Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (48)

48

Нарече я „Прелестна мечтателка“. Това бе една от най-великолепните морски яхти, създадена от най-добрите конструктори и построена според всички изисквания на Максим от известните британски корабостроители Кемпър и Никълсън.

Беше красива, с изящни очертания и съоръжена с всичко необходимо за плаване, където и да е по света. Дълга седемдесет и два метра, тя имаше средна скорост петнайсет възела в час. Първоначално Максим възнамеряваше да си направи една по-малка и по-къса яхта, отдавайки предпочитание на бързината и подвижността пред големината и разкоша. Не след дълго осъзна, че голяма част от удоволствието да притежаваш яхта се състои в това да каниш гости и да обикаляш с тях.

При многото роднини, които двамата с Анастасия имаха, бе абсолютно наложително яхтата да бъде с повече каюти и салони. Освен за Анастасия, за себе си и за децата, той мислеше и за удобството на всички, които обичаше и му бяха близки: родителите на Анастасия, Теди, Марк и техните деца, които в известен смисъл му бяха брат и сестра. Кей, двайсет и четири годишна, работеше за него в „Уест Интернешънъл“ в Лондон, а брат й Дейвид, който бе на двайсет и една, наскоро бе завършил Оксфорд и се канеше да се включи в семейния бизнес с диаманти и скъпоценности при Марк. Кей и Дейвид винаги му се бяха възхищавали и за тях той бе като по-голям брат. Освен тях имаше и още две много важни особи в неговия живот — любимата му Ирина Трубецкой и най-добрият му приятел, вярното предано Хлапе. Трябваше да се погрижи и за тях.

След като бе погълнала няколко милиона лири, „Прелестна мечтателка“ бе завършена. Тя можеше да побере двайсет души и още толкова екипаж.

Яхтата бе последна дума на лукса. Освен трите големи каюти имаше и седем спални, всяка от които с отделна баня, елегантен салон и обширна столова — предназначени за по-тържествени случаи — библиотека, кабинет за Максим плюс изцяло оборудван комуникационен център в близост до помещението за секретарките. Басейнът заедно с предната и задна палуби предоставяха възможност за спорт и слънчеви бани, а салонът на палубата със спасителните лодки служеше за игрална зала и трапезария. За Максим беше задължително да има и площадка за хеликоптери. Тя бе включена в проекта на яхтата, така че да може да идва и да си отива когато пожелае.

Строежът на „Прелестна мечтателка“ продължи три години. На Анастасия и майка й им трябваше още година, за да я обзаведат и декорират както подобава.

Когато приключиха работа, яхтата наистина бе изключителна — изящна и луксозна, без да смущава с излишна претенциозност. Преобладаваха бледи цветове, френски и английски антики, забележителни произведения на изкуството и чудесни картини. Максим бе доволен, че интериорът излъчва топлина и уют. Яхтата наистина бе подредена с вкус.

През юли 1974-та, когато я видя напълно готова в едно от най-хубавите заливчета на пристанището в Монте Карло, той бе покорен от красотата й. Стоеше на кея с Анастасия, Аликс и Майкъл и й се възхищаваше, очарован от нейните изваяни линии, от високия й аеродинамичен нос и нескрито изящество. В светлината на ранното утро тя лъщеше ослепително бяла на фона на проблясващите тъмносини води и на него му се струваше, че това е най-хубавата яхта в пристанището на Монте Карло. По-хубава дори и от „Атлантис“, която бе собственост на гръцкия корабен магнат Ставрос Ниаркос.

— Е, Стаси, заслужаваше си чакането, а? — каза той, докато се качваха по подвижния мост.

— Наистина. Толкова време, талант и любов бяха вложени в нейното създаване — тихо отвърна Анастасия. — Жалко само, че не можа да стане за четирийсетия ти рожден ден.

— Мисля, че трябва да забравим за това — засмя се Максим, стъпи на палубата и помогна на Анастасия да се качи на борда. Двамата се приближиха да поздравят капитана, който ги очакваше с другите членове на екипажа.

