Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (22)

22

Теди отпиваше от чая и се опитваше да не обръща внимание на бомбеното нападение, което продължаваше отвън. Трудно й бе да го забрави при непрестанните експлозии, гърмежите на противосамолетни оръдия, писъка на линейките и звънтенето на камбаните на пожарните коли — една какофония от шумове, която проникваше през металните стени на укритието и съсипваше нервите.

Боеше се да си представи бъркотията по улиците, да си мисли за ранените и убитите или за онези, които бяха загубили близки хора или домовете си. Всяка нощ бе едно и също — навсякъде смърт и нещастия, причинявани от тая безсмислена война.

На тях поне скривалището им бе свършило добра работа. Бе ги спасявало още откакто Англия влезе във войната, после през дългите и страшни месеци на 1940-та година, когато страната бе останала самичка след падането на Франция. Лондон и по-големите градове бяха осеяни с руини от хилядите бомби, хвърлени над тях, много от жителите им бяха ранени или убити. Всички бяха претърпели ужасни дни и нощи, когато над главите си чуваха тътена на бомбардировачите на Луфтвафе и не знаеха дали не е ударил часът им.

Но момчетата от Кралските военновъздушни сили, всички до един герои, или по думите на журналистите „най-великата въздушна флота, събрана в рамките на една нация“, бяха откъснали Луфтвафе. Лятото бе преминало в есен, дойде зима и в началото на 1941-ва година британците все още се държаха, а после продължиха да се държат още три години.

Какво щастие имаха те, че не бяха понесли дори драскотина. Ето че и сега скривалището им отново ги бе опазило, този път от смъртоносните летящи бомби, които бяха започнали да падат като несекващ порой през юни и не преставаха да ги тормозят.

Теди неспирно се молеше тримата с Максим и леля Кети да доживеят края на тая война. Опасността за тях и изобщо за цяла Англия още не бе преминала. От друга страна тя бе склонна да се съгласи с предсказаното от бащата на Хлапето, че до идното лято съюзниците ще победят. Крахът на Третия райх, за който някога си мислеше, че е невъзможен, сега изглеждаше неизбежен. Много неща се бяха случили напоследък, които възродиха надеждите им.

Преди два месеца, на шести юни, голяма армада кораби бе отплавала от Англия към Франция и британските и американски части бяха щурмували нормандския бряг. Успехът на съюзниците бе изключителен. А точно преди една седмица, миналия петък по обед, на двайсет и пети август, Свободната френска армия, водена от генерал Жак Льоклерк и подкрепяна от американски пехотни части, се бе изляла като поток през мостовете на Сена. В града бяха влезли френски танкове, пехотинци бяха завзели улиците и само след часове генерал Льоклерк бе освободил Париж от немска окупация и господство. По-късно същата вечер бе пленен командващият немски генерал и накрая се предадоха и последните немски части. Тогава генералът предаде града обратно на французите.

На следващата сутрин генерал Шарл де Гол бе марширувал по Шан-з-Елизе от Триумфалната арка до Плас дьо ла Конкорд, начело на тържествен парад сред ликуващите френски граждани.

Тя, леля Кети, Максим и Хлапето бяха гледали паметни кадри в кинопрегледа във вторник вечер от освобождението на Париж, което бе много обсъждано и от английската преса.

Теди постоянно се осведомяваше за хода на войната, като всеки ден четеше „Дейли Експрес“ и други вестници; двете с леля Кети редовно слушаха бюлетините по радиото и най-вече обръщенията на Уинстън Чърчил към нацията. Теди се прекланяше пред Уини, както англичаните го наричаха с обич още откакто бе станал премиер през май 1940-та година. Десети май, помнеше тази дата много добре, защото предишния ден бе навършила двайсет и една години.

За Теди Чърчил беше пример за чест и доблест, въплъщение на всички най-ценни качества на британската нация — стоицизъм, целеустременост и справедливост. Той бе вдъхновение не само за нея и за всички обикновени хора в Англия, но и за онези, които се сражаваха по фронтовете. Чърчил даваше на всеки боец частица от огромния си кураж, вдъхваше му от своята сила на волята, за да продължи да се бори.

