Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (25)

25

— Теодора, толкова се радвам, че дойде! — възкликна Лидия Пел и лицето й светна, когато отвори на Теди вратата на дома си в Хампстед. — Влизай, влизай, не стой на студа.

— Здравей, Лидия — отвърна Теди и се усмихна сърдечно, докато влизаше вътре. — Нали ти казах, че ще направя всичко възможно да дойда, и ето ме, пристигнах — продължи да говори тя, докато махаше шала и палтото си, за да ги подаде на Лидия. — Всъщност проблемът беше единствено леля Кети. Беше се уговорила да отида с нея на вечеря у госпожа Ливайн. Но изобщо не ме беше предупредила. Така че накрая трябваше да се съгласи, че не е честно да приема покани от мое име, без да е сигурна дали съм свободна.

Лидия погледна крадешком Теди и попита:

— Госпожа Ливайн случайно да има син?

— Да. Всъщност дори двама. И двамата са в армията. Защо?

— Обзалагам се, че единият е бил днес в отпуска — каза Лидия и се изкикоти. — Като я зная тази твоя леля Кети, сигурна съм, че се опитва да те уреди с някой симпатичен млад мъж.

— О, леля никога не би помислила за такова нещо! — възкликна Теди и изгледа Лидия накриво.

— Не бих била толкова уверена — отвърна приятелката й през смях. После окачи палтото на Теди в гардероба, мушна ръка в нейната и каза: — Хайде да вървим при останалите!

Двете млади жени тръгнаха през фоайето към хола.

Вътре някой свиреше на пиано — така виртуозно, че Теди веднага се сети за Зигмунд Вестхайм, който беше прекрасен пианист, и гърлото й се стегна от вълнение. Неволно се запита къде ли са в момента двамата с Урсула, дали с тях всичко е наред. В този миг Лидия отвори вратата и я въведе вътре, така че Теди бързо отпъди тревожните мисли и се усмихна.

Познаваше стаята много добре. През последните четири години, откакто познаваше Лидия, беше прекарала тук много приятни вечери и винаги се беше чувствала като у дома.

Стаята имаше особен старинен чар и подредбата й напомняше атмосферата на провинциална къща — от боядисаните в нежно бежово стени струеше топлина и гостоприемство, тежките завеси и огромният килим бяха в червено, а пред камината беше постлана черга с източни мотиви. Диванът и столовете бяха с дамаска на цветя, вече поизбеляла. Мебелите бяха старинни, от хубаво дърво. На стените висяха стари картини и акварели, а над камината — прекрасно огледало в стил кралица Ана.

Зад решетката на камината гореше силен огън, от кристалните вази надничаха златисти и бели хризантеми, а в медната кана, поставена върху малкото пиано грееше букет лъскави есенни листа. Всичко навяваше есенно настроение и в студената октомврийска вечер стаята изглеждаше по-уютна от всякога.

Пред пианото имаше няколко души. Арчи, братът на Лидия, който служеше в Кралските въздушни сили, беше прегърнал приятелката си Пенелъпи Джардийн. На пианото се бяха облегнали двама от съучениците на Арчи от Итън — Том Андрюз и Виктор Спенсър, също пилоти, а до тях стоеше приятелката на Виктор — Дафин Ходжис.

— Ето я най-накрая и Теодора! — обяви Лидия. Пианото спря и всички се обърнаха да я поздравят. Тя им се усмихна и отвърна:

— Привет!

Като поведе Теди през стаята, Лидия каза:

— Единственият, когото не познаваш, е този, който свиреше така възхитително на пианото. Служи в трийсет и втори ескадрон на Бигин Хил в Кент, заедно с Арчи. Казва се Марк Луис.

Когато чу името си, Марк бутна назад табуретката и стана, за да се запознае с Теодора.

— Теди, това е Марк — каза Лидия. — Марк, запознай се с любимата ми приятелка Теодора Щайн.

— Здравей, Теодора — каза Марк, пристъпи към нея и й подаде ръка.

