Джой Адамсън
Лъвицата Елза (23)

Нова година започна

Време беше да се връщаме в Изиоло и да оставим малките на очарованието на свободния живот.

На 3 декември посетих областния управител, в чийто район беше домът на Елза. Той ме предупреди, че може да се наложи да изместя Елза, понеже туземците обвинявали нея за строгия надзор над бракониерството, дължащ се на нашето присъствие. Една жена беше убита наскоро в Танганайка от питомен лъв и те използуваха този случай, за да засилят лошите чувства към Елза.

Два дни по-късно до нас стигна слухът, че двама местни жители са нападнати и ранени от някакъв лъв на двадесет и пет километра от лагера на Елза. Джордж отиде веднага да провери. Не могъл да осъществи намеренията си, понеже в лагера стигнал късно. Същата вечер Елза и малките щастливо си играели около палатката. Яли лакомо, били в отлично състояние. Това беше добре, тъй като седем дни бяха сами. Щом се развиделило, Джордж отишъл в ловния надзирателски пост. Никой не бил чувал за нараняването на туземци от лъв. Той изпратил надзиратели на мястото да проверят случката и се върнал в лагера.

За да задържи семейството близо до палатката, той им дал месо, което те издърпали в близкия храсталак. Останали там до вечерта.

Един ден по-късно пристигнах в лагера. Беше тъмно, а хората бяха уморени, за да отворят камиона и поставят в него козите, които бях донесла, затова ги оставихме в едно оградено с тръни място.

Дойдохме с две коли. Пристигането ни беше шумно и Елза положително го беше чула, но не дойде да ни посрещне. За пръв път тя пропусна да го направи. След като си легнах, чух малките да нападат бомата на козите. Какво ставаше там, личеше от шума: дърва се чупеха, ръмжаха лъвове, блееха обезумели от страх кози. Излязохме, но Елза, Гоупа и Малката Елза вече бяха убили по една коза. Джеспа беше повалил една с лапата си, но Джордж успя да я отърве невредима. Минаха два часа, докато приберем избягалите, но оцелели кози от стадото и ги затворим в камиона, а хиени, привлечени от шума, кръжаха наоколо.

Елза отнесе своята плячка през реката. Джордж отиде подир нея и видял как един огромен крокодил тръгнал към нея. Той стрелял, но не го улучил. Прекарал до два часа след полунощ близо до Елза, за да види дали крокодилът няма да се появи отново, но той не дошъл. Малките били много объркани, като се намерили с плячката, но без майка си отсам реката. Половин час скимтели и отишли при нея, без да ядат козите, които бяха убили.

Следобед ловните надзиратели се върнаха. Не намерили никакво потвърждение на слуха, че местни жители са били тормозени от лъвове. Бяха обаче събрали доста сведения как местните жители, повлияни от бракониери и политически агитатори, са се настроили враждебно към Елза. Разбрахме, че животът й е в опасност, и обмисляхме какво трябва да правим.

Бяхме прекарали вече шест месеца в лагера — повече от времето, което първоначално бяхме запланували. За да защищаваме Елза и малките й от бракониерите, неизбежно се бяхме намесили в естествения им живот. Ако още продължавахме да стоим, имаше опасност малките да се опитомят и по-трудно щяха да се приспособят към живота в гъсталака.

Освен това, ако продължавахме да лагеруваме в резервата, сигурно щеше да нарасне още повече антагонизмът на местните жители. Тъй като при тези обстоятелства не можехме да изоставим Елза и малките, единственото разрешение, което измислихме, беше да се потърси нов дом за тях и да ги преместим колкото се може по-скоро.

Намирането на подходящ дом за Елза се оказа много трудно, а да се намери сега ново място за нея и за малките — още по-трудно. Знаехме, че досега с помощта на майка си, която ги учеше да ловуват и ги пазеше от естествените врагове, те можеха да живеят добре в гъсталака. Но как да се намери такова място, където нямаше да ги застрашава най-страшният им враг — човекът?

Джордж ме остави на пост в лагера и се върна на следващата сутрин в Изиоло с надежда да намери разрешение на този проблем.

