Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (58)

58

— По кое време ни очаква Ирина? — попита Максим, излизайки от спалнята на апартамента си в хотел „Кемпински“ в Берлин.

— След няколко часа — отвърна му Теди.

Той погледна часовника си.

— Още няма пет часа. Сигурно не съм те разбрал. Останах с впечатлението, че трябва да побързам.

— Всичко е наред, Максим — успокои го Теди. — Казах ти, че трябва да сме готови до пет часа. Само че още няма да тръгваме за Ирина. Очаквам гост.

— Така ли? Кой?

— Една… една приятелка на майка ти — започна Теди, но се спря и се вгледа в него. За първи път в живота си сякаш го поглеждаше отстрани. Не можеше да не се възхити на неговата необикновена хубост и на отличния му вид след премеждието. Когато го простреляха, тя си загуби ума от притеснение. И тогава започна да се моли — тя, която се бе отказала от вярата. Молеше се ден и нощ и когато Максим оздравя, вярата й в Бога се върна.

— Изглеждаш странно, Теди. Какво има? — попита я той.

— Нищо. Да си призная, тъкмо си мислех колко добре изглеждаш. Толкова здрав.

Максим й се усмихна.

— От тена е. Но ако трябва да бъда откровен, наистина се чувствам добре, Теди. И кой, казваш, че очакваш.

— Ами една бивша… — На вратата се почука и Теди рязко се изправи и се втурна да отвори, преди Максим да успее да го направи. — Добър ден. Благодаря ви, че дойдохте. — Вратата се отвори по-широко и Теди въведе гостенката в стаята.

Максим леко се изненада, когато видя жената до Теди. Беше монахиня, облечена в тъмнокафява одежда и черно покривало на главата. Той бе озадачен и хвърли един бърз и недоумяваш поглед към Теди.

— Сестра Констанца, позволете ми да ви представя Максимилиан Уест. Максим, това е сестра Констанца от францисканския орден „Сестрите на бедните“.

Максим кимна с глава, като се чудеше каква ли може да е връзката на майка му с тази католическа монахиня.

Монахинята се приближи усмихната и протегна ръка. Максим я пое и също се усмихна. Никога през живота си не бе виждал такова спокойно лице.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сестра Констанца.

Монахинята бе дребна и слаба, с големи топли очи. Гласът й бе нежен.

— Радвам се, че най-после се срещнахме. В писмата си Теди ми е разказвала толкова много за вас.

Максим съвсем се обърка и погледна Теди в очакване на някакво обяснение. Тя се направи, че не го забелязва и се обърна към монахинята:

— Заповядайте, сестра Констанца, седнете.

— Благодаря — отвърна монахинята и седна.

— Желаете ли нещо ободрително? Може би чай или кафе? — попита Максим и погледна първо нея, после Теди.

— Не, благодаря — отказа сестрата.

— Теди, ти?

— Не, Максим, благодаря. Ела да седнеш до мен.

Той се подчини. Чудеше се какво става.

— Има нещо, което отдавна искам да ти кажа. От дълги години, Макс. — Тя го погледна прямо и след малко продължи: — И всъщност отдавна трябваше да съм ти го казала. Но не намерих сили. — Теди си пое дълбоко дъх. — През 1939-та, преди да напуснем Париж, Урсула ми даде едно писмо за теб.

— Да, все още го пазя — прекъсна я Максим с нотки на нетърпение в гласа.

— Имаше писмо и за мен, което не трябваше да отварям, освен след евентуалната й смърт. Това бе първото нещо, което направих, след като се върнах в Берлин през 1945-та. Писмото съдържаше информация, която майка ти държеше да зная. Пишеше, че трябва пазя пълна тайна и да реша дали да ти кажа или не, когато си достатъчно голям да разбереш. Но аз никога не ти казах, нито ти показах писмото.

— Какво пишеше в него? — попита Максим, изгарящ от любопитство.

— След малко ще узнаеш — отвърна Теди и продължи: — Когато ти едва не умря, ужасно съжалявах, че не съм ти дала това писмо. Изведнъж осъзнах, че не е бивало да крия истината от теб, че ти имаш пълното право да знаеш какво пише в писмото.

— И какво е то?