— Добър вечер, Марк — стисна тя ръката му и се загледа в момчешкото му лице. То й се стори толкова детско, съвсем не като на пилот изтребител. После обаче видя очите му. Бяха тъмнокафяви, почти черни, непроницаеми. Очи на възрастен човек върху лице на юноша, каза си тя, очи, които вече са видели много убийства, смърт и разрушения. И в този миг й се стори, че долавя какво се крие зад това странно изражение — болка и безмерна тъга.

— Досега свирех любимите песни на гостите — каза той, за да наруши настъпилото мълчание. — Теодора, ти имаш ли любима песен?

— Като че ли не — отвърна тя и внезапно усети, че си е глътнала езика от смущение. Измъкна ръката си от неговата и отстъпи назад, удивена от начина, по който й въздействаше присъствието му.

— Значи няма да си поръчаш някоя песен? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава, неспособна да отрони дума.

Леко усмихнат, той се обърна, отиде до пианото и седна пред него.

— Ако никой друг няма желания, Марк, би ли изсвирил другата ми любима песен — „Ще те срещам!“ — каза Дафни.

— Добре — засмя се Марк. — Но само ако ти пееш, Дафърс!

— Готово! — извика Дафни. — Ще пеем всички, нали?

— Разбира се — съгласи се Виктор, Марк подхвана припева и всички запяха.

В това време Теди седна на стола до камината. Лидия й донесе чаша вино.

— Не ти ли се пее заедно с останалите? — попита тя, като й подаде кристалната чаша и приседна върху дръжката на стола.

— Благодаря — отвърна Теди и пое виното. — Тези разпевки са наистина много мили и много весели, обикновено ми е приятно и аз да участвам, но просто тази вечер не ми се пее. Не ме питай защо.

— Честно казано, и на мен не ми се пее — прошепна поверително Лидия. — Това като че ли е най-приятното нещо, което можем да измислим в последно време, за да минават часовете по-леко. А така не може да се получи никакъв сериозен разговор, нали?

— Да — съгласи се Теди. — Но все пак сигурно отстрани изглежда странно, дори малко невъзпитано, че сме се изолирали така от другите. Може би е по-добре да отидем при тях. Предполагам, че не е задължително и ние да пеем.

— Ами хайде тогава — изправи се Лидия. — Не бих искала да обидим никого.

Теди застана права до пианото и двете с Лидия заслушаха Марк. Той беше наистина изключително талантлив. За втори път тази вечер тя си спомни за Зигмунд Вестхайм. Мислено си представи стаята за музика в къщата на Тиргартенщрасе, ала споменът беше толкова болезнен, че за миг тъгата я завладя отново, а чувството за загуба я преряза като с нож. Теди пое дълбоко въздух, за да пропъди болката, и си каза, за кой ли път, че войната скоро ще свърши, че съвсем скоро семейство Вестхайм ще пристигне в Англия и всички ще са пак заедно. Всичко ще е отново както беше в Берлин. Миналото ще стане настояще… и бъдеще.

Както и друг път, тези мисли веднага я ободриха. Тя отпи глътка вино и впери поглед в Марк Луис над ръба на чашата си.

Докато младият летец продължаваше да свири, тя го разгледа с любопитство. Беше много хубав, с гладки кръгли страни, високо чело и плътни устни, които говореха за открит характер. Вълнистата му, отметната назад коса, беше тъмнокестенява, а над изразителните му будни очи се извиваха гъсти вежди. Когато ги запознаха, той й се стори доста висок, много силен и широкоплещест. Изглеждаше едър дори зад пианото.

Ненадейно той вдигна глава и погледите им се срещнаха. Теди опита да извърне очи настрани, но с изненада установи, че не е в състояние да го изправи. Той я гледаше така втренчено, че сякаш я беше приковал. Почувства се беззащитна, защото усети как сърцето й без причина се разтуптява от непознато й до този миг вълнение, как кръвта нахлува в лицето й.

