Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (50)

50

Камилия Галанд чакаше Дейвид Мейнс в прохладния мраморен бар на хотел „Ел Минза“ в Танжер, където бе отседнала.

Беше в онези часове на деня, когато блъсканицата по улиците спира и става тихо. Слънцето захождаше и обагряше тъмносиньото море в златисто и пурпурно. Тя знаеше, че след малко нощта бързо ще се спусне, както обикновено ставаше тук.

Камилия обичаше това време на деня в Северна Африка, когато е нито ден, нито нощ. В Шотландия, откъдето бе родом, му казваха „здрачаване“. Това бяха мигове на покой.

Тишината в бара се нарушаваше само от приглушеното бръмчене на вентилаторите. До нея стигаше и ехото от далечния проточен вик на мюезина, който призоваваше вярващите на молитва от минарето на джамията.

В полумрака на бара тя видя Дейвид да се задава към нея — висок, слаб, загорял през годините, прекарани тук. Той се спря до масата, протегна ръце и я притисна в прегръдките си:

— Камилия, толкова е хубаво, че си тук! Добре дошла!

— Радвам се да те видя, Дейвид — искрено отвърна тя.

Седнаха на масата, огледаха се одобрително и избухнаха в смях. Винаги им харесваше да работят заедно във филми, някои от които той бе написал специално за нея. В известен смисъл бяха като бойни другари, калени заедно в битките.

— Никога не съм се надявал да те видя в Танжер сама — каза Дейвид и се облегна на стола.

— Разведох се с Питър Джарвис, както знаеш, и вече две години живея сама.

— Прочетох за това в жълтата хроника. Но се учудих, защото от Алан Трентън дочух, че си се хванала сериозно с Максим Уест. Къде е сега великият Максим? Сигурно пак сключва някоя от изумителните си сделки.

Изненадана и неподготвена, Камилия заекна:

— Вероятно отдавна не си се чувал с Хлапето. От шест месеца не сме се виждали с Максим. — Тя погледна към чашата с вино, за да скрие смущението си.

С проницателно око на писател, Дейвид веднага схвана всичко.

— О, боже! Сложих пръст в раната, нали! Как може да съм толкова нетактичен. Моля те да ми простиш. — Той й се усмихна мило и продължи: — Хайде да се почерпим и после ще си клюкарим. Още бяло вино?

— Да, благодаря.

Той отиде до бара и каза на бармана нещо на арабски. Когато Дейвид се отдалечи, тя се стегна и се опита да се успокои. Трябваше да му пише от Париж, преди да тръгне. Така щеше да си спести неудобството от споменаването на Максим и най-вече болката при мисълта за него. Не можеше да не го свързва с болка. Той жестоко я бе наранил.

— Искаш ли да поприказваме за това, или да го оставим за после? — попита Дейвид, когато се върна на масата и седна.

— Все ми е едно. — Камилия леко сви рамене. — Няма нищо за казване. Срещнах Максим миналия септември в Ню Йорк и така започна връзката ни. Продължи три месеца. После той ме заряза. — Тя се опита да се усмихне и поклати глава. — Знаеш го какъв е — все пак Хлапето и той са ти приятели от доста време. Дай му само да сключва големи сделки. Това е проблемът.

— Няма съмнение, че този човек е маниак на тема работа — отбеляза Дейвид.

— Абсолютно си прав — съгласи се Камилия. — Анастасия бе права в това отношение.

Дейвид я погледна изпитателно:

— Това ли бе причината за развода им?

— Не знам. Максим не говори много. Той е от типа силни и мълчаливи мъже. И много потайни. Не можеш да го разгадаеш. Наистина ме озадачава. Въпреки чудесното ни приятелство през годините и близката интимност през трите месеца признавам, че нямам никаква представа що за човек е.

Дейвид изглеждаше учуден докато я слушаше, но не й зададе други въпроси. Само каза:

— Съжалявам, че сте скъсали. Максим ми изглеждаше толкова самотен след развода… Най-самотният човек на света.

Камилия замълча, но личеше, че е съгласна.

— А, ето го и Мохамед с напитките — съобщи Дейвид.

Усмихнатият сервитьор поднесе чашите с леденостудено вино, поклони се и се оттегли.

Дейвид докосна чашата й със своята чаша.

