Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (7)

7

Колата чакаше пред къщата. Карл, шофьорът, ги поздрави почтително и задържа вратата отворена. Зигмунд му каза, че отиват в британското посолство и Карл подкара колата по Тиргартенщрасе към Хофягералее.

Урсула погледна през прозореца, когато минаваха покрай Тиргартен, прекрасният обществен парк, който преди няколкостотин години бе ловна гора на Бранденбургските принцове. Колко мрачен изглежда тази вечер, помисли си тя, като приближи лице до стъклото. Дърветата, оголени от листата, приличаха на тъмни скелети на фона на потъмняващото небе. Внезапно усети хлад и се загърна по-плътно с пелерината.

В съзнанието й изплува образът на парка през лятото в цялата му изумителна красота — ширналите се поляни, покрити с трева, плачещите върби, кестените с пищните си зелени корони, цветните лехи покрай алеите, пъстреещи от цветя във всички багри. От всички разцъфнали храсти люлякът й бе любим с изобилието от розови, бели и лилави цветчета, изпълващи въздуха с нежно ухание.

Проектиран като английска градина, осеяна с изкуствени езерца и буйни поточета, Тиргартен се отличаваше едновременно с царственост и с ведър покой и за нея бе място на щастливи спомени. Тук бе яздила като дете и като младо момиче и все още излизаше на езда, когато времето беше хубаво. Неведнъж се бе разхождала по хладните, сенчести алеи — преди със Зигмунд, а сега с Максим и бавачката му. От време на време ходеше и сама, когато изпитваше нужда да обмисли нещо. За нея паркът все още беше убежище, където намираше тишина и спокойствие от берлинската врява и вълнения. Красотата и простотата на природата я утешаваха и действаха като балсам за тревожния й дух.

Зигмунд спомена майка си, тя потърси да види лицето му в сумрака на колата и нежно положи ръка върху неговата, тъй като знаеше колко загрижен е за старицата. Поговориха за възрастната госпожа Вестхайм, която бе с влошено здраве от смъртта на съпруга си преди две години, после за сестрите му Хеди и Зигрид и за отношенията им с майка му. Споделиха случки от деня и отново потънаха в мълчание, всеки залутан в сложния лабиринт на мислите си.

Урсула, която не само обожаваше Зигмунд, но и зачиташе преценката му, отчаяно искаше да повярва, че той е прав в съжденията си относно положението им при нацисткия режим. Ала интелигентността и женската й интуиция не й позволяваха да се съгласи с успокоителните му думи. Те й подсказваха нещо съвсем различно и й даваха сигнал за тревога. Най-дълбоките инстинкти й внушаваха, че приближава някакъв истински кошмар, макар да нямаше представа за вида и формата му. Изправи рамене и се облегна в ъгъла на колата. Нима това страшно предчувствие бе причина за нервността и безпокойството й? Тя бе уверена, че е така. Обзе я непреодолимо отчаяние и кръвта й се смръзна.

Мислите на Зигмунд също бяха неспокойни. Ала той се чувстваше относително сигурен в Берлин, въпреки общия политически климат. Макар срещу евреите да бяха взети мерки, никой не беше безпокоил семейство Вестхайм, както и други видни еврейски фамилии, полезни с дейността си на държавата. Не беше докоснато нищо от състоянието им и банката не бе затворена. Нито пък му бяха натрапили арийски съдружници, както се бе случило с други бизнесмени евреи. При все това напоследък все по-често го преследваше тревожно подозрение, че скоро положението ще се промени за всички евреи, живеещи под властта на Третия райх.

Само преди няколко минути успокояваше жена си и й говореше смели слова, тъй като нямаше желание да усилва тревогата й. Ала той бе длъжен да приеме и възможността, че скоро могат да се окажат в опасност. Да вярва сляпо в избавлението би било глупаво и наивно. Може би щеше да е по-разумно да напуснат Берлин, дори да напуснат Германия, както вече бяха постъпили мнозина други. Той беше богат. Щеше да плати за измъкването им от страната, да купи изходни визи и нови паспорти. Нужна му бе връзка с подходящите хора, които да осигурят нужните документи. Подкупът и корупцията се ширеха на всички нива в Третия райх; нещата опираха само до това към кого да се обърне човек, за да получи каквото иска. Имаше приятели, които щяха да му помогнат. Всъщност щяха ли да го направят? И на кого можеше да има доверие? Изреди няколко имена в ума си и се замисли.

