Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (56)

56

Максим събра сили и пъхна ключа във вратата на апартамента на Пето авеню. Имаше страшно много работа и точно тази вечер никак не му се занимаваше с Адриана. Но се налагаше.

Очевидно Адриана бе чула отварянето на вратата, защото още преди да си съблече шлифера, тя се завтече да го посрещне.

— Ето те и теб, ангел мой! — поздрави го тя. При всяко нейно движение дългата й ефирна виолетово златиста рокля се диплеше на талази.

— Здравей, Адриана — спокойно отвърна Максим и остави куфарчето си на малкото канапе в стил Луи XV в антрето.

Тя обви с ръце шията му и го целуна звучно по устата. Това го накара да потръпне. Той съблече шлифера си, закачи го в гардероба и отново взе куфарчето.

— Сложила съм шампанско да се изстудява — прошепна Адриана с кадифен глас и като го хвана под ръка тръгна с него през огромния коридор. — Приготвила съм студена вечеря. Да отворим шампанското и да пийнем по чашка преди вечеря. Какво ще кажеш, скъпи?

— Не сега, Адриана. Ще взема един душ, ще се преоблека и може би след това ще пийна нещо. Ще се видим след малко. — Максим се отправи към спалнята си.

— Ще бъда в библиотеката, ангел мой! — Той изчезна в стаята си и недвусмислено й затвори вратата под носа. Адриана се намръщи и се опита да прецени обстановката. Слава богу, той не беше в чак толкова лошо настроение както през последните няколко седмици след завръщането си от Европа. Може да не беше в добро настроение, но със сигурност не бе и в лошо. Нещо средно, помисли си тя, настроен на средна вълна. Тя се усмихна, сигурна, че ще успее да му влезе под кожата тази вечер. Малко нежност и внимание, успокоителни думи, шампанско и черен хайвер, лека музика, няколко мили целувки. Набързо щеше да го убеди в необходимостта от ново обзавеждане, беше сигурна. А по-късно, след като се отпусне, щеше на всяка цена да го вкара в леглото.

 

 

Максим се съблече, влезе в банята и пусна душа. Протегна ръце нагоре под горещата струя, завъртя се и направи няколко кръгови движения с глава, за да се опита да се освободи от напрежението. То се бе трупало през целия безкраен ден в офиса. Припомни си последния разговор с Грейм Лонгдън точно преди да си тръгне тази вечер. Тя се бе съгласила, че трябва да се откажат от настоящата сделка, въпреки че Питър Хайлброн бе против всякакви прибързани ходове за момента. „Нека почакаме“, беше казал Питър като го изпращаше до асансьора преди по-малко от час. Максим бе обещал, че ще изчака до сутринта. Онова, от което се нуждаеше, след като се изкъпе, бе пълна почивка. Не беше сигурен, че Адриана, която напоследък много го дразнеше, можеше да му я предложи. Но на всяка цена трябваше да се откъсне от тази сделка за известно време и да я избие от главата си за няколко часа. Имаше желание да пийне нещо, да погледа малко телевизия и да изкара един здрав сън. Бе задължително да бъде свеж на сутринта, когато трябва да вземе окончателно решение за сделката. Бяха на път да приемат не особено изгодна оферта за купуването на голямата американска корпорация „Палмира-Кетелсън“, но той се чудеше дали наистина иска да го направи.

Максим посегна към сапуна и под душа се разнесе аромата на люляк. Адриана е наистина невъзможна, помисли той. Трябваше да признае, че понякога бе доста недодялана, чак го учудваше. И все пак бе една от най-забележителните жени, които някога бе виждал. Не можеше да отрече нейната смугла, екзотична красота.

Тя го плени още в мига, в който я видя в Монте Карло, и не можа да свали очи от нея. Нейното интересно, чувствено лице, идеалното й тяло, стройните крака и силното й сексуално излъчване го развълнуваха невероятно много. Лятото преди година и половина той бе лесна плячка. За първи път след смъртта на Камилия бе готов да се забърка в някоя авантюра, да легне с жена и изцяло да се забрави в нея. Точно това направи с Адриана. По време на шестседмичната им любовна връзка преди да се оженят, не излязоха от апартамента в хотел „Карлтън“ в Кан цели три дни и три нощи, неспособни да се наситят един на друг.