— До дъно! — засмя се той и й намигна.

— До дъно! — Тя отпи една глътка и каза: — Максим е самотен, Дейвид. Безпокоя се… Не ми е безразлично какво ще стане с него. Той е толкова особен.

— Разбирам. — Дейвид се облегна, погледна я с умните си очи и за да смени темата, попита:

— Какво всъщност правиш в Танжер?

— Смятам да си купя къща — отвърна Камилия. — Климатът ми харесва, близо е до Париж и Лондон, ако трябва да снимам там, и въпреки това е някак уединено. — Тя се засмя на удивения поглед на Дейвид и добави: — Аз съм същата като теб, скъпи. Обичам да се усамотявам от време на време.

— Това е страхотна новина, Камилия. Ще бъде чудесно да си постоянно тук. Имаме си приятно малко англо-американско общество, което ще те посрещне с разтворени обятия. Но когато имаш нужда от тишина и спокойствие, те винаги ще те оставят на мира. Това му е хубавото на Танжер. Обичам това място.

— Надявах се, че ще можеш да ме насочиш към някой подходящ агент по недвижимите имоти.

Дейвид се усмихна и възкликна:

— Подходящ агент! Това е много важно тук. За щастие познавам една симпатична французойка, която навремето ми намери вила. Ще й се обадя утре и ще я поканя на обяд. Надявам се, че си свободна.

— Като птичка. Но сега е твой ред да разкажеш за живота си. Кажи ми още ли ходиш с онова красиво момиче, мароканката?

— Шедлия ли? Отдавна вече не. Тя се омъжи преди няколко години за млад марокански художник. Половината време живеят тук, а останалото — в Казабланка. Сега, както се казва, съм си господар на сърцето. — Той отпи от виното и продължи: — Всъщност, харесва ми да не съм обвързан, за първи път в живота ми.

И двамата замълчаха за миг. После Дейвид каза:

— Между другото, поздравявам те със спечелването на „Оскар“ за най-добра актриса. Надявам се да си получила картичката, която ти пратих през април.

— Да, благодаря ти — отвърна Камилия с усмивка и започна да му разправя за филма, с който бе спечелила „Оскар“. Дейвид поръча още вино и те продължиха да обсъждат настоящето и да се връщат към спомените си още около час. Накрая Дейвид каза:

— Хайде да се махаме оттук и да отидем да вечеряме някъде.

Прекосиха слабо осветеното, покрито с мозайка фоайе на хотела и излязоха на главната улица. Беше тъмно. Далечното черно небе бе осеяно с хиляди ярки звезди, сред които се открояваше бледата луна. Дейвид вдигна глава, докосна ръката й и посочи към небето:

— Добър художник на декори, а, Камилия?

Тя се засмя, както винаги развеселена от духовитостта му, и двамата тръгнаха по крайморския път към любимия му ресторант на покрива на най-високата сграда в Танжер.

— Не е чак толкова висока. Не може и сравнение да става с небостъргачите в Манхатън — поясни Дейвид. — Но ресторантът от пода до тавана е целият в прозорци, през които се вижда градът, а когато е ясно и по-надалеч. Чувстваш се сякаш увиснал в небето над Танжер.

Минаха през „Соко Шико“ и „Гранд Соко“ — двата пазара. Няколко мароканци седяха в едно кафене. Те си приказваха, доближили забулените си глави, без да се интересуват от ментовия чай.

Тъмните улички, които водеха към Казба, изглеждаха тайнствени и недружелюбни. Камилия потръпна и се притисна към Дейвид.

— Тези улици изглеждат зловещи — сподели тя и го хвана под ръка.

Той се засмя и я потупа по ръката:

— Нали си с мен, Камилия. Ние сме в пълна безопасност, уверявам те.

Когато стигнаха крайбрежния път, тя се отпусна. Кафенетата с изглед към океана бяха претъпкани с мароканци и европейци и работеха с пълна пара. Разноцветните им лампи осветяваха пътя. Подмина ги върволица берберски жени, които се прибираха в домовете си на хълмовете. Те шляпаха с боси крака по песъчливия път, увити като буби в своите кафяви роби. Едно магаре, натоварено с планина от пакети, неохотно ги следваше.

