Джой Адамсън
Лъвицата Елза (21)

Малките и камерите

Живота около лагера беше като в „райска градина“, защото животните, които деляха тази територия с нас, бяха свикнали толкова много с нашето присъствие, че ни приближаваха без всякаква тревога. Бяхме се сприятелили дори и с рибите и когато ни видеха, те плуваха към нас.

Като пиша тези редове, една орда от петдесет бабуина врякат от брега срещу мен. В средата им има три горски антилопи, един коч, един воден козел и техните малки. Изглежда, че са се събрали на група за по-сигурно и ни най-малко не се интересуваха, когато край тях минаваше някой бабуин.

Обикновено се приема, че бабуините разкъсват малките животни на парчета, а картината, която наблюдавахме, беше така спокойна. Мислех си, че ако не беше заплахата от бракониерите, дивият живот тук би бил идеален, защото дори Свирепата лъвица е по-малко опасна, отколкото тези мъже. Във всеки случай тя е част от живота в гъсталака. А враждата между лъвовете е наследствена.

Окуражихме се, че Елза започна да излиза срещу врага си. За пръв път забелязахме това през третата седмица на август, нощта, когато Елза и малките вечеряха пред палатката. Внезапно тя изръмжа и изчезна. Върна се след час. Същата вечер чух два лъва да приближават лагера и скоро след това се разрази страшна свада. Към разсъмване чух Елза да премества малките по посока на Голямата скала. Следобед я срещнахме в храсталака на път за лагера. Главата й, по-точно близо до раненото й ухо, беше нахапана до кръв.

След като Елза стигна до къщи, аз извадих останките от тяхната вечеря; не беше много. Тя не ги докосна, но лъвчетата ядоха лакомо. Когато момчетата донесоха прясно месо, тя също започна да яде. Чудех се, ако наистина беше много гладна, защо се беше въздържала първия път, когато й дадох ядене. Беше ли причината тази, че тя видя, че храната бе недостатъчна, и искаше първо малките да напълнят коремчетата си, преди да получи своя дял?

Вечерта Ибрахим пристигна с новия ландроувър, който бях поръчала наскоро. Донесе също пощата и аз зачетох една статия за Елза в „Илюстрейтид Ландан Нюз“. Тя беше описана като световноизвестно животно. Това ме задоволяваше, но в момента бедната Елза страдаше толкова много.

Когато на следния ден дойде при нас в „кабинета“, Елза беше умърлушена, но това не й попречи да дисциплинира Джеспа с няколко плесника, защото ме безпокоеше, заинтригуван от тракането на пишещата машина.

Бедният Джеспа, той имаше да учи още много не за неговия див живот, а за странния свят, който е наш и който така много го занимаваше. Една нощ например го чух да работи „усилено“ в палатката на Джордж. Колко „усилено“ беше работил разбрах едва на сутринта, когато липсваше бинокълът ми. Случайно намерих парчета от кожената му калъфка в храста под палатката. Те носеха белези от млечните зъби на Джеспа. Наблизо бяха стъклата и за щастие по някакво чудо лещите не бяха засегнати. Да, не ще и съмнение, че Джеспа създаваше неприятности, но беше обаятелен и не можехме да му се сърдим за дълго време. На осем месеца вече нямаше пух, но кожухът му беше мек като на заек. Беше започнал да имитира майка си и желаеше да се отнасяме с него така, както с нея. Понякога идваше и лягаше в краката ми. Очевидно чакаше да го погаля. Въпреки че беше против моите принципи, понякога го правех. Често искаше да играе с мен, но макар намеренията му да бяха съвсем приятелски, никога не можех да бъда сигурна, че няма да ме ухапе или одраска, както би постъпил със семейството си. Той не беше като Елза, която можеше да контролира силите си при такива случаи, докато той беше по-близо до дивите лъвове.

Джордж и аз с интерес наблюдавахме колко различно се отнасят лъвчетата към нас. Джеспа, предизвикан от неутолимо любопитство, беше преодолял някои от своите по-раншни забрани и се сприятели с нас. Беше дружелюбен, но не позволяваше много фамилиарности.

