Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (2)

2

На Максим Уест за втори път тази вечер му се наложи да се отърси от чувството на тежест, докато прекосяваше Бъркли Скуеър. Насочи се към парка в средата на площада, точно срещу кантората на Алан Трентън. Там, в сутерена на красива стара къща, се намираше едно от най-изисканите заведения в Европа — прочутото „Анабел“.

Създадено през лятото на 1963-та година от Марк Бърли и наречено на жена му, лейди Анабел, с която сега бе разведен, то бе любимо място на знаменитости от цял свят, посещаваше се от филмови звезди, магнати, членове на английската кралска фамилия. През последните двайсет и шест години не бе загубило своята популярност и бе прекрачило отвъд понятието „модно“ — можеше да се каже, че е легендарно. При посещенията си в Лондон Максим винаги предпочиташе да вечеря там.

Минути след като напусна кабинета на Алан, той кимна на униформения портиер и забързано се отправи по стълбите към клуба.

Посрещнаха го усмихнати познати лица. Свали палтото си на гардероба и отиде до бюрото на рецепцията, където Тед, както повечето вечери от седмицата, посрещаше посетителите.

Максим прие поздравленията на Тед, разписа се в книгата за гости и влезе в бара. Той беше полупразен и Максим избра малка маса в ъгъла до горящата камина. До него мигом се приближи келнер. Поръча си водка с лед и чаша лимонов сок и се настани удобно на канапето, наслаждавайки се на топлината и на спокойствието.

Беше член на клуба още от откриването му. Харесваше му атмосферата на интимен уют, създаден от веселия огън, от меката светлина на лампите и удобните канапета, от аромата на свежите цветя в красивите старинни вази, от тъмночервените ориенталски килими и жълтите стени, по които бяха окачени много картини. Имаше чудесни портрети на кучета, сюжети от Ландсиър, Мунингс и Бейтман, маслени платна на красиви жени — някои голи. На пръв поглед картините сякаш бяха събрани без никакъв стремеж да се съчетаят, ала при по-внимателно разглеждане ставаше ясно, че в тяхното подреждане няма нищо случайно. Максим не се насищаше да им се любува.

Когато бе в „Анабелс“, той се чувстваше повече като гост в дома на Марк Бърли, отколкото като посетител в ресторант или нощен бар и може би тъкмо в това се криеше обяснението за огромния успех на заведението. Със своя неподражаем английски дух барът напомняше дневна в провинциално имение. Обслужването бе съвършено, а кухнята типично английска в най-добрия й вариант: макар и непретенциозна, тя бе точно по вкуса на Максим.

Според него никъде по света не можеше да се намери заведение, подобно на „Анабелс“ и когато бе далеч от Лондон, то му липсваше най-много. Отсъствал бе от града няколко седмици и сега особено много се радваше на любимото си заведение. Напрежението на деня сякаш се стопяваше, щом влезеше през портала на „Анабелс“. Тук се чувстваше изолиран от външния свят и си почиваше в позната и приятна атмосфера. Същински дом, каза си той с горчива ирония. Всъщност тук винаги се бе чувствал по-добре, отколкото у дома. Пък и май вече нямаше истински свой дом.

Отпи от чашата, облегна се удобно назад и се опита да насочи мисълта си към срещата в кабинета на Хлапето.

Даваше си сметка, че проявява необяснимо двоумене по отношение на закупуването на тръста „Листър“ и сам се помъчи да си отговори на какво се дължи то. Преди да успее да вникне в причините, обаче, зърна Луис, управителят, да се приближава към него с широко усмихнато лице. Бяха стари приятели, знаеха се от трийсет години, когато Луис бе салонен управител в ресторант „Мирабела“ на Кързън стрийт, недалеч от „Анабелс“. Свързваха ги доста общи преживявания, но преди всичко взаимната симпатия.

Максим стана зарадван, стиснаха си сърдечно ръце и Луис го поздрави за титлата. Поговориха, после Луис го извикаха на телефона и Максим седна с чаша в ръка. Ала почти веднага трябваше да стане изправен, защото в бара, плуваща в облак от парфюм, влезе Грейм Лонгдън.

Грейм Лонгдън бе личната му помощничка, трийсет и седем годишна, висока и слаба американка с къдрава червеникавокафява коса и изумителни яркозелени очи. Без да е красива в класическия смисъл, тя бе изключително привлекателна с плътните си вежди, високите скули и пълни, сочни устни. Беше родом от Ричмънд, щата Вирджиния, имаше открит и независим характер и си падаше малко чудачка. Максим високо ценеше ума й, тя беше дясната му ръка и се справяше отлично с високите изисквания.