Карл зави от Хофягералее по кръглия площад с високата колона, върху която бе статуята на крилатата богиня на победата, после се насочи към Бранденбургската врата.

Урсула вдигна очи и когато минаха под арката, се взря към Унтер ден Линден. Нацистите бяха загрозили великолепния берлински булевард с издигнати отстрани и в средата колони. Всяка от тях бе увенчана с гигантски нацистки орел и тъй като колоните бяха осветени, те изпъкваха драматично на фона на притъмняващото небе. Типична нацистка бутафория, мислеше Урсула с презрение. За нея колоните бяха физически символи на тиранията и заплахата от страна на Третия Райх. Извърна очи.

Минаваха покрай Паризерплац. Родителите й бяха притежавали къща на този елегантен площад. Тя бе израсла в нея, оттук бе излязла в сватбена рокля, за да се венчае за Зигмунд, и тук през 1935-та година бе починала майка й, а миналата година и баща й. Площадът, който бе играл тъй важна роля в живота й и събуждаше у нея спомени за някогашния толкова обичан Берлин, бе изчезнал завинаги.

Въздъхна и се помъчи да се отърси от своята угнетеност. Карл бе свил надясно и караше по Вилхелмщрасе, където се намираше британското посолство. Вече бяха близо. Постара се да промени изражението си и да нагласи усмивка, както се бе научила да прави напоследък.

Отпред имаше колона коли. Някои официални и от различни министерства, други дипломатически с малки флагчета отпред. Разпозна знаменцата на Италия, Америка и Испания.

Слезе от колата и докато чакаше Зигмунд да заобиколи от другата страна, хвърли поглед по Вилхелмщрасе. Само през няколко сгради се намираше канцеларията на Райха, където бе сборището на Хитлер и страховитите му сподвижници. Тя неволно потръпна при мисълта какви ли пъклени планове крояха там в момента.

Зигмунд застана до нея с окуражителна усмивка. Тя се опита да му отвърне. И да бе забелязал вялата й реакция, той не го показа. Хвана я под ръка и я поведе през огромните врати, над които се развяваше английският флаг.

При вида на трикольора в червено, бяло и синьо настроението й се повиши. Това не бе парче цветен плат, а символ на справедливостта, демокрацията и свободата.

Сър Невил Хендерсън, посланикът, стоеше на горната площадка на широкото стълбище във вестибюла между двете зали за прием и посрещаше гостите. Както обикновено бе усмихнат, лъчезарен и чаровен.

Зигмунд и Урсула се качваха бавно след другите гости, додето най-сетне сър Невил топло стисна нейната ръка и я поздрави сърдечно, преди да се обърне към Зигмунд. Двамата мъже си размениха кратки любезности, после тя и Зигмунд се насочиха към залата, където преди вечерята се сервираха питиета.

Приемът бе в разгара си и залата беше изпълнена с хора. В атмосферата се чувстваше не само аурата на блясък и разкош, но и известно напрежение и вълнение, както обикновено напоследък на подобни тържества. Това се чувстваше особено силно на посолските приеми, където публиката бе интернационална.

Кристалните полилеи пръскаха обилна светлина от високите тавани. Залата бе осеяна с огромни букети, които подсилваха празничната атмосфера, а в ъгъла тихо свиреше струнен квартет. Из множеството се движеха келнери с бели ръкавици и фракове и изкусно крепяха сребърни подноси с чаши шампанско или с разнообразни сандвичи. Цялата тази сцена бе наблюдавана от масления портрет в естествена големина на Крал Джордж VI, коронясан едва миналата година на мястото на лекомисления си брат Едуард, който бе предпочел женитбата с американската авантюристка госпожа Симпсън.

