Хърбърт Уелс
Кратка история на света (67)

Глава LXVI
Революцията и гладът в Русия

Година и повече преди провала на централните сили, се провалила и полуориенталската руска монархия, считана за продължение на Византийската империя. Царската държава показвала признаци на загниване няколко години преди войната. Дворът изпаднал под влиянието на един фанатичен религиозен измамник — Распутин, а гражданската и военна държавна администрация, била неспособна и покварена. В началото на войната в Русия царяло голямо патриотично въодушевление. Свикала се наборна армия, но за нея нямало нито достатъчно снаряжение, нито компетентни офицери, и тази огромна маса, зле снабдявана и лошо командвана, била хвърлена срещу германските и австрийските граници.

Няма никакво съмнение, че бързата поява на руските армии в Източна Прусия през септември 1914 г., отклонила енергията и вниманието на германците от първия техен победоносен устрем към Париж. Страданията и смъртта на стотици хиляди руски селяни спасили Франция от пълен разгром в този критичен момент в началото на войната и направили Западна Европа длъжница на този велик, страдалчески народ. Войната, обаче, се оказала непосилна за тази трудно подвижна и лошо организирана армия. Руските войници били изпращани на бой без оръжия, дори без патрони за пушките. Те просто били прахосвани от своите офицери и генерали, изпаднали в един делириум на милитаристско въодушевление. Известно време войските страдали безропотно, както страдат животните, но съществуват граници за търпението, дори и на най-невежия. Дълбоко отвращение от царизма плъзнало из тези армии от хора, предателски изпращани на заколение. От края на 1915 г. Русия станала източник на безпокойство за своите западни съюзници. През цялата 1916 г. тя останала главно в положение на отбрана, и дори се появили слухове за мир с Германия.

На 29 декември 1916 г. Распутин бил убит на една вечеря в Петроград и се предприел един закъснял опит да се въдвори в ред царизма. През 1917 г. действията се развили бързо. Гладните бунтове в Петроград се превърнали в революционно въстание. Направил се опит отгоре за унищожаване на Думата — представителното учреждение. Започнало арестуването на либералните водачи. Всичко завършило с образуването на временно правителство, начело с княз Лвов, и с абдикацията на царя (15 март 1917 г.). Предполагало се, че движението ще приключи с една умерена промяна, след като се установи управление с достатъчен народен контрол, може би, под властта на нов цар. Скоро, обаче, станало ясно, че народът е обезверен твърде много, за да се задоволи с подобно преустройство. Той бил отвратен от стария ред в Европа, от царе, от войни и от велики сили, и искал облекчение — и то бързо — от непоносимите мизерии. Съюзниците нямали никаква представа за руската действителност. Техните дипломати били благовъзпитани хора, но отправяли погледите си изключително към руския двор, вместо към Русия. Те не знаели дори руски език и при новата ситуация правили грешка след грешка. Дипломатите нямали особено развит вкус към републиканизма и не пропускали случай да създават затруднения на новото правителство. Начело на републиканското правителство застанал красноречивият водач Керенски — една твърде колоритна фигура — който се озовал между два огъня: в Русия се надигали силите на едно по-дълбоко революционно движение — „социалната революция“, а отвън съюзните правителства се отнасяли с явно пренебрежение към страната. Съюзниците му не искали да го оставят да даде на руските селяни нито земята, за която те жадували, нито мир по границите. Френският и английският печат досаждали на своя изтощен съюзник с настояванията си за нова офанзива, а когато германците предприели силна атака по море и по суша срещу Рига, английското адмиралтейство се отдръпнало пред перспективата за една балтийска помощна експедиция. Новата руска република била оставена да се бие, без всякаква подкрепа. Въпреки своето флотско надмощие и отчаяните протести на великия английски адмирал лорд Фишер (1841–1920 г.), трябва да отбележим, че англичаните и техните съюзници, с изключение на няколко подводни нападения, оставили на германците пълното господство в Балтийско море.

Руският народ бил решително за прекратяване на войната, и то, прекратяване на всяка цена. В Петроград се създал съюз на работниците и простите войници — „съветът“, който поискал свикването на международна конференция на социалистите в Стокхолм. По това време и в Берлин се надигали гладни бунтове, а умората обхванала и Австрия, и Германия. Последвалите събития показали, че подобна конференция би ускорила един разумен мир на демократични основи още в 1917 година. Керенски се обърнал с молба към своите западни съюзници да се съгласят с провеждането на тази конференция, но, опасявайки се от общо избухване на социализма и републиканизма по целия свят, те отказали, въпреки благоприятния отговор на едно малко мнозинство от английската работническа партия. Без всякаква морална и материална помощ от съюзниците, нещастната „умерена“ руска република все още продължавала войната и през юли 1917 г. направила едно последно отчаяно усилие да мине в настъпление. То завършило с неуспех и донесло гибелта на много руси.

