Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (17)

17

Към седем часа вечерта същият стюард се появи на вратата и съобщи, че вечерята всеки момент ще бъде сервирана.

Урсула, Максим и Теди отново тръгнаха по коридора, доволни от възможността да се поразтъпчат и да избягат от еднообразието на тясното купе и от студените, подозрителни погледи на останалите пътници.

Когато влязоха във вагон-ресторанта, той вече се изпълваше с хора, но бе останала свободна маса за четирима. Симпатичният келнер, който ги бе обслужил на обяд, ги заведе до нея и любезно обясни, че вероятно ще трябва да приемат още един сътрапезник.

Тримата едва се бяха настанили на местата си, когато на масата им седна жена на средна възраст с прошарена коса и черни дрехи.

— Добър вечер — поздрави тя.

Урсула и Теди й отговориха и насочиха вниманието си към менюто. Преди Урсула да предложи нещо на Максим, той я дръпна за ръкава.

— Да, миличък, какво има?

— Моля те, мамо, искам пилешка супа.

— Не вярвам да имат, момчето ми. — Тя бързо прегледа менюто. — Но имат супа от леща.

— Пилешката ми е любимата.

— Знам, но след като я няма в менюто, не мога да ти я поръчам. Вземи супа от леща.

— Добре — кимна Максим.

— И за мен същото, моля — обади се Теди.

— Сигурно ще е вкусна — каза Урсула. — А какво ще искаш за второ, Максим? Има…

— Печено пиле или сом, мамо.

Тя поклати главата.

— Няма в менюто. Има виенски шницел, наденички…

— Но в петък вечер винаги ядем печено пиле или сом. И къде са свещите за Сабат, мамо? Нали трябва да ги благословим — прозвъня гласчето му.

Урсула пребледня и хвърли бърз, тревожен поглед на жената, седнала до Теди. Тя ги слушаше и наблюдаваше крадешком.

Урсула безпомощно стрелна Теди, която не по-малко стресната от нея, седеше, загубила ума и дума. Двете заговориха едновременно, за да заглушат Максим, който продължи да бъбри за свещите.

Най-сетне млъкна, тъй като нито майка му, нито Теди му обръщаха внимание.

— Извинявай, Теди, не те чух — каза Урсула.

— Казах, че избирам наденички за себе си. А за Максим може би телешки колбас, тъй като това е най-леката храна в менюто.

— Добра идея — съгласи се Урсула и пак погледна жената. Тя изучаваше менюто.

— Но аз не искам… — подхвана Максим.

— Виж, момчето ми, открих нещо, което много обичаш. Ябълков щрудел. Ще ти го поръчам за десерт.

На лицето на малкия се появи щастлива усмивка и той закима ентусиазирано.

— Но къде са свещите…

— Стига вече, Максим! — рязко го прекъсна Урсула. Обърна се към него и се приведе, за да го закрие от жената на масата. После му прошепна: — Тихо, миличко. Не искам да говориш за нещата, които правим у дома. За тях не се разправя пред чужди хора. Разбра ли ме?

— Да, мамо. — И той й се усмихна с оная хитра, дяволита усмивчица, която винаги дълбоко я трогваше.

— Браво на послушното ми момче — похвали го тя и също се усмихна.

После се надигна и когато улови погледа на келнера в другия край на вагона, му махна да се приближи. След секунди той бе вече до масата и записваше поръчката им. Поздрави ги за добрия избор и насочи вниманието си към сивокосата жена. Тя го попита каква е гарнитурата на свинското печено и той й отговори, че се сервира със соев сос.

— По-високо, по-високо — викна тя и се приближи към него с ръка до ухото.

Келнерът се надвеси над нея и повтори на висок глас.

За Урсула и Теди вече бе ясно, че жената е глуха като пън. Теди молитвено вдигна очи нагоре и красноречиво погледна Урсула.

Урсула си отдъхна — жената не бе чула думите на Максим. Много германци бяха антисемитски настроени и с промити от нацистите мозъци, тъй че убедено виняха за всички беди единствено евреите. Но сътрапезничката им очевидно бе най-обикновена пътничка, без специални пълномощия. От друга страна, ако узнаеше, че са евреи, можеше да направи скандал, да пожелае да се премести на друга маса и по този начин да привлече вниманието. Но само в случай че имаше предразсъдъци към евреите, а не всички германци бяха така настроени. И все пак, слава богу, че бе глуха. Урсула нямаше апетит, но Максим и Теди трябваше да хапнат, за да се подкрепят, и тя искаше да се нахранят на спокойствие.

Внезапно й хрумна друга мисъл и тя се смръщи на себе си. Ами ако жената изобщо не бе глуха, а само се преструваше? Но защо й бе нужно това? Тя бе една непозната във влака и нямаше представа кои са. Тъй че Урсула побърза да отхвърли тази нова тревога и реши да не изпада в параноя.

Започна да разговаря с Максим и Теди за Париж — една не само приятна, но и напълно безопасна тема.

 

 

Урсула поведе Максим по перона, като здраво го стискаше за ръка. В другата носеше куфара.

Зад нея вървеше Теди, понесла своя куфар и този на Максим. В ранния час на утрото бе доста студено и те крачеха бързо след другите пътници към митницата и граничната служба в края на перона. Бяха пристигнали на гара Аахен преди десет минути и кондукторът бе наредил на всички да слязат от влака за проверка с целия багаж. Опашката не беше много голяма и Урсула заключи, че много от пътниците са слезли на различни междинни гари през нощта.

Тя спря и Теди я погледна въпросително.