— Доста голямо посещение има тази вечер — пошепна Зигмунд на жена си.

Пред тях изникна келнер и им предложи шампанско. Зигмунд му благодари, взе две чаши, подаде едната на Урсула и се чукна с нея. После се огледа.

— Не виждам Ирина, а ти?

Урсула бързо огледа присъстващите.

— Струва ми се, че я няма, Зиги. Може би е в другата зала. Тази вечер се е събрало пъстро множество.

Тя установи, че дипломатическият корпус присъства без изключения, и зърна няколко познати по физиономия посланици, както и двама британски кореспонденти, които разговаряха с американския си колега Уилям Шайрър. До тях стояха двама министри, неколцина офицери и високопоставени нацисти, представители на немската аристокрация и видни берлинчани.

Присъстваха и някои млади чужденци, които живееха в Берлин. От Ирина знаеше, че се ползват със симпатия в средите на френските и английските дипломати заради това, че са очарователни, забавни, с приятна външност и оживяват официалните приеми. Повечето имаха титли и бяха унгарци, славяни, литовци, австрийци, румънци, имаше и като Ирина — белогвардейци. Заедно със семействата си те бяха прокудени от своите отечества поради смяната на политическата власт, променила облика на много страни в Европа — най-напред чрез Руската революция, а после и чрез разпадането на Австро-Унгарската империя.

Погледът на Урсула обходи залата. Тази вечер всички бяха елегантни, превъзходно облечени. Мъжете бяха с вечерни костюми или с униформи, а дамите сияеха в най-хубавите си тоалети, изключително изискани и красиви. Няколко жени с нацисти под ръка, изглеждаха не на място, твърде вулгарни с ярките си, отрупани с пайети рокли, накичени с безвкусни бижута.

Сред множеството зърна позната глава с лъскави коси и изразително, усмихнато лице с живи очи. Жената й махна с ръка за поздрав.

Лицето на Урсула светна.

— Зиги, Ирина!

— Да, и аз току-що я видях. Да идем при нея.

Той хвана Урсула под ръка и двамата забързаха към приятелката си, а тя тръгна да ги пресрещне с развята над тънките глезени черна дантелена рокля. Миг по-късно се целуваха и смееха.

Ирина имаше весел нрав и бе изпълнена с жизнерадост. Не за първи път Урсула отбеляза с изумление, че ведрият й характер почти не се бе повлиял от необичайната й, трагична съдба на премеждия и превратности.

Княгиня Ирина Трубецкой и майка й, княгиня Натали, бяха избягали от Русия през 1917-та година, когато бе свалена династията на Романови и след като болшевиките бяха убили принц Игор Трубецкой. Тогава Ирина била на шест години, а майка й на двайсет и пет. Най-напред живели като бежанци в Литва, Полша и Силезия, после пристигнали в Берлин. В града се бяха установили преди десет години и тъкмо тогава Урсула и Зигмунд се бяха запознали с тях. Наскоро майката на Ирина се бе омъжила за овдовял пруски барон и за пръв път от двайсет и една години изгнаничество жените най-сетне имаха истински дом.

Ирина, Зигмунд и Урсула си говореха за принцеса Натали и за закъснялата й сполука в живота, когато Ирина изведнъж се разсмя.

Зигмунд я погледна, повдигна озадачено вежди и я попита:

— Какво има? Нещо смешно ли казахме?

— Не — поклати глава Ирина. — Просто ми хрумна, че след женитбата си за господин барона майка ми най-сетне се сдоби с име на почтена жена. — Тя се огледа и понижи глас. — Що се отнася до нацистите, искам да кажа. Каква нелепост, като се има предвид, че винаги е била с безукорен морал и репутация, да не говорим, че е от царско потекло и братовчедка на покойния император. — Ирина се наклони още по-близо към тях и доверително пошушна: — Между другото, Гьобелс е измислил нов епитет за нас, емигрантите. Нарича ни „международна паплач“ и то с върховно презрение.

