Джой Адамсън
Лъвицата Елза (15)

Лъвчетата в лагера

Когато два дни по-късно се върнах в лагера да сменя Джордж, видях, че трябва да внимавам с пускането на момчетата при Елза, когато е с малките. Дори ако Македе ги приближеше, тя свиваше уши и го гледаше с полуотворени очи, които имаха студено, убийствено изражение. На мен тя се доверяваше напълно и това го доказваше, като понякога оставяше лъвчетата под моя опека и отиваше до реката на водопой сама.

Няколко нощи имаше страшни гръмотевични бури и гръмовете следваха толкова непосредствено след светкавиците, че доста се изплаших. Водата така се изливаше, като че ли се стичаше по тръба.

Понеже палатката на Джордж беше празна, Елза и лъвчетата можеха съвсем спокойно да се подслонят в нея, но вроденият страх у малките към човека беше толкова голям, че те предпочитаха да се мокрят отвън. Тази особеност беше най-очевидният белег за дивата им кръв и беше нещо, което смятахме да поощрим, независимо от Елзиното желание да ги направи наши приятели. Често изглеждаше, че тя играе „кяч ъс кяч кян“ с тях, като обикаляше все по-близо и по-близо до палатката, в която седях, като че искаше да ги докара вътре в нея, без те да усетят какво става.

Два пъти тя се мушна в палатката и като надничаше през рамото ми, ги повика. Каквото и да правеше обаче, те не пристъпваха самостоятелно наложената граница.

Макар че майка им отрасна в домашна обстановка, инстинктът, който всички диви животни притежават и който ги предупреждава срещу приближаваща неизвестна опасност, никак не намаляваше. Нещо повече. Като скри лъвчетата от нас пет-шест седмици, Елза сама показа, че нейният собствен инстинкт да предпазва потомството си беше още жив.

Сега Елза беше разочарована, че опитите й да се погордее с нас бяха неуспешни. Отчасти те се дължаха на това, че лъвчетата се бояха от хората и че ние не искахме да й помогнем. Тя изглеждаше много озадачена от нашата безсърдечност, но нямаше намерение да се отказва от своя план. Една вечер Елза влезе в моята палатка, преднамерено легна долу зад мен и тогава повика нежно лъвчетата, канейки ги да сучат. Искаше не само да накара малките да влязат в палатката, но също да ги насили да дойдат близо до мен. Без съмнение те щяха да бъдат по-смели, ако аз се оттеглех зад майка им, а тя щеше да бъде доволна, ако бях направила нещо да ги окуража, но аз мълчах и не се помръднах от мястото си. Ако мръднех, това щеше да направи впечатление на Елза, а да ги поощря, щеше да е против нашето твърдо решение да не ги опитомяваме. Съжалявах, защото копнеех да помогна на лъвчетата, и се чувствувах натъжена, когато Елза ме гледа дълго с израз на разочарование в очите си и след това излезе при малките си. Естествено тя не би могла да разбере, че липсата на отговор от моя страна се дължи на нашето желание да запазим дивия инстинкт у малките. Елза явно ме смяташе безсърдечна, докато аз потисках всички мои чувства за доброто на нейното семейство.

Лъвчетата се безпокояха от нашите отношения и ставаха нервни всяка вечер, когато Елза, преследвана от мухите цеце, се тръшкаше при мен, молейки ме да я освободя от паразитите. Когато почвах да мачкам мухите и в този процес да пляскам Елза, лъвчетата бяха много объркани. Джеспа особено се приближаваше и се притаяваше, готов да скочи, стига майка му да има нужда от защита. Без съмнение те намираха, че е странно тя да ми благодари за плесниците.

Веднъж Елза, Джеспа и Малката Елза пиеха пред палатката, а Гоупа се страхуваше да дойде до съда с вода. Като видя това, Елза решително отиде при него и го удари няколко пъти, след което той набра достатъчно смелост да се присъедини към другите.