Камилия проследи с поглед странната група жени.

— Днес беше пазарен ден — обясни й Дейвид. — Сигурно са продавали зеленчуци и цветя и сега се връщат обратно с чай и платове, а ако са имали късмет и със захар и брашно.

— Не е ли странно, че не носят фереджета — учуди се Камилия, докато с Дейвид настигаха процесията с магарето.

— Селските жени никога не носят. Понякога се загръщат с бурнуси, техните роби, така че да скрият лицата си. Впрочем сега доста мароканки са еманципирани и също не носят фереджета. А, ето че пристигнахме. — Той я поведе към сградата, където беше ресторантът.

Камилия погледна назад към жените. Те сякаш бяха същества от друг свят — с очи черни като мъниста, които се стрелкаха и се взираха от смуглите им набраздени лица, напомнящи полиран орех. Или може би като на новоизлюпени врабчета, помисли си тя.

Влязоха във фоайето. Сградата бе изключително модерна — с излъскан мраморен под, огледални стени и кристални полилеи. Качиха се с асансьора до последния етаж и влязоха през стъклените врати в пълния с цветя ресторант.

Оберкелнерът ги поздрави радушно и ги заведе до една маса в ъгъла. Докато Дейвид поръчваше бутилка бяло вино, Камилия поглъщаше с очи великолепната гледка през стъклената стена. С леко завъртане на погледа тя можеше да види цял Танжер — заливът и пристанището, странните кубоподобни къщи в Казба, тъмните хълмове отвъд. А право пред нея небето и морето се сливаха в безкрайността.

Затаила дъх от възхищение, тя възкликва:

— Дейвид, това е приказно!

— Нали! И те кара да се чувстваш като господ, който гледа от небето. — Той се усмихна нежно. — Заповядай, Камилия, целият град е твой.

— Толкова се радвам, че дойдох, Дейвид. Мисля, че тук ще ми хареса. Надявам се да намеря подходяща къща.

— Сигурен съм, че ще намериш. А дотогава имам за теб едно предложение. Защо не се настаниш в моята вила и не останеш при мен? Къщата ми е голяма и мястото е много красиво, или поне така мисля аз.

— О, много мило от твоя страна… — Тя замлъкна, обхваната от колебание.

— Хайде, кажи да. Ще си правим чудесна компания.

— Добре тогава, дадено!

— Браво! А сега да поръчаме вечерята. Не знам ти как си, но аз умирам от глад.

— Да си призная и аз.

Дейвид поръча и за двама им. Той избра френски пастет за предястие, местна риба, сготвена с много подправки и асорти от задушени зеленчуци.

Докато чакаха вечерята, те отпиваха от изстуденото вино и Дейвид я засипваше с подробности за Танжер и за неговия живот тук. По време на вечерята сподели, че пише сценарий и неочаквано й предложи да се снима във филма.

— Ролята е тъкмо за тебе, Камилия — каза Дейвид между две хапки риба. — Ще си призная, че когато започнах да пиша, не бях помислил за теб. Нямах предвид никоя конкретна актриса. Но сега, като те гледам колко си красива, си представям, че ще бъдеш чудесна в тази роля.

— Голяма красавица, няма що — на четирийсет и седем години!

— Ще ме извиниш, но историята е за една малко по-възрастна жена — засмя се той, удивен колко красива изглеждаше тя тази вечер. Беше облечена в бледозелена копринена рокля и носеше смарагдови обици. С червеникаворусата си коса, зелени очи и розова кожа тя приличаше на разцъфнала роза. Какъв глупак е този Максим — да я изостави… Освен че изглежда добре, тя е много приятна жена и е изключително умна. Някои мъже не знаят къде им е късметът…

— Гледаш ме по особен начин — промълви Камилия.

— Да, така е. И тъкмо си мислех, че лесно можеш да минеш за трийсет и шест годишна. — Той се наведе и прикова студените си сиви очи в нея. — Знаеш ли какво! Май че изглеждаш прекалено млада за ролята.

Тя избухна в смях.

— Говоря сериозно. Наистина.

— Млъкни и ми кажи за какво се разправя във филма. Една добра роля може би ще успее да изличи болката ми.

