Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (41)

41

Седнаха на една скрита зад огромна саксия с хортензии, лалета и азалии маса и пийнаха от чашите с шампанско.

— Беше ми много приятно да се запозная с майка ти — каза Максим, — тя е наистина очарователна. Баща ти също ли е тук?

— О, да, ето го там, до бара, с група приятели. Мъжът със синята метличина на ревера — Анастасия се засмя. — Татко винаги се закичва с някакво цвете. Нещо като… запазена марка.

Максим проследи погледа й.

— Аха, виждам го. Много красив мъж — отбеляза той и отново се обърна към нея. — Името ти е руско, но предполагам баща ти живее във Франция от дълго време?

— Тук е роден. През 1918-та. Баба ми и дядо ми са били беларуси. Пристигнали в Париж през 1917-та, точно по време на революцията и се заселили тук.

— Доколкото разбрах от разговора с майка ти, тя е англичанка.

— Да, а една от бабите й е била французойка, така че тя има малко френска кръв, а значи и аз. Съвсем малко, капчица, също и английска, и руска кръв. Аз съм типичен мелез.

— По-скоро бих казал, че си от най-чиста порода.

Комплиментът смути Анастасия и тя се изчерви. После промълви:

— А ти си англичанин, така ли, Максим?

— Израснал съм и съм получил образованието си в Англия, освен това съм британски поданик, но всъщност съм роден в Германия.

— Сериозно? Никога не бих могла да предположа. — Тя оживено се наведе напред през масата. — Но сега живееш в Париж, нали?

— Не, в Лондон. За съжаление.

— Защо „за съжаление“?

Той й хвърли дълъг, многозначителен поглед.

— Защото ти не живееш там.

Тя също го погледна внимателно и очите й заиграха весело.

— Много обичам Лондон и ходя там доста често — на гости при баба ми, англичанката.

— Значи когато дойдеш следващия път, ще се видим.

Анастасия кимна.

— Баба ме кани през август.

— Ще те посрещна на летището.

— Чудесно!

Максим я погледна внимателно и попита:

— Дали ще ти разрешат да се омъжиш?

— Кога?

— Сега.

— Не, все още не. Вероятно когато навърша двайсет. След две години.

— А догодина?

— Може би.

— Говоря съвсем сериозно, Анастасия.

— О, зная. Аз също.

Двамата останаха дълго време безмълвни, вперили погледи един в друг, сякаш осъзнаваха това, което току-що си бяха казали.

Внезапно Анастасия каза:

— Ела да те запозная с баща ми.

Двамата станаха и пресякоха градината по посока на бара.

Когато видя дъщеря си да се приближава, Александър Деревенко светна от удоволствие. На лицето му се изписа нескрито обожание. Деревенко беше висок, добре сложен и много внушителен мъж, с черна къдрава коса, светлосиви очи и някак по славянски широко лице. Беше облечен в прекрасно ушит вечерен костюм, а тъмносинята кърпичка в малкото му джобче беше точно с цвета на закиченото на ревера му мъничко свежо цветче.

— Анастасия! — възкликна той с усмивка. — Къде беше през последния половин час?

— Танцувах… разговарях… с Максим, татко — тя стрелна с поглед Максим, после баща си и продължи: — Бих искала да ти го представя. Максимилиан Уест… Александър Деревенко.

— Много ми е приятно, сър — каза Максим и пое ръката на баща й.

— На мен също, господин Уест. Това са мои приятели и колеги — Иля Лопер, Грегъри Ратоф, Анатол Литвак и Сам Спигъл.

Максим се ръкува с четиримата мъже, които сърдечно го поздравиха, а после насочиха вниманието си към Анастасия. Тя очевидно беше тяхна обща любимка.

Александър се обърна към Максим.

— Откъде познавате семейство Мийне, господин Уест — от Париж или от Кан?

— От Кан. Но всъщност, сър, не съм много близък с тях. Те са приятели на семейство Трентън — родителите на моя най-добър приятел, Алан. Той ме доведе тук тази вечер.

— О, нима и семейство Трентън са тук? — попита Деревенко. — Бих искал да ги видя. През последните години сме се срещали няколко пъти, най-често у Мийне в Кан. Те са очарователна двойка.

— Сега са в Хонконг, господин Деревенко. Именно затова двамата с Алан дойдохме от Лондон за уикенда. Трябваше да почетем вместо тях годежа на Ивет. Е, сключихме и една сделка.

— С какъв тип сделки се занимавате, господин Уест?

— С финансови операции. Аз съм финансист.