Джеспа имаше твърде различен характер — той беше много смел. Един следобед, след като всички се бяха нахранили и когато коремчетата им бяха пред спукване, Елза се отправи към скалата. Беше почти тъмно. Двете лъвчета тръгнаха послушно, но Джеспа продължи да гълта лакомо. Елза извика два пъти към него, но той само се ослушваше за момент и после продължаваше да се храни. Най-сетне майка му се върна и решително се отправи към него. Джеспа разбра, че ще има неприятности, налапа месото така, че от двете страни на устата му висяха големи парчета, и тръгна след нея.

В това време трябваше да отида за няколко дни до Изиоло, а Джордж дойде да се грижи за лагера.

Досега Елза спечели сърцата на хиляди хора и стана известна след издаването на първата ми книга за нея, но се страхувахме, че може би ще сподели съдбата на всички знаменитости — липсата на интимен живот.

Хора от цял свят пишеха, че искат да дойдат да я видят. След всички тревоги, които бяхме имали да запазим нея и лъвчетата диви, не можехме да се съгласим Елза и семейството й да станат туристическа атракция. Можехме, разбира се, да апелираме към нейните почитатели, към спортсмените и към нашите приятели да не нарушават нейното уединение, но нямахме легалното право да държим хората настрана и се безпокояхме много, в случай че някой посетител в наше отсъствие би раздразнил Елза, вследствие на което да произлязат неприятности.

Начинът, по който лъвчетата растяха като истински диви лъвове, надминаваше надеждите ни, но голямото наше разочарование беше баща им. Без съмнение ние бяхме за осъждане, защото се бяхме намесили в неговите отношения със семейството му. Действително той не беше полезен доставчик на храна за тях. Напротив, много често крадеше храната им. Нещо повече, често ни създаваше неприятности. Една вечер направи решителен опит да вземе една коза, която беше вътре в камиона, а друг път, когато Елза и лъвчетата ядяха вън от моята палатка, тя внезапно го подуши, стана много нервна, души неколкократно към храсталака, прекъсна яденето си и бързо отстрани малките. Джордж излезе с факла, за да открие каква е причината. Не бил изминал триста метра, когато пронизващ рев го изплашил. Видял бащата на лъвчетата, скрит зад един храст, точно пред него. Той се оттеглил бързо. За щастие същото направил и лъвът.

На следващия ден се появи друга опасност. Македе докладва, че огромен крокодил спял там, където обикновено Елза прекосява реката. Джордж взе пушката и отиде на мястото. Крокодилът беше наистина грамаден, защото, след като го застреля, Джордж го премери. Той беше три и половина метра, рекорд за тази река. Ако такова чудовище нападнеше Елза, тя не би имала шанс.

Когато се върнах в лагера, взех Нуру със себе си, който тъкмо беше дошъл отново при нас. В продължение на шест месеца той си беше вкъщи, защото страдаше от някаква болест. Сега отново се чувствуваше добре, но обвиняваше Елза за болестта си. Това ме изненада, защото Нуру винаги е бил много предан към нея. Действително началото на болестта съвпадаше с времето, когато го ангажирахме да се грижи за Елза и двете й сестри. Поради това той беше убеден, че тя го е погледнала с „лошо око“.

За да разпръсна това убеждение, взех го със себе си в лагера. Докато чакахме на ситния дъжд, аз му разправях за лъвчетата и той, изглежда, се заинтригува.

През нощта реката спадна, така че можахме да стигнем в лагера в ранните часове на другата сутрин. Елза, привлечена от шума на колата, ни посрещна бурно, но измъчени от трудния път, ние не се зарадвахме на този прием.

Следобед, като вярвах, че ще мога да покажа на Нуру лъвчетата, затова отидохме към леговището им. Внезапно чухме Елза да говори на малките в храсталака точно пред нас. Скоро тя излезе и след като ни поздрави, вдигна голям шум около Нуру. Наистина беше изумително щастлива, че вижда своя стар приятел отново след толкова дълго отсъствие и той беше трогнат; започна да я тупа и се отказа от целия си суеверен страх за нейните „лоши очи“. След този подновен съюз Нуру дори стана по-предан, отколкото беше преди своето заболяване. Сега обаче Елза не показа лъвчетата, а ги доведе в лагера след смрачаване.

