Джой Адамсън
Лъвицата Елза (18)

Пожар в лагера

В началото на юни след десетдневно отсъствие тръгнахме за лагера. Точно преди залез-слънце стигнахме на около десет километра от него. Видяхме много хищници по дърветата и храстите. Карахме бавно към тях. Неочаквано се намерихме всред слонове, които ни приближаваха от всички страни. Беше стадо, наброяващо тридесет-четиридесет животни, които са били в околността през последните седмици. Имаше и много малки слончета, чиито майки дойдоха разтревожени до колата и с повдигнати хоботи и разперени уши клатеха ядно глави към нас. Не се чувствувахме много удобно. Обстановката не се подобри и с пристигането на камиона, който Ибрахим караше близо до колата. Джордж скочи на покрива на ландроувъра и застана там с пушка в ръка. Като че мина цяла вечност и едва тогава някои от слоновете започнаха да прекосяват пътя на около двадесет метра от нас. Гледката беше величествена. Гигантите се движеха един подир друг, мятайки масивните си глави неодобрително към нас. За да запазят малките си, те ги прикриваха с огромните си тела. Показвайки своя протест, слоновете се отдалечаваха. Най-решителните останаха в храсталака. Накрая всички се източиха, освен две групи. Те стояха на мястото си. Явно нямаха намерение да се махнат.

Все пак Джордж искаше да узнае какво е привлякло хищниците. Денят преваляше, смрачаваше се вече и той реши заедно с Македе да мине между останалите две групи слонове. Ибрахим и аз стояхме на колата и наблюдавахме животните, за да можем да предупредим Джордж от евентуална опасност. Скоро той намери една убита водна коза и следи от лъв. Беше ял съвсем малко. Ясно беше, че слоновете бяха нарушили спокойствието му.

Вече се смрачаваше, когато Джордж се върна до колата, а пътят ни все още беше блокиран от слоновете. Не можехме да ги заобиколим, затова решихме да си пробием път между тях. И двете коли минаха благополучно.

Дали Елза беше убила водната коза? Нейното място за ловуване беше далеч оттук. Освен това да напада звяр с такива грамадни рога и по-тежък от нея самата (козата може би тежеше двеста килограма), когато се грижи за малките, е много рисковано. Би направила подобно нещо само ако наистина е била много гладна.

Един ден след като се върнахме в лагера, видяхме Елза и малките на Голямата скала. Веднага щом ни забеляза, тя се втурна надолу към нас и се хвърли с цялата си тежест върху Джордж, който беше повален от нежността й. След това търкулна и мен. Малките лъвчета протягаха в недоумение главите си над високата трева. Искаха да видят какво става.

С връщането си в лагера ние им осигурихме храна. Нахвърляха й се с ревове, ръмжене и пляскане. Разбрахме, че здравата са огладнели. Малката Елза взе най-големия пай и избяга с „лова“ си. Остави братята си почти гладни и ние се почувствувахме задължени да им доставим друго месо.

По-късно, докато почивахме, Джеспа с учудваща смелост започна да дъвчи сандалите ми и да бута пръстите на краката ми. Челюстите и зъбите му бяха доста здрави и това ме накара много скоро да подвия крака. Джеспа изглеждаше разочарован, затова приятелски протегнах ръката си. Той я погледна внимателно, после мен и си отиде.

Вечерта Елза зае своето обичайно положение на покрива на ландроувъра. Вместо да лудуват, малките се проснаха на земята и не мръднаха. Много се изненадахме. Това беше времето, когато те бяха буйни. През нощта чух Елза да им говори с нисък глас. Чух също шум от сукане. Наистина трябва да са били много гладни, щом се нуждаеха от кърмене, след като за двадесет и четири часа бяха изконсумирали две кози.

На сутринта ги нямаше. Следите им ни отведоха до трупа на водната коза. Значи, все пак Елза беше издебнала и нападнала този страшен звяр преди два дни. За нещастие появата на слоновете е попречила на голямото угощение. Едва сега разбрахме защо цялото семейство беше толкова гладно и изтощено.

Прибрахме разкошните рога на водната коза и ги закачихме в „кабинета“ в памет на първия голям улов на лъвчетата с майка им. Бяха вече на пет и половина месеца.

