Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (40)

40

Анастасия го видя преди той да я забележи. Стоеше с гръб към нея, но в един момент леко се извърна. Тогава тя видя лицето му и сърцето й подскочи. Нямаше нужда да се взира дълго, за да познае младия мъж, който вчера в книжарницата я загледа така пронизващо.

Фактът, че и той беше сред гостите на тържеството в чест на годежа на Ивет с Филип Арно, беше достатъчно изненадващ, но това, че успя да го види сред тълпата от около двеста души, и то още в началото на вечерта, беше наистина изумително. Още по-странно беше, че в момента той разговаряше не с друг, а с майка й. Всъщност разговаряше главно русият младеж, който го придружаваше, а той стоеше до тях и учтиво слушаше. Приятелят му и майка й явно се познаваха доста добре, ако се съдеше по оживения разговор.

Анастасия се поотдръпна встрани, покрай дансинга. Озова се до огромна саксия с орхидеи — едно от множеството екзотични растения, с които беше украсена градината на семейство Мийне.

Тя застана зад растението и полускрита продължи да наблюдава майка си и двамата млади мъже.

 

 

Беше пристигнала с родителите си преди половин час и след като се ръкуваха с домакините и поздравиха младата двойка, побъбриха няколко минути помежду си, като пиеха от поднесеното им шампанско и с възхищение разгледаха красивата къща, разположена в квартал „Ньойи-сюр-Сен“, близо до Булонската гора, и елегантно облечените гости. Мъжете бяха във фракове, жените с дълги рокли и скъпи бижута. Обществото беше много шикозно — елитът на висшите парижки кръгове, хора от филмовия свят и от международните светски кръгове.

След малко тримата Деревенко се разделиха. Александър Деревенко мерна няколко стари приятели от филмовия бизнес и отиде да пийне с тях на бара. Марго се промъкна край дансинга към приятелките си Лукреция и София. Анастасия започна безцелно да се разхожда, като се оглеждаше за някой от своите познати. За изненада не успя да види почти никого, нито едно от момичетата, при които би отишла с удоволствие. Почувства се малко изоставена, още повече че Ивет се беше вкопчила в ръката на годеника си Филип. И без това всички гледаха към тях двамата. Изобщо младите хора бяха твърде малко и Анастасия започна да се пита дали това няма да се окаже скучно събиране на възрастни. Семейство Мийне бяха поканили главно свои връстници, а не приятели на дъщеря си. Често при подобни поводи ставаше тъкмо така.

Точно в този миг го видя. Веднага си каза — това е съдба! Било е писано да се срещнем отново. Знаех си, още снощи, знаех си, че ще го видя пак.

От вчера следобед мислите й бяха обсебени от този млад мъж. Щом пристигна у дома, тя съжали, че избяга толкова бързо от малката книжарница на мосю Арсел. Но тъмнокосият красив млад мъж излъчваше такава самоувереност и сериозност, пък и я прониза с тъмните си очи така дълбоко, че тя едва ли не се уплаши. Изгуби дар слово. Почувства се неловко, смутена като ученичка. Нямаше никакъв опит с мъжете. Затова избяга и се метна на първото появило се такси.

Но по-късно, когато се обличаше за вечерята с холивудските колеги на баща си, реши да се облече така, че да изглежда по-голяма. „Трябва да се тренирам“, промърмори и вдигна косата си нагоре. После си сложи бледорозово червило и избра по-дамски тоалет — черен копринен костюм и високи черни обувки.

Когато слезе при родителите си и гостите, които пиеха коктейли в градината, баща й я изгледа изненадано. Каза, че изглежда много шик — никога не й го беше казвал по-рано. Майка й само кимна в знак на одобрение. По-късно, по време на вечерята в „Ла Тур д’Аржан“, забеляза, че много хора поглеждат към нея с възхищение. Това й достави огромно удоволствие.

Всъщност миналата вечер тя опипваше почвата. Искаше да се подготви, да е готова за мига, когато ще го срещне отново. Беше напълно сигурна, че пътищата им пак ще се пресекат, въпросът беше кога.

Това е истинско предопределение, мислеше си Анастасия, докато се взираше в красивия му профил. Зачуди се какво да направи. Можеше да се приближи до тях още сега, докато майка й говореше с русия, така че да я представи и на двамата.

Докато се колебаеше, видя, че майка й кимва грациозно и тръгва към друга група познати.

Веднага, заповяда си тя, тръгвай веднага! Иди при него, преди да е станало късно и да е изчезнал в тълпата.

Като мина по края на дансинга, където вече се носеха няколко танцуващи двойки, тя пресече градината и застана точно зад него.

Беше добре сложен и доста висок, по-висок, отколкото й се стори в началото. Поне шест фута.

— Добър вечер — каза тя.

Той се извърна бързо, също и приятелят му. И двамата се вторачиха в нея. Тя видя как той пое дълбоко въздух, стъписано, сякаш не вярваше на очите си, и как върху лицето му се изписа радост.

— Но това сте вие! — възкликна той.

— Здравейте.

Той веднага протегна ръка.

— Казвам се Максимилиан Уест. Бързо ми кажете името си, преди отново да сте избягали.

Тя се ръкува с него.