— А, да, доктор Гьобелс… — подзе Зигмунд, но замълча.

Двама есесовски офицери с изопнати лица и студени сини очи, с късо подстригани руси коси и сковани стойки спряха точно пред тях. Те изтракаха с токове, поклониха се вдървено и заковаха очи в Ирина. И двамата й отправиха по една мигновена усмивка, а единият поздрави:

— Добър вечер, княгиньо.

— Добър вечер — отвърна Ирина любезно и дори изписа усмивка на лицето си. Ала теменужените й очи останаха студени.

Офицерите отново се поклониха любезно и се отдалечиха в крак като програмирани роботи.

— Това пък е нацистка паплач — пошепна Ирина. — Двамина от касапите на Хайдрих. Щеше ми се да ги заплюя.

Урсула нежно докосна ръката й и промълви полугласно:

— Моля те, Ирина, внимавай какво говориш. Не знаеш кой може да те чуе.

— Да, тук гъмжи от доносници — кимна Ирина. — Човек не знае кому да се довери. Гаден режим като техния не може да мине без доносници, за да просъществува.

Рената фон Тигал, която оглеждаше залата от входа, ги видя и забърза към тях. Тя винаги смайваше с вида си, но тази вечер повече от всякога в роклята си от алена коприна, открояваща гарваново черната й коса и матова кожа.

— Здравейте! — възкликна тя. — Търсих ви в съседната зала. Как сте?

Веселите й очи и широката усмивка излъчваха сърдечност.

— Много сме добре — отговори Зигмунд и за трима им. — А ти си великолепна тази вечер, мила!

— Много ти благодаря, Зиги.

Урсула хвана Рената под ръка и попита:

— А къде е Райнхард?

— В другата зала — отвърна Рената и се огледа. — Тази вечер всички са много весели.

— Естествено, всички в Берлин са щастливи — тихо подхвърли Ирина с едва доловим сарказъм. — Изпълнени са с облекчение, че Хитлер отклони войната, като подписа Мюнхенския пакт през септември с британския и с френския премиер.

— Берлинчани са заровили глави в пясъка — отсече Рената с мрачна гримаса. — Как може някой да си мисли, че този противен дребосък е предотвратил война? — Тъй като Ирина замълча, тя се обърна към Зиги. — Ти вярваш ли в това?

— Надявам се, противно на всяка логика — отвърна той.

Ирина хвърли един поглед през рамо, за да се увери, че никой не подслушва разговора им, видя, че са доста встрани от множеството и тихо отбеляза:

— Хитлер може и да е заблудил Чембърлейн и Даладие, като ги е накарал да си мислят, че и той като тях иска мир. Ала мен и майка ми не успя да заблуди, нито барона дори. Хелмут смята, че догодина той ще нападне западните демократични страни.

— Подозирам, че вторият ти баща не е далеч от истината — промърмори Рената.

— Моля се Хелмут да греши. — Гласът на Зигмунд беше също тъй мрачен като лицето му.

— Треперя при мисълта за горките чехи и словаци — поклати глава Рената. — Влизането на Хитлер в Судетската област миналия месец означава, че с тях е свършено.

— Моля ви, нека тази вечер да не говорим за политика — обади се Урсула. — Чувствам се притеснена дори и в относително сигурната обстановка в английското посолство.

— Напълно права си — съгласи се Зигмунд. — Напоследък това забавление стана опасно. — С крайчеца на окото си забеляза пристигането на семейство Фон Витинген. Тъй като искаше да сложи точка на този разговор и да намери повод да остане насаме с Ирина, каза:

— Ела, Ирина, скъпа. Да посрещнем Курт и Арабела, а по пътя ще си потърсим шампанско.

Ирина се съгласи и двамата се отдалечиха.

Когато останаха сами, Рената се обърна към Урсула.

— Добре ли се чувстваш, Урси? Доста бледа изглеждаш тази вечер.