Накрая успя да откъсне очите си от него, но само след миг отново го гледаше. Погледът му беше прям и сякаш говореше.

Теди сведе очи надолу и се опита да се овладее. Когато отново вдигна глава, видя, че той все още я наблюдава внимателно. После й се усмихна. Усмивката му беше прекрасна и сякаш проникна дълбоко в сърцето й, толкова силно, че тя изведнъж разбра — между тях двамата в този миг ставаше нещо изключително важно. Това я уплаши.

Лидия й пошушна на ухото:

— Отивам в кухнята да помогна на мама с вечерята. Извини ме за момент. — И се отдалечи от пианото.

Теди веднага се обърна и последва приятелката си. Когато я настигна, промърмори:

— Още не съм казала добър ден на майка ти. Ще дойда с теб, може би има нужда от още помощ.

— Почти съм сигурна, че мама е готова с всичко, Теди, миличка, но разбира се, че можеш да дойдеш. Ще й помогнем да занесе храната в трапезарията.

Теди последва Лидия към вратата. Докато вървяха по коридора, който отвеждаше към кухнята в задната част на къщата, Теди плахо отбеляза:

— Марк свири прекрасно, нали?

— О, да — съгласи се Лидия. После замълча, погледна Теди и заяви: — Струва ми се, че ти, миличка, страшно му хареса.

— Какво искаш да кажеш? — разшири тревожно очи Теди.

— Ами той те гледаше, Теди, по онзи, особения начин.

— Какъв начин?

— По който един мъж гледа жена, която му харесва и която би желал да ухажва.

— О! — възкликна Теди, неспособна да каже каквото и да е.

— А ти харесваш ли го?

— Но аз почти не го познавам, Лидия!

— Питам те харесва ли ти как изглежда?

— Да — призна Теди, но изведнъж се засрами и заекна. — Аз… аз… струва ми се, че е много хубав, всъщност изглежда много мил, много приятен.

— Според мен Марк е висока класа. Честно казано, бих искала да се заинтересува от мен, но нищо не става. Вероятно не съм неговият тип. — Лидия се загледа в нея и по лицето й бавно се плъзна усмивка. — Обаче ми се струва, че ти си неговият тип! Затова толкова исках да дойдеш тази вечер.

— Значи ли това, че ме сватосваш? — начумери се Теди и погледна недоволно приятелката си.

Лидия се засмя.

— Да, май точно така излиза. Но защо пък не? Какво лошо има да запознаеш двама души?

За момент Теди не отвърна нищо, а после каза:

— Надявам се Марк да не се досети, че го правиш нарочно. Бих се чувствала ужасно. Бих се притеснила.

— Не би могло изобщо да му мине наум такова нещо. Честна дума! А, между впрочем, освен че е толкова симпатичен, Марк е истински герой! Медалите му с лопата да ги ринеш.

— Но как, той е толкова млад! — възкликна с изненада Теди. — Всъщност да, мога да си го представя като храбрец.

— Нали? В излъчването му има нещо храбро — промълви замислено Лидия. — Нещо особено, което не мога да определя. Арчи ми разказва за него, че е сериозен и голям патриот. Всъщност не е чак толкова млад, колкото изглежда и колкото ти се струва.

— На колко години е?

— Двайсет и пет, с една година по-голям от Арчи. Точно колкото теб.

— Аха.

— Той е един от „малкото“, нали се сещаш.

— Пилот от „Битката за Британия“? — учудено възкликна Теди. — Това обяснява всичките му медали. — Тя си спомни думите на Уинстън Чърчил за тези млади момчета, всичките на около двайсет, които през 1940 година защитаваха Англия от въздушни нападения. „Никога в историята на военните конфликти не е имало случай да дължим толкова много на толкова малко хора“, беше казал Чърчил в речта си пред Камарата на общините и оттогава тези храбри пилоти от „Битката за Британия“ бяха известни като „малкото“. Всички ги наричаха така. Фактът, че си един от тях, беше изключителна чест, дори и за онези, които не бяха наградени с отличия.