 

 

По-късно, между прохладните чаршафи на леглото в хотела, Камилия се замисли над филма. Дейвид Мейнс умееше да разказва добре и я беше заинтригувал. Може би не беше лошо да го остави да я предложи на продуцента. Да, заслужаваше си да си помисли. Освен това наистина вярваше, че една добра роля може да изличи болката й.

Камилия Галанд обичаше работата си и артистичната й кариера винаги бе стояла на първо място. Тя й бе донесла най-голямо удовлетворение в живота. И двамата й съпрузи не бяха успели да го проумеят и това бе довело до развод. Те се бяха почувствали застрашени от нейната кариера, от славата и от огромния й успех. Само Чарлс Малингам бе разбрал нейната артистичност, вродената й необходимост да играе на сцената или пред камерата и по този начин да забавлява и да вълнува хората. Тя бе срещнала Чарлс съвсем в началото на кариерата и се бе сгодила с него, но той внезапно почина от инфаркт на четирийсет и девет години. Тогава Камилия бе на двайсет и три, но никога не бе обръщала внимание на възрастовата им разлика. Неговата смърт я съсипа от скръб. Бездетен вдовец и богат банкер, Чарлс остави всичкото си наследство на нея и я направи много богата млада жена.

Чарлс бе единственият мъж, когото бе обичала, преди да се появи Максимилиан Уест. Когато за пръв път срещна Максим в Париж през 1959-та, тя ужасно се влюби в него. Но той не й обърна никакво внимание, тогава го интересуваше единствено Анастасия. И тъй като бе благоразумна, тя погреба чувствата си към Максим и впоследствие се омъжи два пъти. Първият й съпруг бе Роланд Викърс, английски актьор, а вторият — Питър Джарвис, посредствен театрален режисьор. С Максим се бяха сприятелили през годините и той й помагаше от време на време със съвети как да си влага парите. Но за нейно разочарование между тях никога не бе имало нищо. До септември 1980-та, точно преди десет месеца, когато случайно се срещнаха в Ню Йорк.

Максим я покани няколко пъти на вечеря и изведнъж, за нейна изненада и радост, те станаха любовници. Тя бе на върха на щастието. Той бе толкова внимателен и любвеобилен, съблазнителен и очарователен, винаги страстен. Изпращаше й цветя и книги, дори й подари скъпо бижу. През декември, точно преди да отлети за Лондон, за да прекара Коледа с Анастасия и децата, той й подари диамантена брошка „Картие“.

Когато се върна в Ню Йорк през януари, той се държеше хладно и резервирано, сякаш не го интересуваше вече. Съвсем неочаквано и без видима причина й съобщи, че между тях всичко е свършило. Когато поиска обяснение, той стана уклончив, затвори се в себе си и започна да излъчва ледено безразличие. Камилия бе смаяна от неговата грубост и дори жестокост. Но тези непознати досега черти от характера му не промениха нейните чувства. На нея не й оставаше нищо друго, освен да махне с ръка и да продължи да живее.

Ангажиментът й в една пиеса на Бродуей приключи в началото на март и тя отлетя за Калифорния да присъства на връчването на „Оскарите“. Два месеца по-късно, с „Оскар“ в куфара, тя замина за Париж, където живееше в един апартамент от няколко години.

Камилия се обърна неспокойно в леглото. Сънят все още не идваше. Съзнанието й отново се насочи към сценария на Дейвид и тя си каза — да, ще го направя, а Максим Уест да върви по дяволите. При мисълта за Максим очите й се напълниха със сълзи и тя зарида от мъка върху възглавницата. Дълбоко в себе си разбираше защо бе прекъснал връзката им. Максим все още обичаше Анастасия. Камилия го знаеше дори по време на краткия им любовен романс. Той винаги щеше да обича Анастасия и никой друг.

Тя нервно отметна завивките и отиде в банята, където откри кутия със салфетки. Избърса очите, издуха носа и наплиска лицето си със студена вода.

Да обича мъж, който не я обичаше, бе загуба на време. Все още не можеше да преглътне безразличието му, когато се върна от Лондон миналия януари. Да върви по дяволите, промърмори тя и твърдо реши да се заеме с филма. Щеше да го съобщи на Дейвид още утре.

Работата ще ми помогне да преодолея болката, каза си тя и изгаси лампата на банята, след което отново си легна.