Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (9)

9

Теодора се почувствува значително по-спокойна, щом влезе в дома на Вестхаймови на Тиргартенщрасе.

Тя заключи вратата зад себе си и пусна резето, после се облегна с гръб на нея, като се мъчеше да се овладее. Вече не бе разтърсвана от ридания и сълзите бяха изсъхнали по страните й, но все така бе дълбоко разтърсена. Насилието, което току-що бе видяла по улиците и зверското нападение срещу синагогата се бяха запечатали в съзнанието й.

След като няколко пъти пое дълбоко дъх, за да дойде на себе си, тя тихо прекоси мраморното фоайе и в огромната тиха къща отекна като единствен шум металното почукване на токчетата й по пода. Очевидно всички спяха непробудно, без да подозират за размириците навън. Тълпите не бяха стигнали до този жилищен квартал, обитаван от богати немски семейства, и очевидно бяха съсредоточили вандалските си акции около Курфюрстендам.

Старинната порцеланова лампа върху шкафа под гоблена бе оставена да свети за нея — без съмнение госпожа Вестхайм го бе сторила при връщането си от вечерята в английското посолство. Тя освети пътя й по голямото стълбище.

Когато стигна до горната площадка, светна лампата и тръгна по коридора. Пред вратата на Максим спря, ослуша се, после тихичко я отвори и надникна.

Малката лампа на нощното шкафче до леглото на момченцето хвърляше бледа светлина и Теодора се успокои, като видя, че то спи дълбоко. Затвори вратата внимателно, за да не го събуди, но вместо да влезе в собствената си стая, която бе до тази на Максим, тръгна към спалнята на родителите му. Почука леко на вратата.

Изчака малко и тъкмо се канеше да почука отново, когато Зигмунд в пижама и тъмен копринен халат, отвори.

Изненадан, че вижда нея, а не някого от прислужниците, той се смръщи озадачено.

— Теодора! Какво има? Какво се е случило? Бяла си като стена.

Зигмунд примигна срещу нея в слабо осветения коридор. Канеше се да каже още нещо, но Теодора постави пръст на устните си, поклати глава и погледна към детската стая.

— Ш-шт — прошепна тя. — Ще събудим Максим.

Зигмунд кимна и отвори вратата, за да влязат вътре.

Урсула бе станала от леглото и обличаше пеньоара си с тревога в очите.

Когато видя пребледнялото, разстроено лице на Теодора, безпокойството на момичето мигновено й се предаде.

— Теди, какво има?! Та ти си плакала! Какво те разстрои така?

Теодора застана в средата на красивата спалня с нежнозелени копринени тапети и множество изящни предмети и творби на изкуството, като се чудеше откъде да започне, как да каже на тази изискана, аристократична двойка за безумията и жестокостите, на които бе станала свидетел в центъра на града. В продължение на няколко секунди не можа да проговори. Устата й затрепери и тя погледна безпомощно Урсула.

Урсула се взря в момичето силно загрижена. Бе поела отговорност за Теди, като я взе в дома си преди три години след смъртта на Роза Щайн, майката на Теди и вдовица на доктор Йохан Щайн. До смъртта си през 1933-та година той бе верен и дългогодишен домашен лекар на Вестхаймови. Теди отиде да живее при тях, когато бе шестнайсетгодишна. Урсула бе обещала на майка й на смъртното й легло да се грижи за нея, докато стане на възраст да се омъжи. Бе приела обещанието много сериозно и макар Теди да бе бавачка на Максим, към нея се отнасяха с топлота и обич, сякаш бе член на семейството.

— Теди, мила, кажи ни какво се е случило с теб — нежно продума Урсула.

Теодора кимна и думите изведнъж се изляха като отприщен поток от устата й.

— Там, навън. На улиците. Нацистите са обезумели. Рушат собствеността на евреите. Трошат витрини на магазини и кафенета. Разбиват врати на сгради. Запалиха Централната синагога. Ще я изгорят до основи. Видях ги с очите си!

— О, боже! — извика Урсула. Лицето й стана пепеляво и тя цяла затрепери. Улови се за облегалката на един стол, за да се задържи права, и предчувствието й за нещо страшно, което бе потискала у себе си в продължение на седмици, се надигна с пълна сила и се загнезди като камък в сърцето й.

Тя тревожно обърна очи към Зигмунд и двамата се гледаха няколко мига в стъписано недоумение. Обзе ги дълбок смут.

После Урсула се обърна отново към Теди и промълви:

— Слава богу, че не си пострадала. Не ти се случи нищо, нали?

— Не, нищо.

— Нали не беше сама, Теди? — намеси се Зигмунд.

— Бях с Вили, господин Вестхайм.

— Вили? — въпросително я погледна той.

— Синът на професор Херцог — обясни Урсула. — Той следва в университета и извежда Теди през почивните й дни вече цяла година.

— Да, спомням си — каза Зигмунд и отново прикова яркосините си очи в Теодора. — А как се прибра? Как успяхте да си пробиете път през тълпите?

— С мотоциклета на Вили. Караше като луд. Но нямаше друг начин. Беше много страшно, особено на Курфюрстендам и на Фазаненщрасе.