Тази вечер бе облечена в елегантен костюм от черно кадифе и неговото опитно око веднага долови, че е оригинален парижки модел. Сакото над тясната пола бе украсено с черни мъниста и копринени ширити по раменете и реверите. Дългите й стройни крака бяха с черни чорапи и елегантни обувки от копринено черно кадифе. Единственото й бижу бяха големите диамантени обици във форма на цветя и тънката диамантена верижка на часовника.

Максим отиде да я посрещне, хвана я леко за лакътя и я поведе към ъгловата маса.

— Прекрасно изглеждаш. — В тона му личеше искреното възхищение на ценител на женската хубост.

— Благодаря, Максим — отвърна тя и го погледна усмихната. — Когато идвам тук, винаги изпитвам потребност да бъда в най-добрия си вид, затова изтичах до „Риц“ да се преоблека. — Извини ме, че закъснях, шефе — рече Грейм с обичайната си непринуденост.

— Съвсем не си закъсняла — успокои я той и отвърна на усмивката й, както винаги развеселен от липсата на всякаква почтителност в обноските й и от упоритата й настойчивост да го нарича „шефе“. В началото, когато постъпи на работа при него, това обръщение го дразнеше и той постоянно я поправяше. Но тя напълно игнорираше протестите му и оттогава той си остана за нея „шефът“. Вече бе свикнал и не му пречеше. Тъкмо затова я харесваше, за нежеланието й да се променя, та да се вмести в нечия представа за съвършената служителка. Беше искрена и пряма, дори на моменти прекалено пряма. На всичките си колеги бе дала прякори, поне на онези, с които общуваше всекидневно. Не можеше да се отрече, че им прилягаха чудесно, макар не на всички да се харесваха.

— Във всеки случай чакането си заслужаваше, Грейм. Повече от прекрасна си. Докато си пием питието преди вечеря, разкажи ми какво ново става в корпорацията. Шампанско, както обикновено, или нещо друго?

— Шампанско, Максим, благодаря.

Грейм остави черната си кадифена чантичка на масата и се настани удобно в креслото срещу него, като кръстоса крака и придърпа полата си. Личеше си, че носи новини. Едва сдържаше нетърпението си.

Наведе се към него с блеснали очи и пламнало от възбуда лице.

— Стигнах до заключение относно компанията „Уинонда“. След като разговарях няколко пъти по телефона с Питър Хейлброн в Ню Йорк през последните няколко часа, мисля, че трябва да участваме в наддаването. Тя е истинска находка за нас. Идеалната компания за присъединяване, въпреки наличието на известни проблеми. Разгледах внимателно последните два телекса, от Питър и…

— Ако са били поверителни, надявам се, че си ги унищожила в машината — прекъсна я Максим.

— Естествено — отвърна тя и го погледна хитро. — Нали съм твоя ученичка, шефе!

Максим прикри усмивката си и не отговори.

Грейм продължи:

— „Уинонда“ има няколко клона, които не дават печалба, но лесно можем да ги ликвидираме. Естествено, ще задържим онези, които са печеливши, и просто ще ги реорганизираме и модернизираме.

Тя млъкна за малко, когато келнерът й донесе чашата с шампанско, и щом останаха сами, продължи:

— Онова, което прави сделката особено привлекателна, е имотът на „Уинонда“ в околностите на Сиатъл. На пръв поглед изглежда без особена стойност, особено на хартия. Истината е, че е недооценен. Действително, запуснат е и е в много лош район. Аз, обаче, случайно знам, че представлява истинска ценност.

Максим я погледна изпитателно и повдигна вежди.

Грейм продължи.

— Наистина е ценност, защото една японска компания иска да го купи. Всъщност те са в процес на изкупуване на всички парцели от района и имотът на „Уинонда“ им е нужен, за да срутят съществуващите постройки и да построят хотел, търговски център и административни сгради.

— Защо тогава Чарлс Бишъп не им го е продал? — намръщи се Максим. — Доста странно, че не е реагирал. Той е хитър и бърз играч.

— Отказал им е категорично. Дори не искал да чуе какво предлагат и то не защото предлагали малко. Доколкото ми е известно, стигнали до двеста и седемдесет милиона.

— Къде е гнилото в историята?