В края на седмицата „Прелестна мечтателка“ отплава покрай средиземноморския бряг към Сен Тропе. Максим бе поканил Марго и Александър Деревенко и Теди и Марк да ги придружат заедно с Анастасия и децата в това първо кратко пътуване. След няколко славни дни в морето яхтата зави и потегли обратно за първия прием, който щяха да дадат на борда й: вечеря с танци за седемдесет души в събота вечер.

Анастасия украси яхтата с цветя и блещукащи лампички, нае най-доброто трио на Лазурния бряг, поръча каси с шампанско марка „Рьодерер Кристал“ и с двамата френски готвачи състави вкусно меню. Вече можеше да открие първия голям прием за сезона на 1974-та година.

Към средата на вечерта гостите започнаха да я поздравяват за прекрасната яхта и грандиозния прием, които според тях се дължали изключително на нейния талант.

Анастасия им благодареше любезно. Усмихваше се през цялото време, въпреки че вътре в себе си изпитваше болка. Отношенията им с Максим не вървяха, и то от няколко години. Точно тази вечер най-много от всякога тя се чувстваше на ръба на нервен срив или най-малкото на края на физическите си сили.

Анастасия стоеше в края на дансинга и го наблюдаваше внимателно. Той танцуваше с Шедлия Ел Бай, младата мароканка, която дойде с Дейвид Мейн — приятел на Алан и на компанията им. Тази вечер Максим изглеждаше невероятно красив с тъмната си коса и блестящи очи и в кремавия си копринен смокинг, който подчертаваше тена му. Той гледаше Шедлия право в очите, говореше й, смееше се и слушаше внимателно всяка нейна дума.

Намира време за всички, освен за мен, с тъга си помисли Анастасия. Той успява да очарова и заслепи хората със своето излъчване, със силата и огромното си богатство. По време на плаването до Сен Тропе дори на баща ми обърна повече внимание, отколкото на мен. Сигурно е нямал какво толкова да ми каже, освен да дава заповеди с императорски тон. Същински херцог Максимилиан.

Тя прехапа устни и бързо премигна, когато го видя да се притиска към Шедлия и да й шепне в ухото. Младата жена се засмя и го погледна развеселена. У него винаги е имало нещо хипнотично и възбуждащо, отчаяно си помисли Анастасия. Повечето хора попадат под магията на неговото обаяние. За ужас забеляза, че Максим и Шедлия танцуват съвсем притиснати и във внезапен пристъп на сляпа ревност, тя сякаш усети нож да се забива в корема й. Това чувство й бе станало твърде познато напоследък.

В последно време Анастасия не можеше да намери успокоение. Болката вътре в нея не изчезваше и тя се чувстваше самотна и потисната. Знаеше, че причина за това е начинът на живот и поведението на Максим. Той почти постоянно отсъстваше, повече от всеки друг път. Непрекъснато бе в движение, заминаваше ту в Лондон, ту в Париж. После се връщаше и отново хукваше — към Ню Йорк или желис или господ знае къде. При тези дълги раздели на нея й ставаше все по-трудно да повярва, че не кръшка и не се замесва с разни жени. Може би случайните сексуални контакти бяха станали вече част от живота му, норма на поведение, докато тя седеше тук и чакаше. Чакаше го да се прибере в къщи, когато пожелае.

Мина й през ума, че последните няколко години бяха преминали в очакване. В очакване на Максим. В очакване яхтата да бъде построена. В очакване да пристигнат мебелите, антиките, картините, тъканите, килимите, украсата — всичко необходимо за направата на мечтания плаващ дворец. Чакане, чакане, чакане. И притеснение. Убийствено притеснение.

