Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (12)

12

Максим стоеше пред библиотеката и се ослушваше.

Вратата бе открехната и той надникна вътре. Точно както очакваше, баба му седеше до камината в любимото си кресло, онова, в което винаги сядаше, когато им идваше на гости. Много пъти я бе чувал да казва, че го предпочита заради правата му облегалка. Седеше втренчена в огъня, с ръце, опрени върху лъскавата сребърна топка на черния бастун, която проблясваше, осветявана от пламъка.

Той харесваше бастуна й — преди бе принадлежал на дядо му.

Дядо Вестхайм бе умрял преди две години. Спомняше си го доста добре и много му бе мъчно, че вече го няма. Когато дядо Вестхайм идваше на гости, той качваше Максим на коленете си и му разправяше приказки, а понякога го взимаше в големия си черен автомобил и Манфред, шофьорът му, ги возеше. Седяха един до друг на задната седалка и си говореха за важни неща, например за банката, където щеше да работи с татко си, когато порасне. А след разходката винаги спираха в любимата сладкарница на дядо му. Там ядеше сладолед, понякога торта, а дядо му пушеше пура и пиеше силно и сладко черно кафе, което бе забранено за Максим.

Много му се искаше дядо му да се върне. Ала умрелите хора не се връщаха. Никога. Да си умрял, означаваше да живееш в Рая с Господ. Това татко му го беше обяснил. Дядо Нойман също беше умрял. Това стана миналата година. Мама беше тъжна и много плака, а това накара и него да плаче. Обичаше дядо Нойман също толкова, колкото и дядо Вестхайм.

Внезапно се зачуди дали дядовците му се бяха срещнали в Рая, дали пушеха пури, пиеха коняк и говореха за важни световни дела, както преди, когато не бяха още умрели… Много се надяваше да е така. Не искаше да бъдат самотни в Рая. Баба Нойман също беше сред умрелите, но той не я помнеше. Смъртта й го беше заварила на една годинка, още бебе, а не вече пораснал както сега, на цели четири години, затова не я помнеше. Беше му останала само баба Вестхайм. „Трябва да я пазим“, все повтаряше майка му.

Максим се наведе и дръпна чорапчето, което се бе смъкнало до глезена.

Когато се изправи, чу шумолене на коприна и тиха въздишка. Усмихна се и зачака. После чу звука — тихо подсвирване като от птичка в Тиргартен. Изду устнички, подсвирна в отговор и отново зачака. Ответното изсвирване дойде почти веднага, той бутна с две ръце голямата двойна врата и се втурна в стаята със смях.

— Аз съм тук, бабо… Ето ме!

Тя също се засмя и когато дотича до нея, тя се наведе и обърна към него бузата си.

Той я целуна силно, после отстъпи назад и я заразглежда, като се люлееше на пети. Както обикновено, баба му бе облечена в черна рокля от коприна и дантела, носеше дълга перлена огърлица със зърна едри като грах на врата си и лъскави обици. Бялата й коса бе вдигната във висока прическа, прибрана от двете страни с кокалени гребени. Кожата й беше сбръчкана като разтегателна хартия, но имаше гладки розови скули и блестящи очи, които му напомняха кръгли сини камъчета.

Той много я обичаше.

— Не се люлей така, Максимилиан — смъмри го баба му, ала гласът й бе нежен.

— Извинявай, бабо.

Тя взе кутията, която лежеше в скута й, и му я подаде.

— Това е от леля Хеди за теб. Не можа да дойде тази вечер, но ти изпрати подарък и много целувки.

— О, благодаря ти, бабо! — викна той и грабна кутията от ръцете й. Развълнувано разкъса луксозната цветна хартия, вдигна капака и погледна вътре.

— О! — възкликна, когато видя подредените шест захарни прасенца. Бяха розови и дебелички, с малки кръгли очи и жълти зурли. Изглеждаха много вкусни. Максим се облиза.

— Направени са от любимия ти марципан — каза баба му усмихната. — Но не бива да ги ядеш преди вечеря. Иначе майка ти ще се разсърди и на двама ни.

— Няма, бабо, обещавам — каза той, като се стараеше да бъде учтиво и послушно момченце.

Захлупи отново кутията, постави я на една масичка, вдигна от пода разкъсаната хартия, смачка я на топка и я хвърли в огъня. После приближи до баба си, постави върху ръката й своята пухкава ръчичка и започна да я милва.

— Бабче, мога ли да те попитам нещо?

— Всичко, каквото пожелаеш, Максим.

Той наклони глава и сбърчи носле.

— Откъде знаеш кога да подсвирнеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Откъде знаеш, че съм отвън, пред вратата?