Следобед отидох на разходка с Нуру до скалата Хуф, където бяхме видели Елза. Тя дойде веднага да ни поздрави, но щом започнах да изкачвам билото, за да отида при спящите лъвчета, не ми позволи да го направя. Седна на пътеката и едва като поехме за къщи, повика малките. През биноклите видяхме Джеспа и Гоупа да се спускат надолу, но Малката Елза остана горе като часовой.

Когато се стъмни, семейството пристигна в лагера и след като изядоха вечерята, Елза и синовете й играха щастлива в палатката, докато накрая задрямаха прегърнати. Аз ги скицирах. Малката Елза ни наблюдаваше отвън. През нощта един лъв вика и през следващите три дни се навърташе около лагера. През това време Елза стоя в близката околност. Едва когато лъвът напусна лагера, тя се осмели да заведе малките до Голямата скала. Към 5 часа се върна, като че ли за да осигури ранна вечеря, преди да е дошъл другият лъв.

Обикновено срещах семейството на път за лагера и често се трогвах от държането на Джеспа. Когато ние с Елза се поздравявахме, той не искаше да остане по-назад, но струваше ми се, че знаеше, че се плашех от ноктите му, защото заставаше с гръб към мен и стоеше съвсем мирен, като че ли да ме увери, че така няма да ме одраска, ако го погаля. Оттогава, щом искаше да го галят, винаги заставаше в това положение.

На 20 декември беше първият рожден ден на малките. Нивото на реката се беше покачило толкова, че не можехме да я прекосим, за да ги търсим. Към 5 часа семейството дойде. Всички бяха мокри, но невредими. Бях много щастлива. На банкета за рождения им ден имахме токачка, която нарязах на 4 порции — за всеки по парче. След като излапаха парчетата, Елза скочи на ландроувъра, а малките късаха месото, което им бяха приготвили. Понеже лъвчетата бяха заети, повиках Македе да ме придружи на разходката. Щом потеглихме, Елза слезе от колата и ни последва. Джеспа видя, че майка му изчезва, захвърли месото и затича подир нас. Бяхме извървели доста, когато забелязахме, че паралелно с нас Гоупа и Малката Елза да се гонят през храстите.

Когато стигнахме до мястото, където пътят минаваше най-близо до Голямата скала, лъвовете седнаха и започнаха да се търкалят по пясъка. Почаках известно време и наблюдавах как залязващото слънце обагря скалата. Изглежда, Елза се бе настанила за постоянно. Тръгнах обратно. Очаквах семейството да прекара вечерта на скалата. Изненадах се, че ме догониха. Елза вървеше близо до мен, за да отстранявам кухите цеце от нея, а Джеспа крачеше до нас като добре възпитано дете. Гоупа и Малката Елза се забавляваха и изоставаха. Често трябваше да спираме, за да ги дочакаме.

Елза беше дошла просто за да ме придружи на разходката. За пръв път правеше това, откакто се бяха родили малките. Помислих, че това е великолепен начин за отпразнуване на рождения ден.

Като стигнахме лагера, Елза се тръшна на земята в моята палатка. Дойдоха и синовете й, които въвираха муцуни и галеха майка си с лапите. Скицирах ги. Елза се оттегли в ландроувъра, а малките започнаха вечерята си. Когато се уверих, че не ме наблюдават, отидох при Елза и я потупах. Тя отговори много нежно. Исках да й благодаря, че през първата година делеше децата си с нас и че бе споделяла своите тревоги през най-опасния за децата период. Но след малко като че ли да ми напомни, че независимо от нашето приятелство принадлежим на различни светове, един лъв започна да реве и след като се ослуша внимателно, Елза напусна лагера.

На следващия ден намерихме следи от лъвица нагоре по течението, но никаква следа от Елза. Този ден тя не дойде. През следващата нощ също. През втората нощ чухме два лъва да реват и разбрахме защо Елза не ни посети в лагера. Изненадах се да я видя на следващата сутрин около 9 часа на скалата Хуф. Ревеше с пълно гърло. Кого викаше в такова необичайно време на деня?

През нощта доведе малките за вечеря, но лъвът започна да реве пак и тя ни напусна веднага и прекоси реката.

Елза и малките прекараха нощта на 23 декември в лагера и след закуска, като се разхождах по шосето, за да проверя по следите кой е идвал тук през нощта, тя и малките ме последваха. Повиках Македе и заедно вървяхме около три километра.

