Хърбърт Уелс
Кратка история на света (48)

Глава XLVII
Непокорните светски владетели и Великият разкол

Една от най-големите слабости на римската църква в борбата й за първенство над целия християнски свят бил начинът, по който се избирали папите.

И наистина, ако папството искало да постигне своя явен стремеж да установи един общ закон в целия християнски свят, необходимо било то да има една силна, твърда и постоянна власт. В тези велики дни, когато за папството се откривали широки възможности, нужно било преди всичко, папите да бъдат способни хора, в разцвета на силите си, и всеки от тях да има определен наследник, с когото да обсъжда политиката на църквата. Формите и начините на избора трябвало да бъдат ясни, определени, неизменяеми и неатакуеми. За нещастие, никое от тези условия не било налице. Дори не било ясно, кой може да гласува при избора на папата, нито дали императорите на Византийската и Свещената Римска империи имат това право. Великият папа държавник Григорий VII, (1073–1095 г.) направил много за регулирането на избора. Той дал право на гласуване само на римските кардинали и ограничил участието на императора в избора, като му предоставил само правото да дава съгласието си, посредством една изработена от църквата формула! Но той не предвидил нищо относно наследника и така дал възможност на кардиналите чрез спорове да държат престола вакантен една или повече години.

Последиците от тази липса на твърдо установени правила могат да се видят в цялата история на папството чак до XVI в. Още от най-стари времена имало спорни избори и случаи, когато двама или повече души претендирали да са папи. Църквата тогава изпадала в недостойното положение да отива при императора или някой друг външен арбитър за уреждане на спора. И кариерата на всеки един от великите папи завършвала с въпросителен знак. При неговата смърт църквата оставала безпомощна, като обезглавено тяло. Папата или можел да бъде заместен от някой стар съперник, воден само от желанието да дискредитира и да разстрои делото на своя предшественик, или можел да го наследи някой немощен старец, който бил с единия крак в гроба.

Тази особена слабост на папската организация неизбежно предизвиквала намесата на разните германски князе, на френските крале и на норманските крале, които владеели в Англия. Всички те се опитвали да влияят върху изборите и да имат за папа в Рим човек, който да пази интересите им. И колкото помощен и важен ставал папата за европейски те дела, толкова по-настойчиви ставали тези намеси. При тези условия, не е много чудно, че мнозина от папите били слаби и безпомощни хора. Чудното е, че все пак между тях имало способни и смели хора.

Един от най-силните и интересни папи на този велик период бил Инокентий III (1198–1216 г.) който имал щастието да стане папа преди тридесет и осем годишната си възраст. Той и неговите наследници се сблъскали с още по-интересната личност на император Фридрих II. Той бил наречен Stupor mundi чудото на света. Борбата на този монарх срещу Рим е един завой в историята. В крайна сметка Рим надвил и унищожил династията му, но той нанесъл на престижа на църквата и на папата такива тежки рани, които повече не заздравели и в резултат довели до разлагането на папството.

Фридрих бил син на император Хенрих VI, а майка му била дъщеря на норманския крал на Сицилия. Той наследил това кралство в 1198 г., когато бил четиригодишно дете. Инокентий III бил направен негов настойник. Сицилия тогава била наскоро завоювана от норманите. Кралският двор бил полуориенталски и пълен с високо образовани араби, някои от които били натоварени с възпитанието на младия крал. Те несъмнено се постарали да му внушат своите гледища. На християнството той гледал от мохамеданска гледна точка, а на мохамеданството — от християнска, и нещастният резултат от тази двойна система на образование било убеждението — необикновено на тази епоха на тържество на вярата — че всички религии са измама. Той говорил свободно по този въпрос и неговите ереси и богохулства станали известни.

Когато младежът пораснал, той влязъл в конфликт със своя настойник. Инокентий III искал твърде много от своя възпитаник. Когато трябвало да получи императорска корона, папата се намесил и поставил условия. Фридрих трябвало да обещае, че безпощадно ще унищожава ересите в Германия. Освен това, трябвало да се откаже от короната на Сицилия и Южна Италия, защото иначе би станал твърде силен за папата. Папата искал и германското духовенство да бъде освободено от всякакви данъци. Фридрих се съгласил, но съвсем не с намерение да удържи думата си. Папата вече бил принудил френския крал да води война срещу собствените си поданици във Франция, и да поведе жестокия и кървав кръстоносен поход против валдейците. Той поискал и Фридрих да направи същото в Германия. Но Фридрих, който бил много по-сериозен еретик, от който и да било от наивните прости пиетисти, навлекли си вече омразата на папата, нямал желание да стане кръстоносец. И когато Инокентий го убеждавал да тръгне в кръстоносен поход срещу мохамеданите и да освободи Ерусалим, той лесно дал обещания, но не бързал да ги изпълни.

