Хърбърт Уелс
Кратка история на света (68)

Глава LXVII
Политическото и социално преустройство на света

Планът и мащабът, по който е замислена тази история, не ни позволяват да навлизаме в сложните и страстни диспути около договорите, и особено около Версайския договор, с който приключи тази световна война. Ние едва сега започваме да разбираме, че този конфликт, ужасен и огромен по размери, не сложи край на нищо, не започна нищо, и не уреди нищо. Той изби милиони хора, обедни и разстрои света, и съвсем смаза Русия. В най-добрия случай, той бе едно сериозно и страшно предупреждение, че живеем глупаво и объркано, без план за бъдещето, в един опасен и бездушен свят. Егоизмът и страстите, грубо проявявани както от страна на отделните личности, така и от страна на империалистическите държави, които доведоха човечеството до тази трагедия, излязоха от нея достатъчно здрави, за да ни тикнат в някое друго подобно нещастие, щом светът се оправи от изтощението и умората. Нито войните, нито революциите са творчески. Тяхната най-голяма заслуга за човечеството е, че унищожават, но по много рязък и мъчителен начин, остарялостите и рудиментите, които пречат на прогреса. Великата европейска война освободи Европа от заплахата на германския империализъм и унищожи империализма в Русия. Тя помете няколко монархии, но в Европа още се развяват множество знамена, границите все още ограничават хората, а големите армии трупат нови складове с муниции.

Мирната конференция във Версай бе едно събрание, замислено твърде лошо, че да направи нещо повече от просто довеждане на конфликтите и пораженията от войната до техния логичен завършек. На германците, австрийците, турците и българите не бе позволено да вземат участие в нейните обсъждания. Те трябваше само да приемат диктуваните им решения. От гледна точка на човешкото благо, изборът на мястото за провеждане на конференцията бе особено несполучлив. Именно във Версай през 1871 г. бе обявена тържествено новата германска империя. Впечатлението от мелодраматичния обрат на тази сцена, в същата зала на огледалата, бе потресаващо.

С каквито и великодушни и общочовешки подбуди да бе започнала войната, от тях вече нямаше и помен. Страните победителки болезнено почувстваха своите загуби и страдания и съвсем игнорираха факта, че победените заплатиха по същия начин. Войната бе естествена и неизбежна последица от национализма в Европа и от отсъствието на каквито и да било организации, които да посредничат за сближаване между съперническите сили. Тя бе логичен резултат от съществуването на отделни суверенни националности, ограничени в малки територии, и в същото време, добре въоръжени. Ако световната война не беше се проявила в тази форма, тя би избухнала в друга, подобна форма — също така, както без друго щеше да избухне по-катастрофално след двадесет или тридесет години, ако до тогава политическото обединение на народите не би я изпреварило и предотвратило. Държавите ще продължават да воюват и това за тях ще бъде така естествено и неизбежно, както е естествено кокошките да снасят яйца. За жалост, страните — победителки, достатъчно пострадали, измъчени и озлобени от войната, пренебрегнаха този факт, и победените народи бяха третирани като морално и материално отговорни за техните страдания, както и обратно те биха третирали победените, ако изходът на войната бе друг. Французите и англичаните стовариха вината върху германците, германците върху русите, и само едно безпристрастно просветено малцинство разбра, че цялото зло е в откъслечното държавно устройство на Европа. Версайският договор послужи за наказание и отмъщение. Той подложи победените на страшни наказания и, търсейки средство, да обезщети и възнагради пострадалите от лагера на победителите, наложи огромни контрибуции върху вече банкрутиралите народи. Що се касае до неговите опити да преустрои международните отношения чрез установяването на едно Общество на народите против войната, те бяха явно неискрени и нерешителни.

Ако зависеше от Европа, едва ли тя щеше да направи какъвто и да е опит за установяване на международни отношения, които да гарантират постоянен мир. Идеята за Общество на народите бе предложена на практическата политика от президента на Съединените Щати на Америка — Уилсън. Неговата главна поддръжка идваше от Америка. Дотогава Съединените Щати, тази нова, модерна държава, не бяха давали определени идеи за международните отношения, ако не смятаме Монроевата доктрина, която защищаваше Новия свят от европейската намеса. Сега неочаквано те бяха поканени да дадат своя духовен принос за разрешаване на големия проблем на времето, но нямаха готово решение. Разбира се, американският народ бе за постоянен световен мир. Това негово разположение, обаче, бе съпроводено със силно традиционно недоверие към политиката на Стария свят, и с навика да се стои настрана от неговите проблеми. Американците едва започнаха да обмислят своето разрешение на световните проблеми, когато подводната война на германците ги направи техни противници. Планът на президента Уилсън за Обществото на народите представляваше предприет набързо опит да се създаде чисто американски световен проект. Той бе само скициран, рискован и не отговаряше на предназначението си. В Европа, обаче, той бе възприет като зряла американска гледна точка. По-голяма част от човечеството в 1918–19 г. бе крайно уморена от войната, и страстно желаеше, с цената на каквито и да било жертви, да предотврати нейното повторение, но в Стария свят нямаше нито едно правителство, готово да отстъпи и най-нищожна част от своя суверенитет, за да се постигне тази цел. Публичните изявления на Уилсън около проекта за едно световно Общество на народите бяха отправени направо към народите и отзвукът им бе огромен. За нещастие, Уилсън трябваше да води политически диалог не с народите, ас правителствата. Той бе способен на моментно ясновидство, но поставен на изпитание в практическата политика, се оказа ограничен егоист. Великата вълна на въодушевление, която предизвика, премина и отшумя без никаква полза.