Теди взе ръката му в своята и здраво я стисна. Гласът й прозвуча тихо, когато каза:

— Урсула Вестхайм не е истинската ти майка, Максим. Тя те е осиновила… Двамата със Зигмунд са те осиновили, когато си бил на един ден.

Максим се отпусна и зяпна Теди. Той бе шокиран от необичайните й думи. Трябваше му известно време, за да проумее току-що казаното и за да дойде на себе си.

Най-после успя да попита с треперещ глас:

— Коя е майка ми тогава?

Теди отвърна на пронизващия му поглед, но не отговори. В стаята настъпи мъчителна тишина.

Много тихо и все така спокойно, сестра Констанца промълви:

— Аз съм твоята майка, Максим. Аз те родих.

Максим остана с отворена уста. Очите му се приковаха в монахинята. Всичко се завъртя в главата му и той не можеше да разбере какво става.

— Но как може да сте ми майка? — развълнувано попита Максим. — Та вие сте монахиня. — Той поглеждаше ту към сестра Констанца, ту към Теди и не знаеше какво да мисли.

— Невинаги съм била монахиня — отвърна сестра Констанца. — Аз съм твоята родна майка, Максим — това е истината.

— Нищо не разбирам! — възкликна той. — Вие сте католичка, а Вестхайм бяха евреи. Как така са ме осиновили?

— Искам да ти разкажа цялата история — рече монахинята. — Може ли?

— Разбира се! Трябва да знам всичко!

— Преди да стана монахиня, аз се казвах Доротея Шуберт. През 1931-ва, когато бях на шестнайсет години, започнах работа при Урсула Вестхайм като нейна секретарка. Тя много ме хареса и винаги се отнасяше добре с мен. Когато през 1933-та забременях извънбрачно, родителите ми се отказаха от мен и ме изгониха. Те бяха предани католици, много религиозни и смятаха, че съм ги опозорила. — Сестра Констанца леко се раздвижи и прокара ръка да оправи одеждата си. — Нямаше към кого да се обърна в моето окаяно положение, нямах приятели, които да ми помогнат, а семейството ми бе против мен. Тогава Урсула се отнесе доброжелателно и ме покани да поживея няколко месеца в къщата им. По време на престоя си разбрах, че не мога да задържа детето и ще трябва да го дам за осиновяване. Знаех, че Урсула не може да има деца. Един ден отидох при нея и я попитах не би ли взела детето.

— И майка ми се съгласи? — попита Максим.

— Отначало не — отвърна сестра Констанца. — Каза ми, че трябва сериозно да си помисли… главно защото бях католичка, а тя еврейка. Изтъкнах й, че тук не става въпрос за религии, а за любов. Бях сигурна, че тя и господин Вестхайм ще обградят детето ми с най-голяма любов и ще му дадат всичко онова, което аз не можех.

— И накрая те се съгласиха?

— Да. Госпожа Вестхайм нае малък апартамент, за да мога да се уединя. Те заминаха за вилата си във Ванзее. Беше важно никой от нас да не се мярка из града или в къщата заради слугите.

— И после, след като съм се родил, сте ме предали на родителите ми веднага… Теди преди малко каза, че са ме осиновили на един ден.

Сестра Констанца кимна и замислено го изгледа.

— За всички ни бе най-добре това да стане бързо. Ти бе такова красиво бебе, че нямаше да мога да те дам, ако те държах в ръцете си по-дълго. Дойдоха да те вземат на тринайсети юни и те отведоха вкъщи. Бяха толкова щастливи. Казах им, че не бих те дала на никой друг, освен на тях, защото знаех колко са добри. Бях сигурна, че ще те отгледат с любов и топлота и ще те обсипят с всичко, което може да се купи с пари.

— Така беше — тихо промълви Максим и с любов си спомни за родителите си.

Теди забеляза, че сестра Констанца изглеждаше бледа и изтощена, и продължи вместо нея.

— Сестра Констанца напуснала Берлин. Била решила да се оттегли в манастир. Отишла в Аахен и станала послушница в манастира на Ордена на Свети Франциск „Сестри на Бедните“.

— Аахен — повтори Максим. — Какво странно съвпадение. Това бе граничният град, в който спряхме, когато бягахме от Германия през 1938-ма.

