Хърбърт Уелс
Кратка история на света (60)

Глава LIX
Развитие на модерните политически и социални идеи

Учрежденията, обичаите и политическите идеи на старите цивилизации израствали бавно, век след век, без човек да ги е планирал или да е предвиждал развитието им. Едва във века на „юношеството“ на човечеството — VI в. пр.н.е. — хората започнали да мислят за своите взаимоотношения, да критикуват и да предлагат изменение и преустройство на установените вери и закони, както и на похватите за управление.

Ние разказахме за блестящата зора на научната мисъл, зародена в Гърция и Александрия, и как това многообещаващо начало било помрачено от робството и от черните облаци на религиозната нетърпимост и абсолютизма. Светлината на смелата и независима мисъл прониква отново през духовния мрак, който обхванал Европа, едва в XV и XVI в. Ние се опитахме да покажем ролята, която изиграли арабската любознателност и монголските завоевания в това постепенно проясняване на духовните небеса, надвиснали над Европа. Първите резултати дала приложната наука, а първите плодове на възродената енергия на цивилизацията били материалните постижения и материалната сила. Науките за човешките отношения — индивидуалната и социална психология, педагогиката и политическата икономия — са тясно свързани с много духовни преживявания. Напредъкът, направен от тях, бил по-бавен, защото те трябвало да преодоляват по-голяма опозиция. Хората изслушвали спокойно най-различни мисли за звездите и молекулите, но не и каквото и да било мнение за основите на своя живот.

Също както в Гърция смелите размисли на Платон се появили преди Аристотеловото прилежно изследване на фактите, така и в Европа първите политически изследвания се появили под формата на „утопични“ разкази, пряко подражаващи Платоновата „Република“ и „Закони“. „Утопия“ на Томас Море любопитно подражание на Платон, което довело до създаването на един нов английски закон за бедните. „Градът на слънцето“ от неаполитанеца Томазо Кампанела бил по-фантастичен и дал по-малко резултати.

Към края на XVII в. в Европа вече била създадена значителна по обем литература, засягащи политически и социални въпроси. Между пионерите в тази област бил Джон Лок, син на английски републиканец и оксфордски учен, който пръв насочил своето внимание върху химията и медицината. Неговите трактати върху управлението, веротърпимостта и възпитанието показват, че той напълно вярвал във възможностите на социалното преустройство. Малко по-късно във Франция Шарл Монтескьо (1689–1755 г.) подложил социалните, политически и религиозни институции на проницателен и религиозен анализ. Той разобличил магическият престиж на абсолютната монархия във Франция. Монтескьо разделя с Лок заслугата за изясняването на много лъжливи идеи, които досега пречели на съзнателните и разумни опити да се преустрои човешкото общество.

Поколението от средата и края на XVIII в., смело продължило с неговите похвати да разчиства моралните и умствени заблуди. Една група писатели — „енциклопедистите“, хора с бунтовен дух, възпитаници на йезуитските училища, се заловили да планират изграждането на един нов свят. Наред с тях били икономистите, които правили смели изследвания в областта на производството и разпределението на храната и стоките. Морели, авторът на „Кодекс на природата“ нападал частната собственост и предлагал комунистическа организация на обществото. Той бил предвестник на онази голяма и разнообразна школа от мислители в XIX в., които обикновено се наричат с общото име „социалисти“.

Що е социализъм? Има стотици определения на социализма и хиляди негови течения. Това е една критика на идеята за собственост, от гледище на общественото благо. Накратко ще разгледаме историята на тази идея през вековете. Заедно с една друга идея — идеята за интернационализма — те образуват оста, около която главно се върти съвременният политически живот.

Идеята за собственост води началото си от войнствените инстинкти на видовете. Много време, преди хората да са станали хора, нашият прадядо — човекоподобната маймуна е била вече собственик. Първобитната собственост е онова, за което животното е водило борба — кучето за своя кокал, тигрицата за своето леговище, вълкът за своето стадо. Няма по-безсмислен израз в социологията от „първобитен комунизъм“. Старейшината на племето още в най-ранните палеолитни времена е отстоявал правото си на собственост върху жените и дъщерите, върху своите оръдия, върху своя видим свят. Ако някой чужд мъж се промъкнел в неговите владения той се биел с него и го убивал, ако можел. Аткинсон убедително доказва в своя „Първобитен закон“, че човешкият род се е развивал през вековете, благодарение на това че старейшината е започнал да се примирява със съществуването на по-младите мъже около себе си и с тяхното право на собственост върху жените, залавяни извън племето, върху оръдията и украшенията, които те си правели, и върху лова. Човешкото общество се създало въз основа на компромис между един собственик и друг. Това е инстинктивен компромис, наложен на племето от необходимостта да изгони някое друго, чуждо племе от своята територия. Ако хълмовете, горите и потоците не са „твоя“ земя или „моя“ земя, то е защото те трябва, по силата на необходимостта, да са „наша“ земя. Чувството за собственост у животното и у първобитния дивак било много доразвито, отколкото в цивилизования свят днес. То се корени по-скоро в нашите инстинкти, отколкото в нашия разум.