Отчасти съумяваше да стори това благодарение на бляскавите си ораторски способности и впечатляващите си речи, които неизбежно дълбоко вълнуваха Теди. Думите му я омагьосваха и отекваха многократно в съзнанието й. Много от онова, което бе казал по различни поводи, тя знаеше наизуст и често черпеше сила от словата му, когато положението изглеждаше безизходно или когато я налегнеше отчаяние.

Спомените я отнесоха към първата негова реч, която бе слушала — през лятото на 1940-та година, точно след Дюнкерк. Тогава беше казал: „Ще се бием по бреговата линия, ще се бием по предмостията, ще се бием в полето и в планината, ще се бием и на улицата; ние никога няма да се предадем.“ И докато седеше, залепена до радиото, усети как смелостта му прониква и у нея самата.

През същия този юни, малко преди падането на Франция, когато целият свят очакваше да разбере какво ще предприеме Англия, Уинстън Чърчил бе дал обет, че Англия ще продължи да се бие и сама. А на своите сънародници бе заявил с великолепния си звучен глас: „Нека изпълним своя дълг и да се държим така, че и хиляда години още да се държи Британската Империя, хората да продължават да говорят, че това е бил най-славният й час.“

И тя, макар да бе немска еврейка бежанка, бе плакала, докато го слушаше. Бяха докоснати най-съкровените й чувства и тя се изпълни с преклонение и обич към този човек, който бе пример за мъжество и за сънародниците си, и за целия свят. Бе се окуражила след тази реч, защото разбра, че водени от човек като Чърчил, англичаните няма как да не спечелят войната. Колкото и време да им отнемаше, накрая те неизбежно щяха да успеят, защото той бе решен да ги изведе до победа.

И ето че през това лято на 1944-та година те вече побеждаваха.

Скоро всичко ще свърши, мислеше Теди. Бойните действия ще бъдат прекратени и ние отново ще заживеем нормален живот…, а може би ще успеем да си върнем и изгубеното в миналото…

Прозвуча сигналът за отменяне на въздушната тревога и тя стресната скочи на крака. Същото стори и леля Кети, прибра плетивото в торбичката и я захвърли на стола.

Ала момчетата не вдигаха глави от своята картинна мозайка и дори не погледнаха Теди, когато се втурна към вратата. Тя я отвори, надникна навън и се обърна.

— Слава богу, лельо Кети! Опасността премина. Вече можем да се връщаме в къщата. Хайде, момчета, идвайте.

— Можем ли да си вземем и мозайката, Теди? — попита Максим.

Тя кимна и излезе в градината. Вдигна поглед към небето, откъдето доскоро бяха падали смъртоносните бомби. Мастиленосиньо и подобно на кадифе, то бе особено красиво тази вечер, осеяно с ярки звезди и озарено от лъчите на прожектори, които все още го кръстосваха в търсене на вражески обекти. Тук-там по него пробягваха и червените отблясъци от пожарите, които бомбите бяха причинили в различни райони на Лондон.

Смърт и болка, скръб, отчаяние и разруха, каза си Теди, в това се превърна всекидневието ни. Усети как огромна тежест я притиска при мисълта какво им остава да изживеят, преди в този объркан и съсипан свят да настъпи мирът.

С бърза крачка тръгна по градинската пътека. В ароматния допреди малко августовски въздух се носеше лютив мирис на дим, на изгоряло дърво и на нажежен метал. Въпреки че вечерта бе топла, тя неволно потрепери, когато си представи разрушенията само през няколко улици от дома им. Шумът от линейки и пожарни коли потвърди опасенията й, че загубите във всяко отношение са значителни. Знаеше, че Червеният кръст и болничните отделения за бърза помощ цяла нощ ще са на крак.

Тя се изкачи по външните стълби и отвори вратата на задната гостна. Спря на прага на тъмната стая. При воя на сирената за бомбена опасност леля Кети бе излязла бързо и не бе изключила радиото в кухнята. Сега в коридора звучеше познатият глас на армейската любимка — Вера Лин бе станала известна от радиопрограмата „Искрено Ваша“.

