Хърбърт Уелс
Кратка история на света (8)

Глава VII
Първите птици и млекопитаещи

В предишната глава нарисувахме една картина с богатата и сочна растителност, гъмжаща от влечугите на това първо голямо лято на живота — мезозойската ера. Но докато динозаврите царували в топлите води и полета, а птеродактилите хвърчали из храсталаците и пълнели въздуха с писъци и гракане, докато преследвали бръмчащите насекоми из, все още лишените от листа, храсти и дървета, някои по-малко видни и по-малочислени видове на този буен живот придобивали известни способности и учели първите уроци по издръжливост. По-късно, когато райската щедрост на Слънцето и Земята започнала да намалява, тези уроци се оказали от значение за тяхното оцеляване.

Една група породи и видове от скачащи влечуги — малки създания от типа на динозавъра, била тласната от конкуренцията и неприятелските преследвания към алтернативата или да изчезне, или да се пригоди към по-студените условия на високите хълмове и крайбрежието на морето. Тези заплашени породи развили нов тип люспи, които постепенно се удължили във формата на пера и се разклонили в грубо подобие на перушина. Тези пероподобни люспи лежали една върху друга и образували покривка, която задържала топлината много по-добре. Тя позволила навлизането в по-студените области, които иначе не били населени. Едновременно с тези промени у животните се появила по-голяма загриженост за техните яйца. Повечето от влечугите проявявали пълно безгрижие по отношение на яйцата си, които оставяли да се излюпят под въздействието на Слънцето и времето. Но някои от разновидностите, на този нов клон от дървото на живота, добили навик да пазят яйцата си и да ги поддържат топли, като използват топлината на своите тела.

Успоредно с приспособяването към студа се извършвали и други вътрешни изменения, които направили първобитните птици топлокръвни и независими от припичането на слънце. Най-първите птици изглежда са били морски птици, които се хранели с риба, и техните предни крайници били не крила, а по-скоро приличали на гребла, подобни на тези, които имат пингвините. Новозеландската безкрила киви, тази особена първобитна птица, има пера от много прост вид и нито хвърка, нито пък изглежда да е произлязла от хвърчащи прадеди. При развитието на птиците, перата се появили преди крилата. Но щом веднъж се развили перата, възможността те да се разтварят довела неизбежно до крилото. Ние знаем за фосилни останки поне на една птица, която е имала зъби и дълга опашка на влечуги, но също и крила на същинска птица, и която несъмнено е хвърчала и не е отстъпвала на птеродактилите от мезозойското време. И въпреки това, птиците не били многообразни и многобройни в онези времена. Ако човек би могъл да се върне назад в една типична мезозойска страна, той би вървял цели дни, без да види или чуе нито една птица, макар че сред перестите листа и тръстики обилно ще пърхат птеродактили и насекоми.

Освен това той няма да забележи какъвто и да е признак на млекопитаещо. Първите млекопитаещи, подобно на първите птици, били създания, тласнати от конкуренцията и преследването в един живот от лишения и нагаждане към студа. При тях от люспите също се развила задържаща топлинна покривка и те претърпели изменения като подобните на тях птици, макар и различни в подробности, за да станат топлокръвни и независими от греенето на слънцето. Вместо перушина, при тях се развили косми и вместо да пазят и мътят яйцата си, те ги държали топли и в безопасност в телата си, докато узреят. Повечето започнали да раждат малките си живи и да поддържат връзка с тях, докато ги хранели и закриляли. И днес още живеят две млекопитаещи, които снасят яйца, но които нямат същински цицки, макар да хранят своите малки с хранителен сок отделян от вътрешните жлези; това са птицеклюнът с човка на гъска и ехидната. Ехидната снася яйца с кожена обвивка, слага ги в една торба под корема си и така ги носи на топло и в безопасност докато се излюпят.

Но посетителят на мезозойския свят, както би бродил с дни и седмици да намери птица, също така би търсил напразно, освен ако знае точно къде да отиде и да гледа, някакви следи от млекопитаещи. Както птиците, така и млекопитаещите трябва да са изглеждали много ексцентрични, второстепенни и не важни създания в мезозойските времена.

Векът на влечугите е траел, както се установява сега, осемдесет милиона години. Колко неизменни и вечни трябва да са изглеждали слънчевият блясък и растителното изобилие, колко сигурно би изглеждало благополучието на динозаврите и летящите гущери, ако някой квазичовешки интелект би наблюдавал света през този невъобразимо дълъг период от време! Но тайнствената ритмичност и натрупващите се сили на вселената започнали да се обръщат срещу тази привидна вечна трайност. Периодът от щастливи шансове за живота започнал да достига своя край. Век след век, милиони години след милиони години, условията за живот на Земята се променяли, ставали големи изменения на земната повърхност и големи размествания на планините и моретата. В скалните отпечатъци от упадъка на дългата мезозойска епоха на благополучие намираме нещо, което е много знаменателно за непрекъснатата промяна на условията. Това са отпечатъците, които доказват силното колебание на съществуващите форми и появата на нови и странни видове. Под растящата опасност от изчезване по-старите видове и родове проявяват до крайност своите способности за изменение и приспособяване. Амонитите, например, в тези последни страници на мезозойската глава, представят множество фантастични форми. Улегналите условия на живот не насърчават появата на нови форми. Тогава видовете не се развиват, а всяка новост бързо се унищожава. Но когато имаме нови, променящи се условия тогава страда обикновеният тип, а новият вид или видоизменение има повече шансове да оцелее и да се наложи.

Това небивало многообразие било последвано от необяснимо прекъсване на скални отпечатъци в продължение на няколко милиона години. Дори общите очертания в историята на живота през този период са съвсем забулени в мъгла. Когато тя се вдига отново, векът на влечугите клони към своя залез. Динозаврите, плезиозаврите и ихтиозаврите, птеродактилите, безбройните родове и видове на амонитите са изчезнали напълно. Въпреки изумителната си многобройност и множеството разновидности, те са измрели до един и не са оставили никакви потомци. Едно от предполагаемите обяснения за тяхното изчезване е, че студът ги е убил. Всички изменения, които станали с тях били недостатъчни, за да се нагодят те към промяната в условията на живот. Станало едно бавно и пълно измиране на мезозойския живот. Една нова и по-силна флора, една нова и по-силна фауна обсебили света. Сцената, с която започва този нов том от книгата на живота, е още мрачна и бедна. Тропическите иглолистни растения отстъпили до голяма степен място на дървета, чиито листа окапват, и на цъфтящи растения и храсти. А там, където по-рано изобилствало от влечуги, сега се появило растящо многообразие от птици и млекопитаещи.