Както за дивака, така и за днешния некултурен човек, чувството за собственост няма никакви ограничения. Всичко, което може да се завладее, трябва да се притежава: жени, пленници, уловени животни, горска поляна, пещера, и какво ли не. С развитието на обществото хората започнали да си изработват различни първобитни начини за разрешаване на въпросите около собствеността. За собственост се считало всичко, което човек пръв е видял, направил или заловил. Изглеждало напълно естествено, един длъжник, който не може да плати дълга си, да стане собственост на своя кредитор. Също така изглеждало естествено човек, след като нарече едно парче земя „свое“, да иска наем от всеки, който желае да го обработва. Едва когато пред хората започнали да се разкриват възможностите на организирания живот, това абсолютно право на собственост върху всяко нещо започнало да се ограничава. Хората разбрали, че живеят в свят, където всичко е завладяно и присвоено, където дори самите те се раждат, за да бъдат владени и присвоявани. Трудно е днес да се проследят социалните борби на по-ранните цивилизации, но от разказаното за Римската република се вижда, че нейното общество не било чуждо на идеята, как дълговете на много отделни хора могат да станат обществено бедствие и затова трябва да се унищожат, и как безграничното владеене на земята е голямо неудобство. Установено е, че Вавилон в по-късния си период е ограничавал много правата на собственост върху робите. Не на последно място, в учението на Исус срещаме нападки срещу собствеността, каквито никога по-рано не е имало. Ние споменахме вече неговите думи, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото притежателят на големи имоти да влезе в Царството Небесно. През последните 25–30 века в света непрекъснато се стеснявали границите, в които собствеността се разрешавала. Хиляда и деветстотин години след Исус ние вече виждаме как светът, под влияние на християнското учение, се убеждава, че не може да има собственост върху човешки същества. Разклатена е също и идеята, че „човек може да прави каквото си иска със своята собственост“.

Но в края на XVIII в. светът все още се колебаел по отношение на тези въпроси. Той нямал достатъчно ясни, още по-малко точно установени данни, въз основа на които да ги разреши изцяло. Един от неговите първични импулси бил стремежът да се защитава собствеността от алчността и разхищението на кралете и от експлоатацията на авантюристите благородници. Френската революция избухнала главно в защита на частната собственост от данъчно облагане, но лозунгът за равенство, провъзгласен от революцията, я превърнал в противник на самата собственост. „Как хората могат да бъдат свободни и равни, когато мнозина от тях няма къде да живеят и какво да ядат, а собствениците не искат да ги хранят, нито подслоняват, ако не работят, и то прекалено много?“ — оплаквали се бедните.

На този въпрос дала отговор една важна политическа група, която предложила да се започне „разделението“. Тази група искала да направи собствеността по-интензивна и всеобща. Първите социалисти, или, за да бъдем по-точни — комунистите, се стремели към същата цел, но по друг път, като искали съвсем да „унищожат“ частната собственост. Демократичната държава трябвало, според тях, да притежава цялата собственост.

Парадоксално е, че хората се стремели към една и съща цел — свободата и щастието на всички, а предлагали различни пътища, едни — да се направи собствеността неотменна, а други — да се унищожи напълно. Причините за този парадокс трябва да се търсят във факта, че собствеността не е просто, а напротив, твърде сложно понятие.