Малката Елза беше наистина дива, ръмжеше, ако се приближехме, и побягваше. Въпреки че беше по-малко буйна от своите братя, тя по тих и ефикасен начин можеше да получи това, което иска. Веднъж наблюдавах как Джеспа искаше да издърпа прясно заклана коза в храсталака. Той се премяташе през нея, дърпаше я, но не можеше да я помръдне. Тогава Гоупа му дойде на помощ и двамата опитаха силите си, но накрая, изтощени, се отказаха и седнаха задъхани до месото. Малката Елза, която беше наблюдавала усилията им, дойде и дърпайки упорито, отнесе тежкия товар на безопасно място, където веднага се присъединиха нейните запъхтени братя.

Гоупа често използуваше палатката, когато мухите цеце бяха най-нахални, и при тези случаи забелязах колко беше ревнив. Например, ако седнех близо до Елза, той ме гледаше дълго и критично в очите с неодобрение и показваше съвсем ясно, че тя беше негова майка и че той предпочита да я оставя сама. Една вечер седях на входа на палатката, той беше в преддверието, а Елза лежеше между нас и наблюдаваше и двамата. Когато Гоупа започна да дъвчи брезента на палатката, извиках, колкото можех строго: „Не, не!“ За моя изненада той изръмжа към мен, но спря да дъвчи. Малко по-късно започна отново да дъвче и въпреки че на моето „не“ отговори със същото ръмжене, пак спря.

Досега всички лъвчета слушаха, когато кажехме „Не!“, въпреки че никога не налагахме нашите забрани с пръчка или с нещо друго, което може да ги изплаши.

След едно спокойно денонощие из лагера Елза и малките го напуснаха рано една сутрин и прекосиха реката. Изненадах се, когато скоро след това Македе каза, че е намерил следи от лъвица, която предишната нощ е дошла откъм потока чак до „кухнята“ и се е върнала по същия път. Не е ли била Свирепата лъвица? Въпреки че Елза не показа никакъв признак на страх, тя стоя настрана ден и половина и се върна, когато се стъмни. Тя пазеше малките скрити на известно разстояние, издърпа месото бързо и заедно с децата се криеше през цялото време. На следващата сутрин бяха преминали през реката. Няколко нощи по-късно, докато семейството беше още в лагера, призори чухме, че два лъва се приближават откъм потока. Елза веднага отведе децата си и аз ги видях в мъждукащата светлина да бързат към „кабинета“. Скоро след това тя се върна сама и крачеше решително по посока на лъвовете. Нито аз, пито момчетата чухме някакъв звук, въпреки че слушахме внимателно, а половин час по-късно Елза се върна и повика малките си. Не последва никакъв отговор. Тя се втурна наоколо и викаше отчаяно. Веднага щом се освободих от трънената ограда, аз се присъединих към нея в търсенето, но тя само ръмжеше към мен и душейки по шосето, изчезна по посока на Голямата скала.

Малко по-късно чух многократно познатото ръмжене, идващо от тази посока, но допускайки, че двата лъва са наблизо, не последвахме Елза. Следобед всичко утихна. По шосето намерихме отпечатъци от лапите не само на Елза, но и на друга лъвица. Те водеха към скалата.

Тази нощ Елза не дойде в лагера, но на другия ден следобед, два часа след като Джордж се върна от Изиоло, тя пристигна с лъвчетата си. Всичките бяха невредими, но много възбудени. Елза провери храсталака около лагера няколко пъти и си отиде доста преди разсъмване.

В началото на септември чухме, че сър Джулиън Хаксли ще пристигне скоро с мисия, възложена от ЮНЕСКО, да изследва проблема за запазване дивия живот в Източна Африка. Когато ни писа с молба да му покажем някои места в Северната гранична провинция, бяхме много доволни, че това ще ни даде възможност да го запознаем с местните проблеми и необходимостта от намиране на начин за разрешаването им.

Вярвахме, че посещението на сър Хаксли ще бъде от голяма полза за всички, които се интересуват от запазването на дивите животни. Знаехме, че желае да види Елза. Ограничавахме посетителите й, но не тези, които имаха основателна причина да я видят. Тъй като сър Джулиън явно имаше такава причина, смятахме, че той ще намери време да го направи.

