да си представя как някога съм отнемала живота на безобидни същества само за да кича с трофеи моята суета!

Денят догаряше. Ние трябваше да караме към къщи и не видяхме края на лова. Вероятно малката зебра се беше спасила, защото на следващия ден не намерихме тук нито лъвовете, нито лова им. Няколко километра по-нататък срещнахме три лъвици, които поглъщаха прясно убита гну. Една от лъвиците много внимателно отстраняваше космите от брадата на антилопата и ги изплюваше. Това ми напомни Елза, която много мразеше косми и пера и въпреки че обичаше токачки, отказваше да ги яде, ако не бяхме изскубали перата. Следобед наблюдавахме много интересна церемония, изпълнена при завръщане на диво куче от лов. Попаднахме на осем диви кучета. Те лежаха пред бърлогата. В това време, запъхтяно, се приближи девето куче. То поздрави, като се потъркваше о всеки член на глутницата. Когато изреди всички, кучето се отстрани и дефекира. След това се върна и легна до другите. Последователно пристигнаха още четири кучета и всяко изпълни същия церемониал. Очевидно при всяко завръщане в бърлогата дивите кучета поздравяваха своята глутница по този начин.

На връщане от нашата обиколка на хълма Нааби видяхме семейство от осем лъва и спряхме. Един млад лъв се втурна към колата, седна наблизо и ни загледа. Дали не беше Джеспа? Лъвът обаче нямаше белег и изразът му беше различен. Искахме да проверим по-добре, но нямахме време, защото трябваше да се връщаме в Серонера, преди да се стъмни.

Рано на другата сутрин тръгнахме да търсим лъва. Намерихме семейството на същото място. Всички дремеха и не ни обърнаха внимание, с изключение на младия лъв. Той се приближи, обиколи колата и изобщо се държеше толкова приятелски, че нашите съмнения се събудиха отново. Решителният изпит беше чинийката с рибено масло. Подадохме му я. Лъвчето я погледна с пълно безразличие. Братята и сестрите му събраха кураж и дойдоха да играят около колата. Трябваше да се примирим с обстоятелството, че това не бяха Елзините деца, въпреки че най-голямото лъвче имаше много общи черти с Джеспа, включително навика да бди над семейството, докато възрастните почиват и възстановяват сили за нощния лов. Когато лъвчето се убеди, че не бяхме опасни, то се сгуши край баща си. Сложило глава на лапите си обаче, то продължаваше да ни наблюдава през полузатворени очи дълго след като останалите заспаха.

Изгубихме всякаква надежда да намерим ранения лъв, въпреки че много искахме да се уверим, че не беше Джеспа. Един ден неочаквано го съзряхме край една локва. Другарят му беше с него, а наблизо стояха два млади лъва с къси гриви. Четиримата изглежда, бяха образували една ергенска компания, за да помагат на болния лъв. При нашето приближаване тон се изправи, но внимателно седна пак. Очевидно болният крак го болеше, когато тежестта падаше върху него. Мускулът на ранения крак беше атрофиран, лъвът — слаб и очите му изразяваха болка. От пръв поглед разбрах, че не беше Джеспа, но кой знае, може би и нашето лъвче сега беше в подобно състояние.

Скоро трябваше да напуснем Серенгети за два месеца. Бяхме изучили подробно лъвското население около хълма Нааби и решихме последните дни да претърсим Долината на лъвчетата.

На път за къщи забелязахме грабливи птици и тръгнахме към мястото, над което кръжаха. Двойка лъвове ядяха бивол. Те бяха възрастни и ако не беше разликата в годините, щяхме да сме убедени, че бяха Джеспа и Гоупа. Светлият лъв имаше тясна дълга муцуна, златисти очи и същия добродушен и достоен израз като Джеспа. По-тъмният също беше кривоглед като Гоупа. Но те бяха поне четиригодишни, с напълно развити гриви. Невъзможно да бяха нашите лъвчета!

Последните дни карахме безспир от изгрев до залез с надежда да видим лъвчетата, преди да заминем. Пет месеца прекарахме в Серенгети, по-голямата част от които при крайно лоши атмосферни условия, карахме непрестанно, напрягахме себе си и превозните средства повече, отколкото можеха да издържат, бяхме претърсили всяко достъпно място, където смятахме, че лъвчетата можеха да бъдат. Напразно! Единствената полза беше, че опознахме животните в областта и изучихме поведението им през дъждовния сезон, както и че оставихме пътища, които инспекторите можеха да използуват, за да стигат до недостъпните дотогава части в Серенгети.

Последен ден! Отново грабливи птици ни заведоха до един убит бивол близо до мястото, където няколко дни преди това бяхме видели двата възрастни лъва, които приличаха на Джеспа и Гоупа. По-тъмният лъв беше напълнил стомаха си до спукване и пазеше новия лов от три нахални чакала. Те използуваха всеки случай да отмъкнат някоя хапка, докато най-после един сърдит рев ги прогони окончателно. Светлият лъв не участвуваше в отбраната. Той лежеше на сянка и утринният вятър развяваше гривата му.

Колко прекрасни бяха тези лъвове — сдържани, но дружелюбни, изпълнени с достойнство и самообладание. Гледах ги и разбрах защо човекът винаги се е възхищавал от лъва и дори е направил от него символ. Царят на животните, както го наричат, е толерантен монарх. Той е хищник, но хищниците са необходими, за да се поддържа равновесие сред дивите животни. Лъвът не е вреден, той не напада човек, освен когато го преследват заради кожата му или когато не може да намери по-активна жертва. Той никога не убива, освен за да се храни. Погледнете колко спокойно пасат антилопите покрай лъвове с пълни стомаси!

Приятно ми беше да наблюдавам сцената пред нас. Мислех за лъвчетата на Елза. Къде бяха в този момент? Където и да бяха, моето сърце беше при тях. Но то беше и при тези два лъва пред нас. Наблюдавах тази красива двойка и открих в тях много от характерните черти на нашите лъвчета. Действително във всеки лъв, който срещахме, докато търсехме малките, аз разпознавах нещо от Джеспа, Гоупа и Малката Елза — духа на всички величествени лъвове в Африка. Нека бъдат запазени от стрели и благословени те и тяхното царство.