Едва през XIX в. хората започнали да приемат, че много вещи (като четката на художника, дрехите, четката за зъби и пр.) са неотменна лична собственост, но че има и голям брой неща, например — железници, различни видове машини, жилища, обработваеми градини, лодки за удоволствие и др. — всяко от които трябва внимателно да се разглежда отделно, за да се определи доколко и в каква степен може да се счита за частна собственост, и доколко принадлежи на обществото и трябва да се владее и управлява от държавата за общо ползване и взаимен интерес. Практичната страна на тези въпроси минава в политиката и възниква проблем за създаване и поддържане на ефикасна държавна администрация. Пораждат се спорове в социалната психология, които влизат във взаимодействие с изследванията на чистата наука. Критиката на собствеността и до днес си остава по-скоро теория, отколкото наука. От едната страна стоят индивидуалистите, които искат да се закрилят и увеличават правата ни върху това, което притежаваме, а от друга страна са социалисти те, които искат да слеят в едно нашите имоти и да ограничат собствеността ни. Човек ясно вижда разликата между крайния индивидуалист, който едва ли би плащал някакъв данък за издръжка на правителството, и комуниста, който отрича каква то и да била собственост. Обикновено днешният социалист е „колективист“ — той допуска в някаква степен частна собственост, но такива клонове, като просветата, транспорта, рудниците, поземлените владения, повечето масови производства на предмети от първа необходимост и пр., държи да бъдат в ръцете на високоорганизирана държава. Днес съществува стремеж у разумните хора към един научно обоснован и планиран умерен социализъм. Все по-ясно се вижда, че необразования човек неохотно и неуспешно се труди в големите предприятия, че всяка стъпка, която води към едно усложняване на положението, и всяко преминаване на една функция от частни ръце в ръцете на държавата, неизбежно налагат съответния прогрес във възпитанието, в организацията на контрола и в ръководството. Както печатът, така и другите политически оръжия на съвременната държава, са още твърде груби, за да е възможно голямо разширение на колективната дейност.

По една или друга причина, през XIX в. конфликтът между наематели и наемни работници навлиза в една фаза на изострени отношения, и върху тази почва проповедта за простата форма на комунизма, свързана с името на Маркс, добива широко разпространение. Маркс е основал своите теории върху идеята, че умовете на хората са ограничени от техните икономически нужди, и че съществува неизбежен конфликт на интереси между богата класа, от една страна, и масата на наемниците, от друга. С напредъка в образованието, наложен от революцията в техниката, това голямо наемно мнозинство става все повече и повече класово осъзнато и все повече и повече враждебно настроено към управляващото малцинство. Маркс пророкувал и идеализирал една нова социална държава, в коя го работниците по някакъв начин ще завземат властта. Антагонизмът, въстанието, възможната революция, са достатъчно разбираеми, но от това не следва, че ще настъпи една нова социална държава или нещо друго, освен един социално разрушителен процес. Поставен на изпитание в Русия, марксизмът, както ще отбележим по-късно, се оказа удивително нетворчески.

Маркс се стремял да замести националния антагонизъм с класовия. Марксизмът създал последователно Първи, Втори и Трети работнически Интернационал. Но, изхождайки от модерния индивидуализъм, също може да се достигне до интернационални идеи. От дните на великия английски икономист Адам Смит насам, все повече се разпространява идеята, че за благосъстоянието на света е нужна свободна търговия по цялата земя. Индивидуалистът, с неговата враждебност към държавата, отрича също и тарифите, и всички ограничения на свободното действие и движение, които националните граници налагат. Интересно е да се проследи как тези две течения, така различни по дух и по същество — марксическият социализъм на класовата борба и индивидуалистичната миролюбива философия за свободна търговия — водят, в края на краищата, въпреки различните им изходни пунктове, към едни и същи изводи за едно ново световно стопанство, неограничавано от държавните граници. Логиката на действителността тържествува над логиката на теорията. Забелязваме, че индивидуалистичната и социалистическата теории излезли от противоположни начални пунктове, са две разновидности на един общ стремеж да се установят по-широки социални и политически идеи и тълкувания, на базата, на които хората да се съгласят да работят съвместно. Това е един стремеж, който започнал в Европа и се засилил, когато доверието в идеите на Свещената Римска империя и в християнския свят се загубило. В епохата на великите географски открития човешкият кръгозор се разширил и на „разположение“ бил не само Средиземноморският басейн, а цялото земно кълбо.

За да проследим възникването и развитието на социалните, икономически и политически идеи до наши дни, би трябвало да разгледаме твърде много спорни въпроси, които не влизат в обсега и намеренията на тази книга. Но, разгледани от гледна точка на задълбоченото изучаване на световната история, сме длъжни да признаем, че окончателното оформяне на тези идеи в човешкия ум е още една незавършена задача. Ние дори не можем да пресметнем доколко тя е незавършена. Съществуват признаци, че се създават известни общи възгледи и тяхното влияние върху днешните политически и обществени събития вече се чувства. За сега, обаче, те не са достатъчно ясни, ни то достатъчно убедителни, за да тласнат хората систематично към тяхното реализиране. Действията на масите се колебаят между традицията и новото, клонейки повече към традиционното. Все пак се оформят очертанията на един нов обществен ред. Тези очертания са още твърде неясни. Подробностите във формулирането на същността му постоянно се колебаят и изменят, но все пак мъглата, която го покрива, постепенно се разпръсква и основните му характеристики се очертават все по-ясно.