— Колко интересно — отвърна заинтригуван Александър Деревенко.

В този миг Анастасия мушна ръката си под лакътя на Максим и каза решително:

— Хайде да намерим Алан. Нали му обещахме да седнем заедно за вечеря.

— О, да. Добре — отвърна бързо Максим, който веднага разбра, че тя иска да се измъкне от компанията на баща си.

Анастасия с усмивка прати няколко въздушни целувки на Деревенко и приятелите му и се отдалечи, облегната на ръката на Максим.

— Съжалявам, че трябваше да излъжа — прошепна тя, — но баща ми щеше да те увлече в безкраен разговор за филмовото финансиране и всякакви такива скучни работи. Видях как светнаха очите му, когато му каза, че си финансист.

Максим се засмя.

— Но аз не финансирам филми.

— Той не знае това. Пък и нали не би искал да се озовем за вечеря на една маса с мама и татко?

Максим поклати глава.

— Да, идеята ти беше наистина добра. Освен това трябва да намерим Алан и да видим какво толкова прави с Камилия Галанд.

— Познаваш ли я? — попита бързо Анастасия, като го погледна крадешком.

— Не, никога не съм я срещал лично. Но я гледах в последната й постановка в Уест Енд. Много добра актриса.

— Струва ми се, че й предстои да участва във филм на един от татковите приятели — Пиер Петровичи. Сигурно затова е поканена тази вечер. Пиер е много близък с Жак дьо Мийне, чиято банка финансира кинопродукции, особено ако са на някой от татковите приятели.

— Кои са тези четиримата, с които ме запознахте? С какво се занимават?

— Те са обитатели на фоайета — отвърна Анастасия и очите й весело заблещукаха. — Мама казва, че те са най-великите обитатели на фоайета, които светът някога е познавал.

— Не те разбирам — озадачено рече Максим. — Защо ги наричате така?

— Защото по-голямата част от времето си прекарват във фоайетата на най-скъпите хотели по света. „Жорж Сенк“ и „Пренс дьо Гал“ тук в Париж, „Кларидж“ в Лондон, „Екселсиор“ в Рим, „Сейнт Риджис“ в Ню Йорк и „Бевърли Хилс“ в Бевърли Хилс — обясни през смях тя. — Все разговарят на четири очи с някого. Уреждат разни филмови сделки. — Тя отново се засмя и добави: — Но шегата настрана, всичките са доста влиятелни във филмовата индустрия.

— С какво точно се занимават?

— Сам Спигъл е страхотен продуцент. „Мостът на река Куей“ и „Африканската кралица“ са само два от най-известните му филми. Татко разправя, че е решил да прави филм за Лорънс Арабски. Гриша Ратоф и Тол Литвай и двамата са режисьори, а Иля Лопер е продуцент като татко и господин Спигъл. Един от последните му филми беше „Лятно време“. Когато го снимаха, татко ни заведе във Венеция. Любимото ми място! Както и да е, филмът беше много хубав, сантиментален… доста тъжен. Може би си го гледал?

— Да. С Катрин Хепбърн и Росано Браци, нали? А баща ти? Дали съм гледал някой от неговите филми?

— Сигурно. Последният се казваше „Очите на любовта“. — Анастасия замълча за миг, после добави. — В него играе Камилия Галанд, но не главната роля. Звездата беше Дженис Милс.

— Да, гледах го, прекрасен филм — каза Максим. — Чудесна история. Значи познаваш Камилия?

— Не много добре. Срещали сме се.

— А аз не. Какво ще кажеш да я намерим и да я поздравим. Ето я там, при това все още с Алан. Явно здраво го е хванала. Или обратното — Максим намигна на Анастасия дяволито, многозначително. — Доброто старо Хлапе. Радвам се, че си е намерил компания за цялата вечер.

— Хлапе ли? — възкликна Анастасия. — Ама че странно име!

Тя го изгледа така учудено, че Максим неволно се разсмя.

— Да, вероятно си права. Започнах да му казвам така в училище, когато бяхме на осем-девет години. Той пък ме нарича Херцога — от херцог Максимилиан Австрийски, защото съм се държал високомерно и властно.

— Наистина ли се държиш така?

— Понякога. Поне според Хлапето.

Тя се замисли, после заяви.

— Херцога във всички случаи е по-добро име от Хлапето.

— Така е — съгласи се Максим. — Е, хайде да отидем при тях.

— Здравей, Анастасия, толкова се радвам да те видя — каза Камилия Галанд и като се усмихна мило, целуна момичето по бузата.