След като си осигурил императорската корона, Фридрих II останал да живее в Сицилия, която той предпочитал като резиденция пред Германия и не направил нищо за изпълнението на своите обещания пред Инокентий III, който умрял измамен в 1216 г.

Хонорий III, който наследил Инокентий, се възкачил на папския престол, очевидно решен на всяка цена да уреди сметките с този млад човек. Той го отлъчил от църквата. Фридрих II бил лишен от всичките утешения на религията. Но в полуарабския двор на Сицилия това направило малко впечатление. Тогава папата отправил едно публично писмо до императора, изброявайки неговите пороци (които били неоспорими), неговите ереси и изобщо неговото недостойно поведение. На това Фридрих отговорил с едно послание, написано с дяволска вещина. То било отправено до владетелите на всички страни в Европа и за пръв път ясно изложило спора между папата и светските владетели. Фридрих отправил унищожителна атака срещу явната амбиция на папата да стане самодържавен владетел на цяла Европа и предлагал основаването на един съюз на владетелите срещу това узурпаторство. Той обърнал особено вниманието на светските владетели и върху богатството на църквата.

След като пуснал тази смъртоносна стрела, Фридрих решил да изпълни своето обещание, дадено преди двадесет години, и да тръгне в кръстоносен поход. Това бил Шестият кръстоносен поход (1228 г.). Като кръстоносен поход той бил фарс. Фридрих II отишъл в Египет и се срещнал със султана, с когото обсъдил нещата. Тези двама скептично настроени благородни мъже били на едно мнение и сключили търговски договор, изгоден и за двете страни, при което султанът се съгласил да предаде Ерусалим на Фридрих. Това наистина било нов вид кръстоносен поход, кръстоносен поход по частен договор. Сега победителите не били опръскани с кръвта на неверниците, те не „плакали от изблик на радост“ и тъй като странният кръстоносен предводител бил човек, отлъчен от църквата, той трябвало да се задоволи с чисто светска коронация като крал на Ерусалим, вземайки короната от олтара със собствените си ръце — защото цялото духовенство било длъжно да страни от него. После се завърнал в Италия, изгонил обратно в техните територии папските войски, които били навлезли в неговите владения, и накарал папата да го освободи от отлъчването. Така един светски владетел можел да третира папата в XIII в., без да предизвика буря от народно негодувание за отплата. Настанали други времена.

В 1239 г. Григорий IX подел борба с Фридрих, отлъчил го от църквата за втори път и подновил войната с публични нападки. Разпрата била подновена след смъртта на Григорий IX, когато папа станал Инокентий IV. Фридрих отново написал унищожително писмо против църквата, което трябвало да остане в паметта на хората. Той изобличил в него гордостта и неверието на духовенството и приписал всичката поквара на времето на неговите богатства и гордост, и предложил на всички светски владетели една обща конфискация на църковните имоти — за доброто на църквата. Това предложение никога повече не напуснало мисълта на европейските светски владетели.

Няма да разказваме за последните години на Фридрих. Отделните събития в неговия живот са незначителни, в сравнение с общата картина на постъпките му. Той водел разкошен живот и обичал красивите вещи, но заедно с това бил човек с голяма любознателност и подвижен ум. В своя двор той събирал еврейски и мохамедански философи, редом с християнските, и направил много, за да се изпълни италианския дух със сарацинско влияние. Благодарение на него сред европейците били въведени арабските цифри и алгебрата. Между другите философи в неговия двор бил и Михаил Скот, който превел части от Аристотел и коментари върху тях от великия арабски философ Авероес (от Кордова).

В 1224 г. Фридрих основал Неаполския университет, а също така увеличил и обогатил голямата медицинска школа при университета в Салерно. Основал също и една зоологическа градина.

Той написал книга за лова със соколи, която го представя като остър наблюдател на навиците на птиците. Освен това, той бил един от първите италианци, писали италиански стихове. Италианската поезия всъщност се родила в неговия двор. Той е наречен от един даровит писател „първият човек от новото време“ и тази фраза сполучливо характеризира неговото безпристрастно свободомислие.

Разложението на силите, които крепели папството, станало съвсем ясно, след като папите влезли в конфликт с растящата сила на френския крал. Още по времето на император Фридрих II, Германия започнала да се разпада, а френският крал играел ролята на пазител, крепител и съперник на папата, която роля досега сега се падала на императорите от династията на Хохенщауфените. Редица папи следвали политиката на поддържане на френските монарси. На трона на Сицилия и Неапол, с поддръжката и одобрението на Рим, се настанили френски князе. Така те виждали пред себе си възможност да възстановят и завладеят империята на Карл Велики. Когато, обаче, германското междуцарствие след смъртта на Фридрих II, последният от Хохенщауфените, се прекратило и Рудолф Хабсбург бил избран като пръв хабсбургски император (1273 г.), политиката на Рим започнала да се колебае между Франция и Германия, менейки се според симпатиите на всеки нов папа. На изток в 1261 г. гърците отнели Цариград от латинските императори и основателят на новата гръцка династия, Михаил VIII Палеолог, след няколко неискрени опити за примирение с папата, се откъснал напълно от римската църква и с това, а също и с падането на латинските кралства в Азия, властта на папите на изток се прекратила.