Адриана несъмнено бе нова страница от живота му — толкова бе различна от останалите жени, които бе познавал и обичал. Винаги бе харесвал изисканите миловидни блондинки, а тя бе мургава сирена с тъмни бадемови очи и екзотичен вид. Различаваше се и по много други неща. Адриана притежаваше остро чувство за хумор, стигащо до цинизъм, което отначало го забавляваше, но после започна да го дразни. Много скоро Максим откри и други също толкова смайващи черти. Тя бе своеволна и упорита като магаре, нагла и язвителна. Нещо повече — усетът й към бизнеса и нейните познания в областта на финансите вече не го привличаха както в началото. Под блясъка на източната й красота се криеше нещо подозрително мъжко.

Мъжко, повтори наум той. Подобно определение за Адриана бе необичайно и въпреки това вярно. Мисълта го шокира. Защо вече не можеше да се възбуди в нейно присъствие? Дали не го отблъскваше именно нейното мъжко излъчване? Неудържимото му влечение към нея бързо се изпари. Шест месеца след сватбата в Париж бракът им вече бе приключил, поне що се отнасяше до него. Решението му да я вземе за жена бе голяма грешка от негова страна. Трябваше да предвиди, че изгарящото го желание да легне с нея и подклажданата от самата Адриана страст щяха бързо да изтлеят. Точно така и стана.

Импотентността му бе голям шок за него и в началото се бе притеснил. Дори му мина през ума, че почва да губи мъжките си сили и реши да отиде на лекар. Но след като прекара една нощ със своя отдавнашна позната, Максим с голямо облекчение се увери, че няма никакви проблеми. Всичко бе добре, когато бе с блондинка. Вината явно не бе у него, а у Адриана.

Самочувствието му се бе възвърнало. Всички механизми в тялото му работеха като часовник. Максим се усмихна. Един мъж никога не може да получи ерекция, ако не го иска с ума и с тялото си. Повечето мъже са с много по-крехка психика от жените и затова двата пола са толкова различни. На мъжа му трябва да изпитва поне малко желание, за да се възбуди и да осъществи полов акт. Но една жена може да се люби и без да има желание. Трябва само да лежи и да чака мъжът да свърши работата. Ако той не успее, тя обвинява него, а не себе си. Поне в повечето случаи.

Поради невъзможността да се възбуди от Адриана, Максим избягваше всякакви сексуални контакти с нея. Това се оказа доста трудно, тъй като тя бе много пламенна и постоянно го преследваше. Засега все някак успяваше да се измъкне. В повечето случаи.

Преди година бе решил да обяви намерението си за развод, но се отказа. И още не го бе сторил. Постоянно пътуваше и рядко се спираше в Ню Йорк, така че му бе по-удобно за момента да си остане женен, поне по документи. Съпругата бе идеално прикритие и защита срещу други хищни жени. Освен това той бе прекалено погълнат от работата си, за да се поддава на емоционални вълнения.

Щеше да изчака и да се занимае с Адриана по-късно.

 

 

Облечен в тъмносиви вълнени панталони, черно поло и черно сако от кашмир, Максим излезе от спалнята си, прекоси коридора и влезе в библиотеката.

Адриана не бе в стаята.

Разнасяше се лека музика. Бутилка „Дом Периньон“ стоеше в кофичка с лед на малкия шкаф. Ниската масичка пред камината със запален огън бе подредена за вечеря. Без съмнение Адриана бе в кухнята и слагаше върху таблата хайвер, резенчета лимон и препечени филийки. Правеше го редовно, когато готвачът го нямаше.

Максим отиде до шкафа и си наля чаша шампанско. С удоволствие отпи голяма глътка. Примигна на слабата светлина и тъй като му се стори, че в стаята е прекалено тъмно, отиде до прозореца и светна лампата. Ключът бе точно до бюрото и жълтият бележник привлече вниманието му. Веднага позна почерка на Адриана. Името Валънтайн Лабък веднага му се наби в очи. Лабък бе най-скъпият дизайнер в целия свят. Максим се наведе и започна да чете дългия списък, който Адриана бе направила.