— Анастасия Александровна Деревенко — представи се тя.

— Какво прекрасно име. Здравейте, Анастасия. — Той се обърна към приятеля си. — Алан, това е Анастасия. Младата дама, която срещнах в книжарницата на Арсел.

— Така и предположих — отвърна Хлапето. — Не мога да ви опиша колко се радвам да ви видя, Анастасия. Вероятно преди миг говорех не с друг, а с майка ви. Вие сигурно сте дъщеря на госпожа Деревенко, нали?

Анастасия кимна.

— Срещали ли сме се?

Алан се засмя.

— Родителите ми имат вила в Кан и са приятели на семейство Мийне. Да, мисля, че веднъж сме се срещали. Но доста отдавна. Трябва да сте били на около дванайсет, така ми се струва. — След тези думи той припряно добави: — Моля ви и двамата да ме извините. Току-що зърнах една своя позната — Камилия Галанд, актрисата. Мисля да отида да си поговоря с нея. Сама е и изглежда малко унила. Ще се видим по-късно, нали?

— Мислех, че никога повече няма да ви видя — каза Максим, след като Алан се отдалечи. Все още държеше ръката й в своята. — Страхувах се, че съм ви загубил и никога няма да ви намеря.

— А аз бях сигурна, че отново ще се срещнем — отвърна тя искрено.

— Наистина ли? — изненада се той.

— О, да, бях съвсем сигурна.

— Но от къде на къде? Искам да кажа, защо бяхте толкова сигурна?

— Това е предопределение.

Той не отговори, само я загледа напрегнато.

— Нима искаш да ми кажеш, че аз съм предопределен за теб, Анастасия?

— Да. И аз за теб.

— Моля се на всички богове да е така.

Полуусмихната, тя го загледа замечтано. Вчера не беше успяла да забележи колко е красив — мъжествено лице с решителен израз, блестящи тъмни очи, правилен нос и широки, плътни, чувствени устни, които й се сториха прекрасни. Беше лице на добър, щедър човек, който никога не би постъпил подло. Тя интуитивно долавяше това в очите, в устата, в цялото му изражение. Тъмнокестенявата му коса беше леко вълниста, сресана назад, откриваше високо чело. Анастасия веднага отбеляза, че е облечен безукорно. Вечерното сако явно беше дело на най-добрия шивач в „Савил Роу“, а копчетата на муселиновата риза бяха малки сапфири, обковани в злато — скъпи, но дискретни, също като изящния златен часовник на ръката му. Това, че беше така изискано облечен, й достави огромно удоволствие. Обичаше, когато мъжете са елегантни, вероятно защото дрехите на баща й винаги бяха безупречни.

Максим се взираше в лицето, което го беше преследвало през последното денонощие като видение. Невероятно красиво лице, одухотворено и някак загадъчно, както бе забелязал предишния ден. Ангелско лице, каза си той. Тя е като ангел от картина на Ботичели. Очите и бяха толкова красиви, че човек не можеше да откъсне поглед от тях — сини и така искрящи, че изглеждаха прозрачни. Приличаха на очите на майка му.

Максим с учудване забеляза, че тази вечер момичето изглеждаше някак пораснало. Може би заради прическата — косата й беше завита на плитка високо на главата. Също и заради бледорозовото червило и черния туш върху гъстите светли ресници. Вчера не беше гримирана. Естествената й красота се подчертаваше от изисканата копринена рокля и дискретните бижута с инкрустирани опали и диаманти.

Той заговори пръв.

— С какво се занимаваш, Анастасия?

— Уча. По-точно учех — до началото на лятото, когато взех бакалавърската си степен. От есента ще бъда студентка в Сорбоната.

— На колко години си?

— Осемнайсет. А ти, Максимилиан?

— Двайсет и пет. Казвай ми Максим.

— Добре, Максим. А ти с какво се занимаваш?

— С финанси.

Тя се разсмя.

— На двайсет и пет години?

— Естествено — усмихна се той. — Аз съм много умен.

— Да, сигурна съм в това. — Тя отново се засмя. — Хайде да потанцуваме. Обичам тази песен.

— Как се казва?

— „Je Vous Aime Beaucoup“.

— Съвсем подходяща за случая. Хайде да танцуваме.

И като продължи да държи ръката й в своята, обгърна раменете й и я поведе към дансинга. Когато стигнаха, я прегърна. За миг я задържа така, близо до себе си, съвсем неподвижно, и тя усети, че и неговото сърце, както нейното, бие лудешки.

— Чудесна песен — каза той.

— Написа я една приятелка на баща ми — Ана Сосенко. Тя също се занимава с шоубизнес.

— Значи ли това, че баща ти е в този бизнес?

— Да. Той е филмов продуцент.

Унесени в ритъма на мелодията, двамата се носеха в пълен синхрон. Максим плъзна ръка по гърба й и я притисна до себе си. Анастасия също се долепи до него. Танцуваха мълчаливо, с допрени лица. Тя си каза, че би искала песента никога да не свършва. Той си помисли същото.

Максим я задържа и за следващите няколко танца, сякаш не искаше да я освободи от прегръдките си. Накрая прошепна:

— Анастасия, хайде да седнем и да си поговорим.

Имаха да си казват толкова много.