Хърбърт Уелс
Кратка история на света (41)

Глава XL
Хуните и краят на Западната Римска империя

Появата на монголските завоеватели в Европа поставя началото на нов период в човешката история. Приблизително до последното столетие пр.н.е. монголските и нордическите народи не били в непосредствена близост. Далече в заледените земи, отвъд северните гори, лапландците — едно монголско племе — стигнали до днешна Лапландия, но не изиграли никаква съществена роля в човешката история. В продължение на хиляди години западния свят бил арена, на която се разигравала драмата на арийците, семитите и мургавата раса. В тези борби не се намесвали (с изключение на едно етиопско нашествие в Египет) нито черните народи от юг, нито монголците от изток.

Преселението на монголските номади на запад е станало по две причини. Първата била могъществото на голямата Китайска империя, разширението й на север и увеличаването на населението й през цветущия период на династията Хан. Другата, по всякаква вероятност, е някаква климатична промяна — по-малко валежи, които унищожили блатата и горите, или обратното, повече валежи, които превърнали в пасища пустинните досега степи. Трета, спомагателна причина, се явява икономическото разорение, упадъкът и намаляващото население на Римската империя. Богатите хора и данъчните бирници на императорите военноначалници я изтощили до край. Налице са три фактора: тласък, средства за преселение и благоприятна възможност за това, т.е. натиск от изток, разложение от запад и един открит път за спасение.

Хуните наближили източните граници на европейска Русия още през първи век. Но този номадски народ станал господар на степите едва в IV и V век. Пети век бил векът на хуните. Първите хуни, дошли в Италия, били наемни отряди на Стилихон, които много бързо завладели Панония — опразненото от вандалите гнездо. През втората четвърт на V век. между хуните се издигнал великият вожд Атила. До нас са достигнали малко сведения за неговото могъщество. Той владял не само хуните, но и редица германски племена, които му плащали данъци. Разменял и посланици с Китай. Държавата му се простирала от Рейн до равнините на Средна Азия. Неговият главен лагер бил в равнините на днешна Унгария, източно от Дунав. Там го посетил пратеникът на Византия — Приск, който ни оставил интересен разказ за неговия двор. Начинът на живот на монголците, бил подобен на живота на първобитните арийци. Обикновените членове на племето живеели в хижи и палатки, а вождовете в обширни дървени сгради, оградени с плет, където ставали празненствата и пиршествата. Омировите герои и велможите на Александър Велики, навярно биха се чувствали там повече у дома си, отколкото в двора на Теодосий II, който по това време царувал в Цариград.

Номадите, под ръководството на Атила, изиграли същата роля за гръко-римската цивилизация, каквато гърците изиграли по-рано за егейската цивилизация. Повтаряли се същите събития, но в по-голям мащаб. Хуните били много по-привързани към номадския начин на живот, отколкото старите гърци, които били по-скоро скотовъдци и земеделци, отколкото номади. Хуните нападали и грабили, но не водели уседнал живот.

В продължение на няколко години Атила тормозел Теодосий както си искал. Неговите войски опустошавали и грабели до самите стени на Цариград. Гибон разказва, че Атила разрушил до основи не по-малко от 70 града на Балканския полуостров. Теодосий се откупувал с данъци и опитал да се избави от него завинаги, като изпратил тайни агенти да го убият. В 451 година Атила насочил своето внимание към останките от латинската половина на империята и залял с пълчищата си Галия, като разорил почти всички градове в Северната й част. Франките, вестготите и императорските войски се обединили срещу него и го разбили при Шалон. В битката загинали около 300 000 души. Това спряло нахлуването на Атила в Галия, но не изтощило огромните му военни сили. През следващата година той нападнал Италия, провинция Венеция, изгорил Аквилея и Падуа и разграбил Милано.