Устните й потрепнаха за усмивка, но тя запази сериозна физиономия и каза:

— Всъщност аз не съм сигурна, че си там, само се надявам… И по някакъв начин го чувствам…, защото те обичам.

Той кимна сериозно.

— Харесва ми нашата игра, бабо.

— На мен също.

Маргарете Вестхайм се облегна в креслото и замислено се вгледа в единствения си внук. Толкова много го обичаше, та понякога й се струваше, че сърцето й ще се пръсне от обич. Мисълта, че ще трябва да го напусне, я измъчваше непоносимо. Единственото, поради което съжаляваше, че ще умре, а това бе неизбежно и денят не бе много далеч, беше това момченце. Щеше й се много да е с него през годините, когато щеше да расте, тези прекрасни години. Беше толкова красиво дете, жизнерадостно, засмяно, невинно и палаво, а в очичките му светеше буден ум и интелигентност, учудващи за неговите години. Всяка вечер се молеше на бога Зигмунд да успее да изведе момченцето от Германия. Също като сина си и снаха си тя безумно се боеше за него. Над тази земя вилнееше чума. Тръпки побиха Маргарете и тя се запита къде ли е Господ в тази безбожна нация. Но пък какво ли можеше да стори той? Злото беше човешко изобретение, не божие.

— Боли ли те нещо, бабче?

Стресната в краткия си унес от звънливото детско гласче, Маргарете бързо насочи поглед към него.

— Не. Защо питаш, милото ми?

Защото лицето ти беше особено, като че ще се разплачеш.

— Добре съм — успокои го тя с бърза усмивка, внезапно забелязала тревогата в очичките му. Отвори черната си мънистена вечерна чанта, извади отвътре пакетче със сребриста хартия и му го подаде.

— Заповядай, Максим, това са петъчните ти джобни пари.

— О, бабо, благодаря ти, много благодаря.

Той разгъна сребристата хартия и погледна с блеснали очи монетите в ръката си. Четири марки. Миналата година получаваше три. Догодина щеше да му дава пет. Тя му го бе казала. Една марка за всяка негова година. Той коленичи по-близо до нея, целуна я по бузата и с щастливо лице пъхна монетите в джоба си, запленен от звънтенето им.

Вратата се отвори. Максим се обърна и видя, че на прага стои баща му. Веднага се завтече към него и завика:

— Папа!

Баща му го хвана, подхвърли го нагоре, целуна го и го понесе на ръце.

— Добър вечер, майко — каза Зигмунд.

— Добър вечер, Зиги — отговори тя и ясните й сини очи, толкова подобни на неговите, засияха, щом го зърна. Той беше най-малкият й син, третият подред. Двамата му по-големи братя бяха покойници от двайсет години, убити съвсем млади в окопите през войната. Двама сина беше жертвала за Отечеството.

Зигмунд остави Максим на канапето и отиде да я целуне.

— Разбрах от Урсула, че Хеди няма да дойде тази вечер — каза той. — Не се чувствала добре. Надявам се, че не е нищо сериозно?

— Настинка, Зиги, нищо повече — въздъхна тя. — Напоследък на Хеди все й има нещо. Струва ми се, че й е нужно да живее в по-топъл климат.

— Нима не е нужно на всички ни? — отрони Зиги и продължи: — Тя не изглежда добре, откакто развали годежа си с Паул.

— Така е — съгласи се Вестхайм и се загледа в огъня.

Като наблюдаваше бабчето, Максим си помисли, че изглежда нещастна. Защо ли? Премести очи към баща си, неговият прекрасен татко, и му се усмихна с обожание.

Зигмунд отправи усмивка към малкото ведро личице и каза:

— Помниш ли какво ти говорих миналия петък вечер за достойнствата, които искам да притежаваш като голямо момче и по-късно като мъж?

— Да, папа. Ти ми каза, че един джентълмен никога не лъже.

— Точно така, Максим, но сега се боя, че трябва да коригирам това твърдение.

— О… — Максим изглеждаше озадачен. Не беше сигурен какво означава думата „коригирам“, но не му се щеше да признае, затова си замълча.

— Предполагам, че не знаеш какво означава думата „коригирам“, нали? — рече Зигмунд, сякаш прочел мислите му.

— Не знам.

Зигмунд нежно хвана ръката на детето.

— И аз така мислех. Означава „променям“ или „поправям“. И аз искам да се поправя в това, което ти казах миналата седмица. Смятам, че е напълно допустимо един джентълмен да изрече лъжа, ако е въпрос на живот и смърт… ако трябва да спаси живота си. Или живота на други хора, разбира се.

Максим кимна.

— Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— Много добре, Максим. Ти си умно момче. Бързо схващаш. А сега искам да ти кажа и друго: истинският мъж трябва да притежава кураж, чувство за чест и благородство. Искам да го помниш, когато пораснеш.

— Да, папа, ще помня.

— Братята на баща ти, Хайнрих и Петер, имаха куража — обади се баба му. — Бяха много храбри… Отидоха без страх да се бият за страната си в Световната война. Ето това е куражът.

— Умрелите ми чичовци… Те са били смели — изрече Максим.

— Да, така е — потвърди баба му. — А и двамата ти дядовци бяха мъже на честта, защото никога не са извършили жестокост, злина или несправедливост…

— Хайде всички на вечеря — повика ги Урсула от прага. — Марта чака да сервира.

— Веднага, мила — каза Зигмунд и се изправи. — Хайде, Максим, тичай при майка си. Ние също идваме. — Той вдигна момченцето от канапето, после бръкна в джоба си и извади листче хартия. — Ето, вземи. Написах ти новите думи, както и значенията им.

Максим го взе и го постави в джобчето си. Пазеше всички листчета, които баща му беше дал през последните няколко седмици.

— Благодаря, папа. Ще запомня каквото ми каза.

Зигмунд погледна с обич момчето, трогнат от неговата красота и жив ум. То бе наистина изключително дете. Погали го по русата главица, после помогна на майка си да стане от креслото и бавно я поведе към вратата.

Максим изтича към прага, където го чакаше майка му. Тя го хвана за ръка, двамата пресякоха внушителното мраморно фоайе и влязоха в трапезарията.

— Какво си говорихте с татко ти тази вечер, миличък?

— Той ми каза, че като порасна, трябва да бъда смел, честен и благороден мъж.

Урсула промълви тихо:

— Ако станеш такъв, ще бъдеш точно като баща си.

 

 

Затворил плътно клепачи, Максим слушаше как майка му изпълнява ритуала по благословяване на свещите на Сабат.

— Благословен бъди, о Боже всемогъщи, ти и твоите заповеди…

Изговаряше бавно словата с ясния си, чист глас, който той толкова обичаше да слуша, а най-вече, когато говореше на иврит. В нейните уста думите звучаха като музика.

— Амин — присъедини се той към големите, когато тя свърши. После отвори очи.

Всички седнаха около голямата маса, застлана със снежнобяла покривка, със сребърен свещник в средата, чиито кристални шапчици искряха от пламъчетата на свещите. Татко му седеше начело, майка му на другия край с лице към него, а той и Теодора бяха един до друг срещу баща му.

Сега беше ред на баща му да изпълни ритуала.

Той благослови червеното вино в сребърната чашка, после двата обредни хляба с плетенички в сребърното панерче, покрити с бродирана ленена салфетка.

Щом благословиите приключиха, баща му повдигна салфетката, церемониално разчупи хляба и подаде на всички по едно парче. Най-сетне на Марта бе разрешено да сервира храната, която госпожа Мюлер бе приготвяла цял следобед в голямата кухня. В петък винаги Марта сервираше вечерята, защото това бе почивният ден на Валтер и той отиваше да посети дъщеря си и внуците си. Максим знаеше много неща за внуците на иконома. Валтер му бе разправял за тях в дните, когато печаха сладкиши и когато момченцето винаги гледаше да се промъкне в кухнята. Валтер го настаняваше до масата, слагаше пред него парче желирана торта и чаша мляко, разправяше му разни истории, а когато никой не ги гледаше, му даваше допълнително парче от тортата. Само че госпожа Мюлер винаги забелязваше.

— Разглезваш детето — мъмреше тя Валтер, но той за щастие не й обръщаше никакво внимание. Валтер и Максим бяха много добри приятели.

Максим се облегна на стола и зачака.

Всичко се развиваше според очакванията му, защото петъчните вечери протичаха по един и същи начин, откакто се помнеше. „Ритуалите на Сабат са важни за нас и трябва да бъдат съблюдавани“, често казваше майка му. А той харесваше ритуалите и винаги ги очакваше с нетърпение. За него те бяха особено празнични.

Петъчната вечер му бе любимата вечер. С Теди им разрешаваха да се хранят в голямата трапезария, вместо сами в детската стая. Радваше се, че е с мама, татко, Теди и баба — най-обичните му хора на света. Можеше да стои буден до късно, да не говорим, че се сервираха любимите му ястия. Гореща пилешка супа, после печено пиле — златисто и хрупкаво, сочно и крехко, риба или говеждо задушено, а за десерт малки палачинки от картофено брашно, полети с ябълков мус, или щрудел, който се топеше в устата.

