Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (55)

55

Адриана Маклин Уест стоеше в средата на хола в апартамента на Пето авеню и го оглеждаше с неприязън.

Никак не й харесваше. Още от първия миг, когато стъпи в него преди осемнайсет месеца, той не й хареса. Пропорциите на стаята бяха идеални, беше просторно и светло, с неповторима гледка към Сентрал Парк. За съжаление обзавеждането бе дело на бившата жена на Максим и Адриана намираше мебелите за отвратителни — старомодни, избелели и лишени от стил. Откакто се омъжи за Максим, искаше да направи промени, но всеки път, когато подхващаше темата, той махваше неопределено с ръка и казваше, че стаята му харесва точно такава, каквато е. Напоследък Максим я отрязваше всеки път при споменаването на думата „обзавеждане“ и не искаше даже да изслуша нейните аргументи в полза на промяната.

Тя дори му предложи да плати всичко сама, но той й обясни, че въпросът не е в парите и не там е работата.

Тъмнокафявите й очи се плъзнаха по стените на хола и внимателно огледаха всяка вещ. Лошото на хола бе, че изглеждаше някак невзрачен и създаваше усещането на хлад с бледите си цветове, бледа дамаска, светъл фурнир и ненатрапчиви картини. Тя имаше нужда от крещящи цветове, разноцветни дамаски, скъп мокет, изящни лампи от китайски порцелан, ексцентрични картини и приковаващи окото предмети на изкуството. Тези неща биха вдъхнали живот на стаята, щяха да й придадат нужния блясък, присъщ на шикозните нюйоркски жилища и на всичките бивши апартаменти на Адриана. Тя обожаваше този стил, защото той демонстрираше пред света, че собственикът е човек с пари, власт и успех.

Адриана наведе глава и започна да записва в жълтия си бележник идеите, които щеше да предостави на световноизвестния дизайнер, нает от нея тази сутрин. Бяха се срещнали в административната сграда на нейната фирма за козметика „Емприс Юджиния Бюти“, на която бе президент и главен мениджър.

С Валънтайн Лабък се харесаха в мига, в който влезе в кабинета й. Разбраха се още през първите десет минути на срещата. Тя знаеше, че Валънтайн има изключителен вкус, и бе сигурна, че ще създаде атмосфера на лукс и материално благополучие, подходящи за общественото положение на госпожа Максимилиан Уест.

Валънтайн не взимаше евтино и нямаше съмнение, че апартаментът щеше да излезе много скъпо — между четири и пет милиона долара за нов проект и обзавеждане. Но тя можеше да си го позволи, защото бе милионерка. Ако за Максим парите бяха без значение, това в пълна сила важеше и за нея. Когато почина, Артър Маклин — вторият й съпруг — й остави в наследство много пари и козметичната фирма, която бе една от най-големите в Съединените щати.

Адриана бе обяснила на Валънтайн Лабък, че иска всички стаи да се променят — не само холът, но и библиотеката, трапезарията, кабинетът на Максим, нейната стая, спалните. Всичко трябваше да бъде преобразено. Утре Валънтайн щеше да дойде със своя екип и цял ден щяха да умуват какво да правят с този… с този… мавзолей.

Беше й ясно, че Максим ще е против, когато му съобщи решението си довечера. Ще му обясни причините и ще го убеди някак. Адриана умееше да го върти на малкия си пръст и да му влияе, особено в леглото. Тогава той изглеждаше по-открит, сговорчив и податлив на внушение. Бе разбрала, че Максим не е никак лесен като съпруг и че е много потаен.

Адриана въздъхна. Проблемът бе, че скоро не се бяха любили. Напоследък интересът му към нея бе поотслабнал и тя не разбираше защо. Когато се срещнаха за първи път, той бе като млад жребец, желаеше я постоянно и не можеше да й се насити. Това продължи през целите първи шест месеца на техния брак. Но ето че седмици наред не я бе докосвал. Разбира се, него дълго време го нямаше, докато бе в командировки. Тя също трябваше да ходи няколко пъти до Калифорния, Тексас и Рим, така че често се случваше да са разделени. Но откакто се бе върнал от Лондон вече бе изминал цял месец, а те още не се бяха любили. Когато тактично му намекваше, че е време да си легнат, той учтиво я отблъскваше, като си намираше различни извинения — или бе зает с много важна сделка, или бе изморен, или пък нямаше настроение. И винаги се прибираше в собствената си спалня. Още от самото начало идеята за отделни спални не й се понрави и тя бе против, но Максим настоя за това веднага, когато пристигнаха в Ню Йорк след сватбата им във Франция: „Работя по всяко време. Ставам, когато се зазори, за да се свържа с офисите в Лондон и Париж. Така ще е по-добре. Не искам да смущавам съня ти.“ Целуна я, усмихна се както винаги подкупващо и прошепна: „Недей да мислиш, че няма често да спя в леглото ти, Адриана. Но аз съм свикнал да живея по този начин. Имам нужда от собствена стая. Това не бива да те притеснява.“

Да, но тя се притесняваше и никак не му вярваше, че и при другите си жени е имал самостоятелна спалня. А нямаше и съмнение, че посещава нейната все по-рядко. Ако не го познаваше толкова добре, можеше да си помисли, че има любовница. Но това не бе в стила му, пък и беше толкова погълнат от работата си, че със сигурност нямаше време за други жени.