Една вечер Елза, малките и ние се връщахме в лагера. Елза и Джеспа вървяха отпред, а Гоупа и Малката Елза изоставаха. Това тревожеше много Джеспа. Той се втурваше напред и назад. Най-сетне Елза се спря, застана между него и нас и ни пропусна напред. Така семейството се събра. Елза се потърка нежно по коленете ми, явно да ми благодари, че сме разбрали намека й. Същата вечер една варена токачка изчезна от кухнята. Крадецът се оказа бащата на лъвчетата, чиито следи намерихме до палатката.

На следващата сутрин се събудих от мяукането на Елза. Говореше на малките си наблизо в гъсталака. Откакто се бяха родили, не бяхме пускали радио, за да не се изплашат. Този ден Джордж го отвори за сутрешните новини. Елза дойде веднага, погледна апарата, изрева срещу него с пълно гърло и продължи да реве, докато не го затворихме. След това се върна при лъвчетата. Малко по-късно Джордж го включи пак. Елза отново се втурна, пак зарева и не се успокои, докато не го изключихме. Аз я галех, увещавах я с тих глас, но докато не направи обстоен преглед на палатката, не се успокои. Тогава се върна при семейството си. Често съм се питала как Елза реагира на различните звуци. Ласкала съм се, като съм си мислела, че мога да отговоря на тези въпроси. Сега поведението й ме озадачи. Преди майчинството си, когато живееше с нас, всеки ден слушахме радио. Наистина тя се плашеше отначало, плашеше се, ако засвирвах и на пианото, но щом разбереше откъде идва звукът, не му обръщаше повече внимание. Елза различаваше шума на мотор от кола и самолет. Колкото и голям да беше шумът от самолета, тя оставаше равнодушна, но най-слабият шум от кола я възбуждаше, дори преди ние да го чуем. Опитвала съм се да й пея, за да проверя реакциите й. Каквато и да е мелодията, тя оставаше равнодушна. Щом обаче почнех да имитирам малките, за да я накарам да ги търси, веднага реагираше. Ако го правех на шега, оставаше безучастна.

Като диво животно, Елза, разбира се, различаваше различните животински звуци и определяше настроението на приближаващия се звяр. По интонациите отгатваше и настроенията ни. С право твърдя, че тя предпочиташе ниския човешки тон пред отривистия, дори и когато високите тонове съвсем не означаваха тревога.

На 7 юни отидохме в Изиоло. Останахме десет дни и половин час след като се върнахме в лагера и запалихме ракета, Елза дойде. Малките бяха с нея. Устрои ни възторжен прием, но забелязах по брадата и главата й рани и една по-дълбока на десния й глезен, който беше много подут. Сигурно я болеше, понеже се движеше само при нужда, но отказа да я промия. Цялото семейство беше много гладно — две кози едва ги наситиха.

На следващата сутрин тръгнахме, по следите им. Искахме да узнаем къде са живели, преди да дойдем. Знаехме, че Елза предпочита другия бряг на реката, въпреки че не намирахме разлика между двата. Нейният избор ни тревожеше, защото там често имаше бракониери. Нямаше опасност, ако беше сама, но с трите малки положението беше друго.

Бяхме избрали тази област да я пуснем на свобода, защото от другата страна на реката в един район от няколко километра мухите цеце бяха много дейни. Ухапванията от този вид цеце бяха опасни за човека и за повечето диви животни и фатални за добитъка, затова нямаше кози, които привличат Елза. Тя беше много консервативна в навиците си и въпреки че всеки два-три дни сменяше леговището си, се движеше в ограничена област и това ни успокояваше.

Напоследък имахме данни, че туземците бракониерствуват. Трябваше да узнаем леговището, което Елза най-често използуваше, за да й се притечем на помощ при нужда. Следите й ни заведоха от реката покрай изсъхналото речно корито до оголена скала на около километър и половина от лагера, която нарекохме Пещерната скала. В скалата имаше кухина, добре запазена от дъжд, с няколко „платформи“, чудесни места за почивка, от които можеше да се наблюдава и околният храсталак. Освен тези удобства имаше и подходящи дървета, по които малките да се катерят. Очевидно това беше сегашното Елзино леговище.

В лагера Елза ни очакваше с малките. Беше нервна, но много нежна с мене, позволи ми да я използувам за възглавница и дори ме прегърна с лапите си. Джеспа, който ни наблюдаваше, очевидно не одобряваше това, защото, щом майка му ме напусна, той се сниши, но после се изплаши да нападне. Направи това три пъти и въпреки че се престори, че се интересува от някакъв слонски тор, неговите настръхнали уши и гневни ръмжения подчертаваха без съмнение ревността му. Забележително беше, че за атаките си избираше, момент, когато майка му не го наблюдаваше. За да го умилостивя, аз му дадох няколко залъка, а после завързах една вътрешна гума за въже, дълго метър и половина, и му я метнах. Докато продължаваше играта, чухме грохот на слонове в „кабинета“ — сякаш провеждаха някакви състезания.