Тя си припомни лятото на 1970-та, когато бяха провели онзи откровен разговор с майка й в Париж. После с Максим и децата бяха прекарали чудесна почивка на вилата. Абсолютна идилия. В края на лятото, следвайки съвета на майка си, тя започна да пътува с него. Отначало всичко вървеше добре, но в крайна сметка тя не можа да издържи на ритъма. Всекидневието на Максим, неговите ходове в света на големия бизнес криеха постоянни изненади. Понякога пристигаха в Ню Йорк и прекарваха само няколко дена, макар че по план трябваше да останат повече. Внезапно се връщаха в Лондон по служебни причини. Или пък се налагаше веднага да заминат за някой град в Щатите. Или за Хонконг. Понякога за Австралия. Или за някой забутан край на планетата, където той имаше сделка. Тя не притежаваше нито слабостта на Максим към летенето, нито неговата неизчерпаема издръжливост. Напрегнатото ежедневие скоро отне всичките й сили и се отрази на здравето й.

Намериха се и други причини, които изискваха нейното присъствие в Англия и Франция. Трябваше да се грижи за голямата къща в Мейфеър и за вилата в Болийо, да решава постоянно възникващите около тях проблеми, да се занимава с децата по време на техните почивки.

След година трябваше да се откаже да бъде спътница на Максим. Беше й дошло прекалено много. Преди да успее да си поеме дъх, трябваше да се заеме с яхтата. Наложи се сама да се оправя, тъй като Максим винаги беше на някоя от деловите си срещи някъде по света.

Разделите им неминуемо ставаха все по-дълги и понякога не се виждаха цели седмици. Често седмиците се превръщаха в месеци. Бе доволна, ако го виждаше поне през половината от годината.

Ставаме все по-чужди, помисли си Анастасия и изведнъж ужасно се изплаши.

Тя съсредоточи поглед върху съпруга си — мъжът, когото безумно обичаше — и видя, че той все още държи мароканката в прегръдките си. Анастасия не можеше да свали поглед от него. В стомаха й нещо започна да се преобръща. Усети, че трепери от гняв и ревност и трябваше да положи усилие, за да се овладее. Ревността е признак на себелюбие, не на любов, припомни си тя афоризма на Ларошфуко.

Опита се да погледне обективно на нещата. Максим притежаваше хипнотичен чар и поразяваща външност, на която жените не можеха да устоят. Без да си мръдне и малкия пръст, те бяха готови да му се хвърлят на врата. А кой мъж би устоял на такова изкушение…

„Обзалагам се, че той не се и опитва да ги ухажва“, шепнешком промълви Анастасия. Тя все още не можеше да откъсне очи от него и мароканката, която бе започнала да ненавижда.

Максим я видя и се усмихна, но тя бързо отвърна глава и се престори, че не го е забелязала.

Анастасия се обърна и се отдалечи от дансинга. Отвътре й кипеше. Ревността я задушаваше и в гърдите й се надигаше ярост.

Дейвид Мейнс тръгна по петите й. Нямаше начин да се измъкне, без да обиди този чудесен човек. От дълги години той беше познат на баща й и постоянно се движеше сред филмовите среди на Лондон и Париж. Беше сценарист, а напоследък и много нашумял писател. Преди известно време Хлапето се беше сприятелил с него и от пет години той се движеше в тяхната компания. Обикновено се случваше да бъде в Южна Франция, когато и те бяха там, и често се забавляваше, обядваше или играеше тенис с тях. Преди две години му бяха гостували на неговата прекрасна вила в Танжер и бяха прекарали известно време заедно. Това бе преди появата на Шедлия.

Дейвид й препречи път, поклони се галантно и каза:

— По всичко личи, че моята приятелка Шедлия е задигнала съпруга ти, и аз смятам за справедливо да направя същото с теб. Анастасия, каня те на танц.

— О, не, благодаря! Аз… — понечи да откаже тя, но усети, че не бива да бъде неучтива с госта си и добави: — С удоволствие, Дейвид.

Дейвид я поведе към дансинга и те затанцуваха в ритъма на музиката. Той не пропусна да я похвали за фантастичния прием.

— Що се отнася до яхтата, тя е истински образец на красота и безупречен вкус — отбеляза Дейвид.