— Аз също — отвърна Анастасия. — Бих искала да ти представя Максимилиан Уест. Приятел е на Алан.

Камилия и Максим се ръкуваха.

След това Алан обяви:

— Тъкмо мислехме да тръгнем да ви търсим. Май е време да си намерим маса, гостите започват да сядат за вечеря.

— Да, хайде — съгласи се Анастасия. — Ивет ми каза, че няма да има предварително разпределение на местата и всеки ще може да седне, където и с когото пожелае.

— Ей там виждам една закътана маса за четирима, бързо да я вземем — предложи Максим и, както обикновено, пое нещата в свои ръце. Той поведе Анастасия към масата и й пошепна: — Избрах малка маса, защото ще бъде по-интимно. Сега, когато току-що съм те намерил отново, не искам да те деля с други.

Тя впери в него сериозен, почти тържествен поглед и каза тихо:

— Аз също не искам да те деля с никого.

Двамата останаха така за миг, загледани един в друг, забравили всичко около себе си. Максим едва устоя на изкушението да я целуне. Дъхът му секваше само от присъствието й, с нея сякаш забравяше всичко останало. Той преглътна с усилие и я поведе напред, като се чудеше кога ли ще може да я види насаме.

Щом седнаха на масата, Максим се протегна и хвана ръката й:

— Какъв невероятен късмет, че двамата с Хлапето дойдохме тук тази вечер.

Тя кимна и отново го загледа замечтано, погълната от красотата му. Искаше й се да останат сами, за да може да я целуне. Знаеше, че иска да я целуне, а и ти го искаше.

Камилия и Алан седнаха на масата и актрисата веднага поведе разговор с Максим.

Хлапето се обърна към Анастасия и й се усмихна дружелюбно.

— Майка ти ми каза, че имате нова вила в Кан.

— Да, на хълма над града. Много е красива. Майка ми е влюбена в нея, защото мястото е много по-просторно и ще може да се занимава с градинарство колкото иска. Предполагам родителите ти все още имат къща там?

Хлапето кимна.

— Преди няколко години купиха нова къща. Знаеш ли, защо не се съберем там някъде към края на месеца? Двамата с Максим искахме да отидем в Кан късно през юли. Дали ще бъдеш там по това време?

— О, да.

Максим, който надаваше ухо към разговора им, макар да слушаше и Камилия, стисна ръката на Анастасия и я стрелна с поглед. После каза:

— Трябва да ми дадеш телефонния си номер — и в Париж, и в Кан, а аз ще ти дам моя, за да може…

— Да, сега се сещам защо така ми се струва, че ви познавам, Максимилиан — прекъсна го Камилия и бързо продължи: — Виждала съм ви по вестниците… Всъщност вашите снимки се появяват непрекъснато. Пресата май доста се занимава с вас.

Максим се молеше наум дано актрисата да не спомене за репутацията му на плейбой, която нямаше нищо общо с истината. За голямо негово облекчение Камилия не заговори за това. Вместо това продължи да го разпитва:

— Значи сте приятел с Фент Кар, така ли?

— Да. Също и Хлапето. Нейният приятел — Джон Фулър, ни беше съученик. Познавате ли се?

— Тя е една от най-близките ми приятелки — отвърна Камилия с усмивка.

— Добрият стар Джони, той е момче и половина — засмя се Хлапето и тримата потънаха в дълъг разговор за младите годеници, за безкрайните им раздели и събирания.

Анастасия се отпусна в стола си и отпи от ледената вода, която келнерът току-що беше налял. Почти не следеше разговора. Вниманието й беше насочено изцяло към Камилия Галанд. У тази жена имаше нещо, което не й харесваше. Не беше в състояние да определи какво точно. Никога не се беше чувствала особено приятно в присъствието на Камилия. Беше цялата нащрек.

Тримата се смееха и бяха наистина в празнично настроение, но Анастасия внезапно се почувства някак изолирана. Потънала в мълчание, тя сякаш беше наблюдател, а не участник в тържеството. Поне до този момент.

За нейно успокоение Максим, увлечен в разговора, така и не забеляза притеснението й. За нищо на света не би искала да реши, че е затворена или пък някоя снобка. Защото ни най-малко не беше така, само присъствието на Камилия я изнервяше и напрягаше. Но защо, запита се Анастасия? Познаваше английската актриса съвсем бегло, бяха се срещали няколко пъти по времето, когато играеше във филма на баща й. Ако трябваше да бъде напълно честна пред себе си, трябваше да признае, че младата жена винаги се беше държала много сърдечно с нея. Камилия беше наистина красива, макар и ненатрапчиво. Беше типична англичанка — с червеникаворуса коса, бледа кожа и зеленикави очи. Изглеждаше доста по-млада от своите двайсет и шест години, въпреки пищната рокля от черна дантела и скъпите бижута.

