Хърбърт Уелс
Кратка история на света (14)

Глава XIII
Началото на земеделието

Ние знаем все още много малко за началото на земеделието, макар че през последните години на този въпрос са посветени много изследвания и научни трудове. Всичко онова, което засега можем да твърдим с някаква положителност, е, че около 15 000 и 12 000 година пр.н.е., докато азилианският народ населявал Южна Испания и докато племената, които се препитавали с лов отстъпвали на север и изток, някъде в Северна Африка, Западна Азия, или в онази голяма Средиземна долина, сега потопена под водите на Средиземно море, живеели хора, които в течение на векове усвоили две жизненоважни неща — обработването на земята и опитомяването на животните.

Те започнали да правят оръдия от огладен камък. Открили плетенето на кошници и тъкането на груби тъкани от растителни нишки и се опитвали да моделират грънчарски предмети.

Започвала нова фаза на човешката култура, неолитната фаза (новокаменна епоха), различна от палеолитната (старокаменна) фаза на кроманьонците, грималдските народи, азилианците и пр. Тези неолитни хора се разселвали бавно из по-топлите части на света. Изкуствата, които те открили, се разпространили, чрез подражание и заучаване, много широко.

Около 10 000 г. пр.н.е. по-голямата част от човешкия род се намирала на неолитното стъпало в своето развитие.

Днес, за един съвременен ум, орането на земята, посяването на семената, жътвата, вършеенето и пр. може да изглеждат напълно в естествена последователност, също както му се струва банална мисълта, че Земята е кръгла. Но за първобитния човек, отпреди двадесет хиляди години, системите на действие и мислене, които днес ни изглеждат толкова несъмнени и естествени, не били очевидни. Той е напипвал пътя към най-верните похвати чрез множество опити и заблуди, които провокирали грешни тълкувания. Някъде в Средиземноморската област се намирала пшеница в диво състояние, и човекът се научил да я жъне, да я груха и после да смила нейните семена за храна, много преди да се научи да сее.

Забележителен е фактът, че навсякъде по света, там, където се извършват сеитба и жътва, все още може да се проследят следите на една силна първобитна асоциация на идеята за сеене с идеята за кръвна жертва, главно на човешко същество. Изучаването на първоначалното преплитане на тези две действия е крайно увлекателно за любознателния ум. Този въпрос е развит много пълно в монументалния труд на Фрейзър „Златната клонка“. Не трябва да забравяме, че тази връзка е възникнала в детинския мечтателен, раждащ приказки, първобитен ум на дивака, и никакво логическо разсъждение не може да я обясни. В онзи свят отпреди 12 000 до 20 000 години, имало обичай всеки път, когато за неолитните хора е идвало време за посев, да се принася една човешка жертва. И то не жертвата на някой долен и презрян човек. Обикновено умъртвявали отбран младеж или мома, по-често младеж, който до момента на принасянето му в жертва, се радвал на дълбока почит и уважение. Той се явявал един вид жертвен бог цар и подробностите на неговото умъртвяване се превърнали в обред, ръководен от старите, мъдри хора, и осветен от натрупаните през вековете обичаи.

Отначало първобитните хора срещали големи трудности при определянето на благоприятния момент за сеитбата и жертвоприношението. Има известно основание да се предполага, че е съществувала една ранна фаза в човешкия опит, когато хората не са имали никаква представа за календарната година и годишните времена. Първата хронология се измервала в лунни месеци. Предполага се, че „годините“ на библейските патриарси са всъщност месеци. Вавилонският календар показва явни следи от един опит да се пресмята посевното време, като се отброят тринадесет лунни месеци — един след друг. Това лунно влияние върху календара достига и до нашите дни. Ако употребата му не бе притъпила нашия усет за странност, ние бихме сметнали за нещо много забележително факта, че християнската църква не празнува разпятието и възкресението на Христос на съответните годишнини, а на дати, които се менят всяка година с фазите на Луната.

Не е сигурно дали първите земеделци са правили някакви наблюдения на звездите, по-вероятно е, звездите най-напред да са наблюдавани от чергарските скотовъдци, които са разчитали в тях удобно указване на посоката. Но щом започнали да се използват при определянето на годишните времена, тяхното значение за земеделието станало много голямо. Жертвоприношението се правило във връзка с изместването на север или на юг на някоя видна звезда. Създаването на мит и обожаването на тази звезда било почти неизбежно за първобитния човек.

Лесно е да се разбере каква важна роля започнал да играе човекът на знанието и опита, човекът, който познавал обреда на жертвоприношението и положението на звездите в този ранен неопитен свят.

Страхът от омърсяването и познаването на начините за очистване, също били използвани като източник на сила от знаещите мъже и жени. Ранният жрец всъщност не се явява толкова човек на религията, колкото човек на приложната наука. Неговата наука била емпирична и често лъжлива. Той я пазел много ревниво в тайна от обикновените хора, но това не променяло факта, че неговата първоначална функция била добиването на знания, и че първоначалната му работа имала чисто практическа насоченост.

Преди дванадесет-петнадесет хиляди години във всички топли, и с благоприятен климат места на стария свят, започнали да се пораждат такива неолитни общества с обработваеми полета, открити села и малки оградени градове. В течение на вековете тези общества са заимствали и разменяли идеи помежду си. Елиът Смит и Ривърс употребяват термина „хелиолитна култура“ за цивилизацията на тези първи земеделски народи. Думата „хелиолитна“ (слънце и камък) не е може би най-добрата дума за означаването на тази култура, но докато учените не ни предложат по-добра, ще трябва да употребяваме нея. Породена някъде в Средиземноморските Западноазиатски земи, тя се разпространявала в течение на вековете на изток, и от остров на остров през Тихи океан е стигнала вероятно до Америка. Тази култура се смесила с по-първобитните начини на живот на монголоидните преселници, дошли от север.

Където и да отивали мургавите хора, носители на хелиолитната култура, те разнасяли със себе си всичките, или по-голямата част, от своите особени идеи и традиции. Някои от тези идеи са толкова странни, че се нуждаят от обяснението на психолозите.

Хелиолитните хора изграждали пирамиди и големи могили, и нареждали големи кръгове от едри камъни, по всяка вероятност, за да улеснят астрономическите наблюдения на жреците. Те правили мумии на някои или на всички свои мъртъвци; татуирали се и се обрязвали; спазвали стария обичай, известен под името Ciyvede — когато се роди дете, да поставят бащата на леглото на родилката, за да представи раждането и смятали така наречената „Свастика“ за амулет, който носи щастие.

Ако направим една карта на света, на която да обозначим с точки местата, където са оставили следи тези обичаи, ще запълним с тях един пояс край умерените и субтропичните ширини, от Стоунхендж (Англия) и Испания до Мексико и Перу. Върху Южна Африка, която се намира под екватора, Северна и Централна Европа и Северна Азия няма да сложим такива точки — там живеели раси, които се развивали по почти самостоятелни пътища.