— Благодаря. Честно казано с приема ни беше по-лесно, отколкото с яхтата. — Тя направи усилие да се усмихне и добави: — Не трябва да се подценява и заслугата на мама. Както знаеш, тя е изключително талантлива дизайнерка.

— Ти също — каза Дейвид и се усмихна, изпълнен с възхищение. Наред с артистичните си способности тази жена притежаваше очарование и Дейвид не можеше да не завиди на Максим за прекрасната му съпруга.

— Не знаех, че си и художничка — отбеляза Дейвид, докато се носеха по дансинга. — Харесаха ми акварелите в салона и Хлапето ми каза, че ти си ги рисувала.

— Да, преди години. Просто си играя с четката понякога — промърмори тя небрежно и погледна през рамото му към Максим. Ала той бе изчезнал.

— Ако е толкова лесно, може би ще нарисуваш нещо и за мен — каза писателят. — Слушай, Анастасия, ако някога имаш изложба или решиш да продадеш някоя от картините си, обади ми се. С удоволствие бих купил няколко за къщата в Танжер.

— Много си мил, Дейвид — разсеяно благодари тя, притеснена къде ли може да е отишъл Максим с приятелката на Дейвид. — За съжаление аз не рисувам често. Това дори не ми е хоби.

Искаше й се да избяга. Дишаше учестено. Паника изопна чертите на лицето й. Дали не се бяха усамотили някъде? Може би се любеха?

— Дейвид, имаш ли нещо против да спрем да танцуваме? — припряно запита Анастасия. — Току-що се сетих, че трябва да кажа нещо важно на готвача.

— Разбира се, че не. Благодаря за танца — отвърна Дейвид. — А! Ето я и Шедлия! Сигурно търси мен. Ще се видим пак, скъпа.

Анастасия леко се усмихна, извини се и побърза да се отдалечи. Как искаше сърцето й да спре да бие така лудо. С крайчеца на окото си тя забеляза Максим на бара в компанията на Хлапето и баща й. Те се смееха на някакъв виц и на нея изведнъж й олекна. Само че нямаше как да остане, след като вече бе казала на Дейвид Мейнс, че трябва да говори с готвача.

Тя заобиколи бара, направи се, че не вижда майка си и Ирина, които й махаха, бързо прекоси горната палуба и влезе в каютата си. Отиде право в банята. Трепереше толкова силно, че едва успя да заключи вратата. Приближи се, залитайки до огледалото.

В този миг тя не можеше да оцени колко е красива. Виждаше само тревогата в очите си, напрегнатото изражение, болезнено стиснатите устни, капките пот, избили по лицето и врата й. В действителност на трийсет и три Анастасия изглеждаше по-прекрасна от всякога. Тази вечер тя носеше бяла надиплена рокля без презрамки от колекцията на мадам Гре и разкошна диамантена огърлица, която Максим наскоро й бе подарил. И роклята, и огърлицата чудесно изпъкваха на фона на нейната златисто шоколадова кожа. Русата й коса бе вдигната и оформена в ситни къдрици. Анастасия бе неземно красива.

Но заслепена от безумната си ревност, гняв и болка, тя не виждаше истината. Единственото, което я интересуваше, бе, че Максим я пренебрегваше, отсъстваше дълго, занимаваше се само с бизнеса си и нямаше време да й обръща внимание.

Отново я изби студена пот и тя взе кърпа, за да я попие. Обичам го прекалено много, помисли си Анастасия. Проблемът е, че за мен той е всичко, а аз за него — почти нищо. Сиво-сините й очи се напълниха със сълзи и тя с мъка ги задържа. Отново се погледна в огледалото. Може би нещо не съм наред. Не може би, а със сигурност не съм… Аз съм болна. Болна от любов. От любов към него. Спомни си думите от Библията: „Моят възлюбен принадлежи на мене, аз нему.“ Само дето той вече не ми принадлежи, помисли си тя. Въпреки това все още съм изцяло негова и винаги ще бъда.