Да, петъчната вечер беше най-хубавата. Слагаше началото на празник. В събота и неделя баща му не ходеше в банката, двамата вършеха разни приятни неща и прекарваха чудесно. Петъчната вечер бе така вълнуваща. Само че тази вечер като че никой не бе в особено празнично настроение. Майка му беше много мълчалива. От известно време бе все такава и той не можеше да разбере защо. Онзи ден бе попитал Теди, но тя не му даде отговор, който да го задоволи. Каза, че майка му си имала грижи, и колкото и да й досажда, не изкопчи нищо повече от нея.

Мама бе престанала да се смее, а красивото й лице беше тъжно, също както по времето, когато почина дядо Нойман. Отначало Максим си мислеше, че му е сърдита, но Теди го увери, че не е така, а той вярваше на Теди. Тя винаги му казваше истината. Пък и не си спомняше да е бил непослушен. Напротив, напоследък беше истинско ангелче, така твърдеше Теди.

Във въздуха се носеше апетитният аромат на вкусна пилешка супа. Максим сбърчи носле и устата му се изпълни със слюнка, когато Марта постави пред него пълната чиния, от която се вдигаше пара.

— Много благодаря, Марта — каза той и взе сребърната лъжица. Потопи я в бистрата златиста течност и загреба парченце морков и фиде. Приказна супа. Всеки ден можеше да я яде и нямаше да му омръзне.

Баща му и баба му неспирно говореха ту за едно, ту за друго, а майка му от време на време казваше по нещо, но той и Теди бяха мълчаливи и кротки както винаги и не се обаждаха, освен ако не ги питаха.

След като приключиха със супата, Герда прибра празните чинии, а Марта се зададе от кухнята със сребърен поднос в ръце, върху който се мъдреше огромен сом.

Максим се надигна и източи врат, за да го види по-добре. Марта показа рибата на майка му, а тя кимна и каза:

— Отлична е Марта. Предай поздравленията ми на госпожа Мюлер. Бъди любезна да я сервираш.

 

 

— Струва ми се, че за теб ще бъде полезно да промениш обстановката и сигурно ще ти е приятно да гостуваш за няколко дни на Рената в замъка — обърна се Зигмунд към Урсула, когато бе сервиран десертът. — Не се съмнявам, че Максим и Теди също ще бъдат доволни.

Когато чу да споменават името му, Максим се изправи на стола и с интерес загледа ту баща си, ту майка си. Тъмните му очички светнаха и преди да е успял да се въздържи, възкликна:

— О, да, мути, моля те, нека отидем!

Урсула му отправи нежна усмивка.

— Значи ти се иска, сърчице мое?

— О, да, много ми се иска, а и на Теди също. Нали, Теди? — И той хвърли на Теодора умолителен поглед.

— Вярвам, че на Максим ще му се отрази благоприятно промяната на въздуха — каза Теди.

Зигмунд се усмихна. Доволен бе, че е спечелил съюзници в лицето на Максим и Теди. Беше уверен, че Урсула ще се възпротиви и че няма да поиска да замине, макар че по негово мнение тъкмо тя имаше най-голяма нужда да се откъсне от Берлин и напрежението. Но сега вярваше, че ентусиазмът на Максим ще я склони да приеме.

Точно както бе предположил, Урсула кимна в знак на съгласие.

— Добре, Максим, ще заминем в средата на идната седмица, да кажем в сряда. — После премести поглед към Зигмунд и добави: — Но само ако обещаеш да дойдеш и ти в петък, Зиги.

— Обещавам — без колебание отвърна Зигмунд. — Разбрах от Райнхард, че Рената ще покани Арабела и децата, ако си съгласна да отидеш, така че Максим ще си има компания.

— Това е добре — съгласи се Урсула. Мисълта за пътуването до Марк Бранденбург, където щеше да е с двете си най-добри приятелки, я развесели и внезапно й олекна на душата. Обърна се към Максим с любяща усмивка.

— Там вали сняг и ще можеш да си играеш с другите деца. Ще се возим с шейни, а може дори да се пързаляме с кънки по езерото.

Максим кимна развълнувано. Тази приятна перспектива го изпълни с радост.

— Ще ти направя един голям снежен човек, мути. И за теб един, Теди.

Майка му се усмихна, а Теди благодари. Щастието му бе пълно. Още повече че в десертната чинийка пред него имаше парче от любимия хрупкав щрудел. Тази петъчна вечер надминаваше всички други по празничност. Щяха да отидат на гости в големия стар замък, където винаги прекарваше много весело с Гретхен, Диана и Кристиан. Но най-важното от всичко бе, че майка му отново се усмихваше.