Джой Адамсън
Лъвицата Елза (4)

Лъвове — човекоядци

Един ден наскоро след нашето завръщане вкъщи бяхме излезли на дълга разходка. Забелязах, че Елза върви трудно, като че ли нещо я болеше. Свечеряваше се, а на нас ни предстоеше още доста дълъг път по стръмни каменисти склонове, покрити с храсти. По едно време Елза просто отказа да върви. Джордж мислеше, че тя има запек, и предложи да й направим клизма, но за това трябваше да се върна вкъщи и да отида с кола до Изиоло, за да взема необходимите неща. Докато аз вършех това, Джордж остана с Елза да ме чакат.

Когато се върнах с топлата вода, иригатора и фенера, беше вече тъмно. Едно нещо е да направиш клизма в кабинета на ветеринарния лекар, а съвсем друго — да лекуваш лъвица сред трънливи храсти, и то на тъмно!

Успях да вкарам половин литър вода в бедната Елза, но тя не позволи повече. А това, разбира се, беше малко и не оставаше друго, освен да я пренесем вкъщи.

Аз отново отидох до дома, взех походно легло вместо носилка, няколко джобни фенерчета, извиках шест момчета за носачи и поведох отряда към хълма.

Едва поставихме леглото на земята и Елза легна на него по гръб с краката нагоре. Новият начин на пренасяне очевидно й харесваше. Наистина човек можеше да помисли, че цял живот е пътувала все така. Тя обаче тежеше около осемдесет килограма и запъхтените носачи съвсем не споделяха нейното удоволствие. На всеки пет минути те спираха, за да си отдъхнат. А лъвицата лежеше най-спокойно и дори от време на време потупваше най-близкия до нея носач, като че ли го караше да побърза.

Когато най-после стигнахме вкъщи, всички освен Елза се бяха измъчили страшно. Трябваше да обърнем леглото, защото тя не искаше да се помръдне от него.

Оказа се, че има глисти. Сигурно се беше заразила на брега на океана.

Елза се оправи бързо. Наскоро след този случай Джордж трябваше да се залови с два лъва — човекоядци, които за три години бяха убили или ранили двадесет и осем души от племето боран. Елза и аз придружихме Джордж в тази експедиция, която се оказа трудна и опасна.

За тези хищници се разправяха много страшни истории. Късно една вечер единият лъв се промъкнал в колибата — бомата^[1] — на млад юноша и го повлякъл със себе си. Момчето викало за помощ, но никой не посмял да се помръдне; само две кучета се спуснали със силен лай след лъва. Звярът пуснал жертвата си, прогонил кучетата и се върнал отново при момчето, което отвлякъл далеч. Виковете на нещастника се изгубили постепенно в далечината.

Бораните са много храбри и единствени от всички африкански племена, които още ходят на лов за лъвове с копия^[2]. Те ходят на лов и за слонове не заради месото, а просто за да докажат своето мъжество. Когато открият слонове, младежите си обявяват съревнование кой пръв ще обагри копието си. Младите мъже в племето не могат да разчитат на успех сред девойките, ако не са убили поне един опасен звяр.

Въпреки смелостта на мъжете от племето боран двата лъва — човекоядци бяха успели да вселят голям страх дори сред тези храбреци. Двата разбойника били необикновено смели и хитри, а когато ги подгонели, се криели в гъстите храсти на пресъхнали речни корита, където е невъзможно човек да хвърли копие. Разбира се, голяма роля играеше и суеверието. Туземците вярват, че преди да тръгнат на лов, лъвовете излизат на някоя пясъчна полянка, изкопават две ями с лапите си и играят играта бау (старинна игра от незапомнени времена, която прилича на дама и е разпространена из цяла Африка). Ако всички признаци показват успех, лъвовете тръгват, иначе остават да чакат друг благоприятен случай. Уверяваха ни също, че двата лъва са духовете на двама „свети хора“, убити преди много години от жителите на племето, които сега се върнали, за да си отмъстят. Туземците така силно вярваха в това, че бяха извикали друг „свят човек“ да дойде от далеч, за да прогони духовете. Магьосникът дошъл със своите реквизити — книга, звънец и свещ, — взел за труда си шестдесет кози, а лъвовете продължили да вършат безобразията си. Джордж и други ловци, бяха идвали веднъж тук, но поради липса на време не бяха успели да убият лъвовете. Това беше накарало боравите да решат окончателно, че лъвовете са свръхестествени същества и никой не може да се справи с тях.

Затова сега, независимо от приближаването на дъждовния сезон ние бяхме решили да убием лъвовете и да премахнем суеверието. Не подозирахме, че за това ще ни трябват двадесет и четири дни и нощи.

