Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (38)

38

Докато се качваше по широките стълби, тя дочу нежен момичешки глас. Лек и мелодичен, той се носеше в топлата юлска утрин. Необработен, съвсем естествен — може би именно затова звучеше така пленително.

Момичето има идеално гласче за сцената или за екрана, каза си Марго Деревенко, но слава богу, че не си и помисля за това. Дори и да поиска да си опита късмета, баща й никога не би разрешил да стане актриса. Твърде добре познава суровия и тъй несигурен свит на изкуството, за да позволи на дъщеря си да влезе в него.

Когато наближи втората площадка, Марго спря да послуша — едната й ръка остана подпряна на полирания дъбов парапет, а другата държеше кошничка с току-що набрани бели цветя. Гласът на момичето се чуваше по-ясно и Марго разбра, че тя разговаря с шивачката.

— И тогава, Мари, аз казах на клошаря: „Елате с мен. Зная, че сте гладен. Каня ви да обядваме заедно в отсрещното бистро.“

Мари пое дъх и недоверчиво попита:

— И какво, дойде ли с вас в бистрото?

— Естествено не, Мари! Изгледа ме така, сякаш го бях поканила на собственото му погребение! Тогава казах: „Е, добре, щом не искате да обядваме заедно в бистрото, хайде да ви заведа у дома. Нашата готвачка Маруба ще ви сготви чудесен обяд, всичко, каквото пожелаете.“ И можеш ли да си представиш какво стана, Мари?

— Не, госпожице, не мога.

— Той отказа.

— Слава богу. Съмнявам се, че родителите ви щяха да са особено доволни, ако бяхте довели в красивата им къща някакъв скитник.

Наистина нямаше да сме доволни, измърмори на себе си Марго.

Анастасия не отвърна нищо.

Последва минута мълчание, след което шивачката отбеляза смутено:

— Не мога да разбера, госпожице, защо е трябвало да каните този скитник на обяд?

— Защото беше гладен, Мари.

— Но това си е негов проблем. Пък и всичките тези скитници покрай Сена са истински разбойници.

— Как можете да говорите така! Не е тяхна вина, че са изпаднали в беда, че са принудени да живеят по този начин. Нали често ходя при тях, разговарям с тях — повярвайте ми, Мари, клошарите далеч не са щастливи, че трябва да живеят под мостовете, да спят на открито по всяко време, да чистят улиците, за да се прехранват.

— Те сами са причина за всичките беди.

— Не е така. И затова се опитвам да им помагам.

Мари не отговори и момичето продължи:

— Освен това вече успях да помогна на една жена. Сега се опитва да си стъпи на краката.

— Така ли? — гласът на Мари прозвуча доста скептично.

— Да, точно така, помогнах й. Убедих я да спре да пие. Намери си работа и вече има квартира.

— Разбирам. Но все пак, кажете ми, мадмоазел, знаят ли родителите ви за увлечението ви по клошарите край Сена?

— Разбира се. И горещо го одобряват.

Така значи, учуди се Марго. Откога ли, много странно? Тя забърза по полираните дървени стълби към просторния хол на първия етаж. Тук на видно място беше поставена малка скулптура на балерина от Дега, а вдясно от нея — картина на танцьорки в зелено, също от Дега. Той и Моне бяха любимите художници на мъжа й и затова в къщата имаше доста техни произведения.

Огромните двойни врати на малкия салон бяха отворени и преди да влезе вътре, Марго надникна. Това, което видя, беше така прелестно, че дъхът й секна.

В средата на стаята стоеше осемнайсетгодишната й дъщеря и с разперени ръце се въртеше бавно — за да може Мари да огледа за последен път новата вечерна рокля. Роклята представляваше феерия от бледосиня и бледосива коприна, която падаше ефирно като морска пяна. Дрехата беше великолепна, но пък и момичето беше самото съвършенство.

През високите прозорци нахлуваше утринното слънце и огряваше девойката с меко сияние. Светлорусата й коса падаше почти до тънкото й кръстче и сега, огряна от силното слънце, цялата блестеше около изящното сърцевидно лице, което светеше като полирана слонова кост. Леко раздалечените й очи бяха прекрасни — сиво-сини, с огромни ресници. Момичето беше средно на ръст, но с дълги, изящни крайници; тънките ръкави на роклята откриваха прекрасни рамене и ръце, а под полата се подаваха красиво оформените й глезени и изящните й ходила.

Толкова е красива, че сякаш не е истинска, каза си Марго. Такава си е открай време, още от дете — фина и нежна. А освен това е романтична, пълна с възвишени идеи. Какво ще правя с нея? Толкова е непрактична и доверчива за суровия свят, в който живеем. Като въздъхна дълбоко, Марго отвори вратата и влезе в стаята.

— Тук ли си, Анастасия? — възкликна тя и се усмихна на дъщеря си.

— Мамо, гледай, не е ли страхотно? — Анастасия вдигна края на роклята си, завъртя се в пирует и застана пред майка си с въпросителен поглед.