— О, Теди, Теди… — промълви Урсула с напрегнат глас. — Предупреждавах те да не закъсняваш вечер. Живеем в изключително опасни времена.

— Зная. И много съжалявам, госпожо Вестхайм. Знам, че се тревожите за мен. Но рожденият ден на Хенриета продължи повече, отколкото очаквахме. Все се канехме да си тръгнем и отлагахме. Накрая излязохме оттам към полунощ. Размириците тъкмо започваха.

Урсула се смръщи, като си помисли, че по чудо са се прибрали през разбунения град без произшествия. После попита:

— И никой не ви закачи? Никой не ви спря?

— Когато бяхме на мотоциклета, не, но… Ами… имаше малък инцидент, когато излизахме от къщата. Вили случайно се сблъска с един щурмовак пред дома на Манделбаум. Онзи сграбчи Вили и започна да го разпитва…

— Щурмовак!!! — Очите на Урсула се разшириха и тя затисна уста с ръка.

Цивилни хулигани бяха едно, но включването на щурмови части говореше за нещо много по-сериозно… и обезпокоително.

— Да, щурмовак — кимна утвърдително Теодора и бързо преразказа срещата им с нациста, без да пропуска нито една подробност.

Урсула я слушаше с нескрит ужас и когато Теди свърши, тя възкликна:

— Онова, което си сторила, е било невероятно рисковано! Последиците за теб и Вили можеха да бъдат катастрофални. Ужасяващи! Щурмовакът можеше да ви пребие или да ви застреля. А нищо чудно, което е още по-страшно, да ви беше завел в Гестапо за разпит. Хората, водени принудително на Принц Албрехт Щрасе, невинаги са излизали живи оттам. А и когато са излизали, вече са били лишени от разум развалини, поради мъченията, на които са били подлагани.

Теди се смръзна, като осъзна колко верни са думите й. Тя прехапа устни и с изтънял глас продума:

— Аз просто реагирах… без да се замислям много. Уверена бях, че нахалното ми и надменно държане ще го убеди, че не съм еврейка. И се оказах права. Той наистина повярва, че баща ми е от Ес Ес и е приятел на Химлер.

— Теди е сторила най-доброто и е проявила цялата си находчивост — рече Зигмунд на Урсула. После погледна Теодора и поклати глава. Добрите му очи бяха мрачни, когато след кратко мълчание каза: — Мисля, че не бива да предизвикваш провидението повторно. Следващия път може да не ти се размине.

— Да, сега го съзнавам — призна Теди. — Вили много се уплаши, когато се развиках на щурмовака. После ми каза, че се боял и за двама ни.

— А къде е Вили? — попита Зигмунд. — Долу ли е?

— Не, прибра се. Баща му не е в Берлин и се притесняваше, че сестра му Клара е сама в апартамента.

— Но на улицата е опасно — каза Зигмунд. — Трябваше да настоиш да остане тук тази нощ.

— Вярвам, че Вили е стигнал невредим до дома си, Зиги — обади се Урсула. — Живее недалеч оттук, до Ландверканал.

— Сигурно се е прибрал вече — подкрепи я Теодора. — С мотоциклета са му нужни само няколко минути, пък и в квартала всичко беше спокойно, когато ме остави.

Зигмунд приближи до един от прозорците, открехна копринените завеси и с тревога погледна навън към Тиргартенщрасе. Видя, че улицата наистина е пуста, и това го успокои. Младежът вероятно се бе добрал до дома си без никакви произшествия. Въпреки това той посочи към телефона върху писалището на Урсула и каза:

— Мисля, че всички ще се почувстваме по-добре, ако му звъннеш, Теди.

— Да, господин Вестхайм — отвърна Теди и взе слушалката.

Вили се обади след второто позвъняване.

— Да? — прозвуча напрегнатият му глас.

— Тук е Теди — каза тя. — Вили, господин Вестхайм ме помоли да ти позвъня, за да проверя дали си се прибрал невредим.

Вили ги успокои, че не е имал никакви неприятности и по пътя не е срещал никого.

Когато затвори, Теди се обърна към Зигмунд.

— Той е добре и каза, че само за няколко минути е стигнал до дома си. Улиците наоколо са спокойни.

Зигмунд кимна и на лицето му се изписа облекчение.

— Щурмоваци — промълви Урсула и отправи към Зигмунд многозначителен поглед. — Очевидно правителството не си прави оглушки за тези антисемитски изстъпления. Ами активно участва в тях…

— Така изглежда — потвърди Теди. — Видях много щурмоваци по пътя. Те бяха начело на тълпите… — Внезапно й се зави свят и тя се олюля, уплашена, че ще припадне.

Урсула веднага изтича до нея и я прегърна. Помогна на Теди да свали шапката и палтото си с грижливи майчински движения, сякаш пред нея беше Максим. После я хвана за ръката и я заведе да седне до камината, в която още горяха няколко въглена. Обърна се през рамо към Зигмунд и каза:

— Струва ми се, че чашка коняк ще й дойде добре. Ръцете й са ледени.