— Да — каза Теди и продължи: — В писмото си Урсула ми беше разкрила всичко и ме молеше да поддържам връзка със сестра Констанца и да й пиша всичко ново за теб. Съвсем дискретно, разбира се. Беше ми дала името и адреса.

— И тя го правеше… през всичките тези години — добави монахинята, наведе се към Максим и сключи ръце. — Знам, че много си страдал и раздялата с Урсула и Зигмунд дълбоко те е натъжила. Знам също, че ужасната им смърт в концентрационен лагер е оставила неизлечима следа в живота ти. И въпреки това смятам, че постъпих правилно.

— Съгласен съм с вас — едва чуто, но ясно изрече Максим. — Вие сте постъпили възможно най-правилно за онова време. Не сте можели да знаете какво ще се случи.

— Вярвам, че ще ме разбереш и ще ми простиш.

— Няма какво да ви прощавам — погледна я той. — Аз обичах родителите си, те също ме обичаха много и това в края на краищата е най-важното.

— Да, така е — съгласи се монахинята.

— Кой беше истинският ми баща? — попита Максим.

— Казваше се Карл Нойвирг.

— Той също ли беше католик?

— Да.

— Защо не се оженихте?

Сестра Констанца замълча, преди да отговори:

— Той беше женен.

— Жив ли е още?

— Не. Загина във войната. Беше войник на Руския фронт. Жена му и двете им деца бяха убити при въздушно нападение.

— Разбирам. — Максим се обърна към Теди. — Защо досега нищо не си ми казала?

— Исках да ти кажа… и няколко пъти се опитвах. Но никога не ми достигаше смелост. Страхувах се, че мога да ти причиня болка. — Тя се покашля. — Най-после трябваше да ти го кажа, защото реших, че не е честно да скривам тази информация от теб. Освен това осъзнах, че на петдесет и пет си достатъчно зрял, за да разбереш всичко.

За пръв път в очите на Максим заигра лека усмивка.

— Да, мисля, че съм достатъчно голям, за да разбера.

В този миг сестра Констанца неочаквано стана и обяви:

— Вече трябва да си тръгвам.

Максим скочи.

— Не желаете ли чай или нещо друго преди да си тръгнете, сестра Констанца?

— Много си мил, но наистина трябва да потеглям.

— Дълго ли трябва да пътувате?

— Не. Ще ми отнеме около половин час с влака. Манастирът е извън града.

— Моля ви, нека ви закарат с колата ми…

— Не, не — отказа тя и леко го докосна с ръката си. — Трябва да продължа да живея както досега. Благодаря за любезността. — Тя протегна ръка.

Максим я пое и я задържа.

Сестра Констанца се взря в лицето му. Тъмнокафявите й очи бяха пълни с любов.

— Живей в мир, Максим, и нека Бог те благослови — изрече тя.

Сърцето му изпита благодарност към тази добра, религиозна жена, която му бе дала живот, и той инстинктивно се наведе и я целуна по бузата.

Очите й се напълниха със сълзи, тя се усмихна и лицето й просия.

— Сърдиш ли ми се? — попита Теди, малко след като Максим бе прочел писмото на Урсула и й го бе върнал.

— Как мога да ти се сърдя, скъпа ми Теди?

— Разстроен ли си?

— Не. — Лицето му както винаги излъчваше любов и преданост.

— Тогава какво изпитваш? — настоятелно го запита Теди, притеснена от ефекта, който разкритията на монахинята можеха да окажат върху него.

— Аз съм изненадан, смаян, шокиран. Мисля, че при тези обстоятелства всеки би се чувствал така. Прав ли съм?

— Да — съгласи се Теди и продължи да го наблюдава.

— Все пак можеше да ми покажеш писмото по-рано — каза Максим. Той отвърна на погледа й, без да трепне. Лицето му не издаваше нищо.

— Не го направих, Макс, защото се страхувах как ще го понесеш.