Потеглихме — Елза и аз в камионетката, Джордж, един млад офицер, дошъл в отпуск в Кения, и няколко други ловци в ландроувъра и ремаркето. Намерихме удобно място за лагер на около три километра от търговския център Мерти. Местността наоколо беше открита. При лов на лъвове — човекоядци това е важно условие: по-малка опасност има да нападнат лагер на открито, отколкото скрит в храсталаци. Разположихме палатките си под разкошни акации на около половин километър от реката Уазо Нииро.

Като направихме лагера, отидохме до Мерти да узнаем последните вести. Търговският център се състоеше от три глинени постройки с ламаринени покриви, собственост на сомалийци. Сомалийците ни разказаха, че през последните три месеца лъвовете не били убивали хора, но непрекъснато нападали стадата. Само преди няколко дни те нападнали задния двор на най-големия магазин и отвлекли едно магаре. През целия месец нощем чували рева на лъвовете нагоре-надолу по реката.

Джордж извика водачите и старейшините на племето и им каза да предупредят всички, които живееха край реката, да ни известят веднага, щом лъвовете нападнат някое стадо.

Лъвовете — човекоядци обикаляха целия район, който се простираше почти на осемдесет километра по течението на реката Уазо Нииро. Те като че ли разбраха нашите намерения от самото начало. Лъвовете се чувствуваха отлично в гъстите непроходими крайбрежни храсти. Бяха издръжливи, вървяха много и за тях не представляваше трудност да изминат почти петдесет километра за една нощ по хлад, докато ние можехме да ги преследваме само денем в най-голямата горещина, като се провирахме през гъсти храсти с остри бодли или през палмови клонки, които пречеха на видимостта, или затъвахме до колене в блатната тиня.

Започнахме с това, че Джордж трябваше да извърви шестдесет километра, докато убие зебра. Той завърза зебрата за дънера на едно акациево дърво в храстите на около километър и половина от лагера ни. В долните клони на акацията на три-четири метра от земята направихме махан^[3].

Три нощи подред Джордж и младият офицер дежуриха на махана. Чувахме как лъвовете реват край реката, но не се случи нищо. Аз седях в лагера и слушах страшния нощен концерт. Елза кротко спеше близо до мен в камионетката. Дали не чуваше, че нейни родственици реват така близо? Беше просто парадоксално: ден и нощ ние тичахме след тези страшни лъвове — човекоядци, а когато, уморени и отчаяни от неуспехите си, се връщахме в лагера, първата ни работа беше да отидем при нашата лъвица. И нейната преданост ни награждаваше за всички изпитания. Лъв срещу лъв?

Независимо как се държаха тези разбойници аз неволно се възхищавах от тях. Дори Джордж, който имаше пълно основание да ги ненавижда (веднъж много беше пострадал от лъв), смяташе тези лъвове за най-умните диви животни, които някога беше преследвал, и ги уважаваше.

През четвъртата нощ, когато Джордж и Джон, уморени от нощното чакане, решиха да си отспят в лагера, разбойниците отишли под акацията и задигнали месото. Трябваше да се сложи друго. Отново ловците дежуриха три нощи, а през деня вървяха по следите на лъвовете без резултат. Когато ловците пак останаха да спят една нощ в лагера, лъвовете отново се възползуваха от случая и задигнаха месото. Още малко и ние като жителите от племето боран щяхме да повярваме, че лъвовете бяха „свети хора“ или по-скоро дяволи!

Изменихме тактиката, като съсредоточихме усилията си към лова през деня. Два пъти успяхме да дойдем много близо до тях, но и двата пъти чухме как успяха да избягат, преди да имаме възможност да стреляме. Ходенето на лов пеша беше много трудно не само поради горещината, но и затова че трябваше да вървим наведени през тунели в храсталаците, а и рискувахме да срещнем по пътя носорози и слонове. Дъждовете бяха започнали горе в планината и водите на реката се покачваха. Лъвовете живееха на отсрещния бряг и трябваше да отидем там незабавно, докато все още можеше да се използува бродът под селището Мерти.