Ах, защо Максим не беше обикновен човек? Защо трябваше да е толкова гениален, предприемчив и преуспяващ бизнесмен? Тя въздъхна и сълзите й започнаха бавно да се стичат по бузите. Искаше й се бракът им да бе както в началото. Тя го искаше целият за себе си. Но това не беше възможно, защото Максим не би й дал всичко от себе си.

Не мога повече така. Трябва да направя нещо. Не мога да понасям болката да го обичам, мислеше Анастасия.

Тя си спомни за гостите, взе салфетка и избърса очите си, преди да излезе от банята. Седна пред огледалото на тоалетката и си сложи малко грим и червило. Напръска се с парфюм, оправи няколко къдрици. Стана, пое дълбоко дъх, успя да възвърне присъствието на духа си и се върна при гостите.

 

 

— Моите поздравления, скъпа — каза Максим няколко часа по-късно. Той съблече кремавия си смокинг и го окачи на облегалката на един стол.

Анастасия стоеше в другия край на каютата. Тя бавно се обърна и спря поглед върху него. Толкова много го обичаше и така силно го желаеше. Но всичко бе загубено. Той не беше вече неин. Както преди петнайсет години, когато се срещнаха, тя знаеше, че щяха да се съберат, така сега бе сигурна, че им бе отредено да се разделят. Que sara, sara… Да става каквото ще.

Тя бе отвратена от всички жени, които през цялата вечер му се хвърляха на врата, умилкваха му се, докосваха го и го целуваха най-нагло, когато си тръгваха. Мразеше ги всичките.

Гадеше й се. Краката й се подкосиха.

Максим свали папийонката, сложи я на шкафчето и започна да си разкопчава ризата, като не откъсваше очи от Анастасия. Усмихна се със своята чаровна усмивка.

— Приемът пожъна фантастичен успех. Яхтата е превъзходна, а диамантената огърлица ти стои великолепно — отбеляза Максим и отново й се усмихна.

Анастасия усети силна вътрешна болка. Хвана се за облегалката на стола.

— Аз ти служа само за това, нали? Да ти организирам приемите, да ти декорирам къщите и да ти нося и показвам диамантите — хладно изрече тя.

Максим бе смаян и само я погледна учудено, смутен от необичайните й думи и ледения тон. Той бързо се съвзе и каза:

— Стаси, ти си също и жената, която обичам.

— Жената, която обичаш! Това е една от твоите шеги. Колко други още обичаш?

— Какво, за бога, искаш да кажеш? — попита той с променен глас. Погледна я пронизващо и в очите му вместо объркване се четеше раздразнение.

— Хайде, мили, не се прави на невинен. Зная, че ходиш с други жени.

— Разбира се, че не ходя! — избухна той, разгневен от неоснователните й обвинения.

— Надявам се не очакваш да ти повярвам, че мъж като тебе, красив и чувствен, няма тайни любовни връзки. Познавам те много добре, Максим. Сексът винаги е бил изключително важен за теб. Жизненоважен дори.

— Ако се опитваш да ме обвиниш във флирт, значи изобщо не ме познаваш! — Гласът му прогърмя. — В живота ми няма други жени и никога не е имало. Винаги съм ти бил верен!

— Ами Камилия Галанд — чудото на английската сцена? — хапливо подхвърли Анастасия.

— Камилия Галанд ли? — недоумяващо повтори той и се засмя. — Намекът ти ме обижда. Анастасия, не го мислиш сериозно, нали?

— Напротив. Освен че аз самата съм свидетел на тази връзка, има и други хора, които са ви виждали заедно.

— Виждала са ни заедно? — учуди се той. — Кога?

— Тази пролет, например, в „Риц“ и преди няколко години в „Кларидж“. Изглежда често обядваш с тази дама. Да не говорим за обедите ви в Ню Йорк. Виждали са ви, така че недей да отричаш.