Чудно кой ли й е дал тези диаманти? Изведнъж в главата й проблесна един разговор между майка й и леля Лукреция в Кан. Обсъждаха поредния „покровител“ на Камилия и фантастичната й колекция от бижута. Тогава леля й подметна: „А пък изглежда така, сякаш е самата невинност!“ Двете дами се засмяха и майка й добави „Тя е хвърлила примамките и чака.“ Двете отново се разсмяха и заговориха за картината, която баща й възнамеряваше да купи.

Нима изпитвам неприязън към нея само заради онова, което мама и леля намекваха, запита се Анастасия. Или има и нещо друго?

Внезапно Максим каза:

— Анастасия, толкова си се умълчала. Всъщност говорим за хора, които не познаваш, и съвсем сме те изолирали. Ужасни сме — при тези думи той впери поглед в нея. — Изглеждаш страшно умислена. Какво има?

— Нищо особено — отвърна Анастасия и му се усмихна.

— Хайде, ела да танцуваме — предложи той, стана и й подаде ръка, за да се измъкне от малкия стол с позлатена облегалка.

На дансинга отново я притисна плътно до себе си и тя отвърна на порива му. И двамата усещаха, че привличането помежду им е неудържимо.

Бяха минали няколко мига от началото на танца, когато той прошепна в ухото й.

— Сигурно добре познаваш къщата. Не бихме ли могли да се измъкнем за миг, да останем сами? Да се поразходим някъде. Когато пристигнахме, забелязах, че дворът е доста голям.

— Да, голям е. Добре, хайде да излезем на свеж въздух. Тук е доста задушно.

Хванати ръка за ръка, Анастасия и Максим напуснаха дансинга. Тя го преведе през покритата с навес част от градината, където специално за празненството бяха опънати и три огромни чадъра, нататък, към парка.

Топла, уханна и нежна, нощта беше наистина прекрасна. Мастиленочерното небе беше обсипано със звезди. Виждаше се и пълният диск на луната, леко забулен в облаци. Орловите нокти, розите и всички останали летни цветя ухаеха силно.

Максим пое дълбоко въздух и прошепна:

— Нощта е толкова красива, а ти, Анастасия, си прекрасна, направо невероятна.

Той обгърна раменете й с ръка и я целуна по бузата. Мълчаливо тръгнаха към старата розова градина, оградена със стена. Когато вчера тя му се усмихна, той усети как го изпълва непознато дотогава чувство на щастие и веднага разбра, че за него тя е единствената. Беше щастлив, както никога досега през живота си, освен може би в най-ранното си детство. Тъгата, която не го напускаше, в нейно присъствие някак избледняваше.

Поразходиха се из старата розова градина и после седнаха на покрита с ръжда желязна пейка. Максим обърна с ръка лицето й към своето, погледна я дълбоко в очите и жадно започна да целува устните й. Тя отвърна със същата страст. Целувката им постепенно ставаше все по-пламенна. В горещата си възбуда те сякаш забравиха целия свят наоколо. Разтърсена от бурни чувства, Анастасия цялата трепереше. Желаеше само едно — да бъде с Максим винаги и никога да не го напуска. Макар да беше съвсем неопитна, вътре в себе си тя усещаше, че това е мъжът на нейния живот. Единственият мъж, когото желаеше. Единственият, когото някога би пожелала.

Знаеше това със сигурност. Още от снощи.

Максим нежно се отдръпна от нея и сложи главата й на рамото си, сякаш беше прочел мислите й. После попита:

— Защо преди малко каза, че сме били предопределени един за друг?

— Имах някакво непреодолимо усещане. Обзе ме още вчера, когато те видях в книжарницата. Бях абсолютно сигурна, че отново ще се срещнем. Често се случва да усещам нещата по особен начин… един вид предчувствие. Майка ми казва, че съм свръхпроницателна, а баща ми — че съм вещица. — Тя въздъхна леко, погали го по бузата и прошепна: — Que sara, sara.

— Това, което ще бъде, ще бъде — повтори Максим, прегърна я силно и я целуна нежно. Искаше да остане при него завинаги. Двамата бяха като едно цяло. Не можеше да съществуват един без друг.

Макар да не изрекоха и дума за това, те вече знаеха, че тук, в розовата градина, помежду им беше сключен вечен съюз.