Рано сутринта събрахме палатките и тръгнахме към брода. През нощта водата беше придошла и нивото й се покачваше непрекъснато. Потопих пръчка, за да измеря дълбочината, но тя бързо потъна и водата я отнесе. Все пак решихме, че ще можем да минем с колите. Джордж откачи ремаркето от ландроувъра, пусна ремъка на вентилатора, за да запази свещите от нахлуването на водата, и на малка скорост премина благополучно през реката. Сега беше моят ред. Елза, както винаги, беше вътре в камионетката. Водата бързо минаваше край нас и влачеше клони и дървета. Като стигнахме до средата на реката, моторът ми закашля и замлъкна. Нищо не можеше да го накара да продължи. Пуснахме Елза да излезе. Тя радостно се хвърли във водата и започна да лови плуващите клонки, като че ли всичко това бяхме уредили за нейно забавление. Тя така пляскаше из водата и с такова удоволствие потапяше мъжете, които газеха до рамене във водата и се мъчеха да изнесат вещите от камионетката, че се принудихме да я вържем. Като изнесохме нещата на брега, опитахме да издърпаме камионетката с ландроувъра. Тя обаче се наклони застрашително на една страна и веригите, които бяхме донесли, се оказаха къси. Вързахме ремъци от биволска кожа и с общи усилия, с блъскане и дърпане извлякохме камионетката от реката под бурните крясъци на маймуните, които присъствуваха навсякъде.

Трябваше да направим лагер на брега на реката. Целия ден прекарахме в сушене на вещите си. Боеприпаси, дрехи, лекарства, книги, провизии, моторът на камионетката, резервните части, одеялата, палатките — всичко беше мокро. Елза прекара деня на брега на реката. Обикаляше и душеше всичко, а тютюнът на Джордж я накара да направи гримаса на отвращение.

На другия ден реката излезе от бреговете си и заля всичко наоколо. Трябваше да се местим по-нагоре. През следващата нощ валя страшен дъжд и ние се бояхме, че това ще попречи на преследването на лъвовете. Все пак решихме да потърсим дърво, на което да можем да сложим махан. Храстите от тази страна на реката бяха ниски и трябваше да се задоволим с едно не много високо дърво мсуаки. То едва позволяваше да се сложи махан на такава височина, каквато не може да се достигне от гладни лъвове. Джордж уби зебра и я привърза за стъблото на дървото. Щом се стъмни, той и Джон се качиха на махана. Навярно лъвовете бяха почувствували, че нашият махан, сложен на два и половина метра от земята, не беше много сигурен, защото само след един час ловците чули лъвовете да реват. Единият рев се носел от брода, до който имаше половин километър, а другият — от отсрещния бряг. Първият лъв се чувал все по-близо и по-близо, гласът му бил толкова силен, че маханът треперел от него. След това Джордж чул познатия шум — лъвът разкъсал зебрата. Било много тъмно и нищо не се виждало. Решили да почакат лъвът да се увлече в храненето. Тогава Джон запалил фенера и го осветил. Той бил залегнал с гръб към ловците, заврял глава в месото. Неудобно положение за стреляне. Разтревожен от светлината обаче, лъвът обърнал глава и погледнал към махана.

Джордж се прицелил във врата на лъва и стрелял. Чул се рев, лъвът подскочил във въздуха и побягнал, като издавал високи гърлени звуци. Бил сериозно ранен. Джордж беше уверен, че ще намерим лъва умрял в храсталака на следната сутрин. Щом се развидели, двама ловци отидоха при Джордж и Джон и четиримата заедно тръгнаха по кървавата следа, която водеше до гъстия храсталак край реката.

Но да се преследва ранен лъв е много опасно. Ловците вървели много внимателно стъпка по стъпка, спирали често и внимателно се ослушвали. Изведнъж се раздало ръмжене и Джордж забелязал двата лъва, които веднага избягали. Изглежда, другият отвъд реката бил дошъл при приятеля си… Ловците знаели, че щом ги приближат, раненият лъв непременно ще нападне. Кървавите следи били вече изчезнали, а да се търсят други в неясната светлина на храсталака било трудно. Спрели и внимателно заразглеждали земята, когато единият от ловците потупал Джордж по рамото и му посочил да се обърне назад. На петнадесет метра иззад един нисък храст се показвала глава на лъв. Джордж го застрелял в челото между очите. Лъвът бил дълъг 2,85 метра от носа до края на опашката. Джордж смяташе, че това е същият лъв, когото беше ранил през нощта, защото освен раната на челото в задната част на главата имало, още две дупки от куршум. Вторият лъв сигурно се бил прехвърлил на другия бряг. Джордж си спомняше, че веднага след изстрела чул плясък във водата…

Като отидох на мястото на битката, не можах да не изразя възхищението си от геройството на Джордж. Не е лесна работа да вървиш след ранен лъв — човекоядец, и то в такива гъсти джунгли… Вече три седмици как преследвахме тези хищници, като напрягахме всички сили да видим златистата им кожа в храстите, но до тази минута аз дори бегло не ги бях виждала. Сега разбойникът лежеше мъртъв. Лапите, чиито големи отпечатъци ни бяха добре познати, висяха безжизнени. Лъвът беше осемгодишен, точно в разцвета си. Сега, разбира се, единият хищник беше обезвреден, но защо победата над този красив звяр не ни радваше? Свалиха кожата на лъва, фотографирах сърцето му — беше голямо колкото детска главичка. Стана ми ясно защо винаги ми се струваше, че в гърдите на Елза работи мощен мотор…

На другия ден Джордж и Джон отново дежуриха на махана. Надяваха се, че и вторият лъв ще отиде при убитата зебра, но напразно. Само се измокриха до кости от проливния дъжд. Действително от отсрещния бряг се чувал рев на лъв.