— Разбира се. Ей сега ще донеса.

Зигмунд отиде в съседната стая — неговият кабинет, където понякога работеше и където държеше малко, но добре заредено барче.

Междувременно Урсула седна до Теди и се помъчи да стопли ръцете й, като ги разтриваше.

Теодора я погледна и внезапно възкликна:

— Те с такава злоба нападаха синагогата! Подпалиха я! Не можех да повярвам, че се случва нещо тъй ужасно!

Картината изскочи отново пред очите й, кошмарно ясна, и по страните й отново потекоха сълзи. Урсула нежно ги бършеше и се мъчеше да успокои момичето.

Зигмунд се върна само след секунди със сребърен поднос, върху който имаше три чаши с бренди.

— Мисля, че и на тримата ни е нужно да пийнем малко.

Теодора отпи голяма глътка и мигом усети топлината в гърлото си. После отпи още веднъж и остави чашата на близката масичка. Премести поглед от Урсула към Зигмунд.

— Благодаря ви — изрече тихо. — Благодаря ви, задето винаги сте тъй добри с мен.

Зигмунд изгълта наведнъж малката чашка с коняк и отвърна:

— Трябва да се обадя по телефона на няколко места… На Хеди, за да се уверя, че двете с мама са добре. Сигурен съм, че в Грюнвалд са в безопасност. А Зигрид е с Томас по работа в Хамбург, тъй че за тях няма защо да се тревожим. После искам да се свържа с нощния пазач в банката, за да проверя какво е положението там.

— Да, трябва да се обадиш — каза Урсула.

Зигмунд кимна и влезе в кабинета.

Теодора бръкна в джоба на синята си вълнена рокля, извади кърпичка и си издуха носа.

— Съжалявам, че не се овладях. Но не бях в състояние. Онова, което изживях, беше ужасно. Едно знам… Никога няма да забравя девети ноември, двайсет и първия рожден ден на Хенриета Манделбаум и нощта, в която нацистите подпалиха Централната синагога. Не, няма да забравя — разпалено изрече тя. — Докато съм жива, ще помня.

— Едва ли някой ще го забрави — тихо каза Урсула.

Тя приближи до прозореца, дръпна завесата и погледна небето. Беше катранено черно, осеяно с ярки звезди, а на хоризонта се виждаше червено сияние. „Пожар — помисли си тя. — И в друг район на града палят. Може би друга синагога. Или нечий дом. Или и двете. Докъде ли ще стигне това? О, Господи, докъде ли ще стигне?“ Усети мъртвешки студ да я пронизва до костите.

Зигмунд не се задържа дълго на телефона и скоро се върна в спалнята. Обърна се към нея с очевидно спокоен вид.

— Говорих с Хеди. Грюнвалд е спокоен и потопен в сън, както обичайно, а нощният пазач ми каза, че нищо нередно не се забелязва във финансовия квартал. Тъй че може би демонстрациите на Курфюрстендам и Фазаненщрасе са изолирани инциденти, предизвикани от разбеснели се хулигани…

— Съмнявам се — отбеляза Урсула с много тих глас. — Не може да е така, щом са намесени щурмоваци. Това е много по-сериозно от всичко досега.

— Може би — с равен глас промърмори Зигмунд.

Той бе съгласен с нея, но не искаше да засилва тревогата й, нито да плаши Теодора още повече. Стигаше й за тая нощ.

— Това е началото — с внезапно рязък тон изрече Урсула.

— Начало ли? На какво? — попита Теодора.

Настана мълчание, преди Урсула да отговори:

— Началото на края на евреите в Германия.

 

 

След като Теодора си легна, Урсула и Зигмунд седнаха един до друг на канапето, като се помъчиха да анализират драматичните събития от вечерта и да разберат какво вещаят те за бъдещето.

В един миг Урсула се обърна към мъжа си и произнесе бавно:

— Стига си се опитвал да ме закриляш, като не споделяш с мен истинските си мисли, Зиги. Твърде интелигентна съм, за да бъда заблуждавана, особено от собствения си съпруг, човека, когото познавам от детинство.

— Да, права си — въздъхна той. — Но просто искам ти да си добре.

Тя се помъчи да се усмихне, но безуспешно.

— Както винаги, любими мой Зиги, както винаги.

После хвана ръката му и я стисна силно, а след малко продума със задавен глас:

— Трябва да заминем, Зиги… Да напуснем този дом… да изоставим всичко, което притежаваме… и да се махнем. Трябва да напуснем Берлин, Зиги. Трябва да се махнем оттук.

— Да, зная — мрачно отвърна той. — Всъщност отдавна го зная, но като че не исках да повярвам. — Той отново въздъхна. — Цялото семейство трябва да се прехвърли в чужбина. И Теодора също. Немислимо е да я оставим. Тя ще дойде с нас. Ще трябва да взема изходни визи за всички и входни визи за друга страна.

— Как?

Как ли, наистина…

— Честно казано, Урсула, все още не знам. Но много скоро ще го уредя. Естествено, има нещо, което е изцяло в моя полза.

— Какво е то, Зиги?

— Парите.