На 20 юни малките направиха шест месеца. По случай първата им полугодишнина Джордж уби една токачка. Разбира се, Малката Елза я грабна и изчезна в храсталака. Възмутените й братя хукнаха подир нея, но се върнаха победени и премятайки се през глава по пясъчния бряг, се настаниха до майка си. Тя лежеше по гръб с вдигнати във въздуха крака. Хвана малките и пъхна главите им в устата си. Те се бореха да се освободят и стискаха до болка майчината си опашка. След като чудесно си поиграха заедно, Елза се поизправи и величествено дойде при мен и ме прегърна нежно, като че ли да покаже, че аз съм също „своя“. Джеспа гледаше объркан. Какво да направи сега? Майка му си играеше приятелски и с мен. Значи, не може да съм лоша. А пък съм толкова различна от тях. Щом се обърнех с гръб към него, Джеспа започваше да ме дебне, щом се извръщах с лице, той спираше и въртеше главата си от една страна на друга и сякаш се чудеше какво да прави после. Накрая, изглежда, намери разрешение: тръгна направо към реката с намерение да мине на отвъдния бряг. Елза се втурна подир него. Извиках „Не, не!“, но без ефект. Цялото семейство го последва. Без оглед на младостта си, Джеспа беше поел водачеството на семейството, а те го приемаха.

Когато се върнаха, Елза задряма на скута ми. Това беше твърде много за Джеспа. Той дойде при мен и започна да ме дращи с острите си нокти. Не можех да помръдна краката си от тежката глава на Елза, тъй че, за да го спра, протегнах бавно ръката си към него. Без да се церемони, той я захапа и нарани палеца ми. Добре, че винаги нося сулфамиди на прах, та дезинфекцирах веднага раната. Цялата драма се разигра на няколко сантиметра от Елза, но тя дипломатично не обърна внимание на случката и затвори очите си сънливо.

После всички се върнахме в лагера, а Джеспа беше така приятелски настроен, че се чудех дали ухапването не беше само на шега. Наистина хапането между него и майка му беше израз на нежни чувства, но ние вече се тревожехме за отношенията му към нас. Бяхме се постарали да запазим естествените инстинкти на лъвчетата, за да си останат диви зверове, а това неизбежно би довело до положение да нямаме контрол над тях. Малката Елза и нейният боязлив брат бяха, както винаги, срамежливи и никога не предизвикваха стълкновения или поводи за наказание. Джеспа обаче беше съвсем различен по характер и не можех да го накарам да скрие острите си дращещи нокти, като му казвам: „Не, не!“. Когато Елза беше малка, аз я научих да крие ноктите си при игра. От друга страна, не исках да употребявам пръчка. Може би Елза щеше да негодува, ако го направех, и можеше да престане да ми се доверява. Надявахме се единствено на самия Джеспа, за да установим приятелски отношения с него, но поне в момента разнообразните му прояви предполагаха по-скоро някакво примирие, отколкото приятелство.

След петдневен престой в лагера се върнахме в Изиоло. Вкъщи разбрахме, че Джордж ще трябва да замине на север за три седмици.

Не искахме да оставим Елза сама толкова дълго. Без Джордж и без ландроувъра аз не можех да се придвижвам лесно от Изиоло до лагера, затова реших да прекарам тези три седмици в лагера, дори и моето присъствие да наруши режима на малките. Дотогава обаче имаше две седмици. Щях да остана в Изиоло и след това да се срещна в лагера с Джордж, който щеше да мине оттам след една обиколка на път за Изиоло, а после щеше да се приготви за пътуването на север.