Една картина, закачена накриво, привлече вниманието й и тя прекоси старинния килим, за да я оправи, но се спря пред масичката в стил Луи XV. Върху нея в сребърна рамка стоеше снимка от сватбата им с Максим през септември 1985-та. Ожениха се в кметството на Четвърти район в Париж, защото служебни ангажименти го бяха задържали там. Тя бе облечена в костюм на „Живанши“ и след церемонията Максим даде вечеря за десет души в „Ласер“. Адриана взе снимката — колко добре изглеждаше той на петдесет и една в деня на сватбата. Толкова бе красив, строен и загорял.

Когато през 1984-та нейните банкови инвеститори се опитаха да откупят „Мариана Монтевекио“ от него и не успяха, тя за момента се отказа да разширява „Емприс Юджиния“. Вместо това Адриана се увлече по Максимилиан Уест, който освен че бе привлекателен и вълнуващ мъж, беше и подходяща партия за женитба. През лятото на 1985-та в Монте Карло тя успя чрез един свой приятел да се запознае с него. За нейна радост той веднага я хареса, привлечен от острата й делова мисъл, красиво лице и идеално тяло. Последваха шест шеметни любовни седмици и за голяма изненада на всички в края на лятото те се ожениха. Адриана чувстваше, че децата му не я харесват, но и тя не беше много очарована от тях — считаше ги за надути еснафи. Що се отнася до онази бивша негова жена — Анастасия — тя й беше като трън в очите. Винаги искаше да приказва нещо с него или да го види. И той веднага тръгваше като послушно куче. Тя се опита да сложи край на тези срещи, но успя само да си навлече гнева на Максим, който недвусмислено й каза никога повече да не споменава името на Анастасия. Тази кучка имаше особена власт над него, но Адриана не разбираше каква бе причината. Най-вероятно децата. Тя често се чудеше какво ли мъж като Максимилиан Уест е могъл да намери в тази повехнала, семпла блондинка с бледи устни. Втората му съпруга — актрисата, която бе паднала по стълбите на мазето и си бе счупила врата — също не бе изглеждала по-добре.

Адриана постави снимката обратно на масичката, отиде до малката картина на Мане и я оправи. Погледна часовника си. Беше почти шест. Максим й бе казал, че ще се прибере преди седем и че смята да вечеря вкъщи. Беше четвъртък и готвачът и икономът имаха почивен ден. В такъв ден Максим обикновено я водеше в „Ла Сирк“, „Ла Гренюел“, „Ла Каравел“, в „Четирите сезона“ или пък в някой друг елегантен ресторант в Ню Йорк. Но сутринта, преди да тръгне за работа й бе обяснил, че има да свърши куп неща. Затова тя бе поръчала на готвача да приготви студена вечеря — салата, пушена сьомга, студени филета и пиле, сирена и пресни плодове — храната, която той най-много обичаше.

Забързана, Адриана излезе от хола, прекоси коридора и влезе в кухнята. Отвори вратата на хладилника и провери дали бутилките „Дом Периньон“ са сложени в лед и дали има достатъчно черен хайвер. После се втурна по коридора към спалнята си.

Съблече строгия черен костюм и го закачи в гардероба. Свали скъпото си бельо и влезе в банята. Пусна във ваната шепа ароматни топчета на нейната фирма, завъртя кранчетата и отиде до огледалото да си вдигне косата. Чудеше се какво да си облече. Може би нещо по-секси. Трябваше да се постарае да изглежда съблазнителна, така че съпругът й да не може да й устои. Всичко трябваше да стане така, както го беше намислила… във всяко едно отношение.

Тя се отпусна в горещата ароматна вана и се замисли за Максим. Женитбата й с него бе най-големият удар в нейния живот. Бе съпруга на един от най-богатите мъже в света, милиардер, който на всичкото отгоре бе в разцвета на силите си, красив и неотразим. Не беше никак зле за едно обикновено момиче от средна ръка, излязло от Уестчестър, с типично дребнобуржоазно възпитание, със скучен първи брак, с ученическа любов и не толкова скучен втори брак с богат и по-възрастен от нея мъж.

Мисълта й се насочи към Артър Маклин. Бе женена за него десет години преди да умре през 1983-та след тежък инфаркт. Тогава бе на седемдесет години, а тя — на трийсет и една. Адриана бе много благодарна на Артър. Той й отвори вратите към един нов свят.

След развода с първия й съпруг — Лари Тъкър — тя се премести в Манхатън, намери си малък апартамент и стана фото модел.