Марго кимна одобрително и се обърна към шивачката.

— Добро утро, Мари. Виждам, че отново сте създали истински шедьовър.

— Добър ден, госпожо. Всъщност не аз, а вие сте създали истинския шедьовър — отвърна Мари, като погледна към Анастасия. Но комплиментът й беше доставил удоволствие и тя се усмихна на госпожа Деревенко.

— Страхувам се, че не всичко е мое дело — разсмя се Марго. — Бащата на Анастасия също има дял в това творение.

Анастасия се засмя звънко, ясно.

— Роклята е наистина божествена! Мари е надминала себе си. Мерси много, Мари — каза тя с лек поклон.

Лицето на шивачката грейна от удоволствие. От всичко тя най-много обичаше клиентките й да са доволни, а пък двете дами от семейство Деревенко й бяха любимки. През последните години им беше ушила доста тоалети, повечето от тях за Анастасия. Мадам все повече се увличаше по висшата мода. Но да шиеш за това момиче, което с хубостта си, с изящната си фигура и идеалната си стойка украсяваше всяка дреха, беше истинско удоволствие.

Марго огледа внимателно дъщеря си и изведнъж възкликна:

— Опалите! Точно така! За новата рокля трябва да сложим моите опали. Страшно ще отиват на тези синьо-сиви тонове.

— О, мамо, благодаря, че ще ми ги дадеш! Страхотна си!

— Ще си възхитителна! Всички ще говорят за теб като за красавицата на бала.

— Едва ли. Звездата на този бал трябва да е не друг, а Ивет. В края на краищата правят го в нейна чест, нали? — отбеляза Анастасия.

Марго се усмихна и огледа стаята. Камериерката Соланж беше сложила цветя в няколко вази. Марго взе кошничката си и започна да пълни малките гърнета и тесните високи вадички с току-що набраните цветя, като от време на време се отдръпваше назад, за да огледа букетите.

Анастасия наблюдаваше майка си и си мислеше, че когато става въпрос за обзавеждане, подреждане на маса или аранжиране на цветя, майка й е ненадмината с изтънчения си вкус. Всъщност тя винаги я изпълваше с възхищение.

Марго се обърна към дъщеря си и впери в нея бадемовидните си очи.

— Отново ли бленуваш?

— Не, мамо — разсмя се Анастасия. — Всъщност по-добре да отида да съблека роклята. Мари, моля те, би ли дошла да ми помогнеш?

— Разбира се, госпожице.

— Обедът ще е в градината, Анастасия. Точно в един.

— Да, вече ми каза — отвърна момичето и се понесе вън от стаята като лек облак от коприна и аромат на парфюм „Ма Гриф“.

Александър и Марго Деревенко живееха в този hôtel particulier, разположен на изисканата улица „Кобур Сан-Фирмен“. Наоколо имаше и други красиви къщи, скрити от външните погледи зад високи каменни огради. Улица „Фобур Сен-Жермен“ се намираше в седми парижки район — един от най-известните квартали на левия бряг на Сена, в който живееха много благороднически фамилии, но в същото време се подвизаваха и студенти, артисти и писатели.

Близо до къщата се намираха музеят на Роден, Френската академия, Военното училище и „Инвалидите“, където беше гробницата на Наполеон I. Наред с тези исторически сгради в квартала имаше малки бистра, антикварни магазинчета и художествени галерии. Тук бяха и две от най-известните парижки заведения, където се събираха хора на изкуството — „Кафе де дьо Мага“ и „Кафе дьо Флот“.

Макар че гледаше към улицата, къщата на семейство Деревенко не се виждаше от минувачите, защото я скриваше масивна тъмнозелена врата. Непосредствено зад нея се намираше къщичката на пазача в началото на типичния парижки вътрешен двор, покрит с калдъръм, с фонтан в средата и голям кестен, който почти докосваше с клоните си обраслата с бръшлян стена.

Къщата беше продълговата, с класическа архитектура — с множество високи прозорци с дървени капаци и големи каменни стъпала, които водеха към масивна двойна входна врата. Стаите бяха просторни, светли, с много въздух. Бяха обзаведени възхитително — благодарение на безупречния вкус на Марго към старинни вещи и мебели. Цялата къща беше доказателство за нейния талант да съчетава в пълна хармония отделните елементи на обзавеждането.

Входното фоайе на долния етаж водеше към задната част на къщата. След като минеше през няколко стъклени врати, човек се озоваваше в градината, която след дългогодишни усърдни и нежни грижи Марго беше превърнала в истински шедьовър. Макар да живееше във Франция още от дете и да беше получила образованието си тук, в Сорбоната, Марго, по рождение англичанка, беше възпитана в английски дух. Ето защо, когато дойде времето да устрои свое кътче в сърцето на Париж, тя се върна към идеята за една класическа английска градина, вдъхновена от прочутата Бяла градина в замъка Сисингхърст. Подобно на известния си модел в графство Кент, и тази малка градина, разположена току до „Инвалидите“, представляваше пищно съчетание от зеленина и цветя и цветни храсти в един-единствен цвят — бяло. Това съчетание на зелено и бяло придаваше с простотата и изчистената си красота хладна и спокойна прелест на тази иначе обикновена градина.

