Хърбърт Уелс
Кратка история на света (53)

Глава LII
Векът на политически опити, на големите монархии, парламенти и републики

Латинската църква се разпаднала, а Свещената Римска империя се намирала в последната фаза на упадък. Историята на Европа от XVI в. нататък е история на народи, които налучкват в мрака свой път към форми на управление, подходящи за новите условия, които настъпвали, и в стария свят ставали смени на династии и дори на господстващ народ и език, но формата на управлението, чрез монарха и храма си оставала непроменена. Още по-стабилен бил ежедневният живот. От XVI в. нататък династичните промени в Европа са без особено значение и интересът на историята е съсредоточен около широкото и увеличаващо се разнообразие на опитите в политическата и социална организация.

Политическата история на света от XVI в. нататък е до голяма степен несъзнателно усилие на човечеството да пригоди своите политически и социални форми към новите условия, които възниквали. Това усилие било усложнено от факта, че условията се променяли много бързо, а приспособяването ставало по-бавно от самите промени. След XVI в. започва историята на политически и обществени учреждения, които ставали все по-неподходящи, по-неудобни и по-ограничаващи. Нуждата от съзнателно и планомерно преустройство на цялата система на човешките общества се схващала бавно и неохотно.

Кои са промените в условията на живота, които нарушили старото равновесие между държави, духовенство, селяни и търговци, което поддържало хармонични обществените отношения повече от сто века?

Тези промени са разностранни и многообразни, защото човешките прояви са извънредно сложни. Знанието за естеството на нещата започнало да се разпространява първо сред малки групи интелигентни хора, а през последните петстотин години между все по-широка народна маса.

В същото време се наблюдавали големи изменения в условията на живот, които се дължали на промяната в човешкия дух. Животът, изграден върху примитивни потребности и желания, все по-малко задоволявал хората и те започнали да търсят по-близко, по-непосредствено и по-широко участие и отношение към него. Това е общата характеристика на всички религии, които се разпространили през последните двадесет и няколко века — будизмът, християнството и ислямът. Те били принудени да се справят с разбунтувания дух на човека по начин, съвсем непознат на по-старите религии. По своето естество и влияние те са сили, съвсем различни от старите фетишни религии на кървави жертвоприношения, жреци и храмове, които отчасти изменили и заместили. Новите религии постепенно развили у индивида самоуважение и чувство за отговорност към общите дела на човечеството — чувства, които по-рано не съществували сред по-старите цивилизации.

Първата значителна промяна в условията на политическия и социален живот на старите цивилизации била опростяването и разширената употреба на писмото, което направило по-големите държави и по-широките политически споразумения осъществими. Следващите стъпки напред били използването на коня, а по-късно и на камилата, като средство за превоз, прокарването на пътища и увеличаването на военната сила, вследствие откриването на желязото. След това последвало дълбоко икономическо разстройство, предизвикано от въвеждането на сечените пари, и промяна в същността на дълговете, собствеността и търговията. Държавите се разраствали, а заедно с тях се развивали идеите на хората, така че да съответстват на новото положение. Местните богове изчезнали и настъпила епохата на теокрация и всемирното разпространение на великите световни религии. Поставило се началото на писаната история и география. Човекът осъзнал собственото си невежество и това го подтикнало към систематично търсене на знание.

В научния възход, започнал така бляскаво в Гърция и Александрия, както в политическото и социално устройство за известно време настъпил застой, причинен от нападенията на тевтонските варвари, нашествието на монголците, конвулсивното религиозно преустройство и големите епидемии. Когато цивилизацията отново излязла от тази фаза на сблъсъци и бедствия, робството вече не било основа на икономическия живот. Първите работилници за хартия произвеждали новото средство за взаимна осведоменост и сътрудничество между хората. Постепенно започнало търсенето на знания и се зародил систематичния научен процес.

Така след XVI в., като неизбежен страничен продукт на систематизираната мисъл, се появили редица открития и средства, които водели към все по-широки връзки и взаимодействие между хората.