Джеспа беше особено дружелюбен, търкаше се в мен и дори стоя съвсем мирно, докато махах един кърлеж, впит до едното му око. Наблюдавахме два чакала да се приличат на слънцето. При разходки съм ги виждала на същото място и никога не са се плашели от приближаването ни. И сега, въпреки че бяхме на тридесет метра от тях, не се помръднаха. Когато Елза се втурна към тях, избягаха и щом тя се върна, започнаха да надничат от храсталака, очевидно доста уплашени.

Продължихме, докато стигнахме до една дъждовна локва, където семейството утоли жаждата си. Беше вече много горещо и нямаше да се изненадам, ако лъвовете решеха да прекарат целия ден на това място. Елза обаче потегли обратно с нас бавно за къщи.

Имах чувството, че бяхме заедно на своята семейна неделна разходка. Фактически това беше сутринта преди Бъдни вечер. Елза нямаше представа от специални дни, но по необикновено съвпадение на обстоятелствата тя дойде с мен на разходка заедно със семейството си в един ден, който чувствувах нуждата да отпразнувам.

Когато стигнахме мястото на чакалите, намерихме ги още там. На лъвовете не им се играеше. Чакалите дори не се помръднаха, като минавахме.

Елза и малките чувствуваха нарастващата горещина. Често спираха на сянка под някое дърво да починат. Когато стигнахме до Голямата скала, те се втурнаха с всички сили през храсталака и на няколко скока стигнаха върха, където се настаниха между камъните. Запълзях подир тях бързо, колкото можех, но Елза ясно показа, че трябва да ги оставя сега сами. Тя винаги знаеше точно колко трябваше да дава на всеки от двата свята. Задоволих се само с няколко снимки на Елза как пази малките си.

Джордж пристигна към 5 часа с куфар, пълен с писма. Докато се разхождахме да берем цветя за коледна украса, той ми разправи за постъпките, които беше направил по намирането на нов дом за Елза и малките. Смяташе, че областта около езерото Рудолф би била най-подходящото място, в което лъвовете ще са най-сигурни от човешко вмешателство… Беше получил разрешение от местните власти да ги заведе там и щеше скоро да отиде да разузнае района и да намери подходящо място.

Тази част на Кения е много неприветлива и условията — много тежки. Бях угнетена от перспективата. Сърцето ми още повече се сви, когато в този момент Елза се присъедини към нас на път за къщи. Зад нас малките щастливо играеха по шосето. Не можех да понеса представата как те блуждаят по обрулената от вятъра, покрита с лава пустиня, която огражда езерото.

Щом стигнахме лагера, дадохме на семейството вечерята, която ги заангажира, докато аз нареждах коледната трапеза. Украсих я с цветя и с лъскави украшения и поставих малкото сребърно дърво, което бях запазила от миналата година, в средата. Сложих едно още по-малко, току-що пристигнало от Лондон. Тогава донесох подаръците на Джордж и момчетата.

Джеспа наблюдаваше приготовленията много внимателно и в момента, в който обърнах гръб, за да взема свещите, той се втурна и грабна един пакет, в който имаше риза за Джордж, и избяга с него в храсталака. Гоупа го последва веднага и двамата се забавляваха чудесно с ризата. Когато най-сетне я взехме, видът й не беше за подарък. Стъмни се и започнах да паля свещите. Джеспа реши, че ми е нужна помощ. Успях само да го предпазя да не дръпне покривката на масата с декорациите и горящите свещи върху себе си. Бяха нужни много увещания да го накарам да стои настрана така, че да мога да запаля останалите свещи…

Когато всичко беше готово, той се приближи, наклони главата си, погледна светещото коледно дърво и после седна, за да наблюдава как горят свещите. Щом загаснеше някоя свещ, чувствувах, че беше отминал още един щастлив ден в лагера. Когато всички светлини загаснаха, тъмнината сякаш стана още по-голяма и като че ли беше символ на неяснотата на бъдещия ни живот. На няколкостотин метра Елза и малките почиваха спокойно на тревата, едва забележими сред мрака.

После Джордж и аз прочетохме писмата. Това ни отне много време, през което фантазията ни пътуваше по света и ни водеше до всички хора, които желаеха щастието на Елза и семейството й. Един от последните пликове, който отворих, съдържаше нареждането на Африканския областен съвет за преместването на Елза от резервата.