— Това, което току-що чух от сестра Констанца, не променя нищо в живота ми, Теди. Мути винаги ще си остане моята скъпа мути, приказната ми майка от детството. Никога няма да престана да я обичам и ще пазя мил спомен за нея, докато умра. И независимо чии мъжки гени нося в кръвта си, Зигмунд Вестхайм ще си остане мой баща. Винаги ще ми бъде баща. Той ме дари с любов, показа ми как да живея честно. Винаги съм се ръководел от принципите, които ми завеща като дете, през целия си живот. — Той спря, усмихна се малко неуверено и добави: — Още пазя листчетата, които ми даде, когато бях на четири години. Преписах ги на бели картончета, за да мога да ги съхраня редом с малкото издялано дървено конче. После предадох неговите правила на Майкъл и Аликс. Дадох им копия от думите му.

— О, Максим, постъпил си чудесно и да не ми кажеш! — зарадва се Теди.

— Е, все нещо трябва да остане тайна за теб — отвърна той внезапно развеселен. Теди го погледна изпитателно.

— Най-после знаеш кой си и кои са истинските ти майка и баща. Роден си католик от родители католици.

— Не, Теди. Родителите ми бяха евреи. Аз също съм евреин. Възпитан съм като евреин, чувствам се евреин и затова съм евреин.

За миг Теди го изгледа изненадано, без да продума. После бавно поклати глава:

— Прав си, Максим. Ти си евреин.

Максим седна до нея на дивана. Взе ръката й и я погледна в очите. Тя все още беше красива, въпреки че беше на седемдесет. Около зелените й очи и в ъгълчетата на устните имаше ситни бръчки, а косата й бе побеляла. Но тя излъчваше ведрина и чар, които не бяха подвластни на времето. В този миг той така я обичаше, че сърцето му щеше да се пръсне. Милата и вярна Теди — вечно до него през целия му живот.

— Искам да ти кажа още нещо — нежно каза Максим.

— Да, скъпи?

— Сестра Констанца ми е дала живот, мути винаги ще си остане нещо съкровено за мен, но моята майка си ти, Теди.

Тя го зяпна онемяла. Очите й изведнъж се напълниха със сълзи.

Той я погали по бузата и си спомни колко много бе направила за него за четирийсет и четири години.

— Откакто съм станал на една година, все се грижиш за мен. Гледаше ме, когато бях малък и безпрепятствено ме доведе в Англия. С риск за живота си ме опази и ме отгледа, докато станах самостоятелен мъж. Всичко хубаво в мен дължа на теб, Теди. Ти си добрата фея в моя живот. Да, моя скъпа Теди, ти си моята майка. Обичам те много и с цялото си сърце ти благодаря за всичко, което си направила за мен.

Теди толкова се развълнува, че сълзите й се затъркаляха по бузите. Тя се притисна до Максим и прочувствено каза:

— Винаги съм те обичала като мое дете. Дълбоко в сърцето си съм те чувствала като първороден син. Никога не съм те възприемала по друг начин.

Максим я прегърна.

— Да, знам. Мисля, че винаги съм го знаел.

Те се притиснаха силно и за миг в съзнанието им изплуваха множество дребни случки от живота им през последните петдесет години. Стояха прегърнати като майка и син, всеки потънал в собствените си мисли.

Заровил лице в снежнобелите й коси, Максим пошепна:

— Странно, но толкова неща ми се изясниха през последните няколко дни. Толкова бях объркан, изпълнен с противоречия и съмнения относно самия мен и живота ми. Не можех да погледна реално на нещата. Една нощ, точно преди да ме прострелят, седях и се чудех — кой съм аз, защо съм на този свят, какво по дяволите е животът.

— Отдавна виждах, че нещо те мъчи — прекъсна го Теди.

— И миналата седмица изведнъж ми просветна…, сякаш получих откровение от Бога. Внезапно проумях толкова много неща за себе си, разбрах, че цял живот бях копнял по мути и може би я бях търсил у други жени. Да, сега наистина разбрах кой съм… Аз съм изгубеният Ханс.

Теди се отдръпна и погледна красивото му познато лице:

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли, когато бях още малък, тук, в Берлин, ти ми четеше приказка за едно момче на име Ханс?

— Смътно.

— Майка му го загубила и не могла вече да го намери. Така Ханс бил навеки изгубен и трябвало да се скита немил-недраг из света, без да има кой да го обича. Тази история дълбоко ме бе впечатлила. Когато бяхме в Париж през 1939-та, аз помолих мути да не ме загуби. Но тя го направи. Поне така си мислех, защото никога повече не я видях. — Той погледна Теди в очите и заключи: — Винаги съм бил едно изгубено момче.

