Джой Адамсън
Лъвицата Елза (32)

Подготовка за залавянето на лъвчетата

Прострях мокрите вещи да съхнат, а Джордж отиде да търси лъвчетата. Не ги намери. Тази нощ, докато дежурел в моята кола с приготвеното ядене, Джеспа и Малката Елза пристигнали, яли лакомо и останали до 11 часа вечерта. В първите часове на зората Джордж чул двете лъвчета да реват. За първи път някой от нас ги чуваше да опитват гласовете си. Те звучели малко „незряло“, но изпълнението заслужавало внимание. Може би са викали Гоупа или изявявали правата си върху новата територия!

Следната нощ двете лъвчета дойдоха по-рано. Изядоха половината от храната, приготвена от Джордж. Започна да вали и те си отидоха. По-късно очевидно само от чисто хулиганство, лъвчетата нападнали една бома, убили три кози и изподрали четири други.

Следната вечер на път за своето дежурство Джордж затънал в калта. Когато пристигнал, Джеспа и Малката Елза го чакали. Известно време той стоял на тъмно и слушал, как доволно ядат храната си. Когато запалил фаровете на колата, с изненада видял, че лъвчетата били три. Гоупа, изглежда, току-що бил пристигнал, защото разменял поздрави с брат си и сестра си. Щом свършила церемонията, той се нагласил край месото и не позволил на другите да се доближат. Бил много гладен, но изглеждал добре. Беше отсъствувал повече от седмица и според Джордж през това време беше ял поне два пъти, както трябва, иначе не би могъл да бъде в толкова добро състояние. Лъвчетата изблизали рибеното масло и отишли към бомите. Джордж стрелял, за да бъдат ловците нащрек и да посрещнат лъвчетата със сигнални ракети.

Досега лъвчетата объркваха всичките ни планове, но ние смятахме, че трябва да сме готови за тяхното залавяне. С всеки изминат ден времето се влошаваше. Искахме да получим клетките, преди транспортирането с камиони да стане невъзможно. Затова отидох в Изиоло да набавя необходимите неща. Там научих от майор Гримуд, че след преговори с различни резервати той получил разрешение да заведем лъвчетата в националния парк Серенгети, Танганайка. Това беше чудесно! Серенгети беше известен със своите лъвове и изобилен дивеч. По-добър дом за Елзините лъвчета не бихме могли да намерим.

Писах на директора на националните паркове, за да му благодаря за любезното предложение. Обясних му, че още месец-два поне лъвчетата ще имат нужда от нашата помощ (те бяха само на шестнадесет месеца, доскоро имаха млечни зъби и нямаше да могат да ловуват самостоятелно, преди да навършат две години). Разбира се, споменах също и за стрелата в хълбока на Джеспа.

Докато бях в Изиоло, валеше непрекъснато. Горях от нетърпение да се върна преди наводненията да ни откъснат от света. Когато най-сетне пристигнах с трите клетки и камиона, Джордж ми каза, че лъвчетата идвали при него и през четирите нощи, докато съм отсъствувала. Те се опитвали да нападнат бамите, но всеки път били отблъсквани, преди да направят пакост. Взетите предпазни мерки — подсилването на трънената ограда, охраняването на най-уязвимите боми от ловците и сигналните ракети — се оказаха успешни.

Джордж ми разправи как веднъж дал на лъвчетата две токачки. Това веднага предизвикало сбиване. При наличие на месо от токачки те не проявили никакъв интерес към козите, които им предлагал Джордж. Той забелязал, че Малката Елза куца — вероятно някакъв трън се беше забил във възглавничката на лапата й, — но тя беше все така дива и не му позволила да й помогне.

Сега лъвчетата бяха в отлично състояние. Джеспа все още носеше стрелата в хълбока си, но тя, изглежда, не му причиняваше болки, нито пречеше при движенията му.

Общо взето, лъвчетата бяха добре и доверието им в Джордж — възстановено. Неговото присъствие не ги дразнеше. Той се движеше между тях спокойно, докато се хранеха, и пълнеше съда за вода или чинийките им с рибено масло. Показваха своята доверчивост не само през нощта. Предишния ден съвсем по светло Джордж се натъкнал на тях. Спели под един храст. Лъвчетата никак не се уплашили, преместили се малко и отново се нагласили за спане.

Това беше голям напредък, но все още се чувствувахме като върху вулкан. Храстите наоколо гъмжаха от стада кози и овце. Тези стада се пазеха от малки деца. Колкото по-скоро уловяхме лъвчетата и ги махнехме оттук, толкова по-добре за всички.