Реката се беше разляла нашироко. Да се премине с кола беше невъзможно, а да се преплува също не можеше поради крокодилите. Тогава Джордж направи лодка от стоманената рамка на едно походно легло, като постави брезент върху нея. Стана чудесна, само че не можеше да издържи повече от един човек. Джордж премина реката и отиде в Мерти. Новината за смъртта на единия човекоядец събуди голямо учудване и вълнение. Сега бораните се убедиха, че лъвовете са уязвими, и веднага изявиха желание да помогнат при убиването на втория. По пътя за Мерти Джордж видял пресни следи от лъвица. Дали не е бил нейният рев, който чули през нощта? Джордж започнал да се съмнява дали лъвът, когото бяха убили предния ден, е същият, когото той беше ранил преди това? Може би куршумът от тежката пушка се беше пръснал и беше причинил двете рани в задната част на главата? Тогава раненият лъв все още броди някъде по същия бряг на реката, където беше новият ни лагер.

Когато Джордж се върнал при самия брод на реката, намерил шестима въоръжени с копия туземци от племето боран, готови да участвуват в лова на лъва. Той ги помоли да дойдат на следния ден и да доведат най-добрите си кучета. На сутринта ние се срещнахме с тях, както беше уговорено, но кучетата, които водеха със себе си, бяха много жалки. Те ни уверяваха, че са безстрашни и не се боят от лъвове.

И пак отново тръгнахме през храсталаците. Скоро Джордж забеляза, че кучетата нямаха желание да вървят напред, макар че господарите им ги насърчаваха настойчиво. Но какво става? Кучето, водач на хайката, се обърна назад, подви опашка и бързо тръгна обратно към селото. След него побягнаха и останалите кучета. Всички очаквахме да чуем рев на лъв и да видим разяреният звяр да се хвърля срещу нас… Но нищо не се случи. Разнесе се възбудено лаене на маймуни, което беше сигурен признак, че са видели нещо страшно — лъв или леопард. Почакахме малко, превърнати в слух и зрение, после полека тръгнахме отново напред. Джордж се приведе, за да може да мине под един храст, и изведнъж забеляза някакво светло петно. Зад една истинска крепост от бодливи храсти лежеше лъв, готов да се хвърли срещу нас. Джордж се готвеше да стреля, но в това време се чу бръмчене на голям рояк мухи. Лъвът беше мъртъв. Това беше същият лъв, когото Джордж беше ударил от махана. Куршумът беше пробил гърлото и явно беше разкъсал вратната вена. Лъвът беше истински красавец, наистина по-малък от първия, около два метра и седемдесет сантиметра, но много по-хубав. Макар че беше причинил толкова пакости, аз го гледах с възхищение.

И двата лъва бяха в разцвета на силите си, почти на зряла възраст. Нямаха никакви недъзи, които да оправдаят тяхното човекоядство.

Повечето лъвове стават човекоядци, когато имат някакъв физически недостатък: или са били ранявани от стрела, или са пострадали от падане в капан, или зъбите им са лоши, или имат бодли от таралеж или диво свинче в лапите си. Престарелите лъвове също понякога стават човекоядци, защото не могат да хващат бързите и пъргави кози и газели. Има обаче и изключения, когато човек само може да гадае кое е събудило желанието на лъва да яде човешко месо. Може би причината е небрежността на местните жители, които понякога спят под открито небе вън от бодливата трънена ограда, в която са прибрани стадата им. Гладният лъв, който трябва да се прехвърля през трънливата ограда, за да вземе някоя коза, вижда извън оградата заспал човек. Съвсем естествено е, че той няма да устои на тази съблазън. Такава случайност създава опасна привичка и ето че се появява още един човекоядец. А малките лъвчета се учат от родителите си и тази черта се предава от поколение на поколение. Не по наследство, а чрез личния пример.

Сега нашата задача беше завършена. Бораните вече нямаше да се страхуват от духовете на „светите хора“. Ние предполагахме, че убитите лъвове са оставили здрави и силни наследници, но се надявахме, че те няма да тръгнат по пътя на бащите си.^[4]