Сянка на тъга помрачи лицето й и нейното сърце се сви от мъка по него. Но тя поклати глава и нежно каза:

— Ти — изгубен. Никога. Объркан си, но изобщо не мисля, че си изгубен.

— Дълбоко в себе си винаги съм се чувствал така, макар да го осъзнах едва оная вечер. Двамата с Хлапето вечеряхме и в един момент той каза нещо, което ме накара да се замисля.

— Какво ти каза? — Теди го погледна въпросително.

— Каза, че жените в моя живот жестоко са ме наранявали, предавали са ме по най-подъл начин, дори и да не са го искали. Попитах го какво има предвид и той отвърна, че съм бил лишен от майка на крехка възраст, Анастасия ме напуснала против волята ми, а Камилия също ме изоставила, защото умряла не навреме. Адриана ме разочаровала, а Блеър Мартин — измамила.

— Всичко това е вярно — съгласи се Теди. Хлапето явно бе поумняло на стари години. Тя имаше слабост към него още от детството му и много го обичаше.

— Хрумна ми, че по същия начин, по който мути ми бе отнета, ме изоставяха и останалите жени в живота ми — поясни Максим.

— Място за спор няма.

— Същата вечер разбрах, че ти си единствената жена, която не ме е наранявала и никога не ме е предала. Ти винаги си била до мен като скала, на която да се опра. Когато влизах и излизах от съзнание в болницата в Ню Йорк през януари, си спомням, че в един миг си отворих очите. И знаеш ли кого видях?

Тя поклати глава.

— Видях първата си жена, третата си жена, любовницата си, дъщеря си. И моята майка. Това си помислих, когато те видях. Моята майка. И отново започнах да потъвам в безсъзнание и образът ти, същият какъвто е днес, изчезна. На мястото на белокосата седемдесетгодишна Теди видях Теди от времето на моето детство. В главата ми се въртеше мисълта, че тази Теди ще дойде скоро и ще ме спаси, както когато бях дете.

— Винаги ще бъда до теб, за да те спася, Максим. Но има моменти в живота, когато човек трябва сам да се спасява. Тогава никой друг не може да му помогне. И ти си точно в такова положение.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че трябва да се спасиш, като оправиш онази ужасна, невъзможна бъркотия в Ню Йорк. Да се оправиш с всички тези жени. Адриана, Блеър. Бебето Ванеса. Положението трябва да се изясни. Не бива да продължаваш да си завираш главата в пясъка.

— Знам. Имам намерение да внеса малко ред в хаоса на живота си колкото може по-скоро. Не обичам Адриана. Тя също не ме обича. Бракът ни е формален. Ще се разведа с нея. Ако трябва, ще й дам всичко каквото поиска. Имаме предбрачен договор, но що се отнася до мен — готов съм да го променя, но да се отърва.

— Какво ще правиш с Блеър и детето?

— Със сигурност няма да се оженя за нея, ако питаш това. Съжалявам, че ще пострада едно невинно дете, но нямам намерение да се жертвам и отново да се вкарам сам в капана, като се оженя за неподходяща жена. Блеър също не обичам. Тя мен също. Обича само парите ми.

— Ще дадеш ли издръжка на детето, дори да не си сигурен, че е твое?

— Защо не? Аз съм богат човек. Ами ако детето е наистина мое? Бих се чувствал ужасно, ако то е в нужда, ако нещо му липсва.

— Изглежда доста си мислил през последната седмица, Максим. Нещата не ти бяха толкова ясни, когато се видяхме преди две седмици. Тогава ти бе много объркан. Разтревожи ме.

— Вече ти обясних, че онази вечер с Хлапето прозрях всичко. Това бе моята епифания, моето божествено откровение.

Внезапно на вратата силно се почука.

Максим се стресна, извъртя се, после пак се обърна към Теди и я погледна въпросително.

— Кой ли може да е? — измърмори той и стана да отвори.

— О, скъпи, забравих да ти кажа. Очаквам още една гостенка.

— Коя?

Тя не отвърна на въпроса му.