Теди опря глава на рамката на вратата и се заслуша в песента — една от най-обичаните и популярните през годините на войната. „Додето има селски път в полето, додето и една къщурка има, ще бъдеш жива, Англия, любима.“

В гърлото на Теди се появи буца, докато слушаше песента. Защото най-сетне осъзна една безспорна истина: тя не искаше да живее никъде другаде, освен в Англия.

Помисли си за Вили Херцог и сърцето й замря. Той копнееше да замине за Америка по-отчаяно от всякога. Така поне личеше от писмата му напоследък. Може би имаше начин да го убеди да размисли, да го уговори да се установи тук, в Лондон. Във всеки случай трябваше да опита. Порази я мисълта, че го изразява пред себе си в повелително наклонение, но с внезапно прозрение за истинските си чувства откри колко много вече означава тази страна за нея. Тук се чувстваше сигурна и спокойна, беше напълно възприела английските нрави, както и Максим, впрочем. Знаеше, че това се дължи отчасти на Урсула Вестхайм, която им бе внушила обич към Англия, като не спираше да говори за нея и да я възхвалява, докато бяха в Париж през 1939-та година. А Теди сама се бе уверила, че всички тези хвалебствия отговарят на истината. Не можеше да се отмине и влиянието на леля Кети, която след четирийсет години живот тук бе станала истинска лондончанка.

Теди откровено признаваше пред себе си, че англофилството е нейният начин да отрече нацистка Германия, да отхвърли родната си страна, заради това, че тя самата я бе отблъснала със своя антисемитизъм. Що се отнася до Максим, той искаше да е като съучениците си. Теди добре съзнаваше колко е болезнено за децата да се открояват от другарчетата си и да бъдат сочени като „различни“.

Чу стъпките на леля си по каменните стъпала и като прекоси гостната, забърза по коридора към кухнята. След като провери дали тъмните завеси покриват плътно прозорците, светна лампата, отхвърли тягостните мисли за Вили Херцог и се залови да приготвя вечерята.

На Кети и Теди им бе станало навик след вечеря да сядат в задната гостна с по чаша чай и да си бъбрят, преди да легнат. И тази вечер не направиха изключение.

След като Максим и Хлапето се качиха в стаите си, двете жени измиха съдовете и Кети отиде в гостната да чака племенницата си, която винаги приготвяше чая.

— Вечерта е много топла — рече Теди, когато влезе след няколко минути със сребърен поднос в ръце. Остави го на малка старинна масичка пред камината и попита: — Да изгася ли лампите и да отворя френския прозорец?

— Защо не, Теодора, нека глътнем малко свеж въздух.

След като подаде на Кети чашата с чай, Теодора загаси осветлението, дръпна тежките тъмни завеси и отвори стъклената врата към градината.

Високо над тъмните облаци грееше пълна луна, която посребряваше ябълковото дърво, розовите храсти и алпинеума — голяма гордост и наслада за Кети. Лек ветрец шумеше в листата на старото дърво и разнасяше уханието на късните летни рози в приятния нощен въздух.

Двете жени седяха мълчаливо, загледани към градината, от която лъхаше покой и красота в необичайно тихата лунна нощ. Отново изживяха усещането, че войната е някъде много далеч, и въздушното нападение отпреди няколко часа им се струваше нереално. Отпиваха от чая, без да говорят, потънали в мислите си.

Първа проговори Кети.

— Напоследък децата станаха много осведомени за неща, които според мен им е твърде рано да знаят.

— Така е — съгласи се Теди. — Боя се, че е виновно времето, в което живеем.

— Точно така. С тия непрекъснати информации по радиото, кинопрегледите и вестниците не виждам как нещо може да се скрие от тях, за съжаление — добави Кети.

Теди помълча, все още в плен на своите мисли, после внезапно изрече развълнувано:

— Откъде да взема мъдрост, за да го отгледам и възпитам правилно, лельо Кети?

Кети остави рязко чашата си в чинийката, стресната от тези думи, които й прозвучаха твърде необичайно.

— Какво те кара да се питаш подобни неща, Теодора?

