Хърбърт Уелс
Кратка история на света (13)

Глава XII
Първобитната мисъл

А сега нека се задълбочим в едно много интересно обсъждане: как се е чувствал човек в тези първи дни от живота на човечеството? Как са мислили хората в онези далечни дни на ловуване и скитане, четиристотин века преди да се е родило земеделието? Това са времена, много преди появата на първите писмени записки на каквито и да било човешки впечатления и затова сме принудени да се облягаме единствено на странични изводи и догадки при отговорите на тези въпроси.

Методите, до които учените прибягнали в своите опити да пресъздадат този първобитен духовен строй, са много различни. В последно време психоаналитичната наука, която изследва начина, по който егоистичните импулси и страстите на детето се сдържат, унищожават, изменят или скриват, за да се нагодят в крайна сметка към нуждите на обществения живот, е хвърлила значителна светлина върху историята на първобитното общество. Друг един плодовит източник на догадки е проучването на идеите и обичаите на оцелелите до нашето съвремие диваци. При това, има и един вид духовни „вкаменелости“, които намираме във фолклора. Те дълбоко са залегнали в суеверията и предразсъдъците, които още битуват сред днешните цивилизовани хора. Освен това, с приближаването към нашите времена, откриваме в многобройните картини, статуи, гравюри, символи и пр., все по-ясни означения на онова, което човекът е намирал като интересно и достойно за отбелязване или представяне.

Първобитният човек е мислил до голяма степен така, както мисли днес детето, т.е. чрез редица картини на въображението. Той сам подбуждал тези образи, или образите сами изплували в ума му и той действувал според емоциите, които те предизвиквали у него. Така постъпват днес детето и необразованият човек. Систематичното мислене сравнително късно се е развило в човешкия опит. То не е играло някаква голяма роля в човешкия живот до последните три хиляди години. И дори днес онези, които действително управляват и владеят мислите си, са само едно слабо малцинство от човешкия род. По-голямата част от хората все още живеят под въздействието на въображението и страстта.

Най-ранните човешки същества живели на малки семейни групи, в началните етапи на истинската човешка история. Най-първите племена се образували, също както стадата на най-ранните млекопитаещи произлезли от семействата, които останали събрани заедно. Но преди да стане възможно това, е било необходимо да се ограничат първобитните егоистични чувства на индивида. Страхът от бащата и почитта към майката трябвало да останат и в зрялата възраст. От друга страна, майката започнала да се налага като естествен съветник и закрилник на малкото. Човешкият социален живот израсъл от борбата между първобитните инстинкти на децата, достигайки известна зрелост, на свой ред да се чифтосват, от една страна, и опасностите и неудобствата на отделянето от семейството, от друга. Един много даровит антрополог, Аткинсон, в своето съчинение Primal Law („Първобитното право“), е показал колко много от обичайното право на диваците — известното Жабу, което е толкова забележителен факт в племенния живот, може да се отдаде на такова духовно нагаждане на нуждите на първобитния човек към развиващия се социален живот, а последните трудове на психоаналитиците са направили много, за да потвърдят неговото тълкувание на тези възможности.

Някои автори смятат, че почитанието и страхът от по-стария мъж и емоционалното отношение на първобитния дивак към по-старите жени — покровителки, преувеличени в сънищата и обогатени чрез фантастичната игра на въображението, са изиграли голяма роля в началото на първобитната религия и в създаването на представите за богове и богини. С тази почит към силните или добрите личности е бил свързан един страх от такива лица сред тяхната смърт, тъй като те се появявали в сънищата. Лесно било да се вярва, че те не са същински мъртви, а само фантастично превърнати в по-далечна, но по-голяма сила.

Сънищата, въображенията и страховете на детето са много по-ярки и реални, отколкото тези на съвременния възрастен човек, а първобитният човек винаги е бил повече дете. Той стоял и по-близо до животните и можел да си ги представя с мотиви и постъпки като своите. Дивакът приемал, че съществуват животни — помагачи, животни — неприятели и животни — богове. Читателят сам трябва да е бил дете със силно въображение, за да разбере колко важни, значителни, зловещи или приятелски може да са изглеждали на хората от старата каменна епоха скалите със странна форма, черните гъсталаци, необикновените дървета и пр. и как сънят и фантазията са създавали приказки и легенди за такива неща, които ставали толкова по-вероятни, колкото повече се разказвало за тях. Някои от тези разкази се оказали достатъчно сполучливи и предизвиквали желание да се преразказват. И днес повечето от децата с развито въображение измислят дълги истории, в които фигурира като герой любимата кукла, някое животно или фантастично получовешко същество. Първобитният човек навярно е правил същото — и доста е вярвал, че неговият герой е реален. Защото най-първите същински хора, които са ни известни били доста приказливи и общителни същества. В това отношение те имали предимство пред неандерталците и се различавали от тях. Неандерталецът е бил нямо животно. Разбира се първобитната човешка реч представлявала отначало един много оскъден сбор от имена и се допълвала с жестикулации и знаци.

Едва ли е съществувал дивак, толкова низко развит, който да нямал понятие за връзката между причината и следствието. Но първобитният човек не бил твърде критичен и при своите асоциации за тази връзка, той много лесно свързвал едно следствие с нещо съвсем погрешно като негова причина. „Ти правиш това и това — казвал той — и става това и това“. „Даваш на детето един отровен плод и то умира“. „Изяждаш сърцето на един храбър неприятел и ставаш силен“. Тук имаме два примера на асоциации за причина и следствие, едната правилна, другата погрешна. Ние наричаме системата на причина и следствие в ума на дивака фетиш; но фетишът е чисто и просто дивашката наука. Тя се различава от съвременната наука по това, че е несистематична и затова често погрешна.

В много случаи не е трудно да се свърже причината със следствието; в други погрешните идеи скоро били поправяни от опита. Но имало една дълга редица въпроси от много голямо значение за първобитния човек, с които той настойчиво търсил причините и намирал обяснения, които били погрешни, но не чак толкова явно погрешни, че да бъдат изведнъж разбрани. За него, например, било от много важно дивечът или рибата да са в изобилие, и лесно да се ловят, и той е употребявал с твърда вяра хиляди талисмани, заклинания и магии, за да достигне тези желани резултати. Болестта и смъртта също били негови големи грижи. От време навреме зарази полазвали по земята и хората умирали от тях. Друг път те хващали някоя болест и отслабвали или умирали без всякаква видима причина. Това също трябва да е създавало на припрения, емоционален ум на първобитния човек много трескаво напрежение. Сънищата и фантастичните догадки го карали да обвинява този, или да вика за помощ онзи човек, животно или предмет. Той бил склонен към страх и паника, също като детето.

Много рано в малкото човешко племе по-старите, по-последователни умове, споделящи общите страхове, и вярващи във фантазиите на другите хора, започнали да се налагат, да съветват, да предписват. Едно нещо те обявявали за неблагоприятно, друго — за задължително, това — за добър признак, онова — за лош. Вещият във фетиша човек на лекарството е бил първият жрец. Той правил заклинанията, тълкувал сънищата, предупреждавал, изпълнявал сложни фокуси, които докарвали щастие или предотвратявали нещастието. Първобитната религия не била толкова онова, което сега наричаме религия, колкото спазване на практически обичаи и обреди. Първите жреци налагали своята първобитна, практическа наука.