Съзнанието на хората не било подготвено за подобна промяна и докато големите катастрофи в началото на XX в. не провокирали човешкия ум, историкът не може да посочи какъвто и да е разумно замислен опит за пригаждане към новите условия, създавани от тези откри тия. В продължение на последните четири века историята на човечеството наподобява донякъде състоянието на спящия затворник, чиято тъмница гори, и въпреки това той не се събужда, а само се обръща неспокойно и тежко, като подсъзнателно смесва трясъка и горещината от пожара с кошмарните си сънища. Човечеството тогава се намирало точно в такова състояние, вместо съзнателно да посрещне опасностите и да потърси възможности за спасение.

Но тъй като историята е разказ не за индивидуалния живот, а за обществата, откритията, които най-вече фигурират в историческия разказ са предимно онези, които засягат средствата за съобщение. Основните новости през XVI в. са появата на печатарската хартия и употребата на компаса в големите океански платноходни кораби. Книгите поевтинявали, разпространявали се, и методи те на обучението се изменили коренно. Променили се и начините за обществено осведомяване, а също и похватите на политическото действие. Благодарение на компаса, земното кълбо лесно се възприело като едно цяло. Много важно значение изиграло усъвършенстването и засиленото приложение на топа и барута, донесени от монголците през XIII в. Това фактически премахнало неуязвимостта на бароните в техните замъци и укрепени градове. Феодализмът бил изметен от топовете. Под техните удари Цариград паднал в турски ръце, Мексико и Перу също се предали, поразени от испанските оръдия.

През XVII в. се развила системната научна публикация — една новост, не така подчертавана като топовете, но много по-плодотворна. Един от пионерите в тази област е Франсиз Бейкън (1561–1626 г.), станал по-късно лорд Веруламски, лорд канцлер на Англия. Той бил ученик и изразител на мислите на един друг англичанин, д-р Гилбърт — експериментален философ от Колчестър (1540–1603 г.). Този именно „втори Бейкън“, както и първият, проповядвал наблюдение и опит. За да изрази своята мечта за една широко организирана институция за научни изследвания, той си послужил с увлекателната и впечатлителна фраза на един утопичен разказ — „Новата Атлантида“. Скоро след това се появило Лондонското Кралско дружество, Флорентинското дружество, а по-късно и други национални учреждения за насърчаване изследванията, публикациите и размяната на знания. Тези европейски научни организации станали източници не само на безбройни открития, но също и на една унищожителна критика на нелепата геология, която господствала и осакатявала човешката мисъл в продължение на много векове.

Нито XVII, нито XVIII в. видели друго нововъведение, което така рязко да измени условията на човешкия живот, както книгопечатането и океанското корабоплаване. Покрай това, обаче, през тези векове имало едно постепенно натрупване на знания и научна енергия, което се проявило изцяло през XIX в. Изследванията и допълненията върху картата на света продължавали. Открити били Тасмания, Австралия, Нова Зеландия. През XVIII в. в Англия започнала употребата на каменни въглища за металургични цели, което довело до значително поевтиняване на желязото и до използването му в много по-широки размери, отколкото било възможно по-рано, когато то се разтапяло с дървени въглища. Зараждала се модерната машинна техника.

Подобно на измислените вълшебни дървета, науката едновременно напълвала, цъфтяла и давала плод. С настъпването на деветнадесетото столетие започнало събирането на нейните плодове. Едно след друго се заредили откритията на парната машина, стоманата, железницата, големите параходи, обширните постройки и мостове, машините с почти безгранична сила, възможността за обилно задоволяване на всякаква материална човешка нужда, а впоследствие пред човека се разкрила удивителната сила на електрическата енергия…

Вече сравнихме политическия и обществен живот на човека от XVI в. насам с душевното състояние на спящ затворник, който сънува, докато затворът гори наоколо му. През XVI в. европейският ум бил все още зает с бълнувания за Свещената Римска империя, обединена от католическата църква. Но както понякога нашите мечти и блянове се разбъркват от намесата на някаква необяснима и неуловима сила и се превръщат в нелепа фантазия, така и тази европейска мечта била окарикатурена от фаталната намеса на Карл V с неговия сънлив дух и ненаситен стомах — докато Хенрих VIII Английски и Лутер разкъсвали на части единството на католицизма.