— Боя се, че пак играя ролята на дядо Господ — пошегува се Теди.

Максим отиде до вратата, отвори я и за втори път през този ден остана със зяпнала уста. Но със забележителна бързина успя да се опомни и лицето му се разля в ослепителна усмивка.

— Анастасия! — възкликна той, пристъпи напред, хвана бившата си жена под ръка и я въведе в стаята.

 

 

Когато Максим, Теди и Анастасия пристигнаха, княгиня Ирина Трубецкой ги посрещна развълнувана.

— Съжалявам, че закъсняхме — започна да се извинява Теди, но Ирина я спря с ръка.

— Вие не знаете ли? Не сте ли чули още? — извика тя.

Теди погледна озадачено, Анастасия — любопитно, а Максим попита:

— Какво да сме чули, Ирина?

— Новините от Източен Берлин!

— Не — отвърна той.

Анастасия пое нещата в свои ръце.

— Хайде да влезем в хола, Ирина, и ще ни разкажеш всичко. — Тя си свали палтото и го остави на канапето в коридора.

— Но разбира се! Колко неучтиво от моя страна да ви държа в антрето. Хайде, събличайте се. Теди, дай ми палтото си. Максим, закачи си палтото в шкафа!

След като се настаниха удобно пред камината в хола, тримата я погледнаха в очакване.

Ирина бе прекалено възбудена, за да стои на едно място, затова застана права до камината. С треперещ от вълнение глас съобщи:

— Днес Гюнтер Шабовски — ръководител на Източногерманската Комунистическа партия е имал пресконференция. Заявил е, че тази вечер от полунощ нататък източногерманците могат да пътуват където си искат. — Сълзи напираха в очите й. — Могат да напускат страната без специално разрешение… за няколко часа, дни, ако искат завинаги. Те са свободни! Най-после свърши робството им! Свободни са! — Ирина толкова се разчувства, че започна да плаче и затършува из джоба си за кърпичка.

Максим я прегърна. След малко тя му каза?

— Ти беше прав. Берлинската стена ще падне, както предрече.

— Не вярвах, че ще доживея този ден! — възкликна Теди.

— Аз също — промълви Ирина и изтри очите си успокоена.

Максим наистина бе изненадан. Той се обърна към Ирина:

— С Теди имахме гости, после трябваше да обсъдим някои неща. Внезапно пристигна Анастасия и нямах време да гледам вечерните новини. Затова нищо не знаехме, когато дойдохме. Но ти ни зарадва с чудесна новина!

— Обадих се да откажа резервацията в ресторанта. Ще вечеряме тук, а към единайсет ще излезем на улицата. Трябва да сме там, когато отварят граничните пунктове на Берлинската стена.

— Точно така! — въодушеви се Максим. — Не можем да пропуснем това историческо събитие. В този миг земята под краката ни тътне. С очите си виждаме как се твори историята. Времето не може да се върне назад…

— Какво искаш да кажеш? — попита Анастасия.

Максим веднага бе схванал значението на този факт, бе проникнал в бъдещето и с още по-развълнуван глас от този на Ирина каза:

— Мисля, че ще станем свидетели на падането на комунистическите режими в Европа. Ще видите — един по един всичките ще се сгромолясат. Свободата и демокрацията не могат да бъдат спрени.

— Наистина ли мислиш, че това ще стане? — попита Теди. Той рядко грешеше. Поне що се отнася до политика или бизнес.

— Да — отвърна Максим. — Благодарение на Михаил Горбачов. Той отвори пътя към това с неговата „перестройка“ и призивите му за реформа. Повярвайте ми, нищо нямаше да стане без него.

— Колелото на историята — тихо промълви Ирина. — Как се върти — понякога бавно, а понякога толкова бързо. Аз съм на седемдесет и осем и целият ми живот премина под грозящата сянка на комунизма. Болшевиките избиха семейството ми — моят баща, чичо Романов, цар Николай, съпругата му, царкиня Александра, братовчедите ми. Избягахме с майка ми от Русия. — Тя въздъхна. — Повече от седемдесет години чаках и се молех комунизмът да се провали… надявах се, че хората ще се надигнат и тяхната воля за свобода и справедливост ще надделее.