— Няма нищо гнило, поне за нас. Ако станем притежатели на „Уинонда“, нищо не ни пречи още на другия ден да продадем имота и то на същата японска компания. Те са в готовност и чакат. То се знае, чакането им ще е напразно, докато Бишъп е президент на компанията. Баща му умрял в японски военнопленнически лагер, затова не желае да сключи сделка с тях.

И тъй като Максим запази мълчание, тя додаде тихичко:

— Казано накратко, позволил е чувствата му да се намесят в бизнеса.

Максим се замисли. След малко я погледна въпросително.

— Доколкото разбирам, имаш добри предчувствия за тази сделка.

— Категорично.

— Аз също, и то от самото начало, още откакто предложи „Уинонда“ като вероятна възможност. Обади се утре на Питър и му кажи да задейства екипа за купуването. Браво на теб, Грей. Възхитен съм. Изглежда доста си се поровила да проучваш.

Грейм поклати глава.

— Не чак толкова, колкото си мислиш. По една странна случайност братовчедка ми Сара живее в Сиатъл. Работи в банка. Попитах я за „Уинонда“, след като ми възложи да се запозная със ситуацията. Тя ми спомена, че тази японска компания душела наоколо. Научила за техния интерес към терена на „Уинонда“ чрез приятеля си, който е съдружник в една счетоводна фирма. Подозирам, че отнякъде е изтекла информация по най-гадния начин. — Тя намигна на Максим. — Май имаш право с тия машини за унищожаване на документи, шефе. Човек трябва да си отваря очите на четири. Във всеки случай аз начаса хукнах да проверявам сведенията, получени от Сара. Оказаха се верни. — Грейм млъкна за малко и се покашля. — Акционерите на „Уинонда“ сигурно няма да се зарадват много, когато научат, че президентът се е отказал от милиони долари срещу някакъв мизерен парцел, който никой друг не искал да купи. Бишъп доста зле е преценил положението, не мислиш ли?

— Да, но донякъде разбирам мотивите му. Финалният ти анализ, обаче, е съвсем точен.

— Като президент на компания е бил длъжен да забрави личните си мотиви — с изненадващо студен и решителен тон отсече тя.

Максим я стрелна с поглед. Знаеше колко твърда, дори безпощадна може да бъде на моменти, но оценката й за Бишъп му се стори прекалено сурова. За миг по лицето му пробяга сянка. Намръщи се. Внезапно изгуби желание да продължава тоя разговор и взе чашата си.

Грейм понечи да го попита дали всичко е наред, но се отказа. На бузата му трепкаше мускул; внезапно стана някак напрегнат и тя не можеше да си обясни защо. Беше затворен човек и никога не говореше за себе си и за чувствата си, а тя знаеше, че не обича никой да му се натрапва и да прониква зад тази непробиваема фасада.

Вдигна чашата с шампанско.

— Наздраве — каза тя. — Да пием за компанията „Уинонда“. И за нас.

— За „Уинонда“ — повтори Максим. — И за теб.

Помълчаха минута, и двамата унесени в мисли.

Първа заговори Грейм:

— Как мина срещата с Алан Трентън?

— Оказа се, че не била с Алан. Той беше там, разбира се, но искаше да се запозная с банковия му пълномощник, Джон Вейл от „Морган Лейн“. Той ми направи едно предложение.

— Що за предложение? — попита Грейм и очите й мигом блеснаха. Също като Максим тя се вълнуваше от всяка сделка. Бизнесът бе в кръвта й.

— Да се притечем на помощ на тръста „Листър“ — отговори той.

Грейм подсвирна тихичко.

— Я виж ти! Това е вече нещо — промълви тя. — И какво?

Максим й разказа за разговора с Вейл, без да пропуска нищо, а тя го слушаше внимателно. Питаше се какво ли решение ще вземе той и дали ще пожелае да се бори за империята „Листър“. Що се отнася до деловите въпроси, беше упорит и безстрашен, но не и лекомислен. А сделката с Листър можеше да се окаже чист хазарт. Благоразумие на Максим не му липсваше, нито праволинейност, и тя му се възхищаваше за тези качества. Ала през седемте години, докато бе работила за него, неведнъж бе поемал и рискове, при това големи рискове. Дали щеше да реши, че тръстът „Листър“ си струва риска? Човек трудно можеше да разтълкува разсъжденията и да предвиди постъпките му. Той я наричаше дясната си ръка, но през повечето време тя нямаше представа какво прави лявата.