— Нямам такова намерение. А и защо да отричам? С Камилия сме приятели от години. За никого не е тайна. Обядвал съм с нея няколко пъти в Лондон и както сама знаеш, понякога й се обаждам по телефона. В Ню Йорк също съм обядвал с нея, когато е играла на Бродуей. Давам й съвети как да си влага парите, това е всичко. А що се отнася до обедите ни в Ню Йорк, съпругът й винаги е присъствал на тях. Ако случайно си забравила, Камилия се омъжи за Питър Джарвис преди пет години. Тя все още е много влюбена в мъжа си.

— Съпрузите обикновено последни научават за извънбрачните връзки на жените си. Същото се отнася и за съпругите. Не се опитвай да ме заблуждаваш с нейния брак, защото не можеш.

Ядосан повече от всякога, Максим пристъпи към нея и изкрещя:

— Попитай Хлапето. Веднага иди в каютата му и го попитай, по дяволите! Той ще ти отговори, че аз я съветвам как да си влага парите. Той сам ми предложи това.

— Да попитам Хлапето! — възкликна Анастасия с глас, пропит от сарказъм. — Ха, това е вицът на годината! Защо ли не го питам, наистина. Колко си смешен, Максим. Той би казал всичко, за да те защити. Би продал собствената си майка заради теб. Ами че Хлапето те мисли за бог!

— Не разбирам защо е всичко това! — извика Максим извън себе си от ярост. Той наистина не разбираше защо тя се нахвърляше така върху него. Лицето му бе станало сиво въпреки тена. — Какво те прихваща, Анастасия? Толкова ни беше хубаво заедно тези дни. А и приемът беше чудесен.

— За тебе може и да е бил чудесен, но не и за мен. Остави ме да се забавлявам сама, докато флиртуваше с Шедлия и с куп други жени.

— Не ставай глупава. Танцувах с Шедлия веднъж. Не забравяй, че съм домакин. Трябва да танцувам с гостенките.

Лицето на Анастасия изведнъж се изкриви в грозна гримаса и за миг красотата й изчезна.

Максим се вцепени. Не можеше да я познае. Все едно че бе надянала маска.

— Нещата между нас вече не са наред, Максим — извика тя. — Теб постоянно те няма. Ти нищо не споделяш с мен. От години си се затворил в себе си.

Насъбралият се гняв избликна и тя затрепери неудържимо. Вкопчи се в облегалката на стола, за да не падне.

— Никога не съм се затварял в себе си! — възрази Максим. Лицето му бе потъмняло. — Ти не се интересуваш от работата ми и затова аз не я обсъждам с теб. Това те отегчава. Винаги те е отегчавало. Правя каквото мога да бъда по-често с теб. Ти не искаш да пътуваш с мен, защото казваш, че не издържаш на ритъма ми, че се изморяваш. Какво, за бога, искаш от мен?

Тя не отговори.

— Знаеш, че те обичам, Стаси — гласът му се сниши и той се приближи към нея. — Винаги съм обичал само теб. Ти си единствената, която някога съм желал. Всякак се старая да ти докажа чувствата си. Дълго време копнееше за яхта и ето — изпълних желанието ти. Нарекох я „Прелестна мечтателка“, защото за мен ти винаги си била моята прелестна мечтателка. — Той й се усмихваше нежно и се опитваше да я успокои.

— Не ти искам яхтата! — изкрещя тя. — Не ти искам и диамантите! — Анастасия не бе на себе си. Дръпна огърлицата от врата си и я захвърли на леглото. — Не я искам, чуваш ли!

Максим потрепери и се отдръпна. Все едно че Анастасия го бе зашлевила. Побиха го студени тръпки. Нямаше никаква представа защо бе всичко това и какво го беше предизвикало. Знаеше само, че веднага трябва да излезе на чист въздух. Гърлото му се стегна и той помисли, че ще му прилошее.

Без да продума, Максим се обърна и затръшна вратата след себе си.

— Единственото, което искам, си ти, Максим! Това исках да ти кажа! Искам само теб! Материалните неща не ме интересуват! — извика тя след него, вперила очи във вратата. Но той не се върна. Тя се хвърли на леглото и зарида:

— Аз искам само теб, скъпи, искам само теб.

Но Максим не я чуваше.