Между 7 и 9 септември му показахме част от Северната гранична област и късно един следобед пристигнахме в Елзиното владение. Дадохме обикновения сигнал и двадесет минути по-късно чухме крякането на бабуини, които предизвестяваха обикновено идването на Елза и лъвчетата. С ентусиазираното си посрещане тя едва не ме събори, а след това скочи на ландроувъра. Междувременно малките упорито дърпаха месото, което им дадохме и поставихме на „сигурно“ място. Наблюдавахме ги половин час. Елза имаше уплашен вид, когато колите потеглиха след толкова кратък престой.

През моето следващо посещение при Елза Джордж пристигна с камион и с колата си. Привлечена от шума на моторите, Елза скоро дойде с лъвчетата си. Джордж ми каза, че на следващата сутрин Дейвид Атенбъроу и Джеф Малиган пристигат от Лондон и че ще трябва да ги посрещнем на най-близкото летище. От известно време си кореспондирахме с Дейвид Атенбъроу за създаването на филм за Елза и малките за Би Би Си.

И преди ни бяха правили предложения за филмирането й, но отказвахме, защото се страхувахме, че присъствието на голяма филмова група може да разтревожи Елза, Идването само на двама не беше така страшно, но дори и те се нуждаеха от постоянна защита. Надявахме се да осигурим безопасността им, като единият от тях спи в моя лъвозащитен ландроувър, който беше паркиран всред голяма трънена ограда. Квартирата на другия ни гостенин щеше да бъде една палатка, настанена на камион пак вътре в оградата. Друга палатка щеше да служи като тоалетна, баня, лаборатория и склад на екипа.

След като си бяхме легнали, чухме рев на лъв нагоре по течението и забелязахме, че Елза веднага напусна лагера. На следващата сутрин — 13 септември — Джордж ме повика рано в палатката си и там видях Елза в ужасно състояние: главата, гърдите, раменете и лапите й бяха с дълбоки кървави рани. Изглеждаше много слаба и когато коленичих зад нея, за да видя раните, тя само ме погледна. Изненадахме се, защото не чухме никакво ръмжене през нощта и не бяхме разбрали, че е имало схватка. Когато започнах да промивам раните, Елза се изправи с усилие и очевидно с много болки бавно се завлече към реката. Веднага отидох да сложа таблетки в храната й, надявайки се по този начин да предотвратя инфекцията. Всякакво външно лекуване щеше да й причини болка и да я раздразни. Когато всичко беше готово, изгубих двадесет минути да я търся, но не намерих и следа от нея. Трябваше да тръгвам да посрещам гостите си, а Джордж оставих да търси лъвчетата. Това беше най-неподходящият момент за посетители, още по-малко за филмови продуценти, и се страхувах, че може би нямаше да имат случай да свършат работа. Посрещнах ги с тази неприятна новина. Скоро разбрах, че сме били щастливи, като сме намерили такива любители на животни като Дейвид и Джеф.

По обед пристигнахме в лагера и заварихме Джордж, който току-що се беше върнал от безплодно търсене на лъвчетата. Докато гостите ни се настаняваха, аз отидох да потърся Елза и я намерих под един храст до „кабинета“. Дишаше много бързо и лежеше съвсем мирно, докато отстранявах мухите от раните й. Върнах се в лагера да взема вода и поставя таблетки в месото. Когато Дейвид разбра къде отивам, пожела да ми помогне и дойде с мен в „кабинета“, носейки водата. Накарах го да остави легена по-далеч от Елза и аз се приближих сама.

Бедната Елза, никога преди не съм я виждала толкова болна. Не направи дори опит да изправи главата си и едва когато я повдигнах аз, започна да пие. След това лочи дълго време. Яде от месото, но ясно показа, че не иска компания. Оставихме я сама.