Наближавах лагера, но се изплаших доста, защото Джордж не се виждаше. Продължих да кормувам, изпълнена с лошо предчувствие, което с приближаването се засилваше. Въздухът се изпълни с пушек. Едва дишах. Като стигнахме, едва можех да повярвам на очите си. Трънените храсти бяха пепелища, тлееха дънери, беше горещо като в пещ. Двете акации, които даваха сянка и бяха дом на много птички, бяха изгорели. Зелените брезентови палатки се открояваха рязко на този въгленочерен фон. Успокоих се, защото намерих Джордж да обядва. Колко много имаше да ми разказва! Когато пристигнал два дни по-рано, намерил лагера в пламъци и открил следи на дванадесет бракониери. Те не само подпалили дърветата и трънените огради, но разрушили всичко, което намерили. Дори изкоренили малката зеленчукова градина, която Ибрахим беше засадил. Джордж се изплашил за Елза и пуснал няколко ракети между 7 и 10 часа вечерта, без да получи отговор. После в 11 часа тя и малките внезапно се появили много гладни. За два часа изяли цяла коза. Елза била много нежна и няколко пъти през нощта идвала да ляга на леглото му. Той забелязал, че има някакви рани. Призори си отишла. Скоро след това той проследил стъпките й и я видял да седи на скалата Хуф. Опитал се да открие откъде е дошла предната нощ. Нейните следи идвали откъм реката, но се смесвали със следите на бракониерите. Чудел се дали Елза и малките не са били преследвани. Следобед той изпратил трима надзиратели да потърсят хората, които са подпалили лагера. Върнали се с трима престъпници. Той ги задържал да възстановят лагера, което било непосилна задача, като се има пред вид количеството трънени храсти, които е трябвало да набавят за нашите огради.

Елза и малките напуснали лагера, щом се пукнала зората. Час и половина след това Джордж чул рев откъм Голямата скала, там, накъдето отишли те, тъй че предположил, че е Елза. Много се изненадал, когато след малко чул гласа от другия бряг на реката. После дошла сама, мокра и много възбудена. По задните й крака имало кръв. След няколко минути забързала към Голямата скала, като ревяла високо. Джордж бил напълно сигурен, че се е срещнала с неприятел, защото раните й не били от ловуване. Нейната нервност също подсказвала, че тя знае, че врагът е още в околността. Сега Джордж разбрал, че ревът, който първоначално взел за Елзин, е бил вероятно на свиреп лъв, който я нападнал. Докато двамата са се борили, малките са се разпръснали, а след битката Елза е избягала през реката. Джордж тръгнал след нея да търсят семейството. Двамата се изкачили на Голямата скала, викайки отчаяно малките. Лазели по билото, надничали във всички пукнатини. Намерили следите на лъв и лъвица. Елза била доста смутена. Сутринта тя искала да върви напред, но сега предпочитала да следва Джордж. След като стигнали края на скалата, там, където се родиха малките, Елза душила в една пукнатина много продължително. Изведнъж Джордж видял едно лъвче да наднича от скалата над тях, а след това се показало и друго. Били Малката Елза и Гоупа. Липсвал Джеспа. Като видели майка си, те се спуснали надолу, потъркали носовете си в нея и накрая си тръгнали към „кухненската луга“.

Всичко това се случило точно преди да пристигна и Джордж възнамерявал да отиде да търси Джеспа веднага щом свърши обяда си. Естествено отидох с него.

Около един час по-късно Елза се появи в подножието на Голямата скала и ме посрещна сърдечно. Докато пъдех мухите цеце от козината й и промивах раните й, двете малки лъвчета ме следяха от шестдесет метра, а след това побягнаха. Елза имаше дълбоки рани не само на задните си крака, но големи драскотини по страните, и брадата си.

Докато се занимавах с нея, малките останаха в храсталака, но тя не им обръщаше внимание. За да ги окуражим да се приближат до майка си, ние се оттеглихме настрана и действително те се втурнаха към нея. След като се настаниха на безопасно място отгоре на скалата, Джордж отиде да търси Джеспа на скалата Зум. Аз останах да изследвам подножието на скалата. Обърнах се назад към Елза и видях, че тя прави някакви гримаси и души в един шубрак, на който се бе спирала и сутринта. Когато я повиках, тя не се помръдна. Земята беше пълна с лъвски следи. Разбрах тревогата на Елза. Когато Джордж се върна, тя заедно с малките дойде при нас под скалата, но скоро тръгна към интересния шубрак. Като го отмина, видях, че не две, а както обикновено, три лъвчета галопираха пред нея. Еднодневното отсъствие на Джеспа се приемаше от семейството съвсем естествено. Ние се успокоихме и вървяхме подир тях до реката, където дълго пиха вода. Избързахме, за да им приготвим храна в лагера. Когато най-сетне седнахме да вечеряме, обсъдихме странното поведение на Елза. Защо не постоянствуваше в търсенето на Джеспа? Знаеше ли през цялото време, че той се крие в гъсталака? Възможно ли беше? Защо трябваше сам, да прекарва дванадесет часа съвсем близо до лагера, реката и скалите, където бяха останалите от семейството, и защо не отговаряше нито на майчиния си зов, нито на нашия? Ако неизвестните лъвове бяха още близо до скалите, това би обяснило страховете на Елза и Джеспа, но ако причината беше тази, защо другите две лъвчета избраха убежище тук?