През XVII и XVIII в. европейският сън се насочил към самодържавието. Историята на почти цяла Европа от този период, с малки изключения, представлява, от една страна опит да се заздрави монархията и да се направи тя абсолютна, а от друга — голяма съпротива — най-напред от страна на земеделците, а после, с увеличаване на външната търговия и индустрията, и на търговската класа — срещу домогванията и намесата на короната. Пълна победа не постига нито едната, нито другата страна. На едно място кралят добива надмощие, на друго — частния собственик. В една страна кралят става „слънце“ и център на нацията и държавата, а в съседната й държава здравата и силна търговска класа установява република. Това широко разнообразие показва колко експериментални са били и от какви местни случайности са зависели разнообразните форми на управления през този период.

В тези национални драми присъства една фигура, която можем да срещнем навсякъде — фигурата на кралския духовник, папски прелат в католическите страни, какви го тогава били повечето от европейските държави. Прелатът стоял зад краля, служил му, и чрез самата си служба господствал над него.

Тук е невъзможно да разкажем подробно за всички национални драми. Народът на Холандия станал протестантски и републикански, след като отхвърлил игото на Филип II Испански — син на император Карл V. В Англия Хенрих VIII подготвял основите на абсолютизма, който бил провален от безразсъдствата на Яков I и Карл I. Карл I бил обезглавен за измяна към своя народ (1649 г.). В продължение на дванадесет години (до 1660 г.) Британия била република. Кралската власт била много нестабилна и засенчена от парламента, докато Джордж III (1760–1820 г.) направил едно голямо и отчасти успешно усилие да възстанови нейното първенство. От друга страна, френският крал, най-успешно от всички европейски крале, усъвършенствал монархията. Двама велики министри — Ришельо (1585–1642 г.) и Мазарини (1602–1661 г.) — направили короната силна, за което спомогнали дългото царуване и значителните способности на крал Луи XIV, „Великият монарх“ (1643–1715 г.).

Луи XIV бил наистина образец за европейски крал. Амбицията му била по-силна, отколкото низките му страсти, и той водел своята страна към банкрут чрез усложненията на оживена външна политика с изтънчено достойнство, което и до днес предизвиква удивление. Неговото непосредствено желание било да заздрави и разшири Франция до Рейн и Пиренеите, и да погълне испанска Нидерландия. В перспектива виждал френските крале наследници на Карл Велики в една подновена Свещена Римска империя. Той изградил от подкупите система, като ги считал за средство, едва ли не, по-важно от войната. Карл II Английски, както и повечето от полските благородници, за които ще говорим след малко, били на заплата при него. Неговите пари, или по-скоро парите на френските данъкоплатци, се пръскали навсякъде. Голямата му слабост било великолепието. Неговият огромен дворец във Версай, неизброимите салони, коридори, огледала, тераси, фонтани, паркове и изгледи, били предмет на завист и възхищение в цял свят.

Луи XIV станал обект на всеобщо подражание. Всеки крал и всяко князче в Европа се опитвали да му подражават и строили собствен Версай, при което всеки един надскачал толкова много средствата си, колкото неговите поданици и кредитори му позволявали. Дворяните също навсякъде преправяли или разширявали своите замъци по новия образец. Широко се развила цяла нова индустрия за изработване на красиви и художествени тъкани и мебели. Разкошът процъфтял навсякъде: скулптура от алабастър, фаянс, позлатена резба, метална гравировка, образи върху кожа, много музика, великолепна живопис, красив печат и подвързия, изящни съдове, хубави вина. Сред огледалата и изящната мебелировка се движила своеобразната порода от „благородници“ с високи напудрени перуки, облечени в коприни, дантели, и обувки с високи червени токове. Още по-интересни били „дамите“ под грамади напудрена коса, накипрени с несметно количество коприна и атлаз, обтегнати на тел. В центъра позирал великият Луи, слънцето на този свят, неподозиращ дори съществуването на другия свят — светът на безчисленото множество изтощени, прости, но ожесточени хора, които го гледат от мрачните низини, където неговите лъчи не прониквали.