В края на ливадата имаше малко езеро с лилии, оградено с каменен бордюр, около който бяха разположени широки лехи с различни бели цветя — азалии, рози, лалета, нарциси, хризантеми и кокичета, според сезона. До лехите растяха люлякови храсти и кестени, буйни рододендрони и хортензии. Градината беше оградена от високи каменни стени, обвити с бръшлян.

Покритата с каменни плочи тераса, дълга почти колкото къщата, гледаше точно над градината. Именно тук, на масата от ковано желязо, скрити от слънцето под голям чадър, бяха седнали да обядват Анастасия и Марго. Тяхната готвачка, африканката Маруба, им беше поднесла риба на грил, зелена салата и прясно нарязани праскови, напоени с шампанско.

— Не че съм подслушвала — каза между две хапки Марго, — но когато се качвах по стълбите, неволно чух какво си приказвахте с Мари. Нима не разбираш, че трябва да престанеш да ходиш при клошарите. Не е редно.

— Но, мамо, аз се опитвам да им помогна, нищо повече.

— Не можеш да им помогнеш. Мисля, че те сами са избрали този начин на живот.

— Как можеш да говориш така? Все едно слушам Мари! Кажи ми само кой би искал да живее по този начин?

Марго поклати глава.

— О, мила, не бъди толкова наивна… — Гласът й прозвуча колебливо и тя се замисли, преди да продължи. — Двамата с баща ти се тревожим за теб. Ти май не разбираш колко си хубава, а онези скитници един господ знае какво…

— Те са чудесни хора! — прекъсна я Анастасия. — И въобще не са опасни, ако намекваш за това. Никога няма да ме нападнат, да ме изнасилят или нещо такова. Няма защо да се тревожите и много те моля, не ми се сърдете… не мога да понасям, когато двамата с татко ми се сърдите.

— Боже мой, не ти се сърдим, само се тревожим за теб — усмихна се Марго. — Всъщност и двамата сме много доволни, че успя да завършиш така успешно и че си приета в Сорбоната. Дори повече от доволни, скъпа. Въпреки това обаче…

— Мамо, зная какво ще кажеш — възкликна Анастасия, — че не искате да се движа сред разни отрепки.

— Точно така.

— Но те са толкова нещастни. Мисълта за ужасния живот, който водят, ми е направо непоносима.

— Да, всичко това е наистина печално, Анастасия. Но светът е пълен с несправедливост. Винаги е било така. Никой не би могъл да направи нещо, за да помогне на тези бедни създания.

— Не мисля така, мамо. Според мен всеки може да помогне с нещо.

Марго погледна внимателно дъщеря си и реши, че може би засега ще е по-разумно да остави тази тема. Анастасия съвсем не беше глупава, дори обратното, имаше бърз и остър ум. А освен това беше изключително упорита. Ако майка й продължеше да я упреква за връзките й със скитниците, момичето само щеше да започне да се съпротивлява още по-яростно. Нали и без това след няколко дни щяха да напуснат Париж. Искаха да прекарат остатъка от юли и част от август на вилата си в Кан, а после Анастасия трябваше да замине за Лондон при баба си. Дълго време щеше да е далеч от своите любими клошари, а когато наесен се върнеше в Париж, следването щеше да заеме цялото й свободно време.

Така че Марго промени темата и каза:

— Днес следобед ще изляза с Лукреция по магазините. Искаш ли да дойдеш с нас, скъпа?

— Благодаря, но не мога. Искам да се поразходя из книжарниците. Търся няколко исторически книги. Ивет ми каза, че е най-вероятно да ги намеря в някаква стара книжарница на „Ке Сен Мишел“.

Марго кимна.

— Не забравяй, че тази вечер сме на вечеря. Баща ти отново има гости от Холивуд.

— Да, той ми каза. Къде ще отидем?

— В „Ла Тур д’Аржан“.

— О, ще бъде пълно с богати туристи. Зная как е там през лятото.

Марго се усмихна.

— И все пак е красиво. Само си помисли каква фантастична гледка има към „Нотр Дам“ и към Сена. А каква вкусна патица приготвят! Освен това всички гости от Холивуд искат да вечерят именно там.

— Зная, зная — промърмори Анастасия и попита: — Татко отново ли прави филм с американците?

— Така изглежда. Ще вземем аперитива си тук към осем, а после около девет ще потеглим за ресторанта.

— Не се притеснявай, мамо, няма да закъснея. Зная колко държи татко на подобни вечери. — Тя погледна крадешком майка си и добави с присвити устни: — Няма да споменавам нито дума за моите клошари.

Марго буйно се разсмя.

— Е, радвам се, че новоразвитото чувство за социална справедливост не е притъпило чувството ти за хумор.