За разлика от майка си лъвчетата нямаха играчки, направени от човек, но те се боричкаха на светлината на лампата и никога не пропускаха да намерят пръчка, за която да се сбият. В други случаи те играеха на криеница и на „засада“. Често се вкопчваха един в друг, а „жертвата“ се бореше по гръб с четирите си лапи във въздуха. Елза се включваше в техните игри. Независимо от голямото си тегло тя подскачаше, като че ли самата беше малко лъвче.

Бяхме снабдили семейството на Елза с два съда за вода — един здрав алуминиев леген и един стар стоманен шлем, сложен върху дървена поставка. Елза го използуваше, когато самата беше малко лъвче. Той беше по-популярният сред лъвчетата. Често го обръщаха и се плашеха от трясъка при падането му. След като се съвземеха от уплахата, те се обръщаха към блестящия движещ се обект и най-сетне с навирени глави започваха да го мушкат предпазливо. Направихме снимки на тези игри със светкавица.

По-трудно правехме снимките денем, понеже тогава лъвчетата бяха по-лениви. Най-интересни снимки правехме късно следобед, когато лъвчетата отиваха на своето любимо игрище близо до една палма, която беше паднала на края на речния бряг на двеста метра от лагера. Това място позволяваше всякакви удоволствия: оттук се откриваше широк поглед, наблизо имаше гъсти храсталаци, в които можеха да изчезват, ако надвиснеше опасност, беше близо до солената скала и също до реката, ако пожелаеха да утолят жаждата си. Освен това аз често поставях там месо.

Двамата се криехме в храстите и правехме снимки на лъвчетата, когато се катереха и слизаха по падналия дънер и дразнеха майка си, която винаги беше там, за да ги пази.

Те знаеха, че сме наблизо, но това не ги безпокоеше. Ако се появеше обаче африканец дори в далечината, играта спираше веднага и лъвчетата изчезваха в храсталака, докато Елза се обръщаше с лице към натрапника със свити уши и със заплашително изражение.

На 8 април Джордж се върна обратно в Изиоло, но аз останах в лагера с момчетата. През тези дни забелязах, че лъвчетата стават все по-срамежливи, дори и по отношение на мен. Сега те предпочитаха да обиколят през тревата в широк кръг, за да стигнат до месото, отколкото да следват майка си в права линия, ако това налагаше да се приближат много до мен.

За да предпазим храната от хищници през нощта, аз замъквах месото до палмата близо до моята палатка и го прикрепях със синджир. Често това беше тежък товар, а Елза ме наблюдаваше, очевидно доволна, че се бях заела с трудна задача, за да предпазя месото й. На Джеспа обаче моето вмешателство не харесваше. Той понякога ме нападаше по следния начин: първо се навеждаше ниско, а след това се втурваше напред с пълна скорост. Елза идваше винаги в моя помощ. Тя не само заставаше между сина си и мен, но го и плесваше. След това оставаше дълго време с мен в палатката, напълно пренебрегнала Джеспа, който почиваше отвън смутен. Той седеше до шлема с глава, облегната на него, и от време на време лочеше мързеливо.

Бях трогната от отношението на Елза към мен, но разбирах, че Джеспа трябва да е смутен от негодуванието на майка си, и много се безпокоях да не предизвикам ревността му. Беше още твърде малък, за да направи голяма пакост. Разбирахме, че трябва да установим приятелско примирие с лъвчетата, докато те все още по отношение на храната зависеха от нас и преди да станат достатъчно големи, за да са опасни. Задачата не беше лесна. Докато, от една страна, не искахме да са вражески настроени към нас, от друга, не искахме да се опитомят. Напоследък, изглежда, самата Елза разбра нашето затруднение и започна да допринася в разрешаването на този проблем. Наказваше Джеспа, когато се хвърляше върху мен, и не ми разрешаваше да бъда твърде фамилиарна с децата й. Например няколко пъти, когато ги доближавах, докато играеха, тя ме поглеждаше с полузатворени очи, вървеше бавно към мен и ме поваляше на колене по приятелски, но решителен начин. Подсказваше много ясно, че сграбчването й ще стане още по-здраво, ако не разбера намека й и не се оттегля.