Разчистихме една площадка в храстите, близо до мястото, където обикновено лъвчетата почиваха през деня. Между две големи дървета поставихме клетките една до друга. Джордж вдигна вратите и ги превърза с въжета за едно здраво стъбло, поставено хоризонтално над клетките. Краищата на всяко въже минаваха през чаталите на двете дървета, между които бяха поставени клетките. Той вплете въжетата заедно и ги завърза на хлабав възел за едно дърво на двадесетина метра пред клетките. Там той щеше да чака в своя ландроувър. Когато лъвчетата влезеха в отделните клетки едновременно, трябваше да освободи въжето и трите врати щяха да паднат.

Разбира се, първо лъвчетата трябваше да свикнат да ядат в клетките. Единадесет нощи вече те почти редовно идваха да се хранят при Джордж. За да ги отклони от бомите и да ги привлече към клетките, той незабелязано придвижваше мястото на храненето към клетките. Когато ги подмами на осемстотин метра от тях, той закрепи две заклани животни към ландроувъра. При появяването на лъвчетата бавно подкара колата към клетките.

Лъвчетата не се уплашиха от големите кафези — Гоупа дори седна в единия и си изяде храната там. Най-сетне залавянето на лъвчетата изглеждаше съвсем близко.

Междувременно трябваше да извадим стрелата от хълбока на Джеспа. Джордж разпита възрастните туземци, които помнеха бойните дни на племето, как се вадят стрели, забити в мускул. Казаха му първо да върти дръжката на стрелата, за да се поосвободи острието с минимално нараняване на околната тъкан, и после да я изтегли. Това се оказа неприложимо за Джеспа. Тогава Джордж направи едно приспособление. То представляваше острие, по-голямо от това на стрелата. Джордж искаше да го плъзне под стрелата и след това да изтегли двете заедно, без да увеличи раната повече от необходимото. За да се направи тази операция обаче, трябваше да поставим Джеспа в клетка и мястото да се упои. Джордж намираше, че най-подходящият момент беше след затварянето на трите лъвчета и преди отпътуването за Серенгети. Заминахме с Ибрахим за Изиоло, за да набавя необходимия пулверизатор за замразяващата упойка и вериги за камионите. Пътувахме с Кеновия „Бедфорд“, който се нуждаеше от поправка. На няколко пъти изживяхме много неприятни мигове, защото огромният 5-тонен камион се занасяше върху хлъзгавия път. Небето беше черно, наближаваше нов дъжд и аз бързах да се върна, преди условията да се влошат повече.

За щастие покупките ми отнеха само един ден. Телефонирах на Джулиан Макенд. Той обеща да дойде с нас и да ни помогне в залавянето на лъвчетата. Телефонирах и на Джон Бъргър, ветеринарния лекар в Наро Мору, и на ветеринарния лекар в Найроби. Двамата живееха по маршрута, по който щяхме да пътуваме с лъвчетата. Попитах ги дали биха оперирали Джеспа, ако минем в удобно време, защото се съмнявах в ефекта на замразяващата упойка върху дебелата кожа на Джеспа, а не исках да рискувам с една несполучлива операция преди пътуването.

Джулиан пристигна и аз му разказах как възнамерявахме да уловим лъвчетата. Той ни посъветва да вземем от Изиоло една голяма обща клетка. Мислеше, че в нея по-лесно ще уловим лъвчетата, а после да ги разделим в самостоятелните клетки. Виждаше му се малко вероятно трите едновременно да влязат в отделните клетки. Да ги ловим едно по едно не можеше да се мисли — първото уловено веднага щеше да предупреди останалите.

И тъй, натоварихме камиона с тежката обща клетка, която напълнихме с кози. Джулиан пътуваше със своя ландроувър отделно.

През нощта дъждът се изля като из ведро. Колите се плъзгаха и залитаха в дълбоките коловози. Водачите просто се бореха, за да избягнат падането в канавка или блъскането с насрещни превозни средства. Нов порой внезапно се изля и направи положението още по-лошо. Доста преди да стигнем реката, нейният рев ми подсказа, че не ще можем да я прекосим. Разярена вода, висока около два метра, течеше между стръмните брегове. Нищо не ни оставаше, освен да построим лагер за през нощта с надежда, че до другия ден нивото ще спадне.

На сутринта обаче водата, вместо да спадне, се беше покачила. Изпратихме ловци по друг път през леса, не повече от двадесет и пет километра въздушна линия, за да кажат на Джордж за затруднението и да го помолят да изпрати ландроувъра по новоизсеченото трасе, за да ни изтегли, когато спадне водата. След това седнахме да чакаме спасителната група.