— Няма как да не се питам, когато си помисля за Максим. Толкова е умен и схватлив. Няма защо да те уверявам, че е изключително момче, защото ти го знаеш сама. Но задавала ли си си някога въпроса доколко той самият го осъзнава? — Без да дочака отговор, тя продължи: — Учителите му в „Колет Корт“ постоянно го хвалят, че е отличен в учението, че е извънредно интелигентен. Доскоро си мислех, че може би го надценявам поради силната си привързаност към него, но се уверих, че не е така. Максим е просто невероятен, лельо Кети, понякога ми се струва, че знае повече и от мен. Почти във всяко отношение… Коя съм аз, че да го възпитавам…? — Тя замлъкна и загледа леля си, изпълнена с тъга и объркване.

Кети се изправи, затвори стъклената врата и внимателно дръпна завесите. После седна до Теди и я загледа изпитателно с присвити очи.

— За първи път те чувам да говориш така, мила Теди. Сякаш си загубила надежда, че Вестхаймови сами ще го отглеждат и възпитават. Да не би да имаш лоши новини от Германия? Криеш ли нещо от мен?

Теди поклати глава, но въпреки това гласът й прозвуча тревожно, когато каза:

— Нямам никакви новини, нито добри, нито лоши. Ако бях узнала нещо, първо на теб щях да съобщя. Ала дори да не са били арестувани и отведени в някой от онези ужасни лагери, дори да са останали в Берлин, възможно ли е още да са живи? Берлин беше изравнен със земята от английските и американските бомбардировачи.

— Бомбардировките в Лондон са не по-малко безмилостни, а ние все още сме живи. Не бива да се отчайваш. Дори да са били отведени в лагер, напълно е възможно да са оцелели.

Кети млъкна, пое дълбоко дъх и рече убедено.

— Аз не губя надежда за тях! Аз се опитвам да вярвам, че са добре, лельо Кети. Честна дума. Трябва да вярвам заради детето. Но толкова отдавна нямаме никаква вест… Години вече. Арабела фон Витинген, приятелката на Урсула, също не се е обаждала кой знае откога. Няма как да не ме гризе съмнението, че знае нещо… нещо, което не иска да ни съобщи.

— Глупости, Теодора! Принцесата е истинска аристократка и никога не би се побояла да изпълни дълга си, дори ако този дълг означава да съобщи лоша вест! — възкликна Кети. — Дълбоко в сърцето си вярвам, че Урсула и Зигмунд Вестхайм са живи. И ти трябва да го вярваш, мила.

Оптимистичното отношение на леля й се отрази добре на Теди и тя се поободри.

— Да, сигурно си права, лельо Кети. Глупаво е да гледам така мрачно на нещата, съзнавам го. Освен това Урсула Вестхайм е невероятно умна и находчива жена. Ако някой може да оцелее при трудни обстоятелства, това е тя. Съгласна съм с теб, вероятно с господин Вестхайм са живи. Както и останалите от семейството. Тя се е погрижила за всички.

— Бабата на Максим сигурно е починала, мир на праха й — отрони леля Кети.

— Да, тя беше с крехко здраве, а и ударът преди пет години я парализира… — Теди не намери сили да продължи.

Кети се облегна в креслото и отпи от чая. Отново настана мълчание. Кети наблюдаваше племенницата си. Чудесно момиче, мислеше тя, изпълнено с честност и благородство. А и силно по дух. Лоялността и добротата на Теди не знаеха граници. Но като че привързаността й към това момче беше прекалена. Тя подготвяше трагедия за себе си, като го приемаше като свое собствено дете. Но той не беше неин, един ден родителите му щяха да дойдат и да си го вземат и какво щеше да стане с нея? Без съмнение, сърцето й щеше да бъде разбито. Това, от което се нуждаеше, бе да се омъжи. Това щеше да смекчи болката, когато Вестхаймови приберяха Максим, а те несъмнено щяха да го сторят след края на войната. Да, разрешението беше бракът. Бракът и свои собствени деца, които да обича.

Кети се покашля и предпазливо подзе:

— Като стана дума за новини, нямаш ли вести от Вили Херцог? Отдавна не си споменавала за него.

Теди погледна леля си и леко сви рамене.