Д-р Дилън в своята книга „Мирната конференция“ казва:

„Когато Уилсън стигна нейните брегове, Европа бе като мека глина, която чака опитния грънчар. Никога по-рано народите не са били така готови да последват един Мойсей, който да ги поведе към обетованата земя, където войните са забранени и блокадите непознати. Тъкмо Уилсън бе посрещнат от тях като такъв водач. Във Франция се прекланяха пред него с трепет и любов. Работническите предводители в Париж ми казваха, че проливали сълзи от радост в негово присъствие, и че другарите им би минали през огън и вода, за да му помогнат да осъществи своите благородни планове. За трудещите се класи в Италия името му звучеше като небесна тръба, под чийто звуци Земята ще се обнови. Германците приемаха личността и доктрината му като Котва за спасение. Безстрашният Д-р Мьолон писа: «Ако президентът Уилсън се обърнеше към германците и произнесеше строга присъда над тях, те биха я приели с безмълвно смирение и веднага биха се заловили за работа». В немска Австрия неговото име бе обкичено със славата на спасител и само споменаването му идваше като балсам за страдащите и утеха на огорчените…“

Такива бяха всеобщите очаквания, които Уилсън пробуди. Колко много ги разочарова той и колко слабо и суетно бе Обществото на народите, което той направи — това е твърде дълга и мъчителна история, и няма да я разказваме тук. В неговата личност се отрази обикновената човешка трагедия: такова величие в мечтите и такава неспособност за тяхното изпълнение! Америка не потвърди постъпките и възгледите на своя президент и не поиска да влезе в Обществото, което Европа прие от него. Американският народ постепенно разбра, че е бил въвлечен набързо в нещо, за което той не е подготвен. И Европа започна да съзнава, че Америка няма нищо готово, с което да помогне на Стария свят в неговите тежки времена.

Родено преждевременно и осакатено при раждането си, Обществото на народите със своето сложно и непрактично устройство и с ограничената си власт се превърна всъщност в сериозна пречка по пътя към каквото и да било целесъобразно изменение на международните отношения. Все пак, всеобщият изблик на въодушевление, с който отначало бе поздравен неговия проект, тази повсеместна готовност на масите, за разлика от правителствата, за световен контрол върху войната, е нещо, което трябва да бъде възторжено разказвано във всяка история. Зад късогледите правителства, които разделят и объркват човешките дела, съществува и расте една реална сила, способна да осъществи световното единство и световния ред.

След 1918 година светът навлиза в една епоха на конференции. От тях най-успешна и полезна е конференцията във Вашингтон, свикана от президента Хардинг (1921 г.). Забележителна, поради присъствието на германски и руски делегати в нейните заседания, е и Генуезката конференция (1922 г.). Няма да обсъждаме подробно това дълго шествие от конференции. Все по-очевидно става, че човечеството трябва да извърши огромно преустройството, ако иска да отклони заплашителното кресчендо от убийства в световен мащаб. Нито прибързаните импровизации, като създаването на Обществото на народите, нито системата на неловките кърпежи, каквито са конференциите между отделните държави, които не променят нищо, а само дават вид, че уреждат всичко — няма да удовлетворят сложните политически нужди на новата епоха, която идва. Необходимо е системно развитие и владеене на човешките отношения, постоянно прилагане на личната и обществената психология, на финансовата и икономическата науки, както и на педагогиката, които все още са в началната фаза на своето развитие. Тесните и остарели, мъртвите и умиращи нравствени и политически идеи трябва да се заместят от една по-ясна и по-проста концепция за общия произход и общите съдбини на човешкия род.

Човечеството като цяло все още се намира в юношеската си възраст. Бедите му не се дължат на старческо изтощение, а на растящата и още необуздана негова сила. Когато разгледаме цялата история като един процес, както се постъпва в тази книга, когато видим как стремежът на живота към познание и контрол става все по-интензивен, тогава ни стават ясни надеждите и опасностите на сегашното време в техните истински размери. Засега още сме в зората на човешкото величие. Но в красотата на цветето и на слънчевия залез, в радостните и пълни с грация движения на младите създания и в прелестта на безбройните пейзажи, ние разбираме какво ни дава животът. Произведенията на пластиката и живописта, музикалните творби, величествените постройки и привлекателни паркове ни показват какво може да направи човешката воля, когато има възможности. Ние живеем с нашите мечти. Имаме и достатъчно сила, която расте с всеки изминал ден. Можем ли да се съмняваме, че нашата раса скоро ще надмине и най-смелите ни днешни мечти, че тя ще постигне единство и мир, че ще живее — децата от нашата плът и кръв ще живеят — в един свят по-бляскав и по-красив от дворците и градините, които са съществували някога, вървейки от триумф към триумф и разширявайки все повече кръга на своята дейност, стремежи и постижения? Онова, което човек е създал до днес, дребните тържества на човешкия дух досега и цялата тази история, която разказахме — това е само една прелюдия към всичко, което предстои тепърва да извършат хората.