Нямаше нищо друго, което можехме да направим за Елза. Джордж и аз се отправихме да търсим малките на другия бряг на реката. Вървяхме, като викахме имената на всички — на Елза, на Джеспа. Най-после зад един храст зърнахме лъвче, но щом го доближихме, то побягна. За да не го плашим повече, решихме да си отидем и се надявахме, че лъвчетата ще се върнат сами при майка си. Джеспа го направи пръв. Около 6 часа вечерта той прекоси реката и се втурна към Елза. Тогава чухме, че друго лъвче скимти от отвъдния бряг. Елза също го чу, дотътри се до брега и започна да го вика. Беше Гоупа. Когато видя майка си, той доплува отсам. Донесох малко месо, което лъвчетата унищожиха, но Елза не го докосна. Докато Гоупа и Джеспа ядяха, заведохме гостите на разходка край реката и бяхме изненадани, че когато се върнахме, заварихме Елза на покрива на ландроувъра, който беше паркиран пред палатките. Седнахме да вечеряме и пийнем на няколкостотин метра от нея, но тя не ни обръщаше внимание. Тревожехме се за Малката Елза и едва като си легнахме, Джордж забелязал, че и тя е дошла в лагера.

Семейството си отиде скоро след полунощ и малко по-късно чухме рева на Свирепата лъвица. През следващия ден Елза стоя надалеч. Знаехме защо. Джордж беше видял Свирепата лъвица на Голямата скала. През нощта чухме и рева й. Тревожехме се за Елза, затова веднага щом се съмна, Джордж отиде нагоре по реката да я намери, а аз тръгнах в противоположна посока, придружена от Македе, Нуру и един ловен надзирател. Носехме вода със себе си, в случай че я намерим. Нейни следи имаше на около осемстотин метра отвъд Граничната скала, което беше по-далеч от крайното място, до което мислехме, че тя ходи. Започнахме да викаме и тя излезе иззад някакви скали. Първо разузна околността, за да види дали всичко е сигурно, и тогава се появиха и малките. Бяха ужасно жадни. Наливах бавно водата, за да не ме издраскат и да не разкъсат пластмасовия съд.

Когато тръгнахме за къщи и се присъединихме към момчетата, които стояха назад, Елза и Джеспа започнаха да душат подозрително ловния надзирател. Той послуша съветите ми да стои абсолютно мирно, но лицето му издаваше по-малко спокойствие, отколкото внушаваха действията му. Избрах подходящ момент и го изпратих с Македе обратно в лагера.

Раните на Елза бяха по-добре, но се нуждаеха от още промивки. С мъка убедих семейството да ни последва и потеглихме бавно към лагера. Нуру остана с мен, като носеше пушката ми, но когато сметнах, че сме близо до лагера, му казах да върви и да предупреди Дейвид, че пристигаме, за да се приготви да снима лъвчетата, като прекосяват реката. След като той си отиде, аз се почувствувах малко неуверена и действително се разтревожих, защото бях пресметнала погрешно разстоянието и се бях загубила в храсталака. Беше пладне, горещината беше много голяма и лъвовете спираха под всеки храст да отдъхнат на сянка. Знаехме, че най-разумно беше да намеря най-близката луга и да я следвам, защото тя положително ще води към реката, откъдето ще мога да се ориентирам. Много скоро стигнах до тясна луга и вървях между нейните стръмни брегове. Елза ме следваше, а малките галопираха по-настрана от нас. На един завой се намерих лице с лице с един носорог. Не ще и питане: „Отскачаш бързо настрани и позволяваш на атакуващия звяр да премине.“ Така трябва да постъпи човек при такава среща. А аз се обърнах и побягнах назад по следите си колкото може по-бързо, следвана от едно чудовище, което пръхтеше подир мен. Изведнъж видях на брега малък ров и преди да се опомня, се намерих в храсталака. В този момент, изглежда, носорогът съзря Елза, защото се отклони неочаквано, обърна се и се втурна в обратна посока. Елза стоеше мирно, наблюдавайки и двама ни. Имах голям късмет и се зарадвах много, че Елза противно на обичая си не последва носорога.