Успехът дойде светкавично. След като бе снимана от Скавуло и стана лицето от кориците на такива списания като „Вог“ и „Мадмоазел“, Артър Маклин я забеляза и нареди на рекламния си агент да я наеме за „момичето“ на „Емприс Юджиния“. Шест месеца по-късно лицето й започна да се появява навсякъде — по афиши, във вестници и списания, по телевизията и на големи плакати в универсалните магазини. Нейното интересно, екзотично лице на филмова звезда бе подходящият образ, който Артър Маклин търсеше, за да рекламира козметичните си продукти. Това лице успя да омагьоса и самия собственик на фирмата. Момичето на „Емприс Юджиния“ стана неговото момиче. Той започна да я ухажва настойчиво, засипваше я с подаръци, купуваше й бижута и кожени палта, разведе се с жена си след трийсет години брак и се ожени за Адриана преди да успее да си поеме дъх и да забрави миналото си в Уестчестър.

Тя продължи да бъде „момичето“ на „Емприс Юджиния“ още няколко години. После стана говорител на компанията. Артър, който сам се бе издигнал благодарение на ума си, бързо откри, че неговата красавица не е глупава. Тъй като нямаше деца, той я въведе в бизнеса, лично я обучи да управлява фирмата и й я завеща. Когато бе повален от удар през пролетта на 1983-та тя се грижи за него нежно и всеотдайно и ръководеше компанията не по-зле от самия него. След смъртта му предприе нов курс и изведе „Емприс Юджиния“ на пътя към големия успех. След като закупи няколко по-малки козметични фирми и ги сля със своята, тя смени опаковката на своите изделия, поръча на френски парфюмери да измислят нови аромати и нае химици да създадат поредица от продукти на билкова и природна основа. Нарече тази серия „Красиво тяло“ и отвори бутици със същото име из цялата страна. Междувременно компанията й се наложи над много съперници, включително и над „Мариана Монтевекио“, която принадлежеше на Максим. Някога искаше да притежава тази компания, да я слее с „Емприс Юджиния“, но вече се бе отказала. Странното бе, че напоследък Максим я обвиняваше в конкуренция. Отначало тя приемаше всичко на смях, мислеше си, че се шегува. Но скоро разбра, че говори сериозно. Тя по природа обичаше да се състезава, това бе в кръвта й и бе естествено да се конкурира със серията на „Монтевекио“ така, както се конкурираше с „Лолер“, „Арден“ или „Ревлон“. В това нямаше нищо лично. Но Максим очевидно не мислеше така. Преди шест месеца двамата поотделно хвърлиха око на малка фабрика, произвеждаща кремове за ръце. Тя възприе съперничеството им чисто приятелски, като една шега. Не и той. Шефът на кантората му за покупки на компании в Ню Йорк, Питър Хайлброн, побесня.

Тя се сепна и изправи гръб във ваната. Да не би Максим да й имаше зъб? Едва ли. Засмя се. Не бе възможно да я лишава от секс подобно на сърдита жена, която се цупи заради въображаема обида. Не, и дума не може да става за подобно нещо. Максим бе прекалено сериозен за такива глупави игри. В момента не спеше с нея, защото бе прекалено зает с настоящата сделка. Въпреки че бе твърде страстен и сексуално активен, той можеше да бъде много дисциплиниран, когато поиска. И можеше да не докосва жена месеци, дори години. В един от редките моменти на откровение й бе казал, че след смъртта на втората си жена, не се бе любил цели две години. Това не само я бе впечатлило, но й бе показало изключителната воля на този мъж. Нейният мъж, помисли си тя и излезе от ваната.

Отиде до огромното огледало на една от стените и дълго оглежда фигурата си от главата до петите. Тялото й все още бе идеално, по него нямаше грам тлъстина и все пак не бе като ходещ скелет, както на някои от познатите й в Ню Йорк. Твърде слабите жени я караха да потръпва, особено онези, които не слагаха хапка в устата си и приличаха на привидения. Тя бе добре сложена, без да е пълна. Тъй като бе достатъчно висока — към метър и седемдесет и пет — не бе фатално, ако от време на време сложеше по някой и друг килограм отгоре. Завъртя се бавно още веднъж и остана доволна от ефекта на упражненията, които правеше с треньор два пъти в седмицата. Беше в добра форма. Според нея гърдите й бяха малко увиснали, но с хубава форма и достатъчно съблазнителни, за да възбудят Максим. Когато миналата година бе отслабнала, разбра, че той не си пада по кльощави жени.

Тя се пресегна, взе лосиона с мирис на люляк на фирмата „Емприс Юджиния“ и намаза цялото си тяло. Напръска се с люляковия парфюм, който Максим обожаваше, и разреса гъстата си тъмнокестенява коса. Сложи си копринен халат и отиде в спалнята.

Седнала пред огледалото на тоалетката, се чудеше какъв грим би му харесал най-много тази вечер. Дали да се направи на младо момиче като си сложи розов фон дьо тен, пудра и руж и сенки в светли пастелни тонове, или да се направи да изглежда по-фатална…

Тя се приближи до огледалото и внимателно разгледа лицето си. То бе широко, с голямо чело, леко дръпнати очи, тъмни изписани вежди и заоблена брадичка с трапчинка в средата. Ще си остана такава, каквато съм, реши тя и намаза скулите с бледобежов фон дьо тен. Ето кого харесваше той. Адриана Маклин. Така или иначе съм по-привлекателна без грим. Въпреки моите трийсет и пет години.