— Хората побеждават — обясни Максим. — От месеци вдигат демонстрации — в Лайпциг и навсякъде в Източна Германия. И за кратко време хиляди източногерманци избягаха през Чехия и Унгария в Западна Германия. Падането на Берлинската стена бе въпрос на време. Ирина, мисля, че е редно да вдигнем тост за това историческо събитие.

— Колко съм глупава! Хилде сложи шампанско да се изстудява преди да дойдете. Ето го там, Максим, на бюфета до чашите. Би ли го отворил, ако обичаш?

Той прекоси стаята, отвори бутилката и наля шампанското. Анастасия му помогна, взе две пълни чаши и ги занесе на Теди и Ирина.

След малко всички вдигнаха тост.

— Да пием за свободата! — извика Ирина и вдигна високо чашата си.

— За свободата! — едновременно й отвърнаха Теди, Максим и Анастасия и вдигнаха чаши.

— Днес е девети ноември — сети се Теди изведнъж и лицето й помръкна. — Девети ноември 1989-та. На този ден преди петдесет и една години бе рожденият ден на Хенриета Манделбаум… и нощта, в която нацистите опожариха централната синагога. Девети ноември 1938-та бе „кристалната нощ“. Никога няма да я забравя… как препускахме из улиците с мотора на Вили Херцог и бягахме от побеснялата тълпа на щурмоваците. Тази вечер е петдесет и първата годишнина от „кристалната нощ“.

— Не е ли чудно, че Стената ще падне точно тази вечер — изрече Максим. — Колелото на историята направи пълен кръг.

Ирина кимна в съгласие.

— Ако Хитлер не бе дошъл на власт, никога нямаше да избухне война. Берлин нямаше да бъде разделен на Източен и Западен. Нито страната. И Източен Берлин нямаше да попадне под комунистическо управление. Излиза, че всичко води началото си от нацистите. Чак сега, с падането на Берлинската стена, идва краят на Третия райх.

 

 

— Отворете вратата — скандираха тълпите по улиците в дванайсет без четвърт. — Отворете вратата! — повтаряха те отново и отново. И не спряха да викат още петнайсет минути, докато чакаха да удари полунощ на контролно-пропускателния пункт „Чарли“ в американската зона на Западен Берлин.

Максим стоеше, прегърнал Теди. Анастасия държеше под ръка Ирина. Четиримата се бяха слели с хилядите, които очакваха дванайсетия час.

Точно в дванайсет през контролно-пропускателния пункт „Чарли“ в западната зона започнаха да нахлуват източногерманци и множеството избухна в радостни викове и крясъци. Всички ликуваха. Свиркането, врявата и щастливите възгласи не спираха. Берлинчани от източната и западната част се прегръщаха, целуваха и плачеха от радост. Навсякъде се лееше бира и шампанско. Велика и незабравима бе тази нощ, в която те празнуваха свободата.

Смесени чувства обхванаха Максим, като гледаше как берлинчани лудееха. Много от тях се бяха покачили на стената, където толкова хора бяха загинали в опита си да избягат на свобода. Други бяха започнали да я къртят с кирки и чукове, решени да разрушат тази грозна стена на срама.

Берлин. Градът на неговото детство. В този град имаше скрита някаква тайна, която винаги го бе карала да се връща тук. В този ден Максим получи отговор на загадката. Той си спомни за Урсула и Зигмунд Вестхайм и в него се надигна мъка при мисълта за тяхното преследване и ужасната им смърт. Изпълни го гняв, но Максим го потисна, защото знаеше, че няма никакъв смисъл. Вместо това той се помъчи да си ги представи — видя красивата руса глава на Урсула, тъмното лице на Зигмунд, наведено над пианото, чу смеха им, долови прекрасната музика, която се носеше из къщата на Тиргартенщрасе. Те завинаги щяха да си останат неговите мути и папа и той щеше да пази тяхната памет чиста и неопетнена, незасегната от нищо онова, което бе чул днес. Сети се за сестра Констанца. Сигурно никога повече няма да я види. Не му се вярваше и тя да прояви желание да се срещнат отново. Днес бе дошла само защото Теди я бе помолила. Монахинята имаше своя Бог и живееше в мир със себе си. Максим бе прозрял това в мига, в който я видя. Нейното мило, невинно лице излъчваше абсолютен покой.