След няколко мига се успокоих, като видях идващия срещу нас Нуру. Тъкмо щях да му благодаря, че ми се притичва на помощ, и той ми каза, че също е срещнал носорог, който го е довел дотук. Посмяхме се доста, на случилото се и после заедно отидохме в лагера. Беше празен, защото, когато Македе дошъл и им съобщил, че съм намерила Елза, Джордж, Дейвид, и Джеф тръгнали да ме посрещнат. Изпратих един пазач да им каже, че всички сме стигнали здрави вкъщи. Междувременно Елза и малките си играеха в реката и се разхлаждаха след дългата разходка в горещината. После се оттеглиха с месото в храсталака и останаха там почти до среднощ, когато преминаха на другата страна на реката.

Като пресметнахме, че няма да има възможност да филмираме лъвовете до късно на следващия ден, прекарахме сутринта, като снимахме дамани на скалите. Върнахме се сгорещени и изморени, закъснели за обед, и после слязохме до „кабинета“, където бяха закарани походни легла, за една сиеста. Леглата бяха наредени в редица: моето беше най-отвън, на Дейвид — в средата и на Джордж — зад неговото. Джеф беше малко настрана и зареждаше камерите. Скоро заспах, но се събудих внезапно, защото Елза, мокра, седеше отгоре ми, като ме лижеше нежно и ме държеше в плен под огромното си тяло. Дейвид скочи през Джордж и отиде при Джеф. Двамата бързо заредиха камерите. Елза отскочи до Джордж, поздрави го нежно и после тръгна най-тържествено към палатките и се настани в една от тях. Тя съвсем пренебрегна присъствието на нашите гости и се държа по същия начин и по-късно по време на вечерята. Беше в една палатка с Джеспа и като излизаше, мина на петнадесет сантиметра от краката на Джеф, но не му обърна никакво внимание. Ако се съдеше по нея, все едно че го нямаше там.

На следващата сутрин тръгнахме по следите й и я намерихме да спи на половината път до скалата Хуф. Тъй като не искахме да я безпокоим, върнахме се в лагера и дойдохме отново след пет часа. Този път взехме със себе си достатъчно камери, за да правим снимки от всеки ъгъл.

Имахме щастие, защото тя и малките никога не са били толкова изпълнителни и не са позирали по-красиво горе на скалата. Накрая Елза слезе и този път поздрави всички ни, включително Дейвид и Джеф, като търкаше главата си внимателно в колената ни. Остана с нас, докато се стъмни, и ние се върнахме в лагера, а малките, може би възбудени от присъствието на чужди хора, останаха на скалата. Макар че Елза не се смущаваше, че е филмирана, аз се чудех дали ще дойде за вечерната си дажба. Напоследък, ако забележеше дори някои от нейните познати момчета, стоеше настрана от лагера. Нямаше нужда обаче да се тревожа. Тъкмо се канех да обясня на нашите гости, че може да не дойде, и изведнъж бях повалена от един бурен поздрав. Фактът, че Елза дойде, затвърди моето впечатление, че тя се дразни много повече от африканците, но никак не е подозрителна спрямо европейците.

Разбърках в една чиния любимото й месо с китова мас и тъкмо го носех, когато Джеспа се втурна и облиза съда. През това време Джеф пускаше звукови записи. Като чу запис от рева на Свирепата лъвица, Джеспа наостри уши, наклони главата си настрана и разпознавайки омразния глас, остави хапките и се втурна към майка си, за да я предупреди за опасността.

На следващия ден следобед пак филмирахме Елза на скалата и се уверихме още повече в приятелското й отношение към Дейвид и Джеф. Този път тя доведе и малките да играят с нас. Интересно, Джеспа реагираше с чуждите хора точно както Елза в детството си. Изведнъж разбираше кой го харесва, кой се чувствува малко неспокоен или наистина се плаши и се отнасяше с него по съответния начин. Трябва със съжаление да кажа, че Джеспа избра Дейвид за дебнене и нападение и по-голямата част от времето на Дейвид мина в опити да го избягва. За съжаление беше тъмно, за да се снеме тази игра.

Последната вечер нашите гости се сбогуваха с Елза, докато тя седеше на ландроувъра. Раздрусаха лапата й и почувствувах, че тя беше станала за тях нещо повече от една филмова атракция. Бях благодарна и на двамата за целия им такт и любезност, които проявиха, докато правеха филма.