Може би тъкмо противоречията в характера му и тази негова непредсказуемост го правеха толкова чаровен за околните… и тъй неустоим. Тя сподави една въздишка; даваше си сметка, че винаги е била мъничко влюбена в него, макар той да не й обръщаше внимание. Поне не като на жена. О, разбира се, правеше й комплименти, изказваше се ласкаво за работата й, но по-далеч не отиваше. Прекалено бе отдаден на бизнеса, за да го свързва с нещо, което се доближаваше до удоволствието, секса или любовта.

Освен това беше женен. Чуваха се намеци и за някаква друга жена. И все пак, имаше моменти като този, когато не бяха в работна обстановка и тя го гледаше, слушаше гласа му, отдаваше се на удоволствието от присъствието му и напълно попадаше под властта му. Той беше най-привлекателният мъж, когото някога бе срещала.

Не ставаше въпрос само за лицето, за властния поглед на тъмните му очи, за елегантния му и изискан вид. За нея Максимилиан Уест бе една загадка и това най-много я вълнуваше. И чарът му, то се знае. Максим имаше фатален чар, такъв, заради който жените бяха готови да забравят всяка гордост и приличие. Беше му вродено да сразява женските сърца, и то без особени усилия. На друго ниво я привличаше интелектът му, огромната енергия и амбиция, успехът, който бе постигнал. Цялото това съчетание можеше да се нарече с едно име — власт. А нея нищо друго на този свят не я възбуждаше така, както властта.

— Къде си, какво мислиш? — с непривично остър тон се обади Максим.

— Извинявай, шефе — каза Грейм. — Съсредоточавах се. — Тя се усмихна бодро. — Нека опитам да резюмирам ситуацията. Джон Вейл иска от теб да се притечеш на помощ на тръста „Листър“. Искат го и всички, ангажирани с него. Ти, обаче, не проявяваш интерес, така ли?

— Така — призна той. — Струва ми се, че си права.

— Толкова ли зле говорят цифрите?

— Напротив. Създават доста внушително впечатление. Всъщност тръстът е в чудесна форма. — Той се намръщи. — Причината е в мен, Грей. Някак не се вълнувам от тази перспектива или във всеки случай не се вълнувам достатъчно. Не ми се ще да грабна сабята и да вляза в битка заради вестникарска империя. Това е повече по частта на Рупърт Мърдок. Защо наистина Джон Вейл се обърна към мен, а не към него? По-късно гази вечер ще ми остави счетоводните книги на „Листър“, а на мен изведнъж ми се дощя да не го прави. Нямам желание дори да виждам проклетите книжа, а още по-малко да ги разучавам.

— Искаш ли аз да свърша това вместо теб?

Той махна на келнера и поръча още по едно питие.

— Ще видим. — После се наведе към нея и захлупи ръката й с длан. — Грей, все пак мисля, че няма да остана в Лондон за събота и неделя.

Тя го погледна, неспособна да скрие изненадата си.

— В друг случай бих ти предложил да се върнеш с мен, но ми се иска да останеш в Лондон и да свършиш някои неща. До утре вечер сигурно ще си готова. Можеш да се върнеш в Ню Йорк със самолета на компанията, когато желаеш. Утре вечер, в събота, в неделя, дори в понеделник. Самолетът е на твое разположение.

— Лондон през почивните дни не ме привлича особено — измърмори тя, — но все пак ще остана в Европа. Може да прескоча до Париж за два дни. Сигурно ще е забавно.

Тя се поколеба за миг, после се наведе към него и попита тихо и заговорнически:

— Надявам се, че нямаш проблеми в Ню Йорк?

— Не, не. Ако имаше такива, ти първа щеше да научиш. Връщам се малко по-рано, отколкото бях планувал, за да се погрижа за една лична работа. Искам да използвам почивните дни.

Първата мисъл в ума й беше, че тук е замесена жена. Вероятно някакви неприятности с нея. Попита го:

— Какво точно искаш да свърша в Лондон?

— Трябва да се погрижиш за някои банкови дела. И вместо да отменям срещата си с Монтагю Рестън и Джералд Слоун, по-добре ти да ме заместиш. Няма да се затрудниш, можеш да се справиш.

— Добре, както кажеш. Само че трябва да ми изясниш някои неща около сделката с Рестън.

— Разбира се. Ала нека първо поръчаме вечерята. Виждам, че Луис приближава към нас.