Хърбърт Уелс
Кратка история на света (23)

Глава XXII
Свещениците и пророците в Юдея

Падането на Асирия и Вавилон поставило началото на поредица от катастрофи, които предстояли да се стоварят върху семитските народи. В седмия век пр.н.е. съществувала вероятност целият свят да падне под властта на семитите. Техните владетели управлявали голямото асирийско царство и завоювали Египет. Асирия, Вавилон и Сирия говорели на езици, които били сходни помежду си. Търговията в света била съсредоточена в техни ръце. Тир и Сидон — великите градове — метрополии по финикийското крайбрежие, основали колонии в Испания, Сицилия и Африка, и затъмнили славата им. Картаген, основан 800 г. пр.н.е., надхвърлял вече един милион жители и станал най-големият град на земята по това време. Неговите кораби плавали до Англия и навътре в Атлантическия океан. Възможно е да са стигали дори до Мадейра. Вече разказахме как Хирам сътрудничил със Соломон, за да построи кораби, с които да търгува с арабите и индийците. По времето на фараона Нехо една финикийска експедиция обиколила по море цяла Африка.

По онова време арийските народи все още били варвари. Според един асирийски надпис мидийците също били „страшни“. Само гърците успели да възродят своята цивилизация. В 800 г. пр.н.е. никой не можел със сигурност да предскаже, че до трети век пр.н.е. всяка следа от семитското владичество ще бъде заличена от арийските завоеватели, и че навсякъде семитските народи ще бъдат временни поданици и данъкоплатци или съвсем ще се разпръснат. Това се случило навсякъде, с изключение на най-северните пустини на Арабия, където бедуините се придържали здраво към номадския начин на живот и никога не били покорени от арийците.

От всичките семитски народи, които били завладени през тези пет века, само един народ успял да съхрани целостта си и своите стари традиции. Това били евреите, които били освободени от Кир Персийски, възстановили своя град Ерусалим и оставили на света Библията. Не толкова евреите са създали Библията, колкото Библията е създала тях. Тя съдържала идеи, различни от идеите на другите народи. Тези идеи насърчавали и подкрепяли евреите през техните двадесет и пет вековни страдания.

Основната библейска идея била, че Бог е невидим и далечен, че той е Бог на правдата и е единствен за целия свят. Всички други народи имали национални богове, въплътени в образи, които живеели в храмовете. Ако образът бъде унищожен и храмът срутен, то и богът умирал. А еврейският бог бил в небесата, високо над свещениците и жертвите, и въплъщавал нова идея. Евреите вярвали, че този Бог на Авраам ги избрал за свой народ, който трябва да възстанови Ерусалим и да го направи столица на правдата в света. Те били въодушевени от съзнанието за своето велико предназначение. От тази вяра били обзети всички след завръщането си в Ерусалим.

Чудно ли е тогава, че по време на тяхното робство във Вавилон много вавилонци, сирийци, а по-късно и финикийци, които говорели почти същия език и имали много общи обичаи, навици, вкусове и традиции, били привлечени от този вдъхновяващ култ и търсили начин да се приобщят към него? След падането на Тир, Сидон, Картаген и испанските финикийски градове, финикийците изчезват от историята. Но не само в Ерусалим, но и в Испания, Африка, Египет, Арабия, на изток, навсякъде, където е стъпвал кракът на финикийците откриваме общини от евреи. Всички те били сплотени от идеите на Библията. Ерусалим още от самото начало бил тяхна столица само по име, а същинската „столица“ била тази Книга на книгите. Евреите били нов народ, без цар и без храм, споен само от силата на това слово.

Това духовно сплотяване на евреите не било нито предизвикано, нито предвидено, нито извършено от свещеници или държавници. Не само един нов вид общество, но и един нов вид човек навлиза в историята с развитието на еврейския народ. В дните на Соломон, когато другите малки народи се обединявали около двореца и храма под управлението на свещеника и зависели от амбицията на царя, за евреите първостепенно значение придобил именно този нов вид човек, който споменахме — пророкът.

Колкото повече беди се струпвали над разпокъсаното еврейство, толкова повече нараствало значението на пророците.

Какви са били тези пророци? Те били хора от най-различен произход. Пророк Езекия бил от свещеническата каста, а пророк Амос носил овчарско наметало от козя кожа, и все пак всички имали нещо общо, а именно че не били верни и покорни на никой друг, освен на Бога на правдата. Тяхната формула била: „Божият глас у мен“. Те били деятелни политици, заклевали народа срещу Египет — „тази пречупена тръстика“, или срещу Сирия и Вавилон. Изобличавали пасивността на жреческото съсловие и гнусните грехове на царете. Някои от тях насочвали вниманието си върху онова, което сега бихме нарекли „социални реформи“. „Богатите мачкат лицата на бедните, разточителните изяждат хляба на децата, богатите се сприятеляват и подражават на разкоша и пороците на чужденците, а това е ненавистно на Йехова, Бога на Авраам, който бездруго ще накаже тази земя“ — говорили те.

Тези яростни изобличения били записвани, запазвани и изучавани. Те били разнасяни навсякъде от евреите, разпространявали новия религиозен дух и водили обикновения човек не към свещеника и храма, не към двореца и царя, а направо пред лицето на истинския владетел на света. В това се състои тяхното значение в историята на човечеството. Във великите слова на Исай пророческият глас предсказва обединяването и процъфтяването на цялата вселена в мир под властта на единния Бог. Към това по същество се свеждат всички еврейски пророчества.

Не всички пророци говорели по този начин и интелигентният читател на пророческите книги би намерил там и много ненавист, много предразсъдъци и много от онова, което ще му напомни за днешната пропагандна литература. Въпреки това, еврейските пророци от периода на вавилонския плен стават носители на една нова сила в света, силата на индивидуалния морален призив за освобождаване на човешката съвест и отричане на фетишните жертвоприношения и робската привързаност, които дотогава спъвали развитието на цивилизацията.