Урсула помълча за момент, после погледна приятелката си право в очите и отговори:

— Живея с непрестанна тревога, Рен. Ужасно е мъчително. Старая се с всички сили да се контролирам, но почти през цялото време съм измъчена и потисната.

По лицето на Рената се изписа разбиране и съчувствие.

— Всички се чувстваме така, и то основателно. Ние сме в ръцете на престъпници. Няма какво да се лъжем, германското правителство е ръководено от шайка бандити.

— Говори по-тихо — пошепна Урсула. — Гестапо е навсякъде. Сигурна съм, че и тук имат шпиони.

— Да, сигурно си права — също тъй шепнешком отвърна умърлушената Рената.

Двете неволно се отдръпнаха към ъгъла.

Рената погледна отчаяно Урсула и сподави тежка въздишка.

— Защо ли изобщо дойдохме, като се знаеше, че тук ще гъмжи от гестаповци, есесовци и Бог знае какви още разбойници.

— За да бъдем заедно в приятелска атмосфера, където все още са останали цивилизовани хора и да прекараме една приятна вечер — промълви Урсула и стисна окуражително лакътя й.

— Здравейте! — прозвуча зад гърба им плътен глас. Обърнаха се, за да поздравят Арабела фон Витинген.

Висока, слаба и елегантна в зеления си костюм с дълга пола, Арабела беше руса, синеока и с кожа като праскова англичанка. Преди се бе наричала лейди Арабела Кънингам и беше сестра на граф Лангли.

Красивата й уста беше извита в лека усмивка.

— Не мога да повярвам на очите си! — възкликна тя. — Някой от сътрудниците на посланика трябва да е мръднал. Поканили са хора за чудо и приказ! Присъстват някои от най-елитните дами в Берлин, да не говорим за онези котенца, дето са се увили около нацистките офицери. — Тя се засмя. — И трите изглеждат така, сякаш са излезли от бардака на мадам Кити. — После добави: — И по-точно идат направо от леглото.

Урсула също се засмя и тихо отбеляза:

— Ти си все тъй непочтителна и брутално откровена, но ние затова те обичаме, мила Бел.

Трите жени наистина се обичаха и от осемнайсет години бяха най-близки приятелки. Те се запознаха през 1920-та година, когато бяха шестнайсетгодишни и току-що постъпили в девическия пансион край Брайтън. През двете години, които прекараха там, бяха смятани за очарователно и забележително трио — интелигентни, уверени в себе си, самостоятелни и независими, понякога дори бунтарки. Приятелството им продължи и след като напуснаха пансиона. Рената и Урсула често гостуваха на Арабела в замъка Лангли в Йоркшир, а Арабела на свой ред прескачаше до Берлин да посети дружките си. През 1923-та година двете с Рената бяха шаферки на венчавката на Урсула със Зигмунд. След церемонията Арабела бе отишла с Рената на гости в имението на годеника й, граф Райнхард фон Тигал, край горите на Ширсе, в околностите на Берлин. Тъкмо там бе срещнала принц Рудолф Курт фон Витинген и двамата се бяха обикнали. Година по-късно се ожениха и Арабела заживя в Берлин. Трите жени се сближиха повече от всякога и станаха тъй неразделни, както някога в английския пансион. Смехът им разпръсна напрежението, обзело Урсула и Рената преди пристигането на Арабела. Рената махна на един келнер.

— Да изпием по още една чаша шампанско — предложи тя на приятелките си с по-ведро лице.

— Добра идея — подкрепи я Урсула и си взе чаша. — Откога не сме се събирали на спокойствие без децата. Хайде да поседнем и побъбрим.

— Чудесно — каза Арабела, а Рената кимна.

Трите се отправиха към столовете, наредени край един от прозорците, настаниха се удобно и заговориха за незначителни неща, обзети от отчаяно желание да си създадат нормално съществуване в тия ненормални времена.

Станаха оттам чак когато съпрузите им се върнаха с Ирина, за да ги съпроводят до масата за вечеря. По-късно единодушно се съгласиха, че краткото време, което прекараха насаме, е било най-приятната част от престоя им в английското посолство.