Множество бежанци от тези североиталиански градове, и особено от Падуа, избягали по островите и лагуните на Адриатическо море и там основали Венеция, която по-късно станала един от най-големите търговски центрове през Средновековието. Атила умрял внезапно през 453 година, след едно голямо пиршество, по повод сватбата му с една млада жена. След неговата смърт държавата му се разпаднала. Хуните, които фактически сложили край на Западната римска империя, били асимилирани от околните многобройни арийски племена и така изчезнали от историята. В продължение на двадесет години в Рим управлявали десет различни императори, издигани на престола от вандалските и другите наемни войски. През 455 г. вандалите от Картаген превзели и разграбили Рим, а в 476 година Одоакър, предводител на варварите, свалил от власт Ромул-Августул и уведомил византийския двор, че на Запад вече няма император. Така безславно завършила своите дни Западната римска империя.

В цяла Западна и Централна Европа царували варварски вождове като крале, херцози и пр., които фактически били независими, но признавали в известна степен властта на императора. Съществували стотици и може би хиляди такива владетели. В Галия, Италия, Испания и Дания още господствал латинския език, макар и изопачен, а в Британия и на изток от Рейн, общоприет бил езикът на германската група, освен в Бохемия, където се говорил славянския език на чехите. Висшето духовенство и интелигенцията, които били малочислени, четели и пишели на латински.

Навсякъде животът и собствеността били несигурни и трябвало да се бранят с оръжие. Данъците растели непрекъснато. Началото на VI в. е епоха на разпокъсване и духовен мрак в целия западен свят. Латинската култура би загинала, ако не били монасите и християнските сподвижници.

Защо се разраства, а след това загива Римската империя? Тя се разраства, защото у римляните силно бил развит гражданския дух. През дните, когато империята се разширява във всички посоки, съществувал голям брой хора, които носели с гордост името римски гражданин, чувствайки, че римското гражданство е привилегия, с която неразривно са свързани и тежки задължения. Хората, които виждали интересите и правата си идеално гарантирани в римските закони, били готови да се жертват в името на Рим. Престижът му, като олицетворение на справедливост, се носел далеч зад неговите граници. Но още през Пуническите войни този граждански дух бил сериозно подкопан от две неща — богатствата и робството. Правото на римско гражданство било дадено на много недостойни хора и идеята за гражданственост замряла и дори съвсем изчезнала. Освен това, Римската империя имала твърде примитивна организация. Държавата нито възпитавала своето население, което непрекъснато се увеличавало, нито му разяснявала същността и задачите си, и престанала да търси сътрудничеството му при разрешаване на държавните дела. Нямало училища, които да се занимават с тези въпроси, нито развити съобщения, чрез които обширната империя да бъде държана в течение на световните събития и по този начин да се поддържа хармонична дейност на държавния апарат.

На авантюристите, които се борили за власт, като започнем още от времето на Марий и Сула, и през ум не им минавало да създават някакво обществено мнение, което да се използва за имперските дейности. Гражданският дух погинал, защото не бил подхранван. Всички империи, всички държави и организации на човешките общества са, в края на краищата, плод на разбиране и воля. В Римската империя не останала воля и затова настъпил нейния край.

Но макар във V в. Западната Римска империя да загивала, в недрата й се родила една организация, която се възползвала от нейния престиж и традиция — това била католическата църква, която продължила да живее, защото апелирала към умовете и волята на хората, защото имала книги и една армия от учители и проповедници, които я сплотявали — фактори, по-силни от каквито и да било закони и легиони. През IV и V век християнството се разпространявало като господстваща религия в Европа. То победило победителите на империята — варварите. Когато Атила бил готов да потеглил срещу Рим, римският патриарх го пресрещнал и извършил това, което нито една армия не могла да постигне — спрял го само с моралната си сила.

Патриархът на Рим, или папата, претендирал да бъде глава на цялата християнска църква. Сега, когато вече нямало императори, той си присвоил техните права и титлата главен жрец на държавата — най-старата от всички титли на римските императори.