След вечеря Джордж трябваше да се върне в Изиоло, за да се приготви за триседмичното си отсъствие. Не бях доволна, че тръгва в такъв късен час, когато се раздвижват всички диви животни. Скоро след като тръгна, лъвовете започнаха да реват от Голямата скала и ревът се чуваше през цялата нощ. Щом ги чу, Елза веднага се премести с малките съвсем близо до оградата на моята палатка и остана до зори.

Един следобед повиках Елза, която беше на отвъдния бряг. Появи се веднага и щеше да преплува отсам о малките, но изведнъж всички замръзнаха и загледаха внимателно реката. После Елза поведе малките нагоре по брега срещу „кухнята“. Там водата е много плитка през сухия сезон, но един час нито я прекосяваха, нито си позволяваха да се плискат или да се потопят, както обикновено. Съвсем по друг начин постъпиха през следващия ден. От същото място повиках Елза. Всички преплуваха веднага без ни най-малко колебание. Тогава забелязах, че Елза има рана голяма около един шилинг на езика си с много дълбока дупка в средата, която кървеше. Въпреки това тя продължаваше да ближе малките си, което ме изненада. Вечерта всички седяхме на брега. Изведнъж Елза и лъвчетата погледнаха към реката, задушиха и започнаха да правят гримаси. На три-четири метра видях един крокодил. Сигурно беше голям, защото главата му беше около половин метър. Грабнах пушката си и го убих. Малките не се стреснаха от гърма, въпреки че бяха само на метър и половина от мен. После Елза дойде и потърка главата си в коленете ми сигурно за да ми благодари.

Почти всеки следобед тя извеждаше малките на пясъчния бряг, където много им харесваше. Винаги имаше тор от биволи, а понякога и от слонове. Малките се търкаляха в него с най-голямо удоволствие. Лъвчетата играеха и по падналите палмови клони. Когато падаха, а това често се случваше, съвсем не го правеха като котките, за които се говори, че винаги падат на краката си. Нашите лъвчета се строполяваха като чувал с картофи и много се изненадваха, че са се намерили на земята.

По това време Джеспа стана по-дружелюбен. Сега понякога ме лижеше и дори веднъж застана на задните си крака, за да ме прегърне. Елза се стараеше пред малките да не показва съвсем открито чувствата си към мен, но когато бяхме сами, беше предана, както обикновено. Винаги ми се доверяваше и дори позволяваше да вземам месото от лапите й и да го премествам на по-подходящо място, когато беше необходимо. Позволяваше да пипам и месото на малките. Например, когато вечер исках да преместя неизяденото месо от брега на реката, така че да не го намери някой крокодил, никога не се бъркаше. Разрешаваше дори да го дърпам от нея или когато малките висяха по него, стига да го запазя.

По здрач малките винаги кипяха от енергия. Те играеха върху майка си, което я затрудняваше да запази достойнството си. Джеспа например беше открил, че когато застане на задните си крака и държи опашката на майка си, тя доста трудно се освобождава. Така уловени, двамата се въртяха в кръг, а Джеспа се правеше на палячо. Щом сметнеше, че му е достатъчно, Елза сядаше върху него. Изглежда, че той харесваше начина, по който майка му слагаше край на играта, и я лижеше и нападаше, докато най-сетне тя се скриваше в нашата палатка. Обаче не за дълго, защото той отиваше и там. Хвърляше набързо един поглед и след миг помиташе на земята, каквото достигнеше. Нощем често чувах как упорито сортира кутиите с хранителни припаси и касите с бира. Шумът от бутилките му доставяше безкрайно удоволствие. Една сутрин момчетата намериха парчета от скъпоценната ми гумена възглавница в реката. Джеспа не беше виновен. Аз постъпих необмислено предишната вечер, като не я прибрах от стола си. Той се чувствуваше като у дома си в палатката, докато брат му и сестра му не рискуваха. Те винаги оставаха отвън.