— Онзи ден получих писмо, то се знае отворено от английската цензура заради чуждестранния щемпел. Но не е имало защо да си правят труда. Почти нищо съществено не ми е писал, пък и писмото е доста кратко. — Тя въздъхна леко. — Така и не ми стана ясно защо реши да напусне Палестина и замине за Шанхай. Да, разбирам, той е интернационален град, но какво може да означава това за Вили? — Поклати глава в недоумение и сама отговори на въпроса си. — Няма какво да търси там. Преместването му според мен е напълно безсмислено.

— И аз съм на същото мнение, Теди. Не виждам защо му трябваше да отива в тоя далечен Китай.

— Америка също е далеч — промърмори Теди.

— Какво искаш да кажеш, мила?

— Нали знаеш, че Вили иска да живее в Америка, когато войната свърши?

— Да, ти ми каза. Но аз мислех, че и ти имаш желание да заминеш с него.

— Имах, когато бяхме в Берлин заедно. Ала тази вечер си дадох ясна сметка, че не желая да напускам Лондон. Искам да прекарам живота си тук. Англичаните ми харесват, а ти си единствената ми роднина на света. Освен това на Максим му е добре в Англия. Обича „Колет Корт“ и няма търпение да постъпи в училището „Сейнт Пол“, когато стане на тринайсет години, а после в Оксфордския университет. Тъй че и без това не бих могла да замина за Америка с Вили заради Максим. — Помълча и попита: — Така е, нали?

Кети я гледаше, силно разтревожена от думите й. После изрече бавно:

— Когато Вестхаймови пристигнат, ти можеш да правиш каквото желаеш, Теди, тъй като те сами ще отглеждат детето си.

— Да, знам, лельо Кети, но не ме разбирай погрешно… Ако, не дай боже, нещо се е случило с тях, аз нося отговорност за него, докато порасне. Обещала съм пред госпожа Вестхайм. Но дори да пристигнат, аз все пак предпочитам да живея в Англия. Ще ми се да съм близо до Максим, да го посещавам в училище, изобщо да го виждам от време на време. Не смяташ ли, че това е съвсем естествено?

— Може би — промърмори Кети. После заяви: — Прощавай, че ти го казвам, но няма как да не си помисля, че Максим като че означава за теб повече от Вили Херцог.

Теди отвори уста да каже нещо, но размисли и млъкна.

— Не обичаш ли Вили? — настоя леля Кети.

— Не знам — отговори след кратко мълчание Теди и казаното бе самата истина. — Дори не съм сигурна искам ли да се омъжа за него.

— Ти си ми говорила много хубави неща за него, Теди. Но ако правилно си спомням, никога не си споменавала думата „любов“. Никога не си казвала, че го обичаш.

— Всъщност никога не съм била напълно сигурна в това. Тогава, в Берлин, бях много млада и си мислех, че няма да намеря по-добър човек от Вили. Предполагам затова се съгласих да се омъжа за него…

Кети остана мълчалива, но умът й бързо работеше. Сватовница, ето какво ми е нужно! Но пък какво ли може да свърши една сватовница, когато всички добри еврейски младежи са на война и се бият? Няма значение. Ще ида да поговоря с Ребека Коен. И със Сара Ливайн. Още утре. И двете имат прекрасни синове. Сестрите им също имат добри момчета. Ще намеря жених за чудо и приказ за моята Теодора, сирачето на брат ми. Тя ще се омъжи за английски евреин. Това й е нужно на нея.

— Нещо не е в ред ли, лельо Кети?

— А, не, защо питаш? — И леля Кети отправи на Теодора най-милата си усмивка.

— Защото изглеждаш загрижена?

— Просто се бях замислила, Теодора. Мислех си за… за дългите години, през които не сте се виждали с Вили Херцог. А ти се промени през тези пет години, Теодора. Промени те животът тук, войната, отговорността за Максим. Вече си зряла жена. Сега си на двайсет и пет години, а не на деветнайсет. Вили също се е променил, няма начин, след всички нови преживявания в Палестина и Шанхай. Та вие двамата ще бъдете като непознати, когато се срещнете отново.

— Да — почти прошепна Теди. — Мислила съм за това.