В 1294 г. папа станал Бонифаций VIII. Той бил италианец, настроен враждебно към Франция. Известно време той ръководил властно и смело. В 1300 г. устроил юбилей и в Рим дошло множество поклонници. „Толкова голямо било постъплението от пари в папското съкровище, че двама помощници се заели да събират с гребла даренията, които се оставяли на гроба на Свети Петър“. Но този юбилей бил измамно тържество. Бонифаций влязъл в конфликт с френския крал в 1302 г. и в 1303 г., когато се готвел да го отлъчи от църквата, бил изненадан и арестуван в собствения си фамилен дворец. Агентът на френския крал влязъл насила в двореца, вмъкнал се в спалнята на изплашения папа — той лежал в легло с кръст в ръцете си — и го обсипал със заплахи и оскърбления. Папата бил освободен след ден-два от градското население и върнат в Рим, но тук бил отново заловен и затворен от фамилията Орсини. След няколко седмици потресеният и разочарован старец умрял.

Трябва да се отбележи, че френският крал в своето грубо отношение към главата на християнския свят действал с пълното одобрение на своя народ. Той свикал съвет на трите съсловия на Франция аристократите, духовенството и третото съсловие и спечелил тяхното съгласие, преди да пристъпи към крайности. Нито в Италия, нито в Германия, нито в Англия имало и най-малка обща проява на неодобрение към това безцеремонно отношение спрямо суверенния първосвещеник. Идеята за вселенско християнство отмряла.

През целия XIV в. папството не направило нищо, за да си възвърне своето влияние. Следващият папа, Климент V, бил французин, избран по желанието на френския крал Филип. Той не ходил никога в Рим, а устроил своята резиденция в град Авиньон, който тогава принадлежал не на Франция, а на папския престол, макар и да бил на френска територия, и неговите наследници останали там до 1377 г., когато папата Григорий XI се завърнал във Ватиканския дворец в Рим. Но Григорий XI не спечелил съчувствието на цялото духовенство. Мнозина от кардиналите били от френски произход и техните навици ги привързали към Авиньон. Когато в 1278 г. Григорий XI умрял, и един италианец — Урбан VI, бил избран за папа — тези недоволни кардинали обявили избора за невалиден и избрали друг папа, антипапа, Климент VII. Това разцепление се нарича „Велик разкол“. Папите останали в Рим и всичките антифренски сили — императорът, английският крал, Унгария, Полша и Северна Европа им останали верни. От друга страна, антипапите продължавали да стоят в Авиньон и били поддържани от френския крал, от неговия съюзник, кралят на Шотландия, от Испания, Португалия и от някои германски князе. Всеки папа отлъчвал и проклинал привържениците на своя съперник.

Чудно ли е, че скоро народът из цяла Европа почнал да мисли самостоятелно по религиозните проблеми?

Францисканците и доминиканците, появата, на които отбелязахме в предишните глави, били само две от многото нови движения, които се появили в християнския свят, с цел да поддържат или да разклащат устоите на църквата. Наистина, църквата асимилирала и използвала тези два ордена, макар и с известна доза насилие. Но имало и други организации, по-открито непослушни и критично настроени. Век и половина по-късно се появил Уиклиф (1320–1384 г.). Той бил учен доктор в Оксфорд. На преклонни години Уиклиф започнал искрено да критикува покварата на духовенството и безразсъдствата на църковната политика. Той организирал бедни свещеници, наречени уиклифисти, да разпространяват неговите идеи в Англия. И за да може народът да избира между църквата и него, превел Библията на английски. Уиклиф бил по-учен и много по-способен от Франциск и Доминик. Поддържали го много високопоставени лица и си спечелил доста последователи сред народа. Макар Рим да бил разярен от неговите постъпки и заповядал неговото затваряне, той умрял на свобода. Но мрачният, старинен дух, който тласкал католическата църква към нейното разрушение, не оставил на мира и костите му в гроба. С един декрет на Констанцкия събор в 1415 год. било заповядано да се изкопаят и изгорят неговите останки — един декрет, който бил изпълнен по заповед на папа Мартин V от епископ Флеминг в 1428 г. Това осквернение не било дело на отделен фанатик, а официално дело на църквата.