— Дай ми билета и паспорта си, Теди — каза Урсула, остави куфара на земята и протегна ръка. — По-лесно ще е аз да поема грижа за документите. А ти се грижи за Максим.

— Добре, госпожо Вестхайм — отвърна Теди, остави двата куфара на перона и извади от ръчната чанта паспорта и билета си. Урсула ги взе. После настойчиво се взря в очите на Теди и само с устни изрече: „Бъди спокойна.“

Теди кимна.

Двете жени и детето тръгнаха отново, а есесовецът от тяхното купе ги задмина почти тичешком. Урсула бе извънредно доволна да му види гърба. Макар да не им бе обърнал никакво внимание, присъствието му я потискаше през цялото пътуване.

Когато влязоха в сградата на митницата и граничната служба, Урсула видя, че вътре има три маси. Зад едната стоеше член на граничната полиция, когото лесно различи по униформата. По-назад, до прозорците стояха неколцина цивилни. Тя не се съмняваше, че са гестаповци.

Зиги й бе казал, че тайната полиция е навсякъде, и присъствието им не бива да я притеснява, тъй че тя пое дълбоко дъх и решително тръгна напред. Лицето й бе спокойно, изражението й равнодушно, но сиво-сините й очи живо следяха всяка подробност наоколо, когато застана на опашката зад една млада двойка. Погледна през рамо към Теди и й отправи окуражителна усмивка.

Когато редът й дойде, Урсула пристъпи до масата, отправи невъзмутим поглед към униформения полицай, отвори чантата си и извади трите паспорта и билета.

Полицаят ги постави на масата, разглежда ги един-два мига, после вдигна глава и я попита студено:

— Каква е целта на пътуването ви до Франция, госпожо Вестхайм?

— Водя детето си и бавачката му, госпожица Щайн, на почивка.

— Имате билети за връщане до Берлин. Кога възнамерявате да пътувате обратно?

— След няколко седмици. По-точно след четири седмици.

Той не каза нищо, само продължително ги огледа и тримата. Най-накрая попита:

— Изнасяте ли някакви ценности от Германия?

— Не, никакви — с ясен и твърд глас отвърна Урсула. — Нищо не изнасяме.

— Поставете куфарите си на онази маса. Искам да видя какво има в тях — нареди полицаят.

Урсула отвори своя куфар. Той го прерови основно, като опипа страните и дъното му. После провери и останалите два, а накрая поиска ръчните им чанти. Изсипа цялото им съдържание на масата, внимателно го прегледа и едва тогава можаха да ги получат.

Граничният служител провери отново паспортите и най-сетне ги подпечата, върна ги и с рязко кимване им показа, че са свободни.

— Много ви благодаря — промърмори Урсула и взе своя куфар и куфара на Теди. Обърна се към момичето и каза:

— Да вървим. Ти води Максим, аз ще нося багажа.

— Да, госпожо Вестхайм.

Теди хвана Максим за ръка, взе куфара му и двамата последваха Урсула, макар че им беше малко трудно да я догонват. Тя крачеше тъй бързо, че излезе почти тичешком на перона.

Слава богу, слава богу, беше по-лесно, отколкото си представях. Сърцето й пееше. Бяха на свобода. Е, още не съвсем. И все пак не можеше да сдържи щастливата си усмивка.

Когато излезе отвън и се канеше да тръгне към техния вагон, Урсула се озова лице в лице с полковника, който бе седял срещу Максим по пътя от Берлин насам.

Беше заградил пътя й.

Тя бързо се дръпна встрани и се опита да мине покрай него, но той отново се изпречи пред нея. Усмивката замръзна на лицето й. Тя хвърли поглед назад, за да се увери, че Теди и Максим са зад нея.

Следваха я на няколко крачки, но Теди бе стиснала здраво ръката на Максим и очите й мигаха уплашено на пребледнялото лице.

Урсула отново се обърна към офицера и промълви едва чуто:

— Моля ви, трябва да се качим на влака. Минахме през митническа и гранична проверка. Моля ви. Пуснете ме да мина.

Беше ужасена, че този офицер ще им попречи да напуснат Германия.

— Госпожо Вестхайм — каза офицерът.

Урсула се втренчи в него онемяла. Божичко, той знаеше името й! Кой беше? Какво искаше? Тя отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Не се бойте — много тихо проговори той. — Казвам се Остер. Полковник Остер от Абвера. Приятел съм на Курт.

В първия миг Урсула не разбра какво й казва и само се взираше в него.

— След малко ще пресечем границата с Белгия и час по-късно ще бъдете във Франция — продължи все така тихо той. — Вие сте в безопасност, госпожо Вестхайм. Пожелавам ви успех.

Усмихна й се едва доловимо, после тракна токове, изпъна ръка напред и вече с нормален глас изрече:

— Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер — автоматично отговори Урсула, изведнъж разбрала всичко. Махна ръка на Теди да се приближи и се обърна отново към полковника. За нейно изумление той вече не беше там. Потърси го с очи по перона, но той буквално бе изчезнал.

— Всичко наред ли е, госпожо Вестхайм? — попита Теди и забърза към нея, повлякла Максим.

— Да — отвърна Урсула. — Напълно. А сега да се качим на влака, който ще ни отведе до Лиеж и оттам до Париж.

— Какво искаше този човек, мамо? — попита Максим.

— По-късно ще ти кажа — отговори тя.

Едва когато бяха вече в купето и влакът бавно излизаше от гарата, Урсула си даде сметка за нещо странно. Полковникът на име Остер, който й бе пожелал успех, й бе говорил на английски.