С всяка измината година все повече си пробива път схващането, че в много отношения и в редица области човечеството изгражда единно общество, и че все повече и повече е необходимо в тези области да има общ контрол, който да обхваща целия свят. Например, става все по-ясно, че земното кълбо сега представлява цялостна икономическа единица, че рационалната експлоатация на неговите източници изисква общо ръководство. Големите сили и размахът, които откритията дали на човешкия труд, правят сегашното разпокъсано и противоречиво ръководство все повече прахосническо и опасно. Финансовите и парични операции също добиват световно значение и тяхното успешно уреждане е възможно само върху широки основи. Също така е ясно, че заразните болести и увеличаването на миграцията са неща, които засягат целия свят. Могъществото на човека и сферите на неговата дейност са се увеличили изключително много и войната не може повече да се счита като ефикасно средство за уреждане на споровете между правителства и народи. Всичко това налага управление и власт с по-голям обхват и по-голяма широта, отколкото което и да било правителство, съществувало досега.

Но от това не следва, че разрешението на тези проблеми е в образуването на някакво световно свръхправителство, чрез завоевание или обединение на отделните правителства. По аналогия на съществуващите учреждения, хората достигнали до идеята за Парламент на човечеството, за Световен конгрес, за „Президент“ или „Император“ на земното кълбо, но обсъждането и опитите в продължение на половин век обезсърчили вярата в подобна идея. Световната мисъл се насочва към създаване на специални комитети или организации със световни права, където, в една или друга област, вземат участие делегации на отделните правителства. Тези институти имат мисията да опазват от разхищение природните богатства, да съдействат за тяхното разработване, за уеднаквяването на трудовите условия, за световния мир, да уреждат въпроса за валутата, за движението на населението, хигиената и т.н.

Така светът може и да свикне неговите общи интереси да се уреждат, без да има нужда от някакво формално учредено световно правителство. За да се постигне, обаче, такава степен на единство, за да могат такива международни организации да превъзмогнат патриотичните подозрения и ревност, необходимо е човешката раса да осъзнае добре идеята за единство. Необходимо е идеята за „човечеството като едно семейство“ да стане предмет на всеобщо обучение и разбиране.

Повече от двадесет века духът на великите универсални религии е поддържал и разпространявал идеята за всеобщо човешко братство, но и до ден-днешен омразата, гневът и недоверието, породени от племенните, национални, расови и религиозни различия, успешно спъват по-свободните схващания и подтици, които биха направили всеки отделен човек гражданин на цялото човечество. Идеята за човешкото братство сега се бори за спечелване на човешката душа също така, както християнството сее борило да просветли Европа през VI и VII в. Да се посеят и възтържествуват тези идеи е задача, която изисква множество безкористни и предани на човечеството мисионери. Никой съвременник не може категорично да прецени колко е напреднало това дело.

Социалните и икономически въпроси са неразделно свързани с международните. Разрешението им за всеки отделен случай трябва да се съобразява с апела за Служба на човечеството, който прониква в човешкото сърце и го вдъхновява. Недоверието и егоизмът на нациите влияят на всеки отделен собственик и работник, когато става въпрос за общото благо. Силно развитото чувство за собственост у индивида съответства на алчността на нациите и монарсите. Това са явления, породени от едни и същи инстинкти, традиции и невежество. Интернационализмът е социализмът на нациите. Никой не ще се осмели да твърди, че вече е налице необходимата обществена психология, и че светът разполага с достатъчно изпитани методи на обучение и организация, за да пристъпи на практика към окончателното разрешение на въпросите за човешките отношения и сътрудничество. Днес ние сме толкова неспособни да създадем една истинска, ефикасна организация на света, колкото хората през 1820 г. са били неспособни да изработят проект на електропровод. Въпреки това, не се съмняваме, че нашето желание е практически изпълнимо и близо до осъществяването си.

Никой не може да надхвърли предела на своите собствени знания. И най-смелата мисъл не може да постигне нещо, извън ограниченията на съвременното човешко знание. Невъзможно е да се отгатне или предскаже още колко поколения трябва да страдат от войни, разбойничество, несигурност и мизерия, преди да настъпи зората на великия мир — мирът в сърцето и мирът в света, който ще сложи край на прахосническия и безцелен живот. Разрешенията, които се предлагат, са още неясни, много общи и съмнителни. И все пак, промяна в човешкия мироглед се извършва, но тя е все още непълна. Нашите схващания стават наистина по-ясни и по-точни, но е трудно да се каже дали се променят бавно или бързо. Днешното им безсилие се дължи на неувереност в тяхната точност и правота. Те се разбират погрешно, защото се представят по различни и объркани начини. Точността и увереността ще направят новото схващане за света по-силно. Това ще помогне за превъзпитанието на човечеството. Стигнем ли до това ясно разбиране, преустройството ще последва логически.