Границата на руското търпение вече била достигната. В руските армии избухнали бунтове, особено на северния фронт, и на 7 ноември 1917 г. правителството на Керенски било свалено. Властта взели „съветите“ на социалистите — „болшевики“, начело с Ленин. Те се ангажирали да сключат мир, без да се съобразяват със западните сили. На 2 март 1918 г. в Брест-Литовск бил подписан отделен мир между Русия и Германия.

Скоро станало ясно, че тези болшевики социалисти са хора, съвсем различни от риторичните конституционалисти и революционери от фазата на Керенски. Те били фанатични марксисти комунисти. Вярвали, че тяхното изкачване на власт в Русия е само началото на една световна социална революция, и се заловили да променят изцяло социалния и икономически строй — само със силата на своята мистична вяра и абсолютна неопитност. Американското и западноевропейските правителства били твърде зле осведомени и неспособни, за да повлияят на този необикновен експеримент, или да го подпомогнат. Печатът се заловил да го дискредитира, а управляващите класи решили безусловно да провалят узурпаторите, независимо на каква цена за света или за Русия. В световния печат започнала една, несдържана от нищо, пропаганда от злобни и отвратителни измислици. Болшевишки водачи били представяни като невероятни чудовища, жадни за кръв и грабежи, пред чийто разврат, нравите на царския двор при Распутин бледнеели със своята белоснежна чистота. Срещу изтощената страна били изпращани банди, въстаници и нападатели, насърчавани, въоръжавани и субсидирани отвън. Нито едно средство за борба не било достатъчно низко или достатъчно чудовищно за изплашените неприятели на болшевишкия режим. В 1919 г. руските болшевики, трябвало да воюват срещу една английска експедиция в Архангелск, срещу японците, които нахлули в Източна Азия, срещу румънски, френски и гръцки отряди на юг, срещу руския адмирал Колчак в Сибир, и срещу генерал Деникин, подкрепян от френската флота в Крим. През юли същата година една естонска армия, предвождана от генерал Юденич, почти стигнала до Петербург. В 1920 г. поляците, подстрекавани от французите, извършили ново нападение над Русия. Едновременно с това, друг един реакционен водач — генерал Врангел, поел задачата на генерал Деникин да гази и опустошава собствената си страна. През март 1921 г. се разбунтували матросите в Кронщат. Съветското правителство, начело с Ленин, преживяло всички тези нападения. То проявило поразително упорство, а простият народ, макар и в условия на крайни лишения, през цялото време му засвидетелствал непоколебимо своята поддръжка. Към края на 1921 г. Англия и Италия полуофициално признали болшевишката власт.

Докато в своята борба срещу чуждата намеса и вътрешните въстания болшевишкото правителство имало успехи, то не било така ощастливено в опитите си да създаде в Русия нов социален ред, основан върху комунистическите идеи. Руският селянин бил дребен собственик, жаден за земя — следователно, толкова далеч от комунизма в своите мисли и навици, колкото китът от летенето. Революцията му дала земята на големите поземлени собственици, но не могла да го накара да произвежда храна срещу нещо друго, освен срещу пари, а революцията, покрай другите промени, почти унищожила стойността на парите. Земеделското производство, поради разстройването на железниците през войната, се свело до просто обработване на земята за собствена консумация. В градовете настъпил глад. Прибързаните и зле планирани опити да се преустрои индустриалното производство, в съгласие с комунистическите идеи, също се оказали безуспешни. Към 1920 г. Русия представлявала безпримерно зрелище на една модерна цивилизация в пълен провал. Железниците ръждясвали и излизали от употреба. Градовете се превръщали в развалини и навсякъде се ширела огромна смъртност. И все пак, Русия още се борела срещу неприятелите си. В 1921 г. настъпила суша и голям глад в югоизточните губернии. Милиони хора гладували.

Въпросът за бедствията и за възможното възстановяване на Русия ни довежда много близко до текущите спорове, за да бъде обсъждан тук. (Това се отнася за времето, през което Х. Уелс пише „Историята на света“, а именно 1924 г. — Б.р.).