През целия период на монархии и въвеждане на нови видове управления, германските народи си останали политически разделени и значителен брой от херцогските и от княжески дворове подражавали в различни мащаби на великолепието на Версай. Тридесетгодишната война (1618–48 г.) — една опустошителна борба между германците, шведите и чехите за съмнителни политически облаги — изчерпала за цял век енергията на Германия и всеки може ясно да види на картата безсмислените кръпки, които се появили като резултат от тази борба. Картата на Европа след Вестфалския мир (1648 г.) ни показва целия хаос от княжества, херцогства, свободни градове и пр., някои в империята, други извън нея. Ръката на Швеция се протягала далече в територията на Германия, а Франция, с изключение на няколко области, уединени като островчета сред имперските граници, била все още далеч от Рейн. Сред тези кръпки кралство Прусия постепенно се издигнало и заело видно място, като провело поредица успешни войни. Фридрих II Велики (1740–86 г.) изградил свой Версай в Потсдам, където се говорело френски, четяла се френска литература и се подражавало на френските крале.

През 1714 г. Хановерският курфюрст станал английски крал, като прибавил още една към списъка на монархиите, половината от които били в империята, а другата половина извън нея.

Австрийският клон от потомците на Карл V задържал за себе си титлата „император“. Испанският му род задържал Испания. Но сега и на изток имало император. След падането на Цариград (1453 г.), московският княз, Иван Велики (1462–1505 г.), изявил претенцията си да наследи византийския престол и приел византийския двуглав орел за свой герб. Неговият внук Иван IV Грозни (1533–1584 г.) приел императорската титла „цар“, т.е. „цезар“. Но едва през втората половина на XVII в. Европа престанала да гледа на Русия като на отдалечена азиатска страна. Цар Петър Велики (1682–1725 г.) построил нова столица за своята империя — Петербург на Нева, която започнала да играе ролята на врата между Русия и Европа. Петър устроил свой Версай, като наел един френски архитект, който направил тераса, фонтани, водопади, картинна галерия, парк. С една дума, Петър Велики присвоил всички атрибути на великата монархия. В Русия, както в Прусия, френският станал придворен език.

Разположено географски твърде неблагоприятно между Австрия, Прусия и Русия, полското кралство представлявало лошо организирана държава на големи поземлени собственици, които били толкова ненаситно ревниви към своите кастови привилегии, че за да ги запазят ненакърнени, взели всички мерки, избраният от тях крал, само фиктивно да бъде монарх. Швейцария по това време се съставлявала от група кантони — републики. Венеция била република, а Италия, подобно на Германия, се деляла между дребни херцози и князе. Папата, като светски владетел, притежавал църковните земи. Той се страхувал твърде много да не загуби верността на останалите католически князе и затова не се намесвал в споровете между тях и поданиците им, и не припомнял на света за християнското царство. В Европа, всъщност, не останала никаква обща политическа идея. Тя била в състояние на разделения и различия.

Всички европейски суверенни князе и републики имали планове за увеличаване на своите владения — всеки за сметка на друг. „Външната политика“ на всеки владетел и всяка република се състояла в нападения срещу съседите и в сключване на военни съюзи. Твърде дълго европейците, живели в последната фаза на тази епоха, характерна с многобройни суверенни държави, страдали от ненавистта, враждата и подозренията, които тя поражда. Историята на това време ставала все повече и повече „великосветска“ сплетня, все по-безсмислена и досадна за съвременния човек. Нямат край разказите как „еди-коя си“ война била причинена от фаворитката на „еди-кой си крал“, как друга избухнала поради завистта на „този“ министър спрямо „онзи“ и т.н. — все празни истории за съперничества и подкупи, които отвращават читателя, когато изучава историята на тази епоха. Толкова по-удивителен е фактът, че, въпреки всичко това, и най-вече пречките на десетките граници, четенето и мисълта през този период се развивали, а откритията се множили. Осемнадесети век доживял появата на литература, скептична и критично настроена към императорските дворове и политика. Волтеровият „Кандид“ — характерен представител на тази литература — ни разкрива поразителна картина на безкрайна умора от бъркотията, настъпила в европейския свят.