Каза на Теди самата истина. Тя бе неговата майка. Той й бе син. И бе евреин.

Стори му се странно, че Теди настояваше да дойдат в Берлин точно тази седмица и че точно днес, когато падаше Берлинската стена, стените в неговото съзнание също се срутваха.

— Сякаш е Нова година! — извика Теди, която се притискаше към него.

— Или деня на превземането на Бастилията! — обади се Анастасия.

— Празник или революция… както и да го наречем, тази нощ ще остане в историята! — извиси глас Ирина. — За последен път бяхме сред такова множество през 1963-та, когато президентът Кенеди държа реч пред кметството Шьонберг.

— „Ich bin ein Berliner“ — цитира Анастасия думите на Кенеди и погледна Максим.

— Да беше жив да види всичко това — промълви той и като придърпа Теди, Ирина и Анастасия, прегърна и трите. Спомни си нощта, в която го простреляха, и благодари на бога, че е оцелял, че е все още жив.

Беше два часа сутринта, когато Максим, Теди и Анастасия се прибираха в хотел „Кемпински“, след като бяха изпратили Ирина до вкъщи.

Пред вратата на апартамента й Максим и Анастасия целунаха Теди за лека нощ.

— Какъв ден! — обърна се тя, преди да пристъпи прага. — Паметен ден. Незабравима нощ.

— Да, Теди, така е — съгласи се той.

Тя влезе в апартамента, без да продума нищо повече.

Максим и Анастасия стояха сами в коридора и се гледаха.

— Къде е твоят апартамент? — попита той.

— Ей там, недалеч от твоя — отвърна тя.

Тръгнаха мълчаливо по коридора. Когато стигнаха, Анастасия мушна ключа, отвори вратата и се обърна към него:

— Какво ще кажеш за една чашка преди лягане, Максим?

— Защо не — съгласи се той и я последва.

След като свалиха палтата си, Анастасия отиде до бара.

— Какво ще пиеш?

— Всичко друго, само не шампанско.

— Бренди тогава?

— Чудесна идея. Имаш ли?

— Да.

Тя наля, подаде му чашата и седна на стола срещу него. Вдигнаха чаши за наздравица, но не казаха нищо.

След малко Анастасия отбеляза:

— Майкъл ми се похвали колко си щедър с него, Максим. Дал си му такава власт и отговорност и управлението на офиса в Ню Йорк. Той е на седмото небе. Благодаря ти.

— Сигурно от време на време постъпвам и правилно.

— Не те разбирам.

— Не ми обръщай внимание — промърмори той и прекоси стаята. Погледна през прозореца. Улиците все още бяха пълни с хора, които празнуваха. Усети, че тя го наблюдава, и се обърна.

Анастасия седеше с чаша в ръка и с очи пълни с недоумение.

Максим почувства, че трябва да поясни думите си и каза:

— Напоследък всичко върша не както трябва. В Ню Йорк съм забъркал такава каша… в личния си живот.

Тя замълча.

— Не мога да разбера как успях да попадна в клопката на тези две жени — бавно изрече той.

— Мисля, че вината е моя — отвърна Анастасия без да трепне.

— Сега пък аз не те разбирам.

— Не трябваше никога да се развеждам с теб, Максим.

— С това съм напълно съгласен, Анастасия.

— Това бе най-голямата грешка в живота ми.

— Вярно е. — Очите му не се откъсваха от лицето й. — Не съм обичал никоя друга жена, освен теб.

— И аз не съм обичала друг мъж, освен теб.

— Ти си единствена за мен, Анастасия.

— Само ти съществуваш за мен, Максим.

— Току-що ми дойде на ум една прекрасна идея, захарче! — възкликна Максим.

— Каква?

Той тръгна към нея.

— Ела с мен…

— Къде? — попита тя.

— Във Венеция.

— Кога?

— Утре. Самолетът ми чака готов на летище „Темпелхоф“.

Анастасия се изправи.

— Да — промълви тя и се хвърли в прегръдките му. — Да, хиляди пъти да. — Погледна го и се усмихна от все сърце.

Тази усмивка запълни празнотата в душата му. Мъката изчезна. Завинаги.