В този миг тя се върна от кухнята с табла в ръка. Спря на вратата като попарена и се прокле на ум, че е толкова глупава да остави бележника си на бюрото. Обхвана я смущение, което бързо премина в тревога, когато Максим вдигна очи и гневно я погледна. Лицето му излъчваше такава силна омраза, че тя се уплаши.

Очите на Максим горяха. Разярен, той размаха бележника в лицето й.

— Какво е това? Готвиш се да префасонираш къщата, а? — Погледът му бе унищожителен.

— Не, не, нищо подобно. Аз просто…

— Просто какво? — прогърмя гласът му и без да й даде време да се опомни, той продължи настървено: — Не ти разрешавам да правиш каквито и да било промени в този апартамент! Той е прекрасен, подреден с вкус и на мен ми харесва! Да не си пипнала или сменила нещо, ясно ли е!

— Няма нужда да викаш. Исках само да направя промяна в кабинета ти. Като подарък за рождения ти ден — скалъпи тя набързо. Пристъпи неуверено и остави таблата на масичката. Приближи се до бюрото и като се усмихна подкупващо добави: — Трябва да признаеш, Максим, че кабинетът ти е заприличал на вехтошарски магазин.

— И какво от това! Изобщо не ме интересува. А това за рождения ми ден е долна лъжа! Ето тук — и той отново размаха бележника пред лицето й — си описала всяка стая. Не съм толкова глупав. Тъща ми е декоратор и…

— Бившата! — избухна тя и го погледна смразяващо. Той се направи, че не я е чул, и продължи с равен тон:

— И покрай нея познавам Лабък, чието седалище е в Париж. Той не би си мръднал и малкия пръст заради една стая. Лабък декорира само цели апартаменти! — Максим хвърли бележника на бюрото пренебрежително. — Не ти е дошъл умът в главата. Вече ти казах, няма да позволя да превърнеш този апартамент в скъпо подобие на някой лъскав, натруфен, безвкусен хотел в Маями и то с помощта на прехваления, ненадминат и некадърен Лабък! Не се учудвам, че си се спряла на такъв бездарник, лишен от всякакъв вкус като него.

— Той е супер! А ти за кой, по дяволите, се мислиш? Изведнъж взе много да разбираш от дизайн! — гласът й стана писклив от яд. — Големият експерт! Достатъчно е само човек да погледне тази студена, неугледна, овехтяла дупка, този мавзолей, за да разбере, че понятие нямаш от дизайн.

Максим не благоволи да й отговори, а само я гледаше гневно.

Адриана не можеше да се владее. Треперейки от ярост и безпомощност, тя изсъска:

— Всичко е прекалено френско. Липсва му всякакъв стил.

Той примигна и за миг застина в недоумение, после отметна глава и се изсмя:

— Французите са измислили стила, глупачке!

— Не ме интересува! Аз ще направя промени в апартамента — кресна Адриана и се изпъна в целия си ръст, озлобена от неговото високомерно държане и чувството му за превъзходство.

Той се приближи, погледна я с присвити очи и бавно, с леден тон промълви:

— Ако толкова ти се иска да обзавеждаш апартамент с помощта на прехваления мистър Лабък, можеш да си потърсиш свое собствено жилище. Още утре. Няма да докосваш моя апартамент. Никога! Ако трябва да се обновява, ще повикам тъща си от Париж и двете с Анастасия ще се заемат с това.

— Мръсник! — изписка тя. Кръвта се бе отдръпнала от лицето й. — Няма да позволя постоянно да ми навираш в очите бившата си съпруга.

— И какво ще направиш? — Максим погълна шампанското си, остави чашата на масата и излезе.

Тя изтича след него в коридора и го видя как отвори гардероба, взе шлифера си и го метна през ръка.

— Къде отиваш? — извика Адриана.

— Излизам.

— Къде?

— Ще се разходя. Имам нужда от чист въздух.

— Щял да се разхожда! Не ти вярвам. Познавам те добре, Максим. Знам те какъв похотливец си! Напоследък изобщо не спиш с мен, значи спиш с друга жена. Не може да нямаш някое тайно местенце, където да отидеш. При някоя руса уличница, например.

— Градът е пълен с уличници, Адриана. Руси, тъмни, червенокоси. Има ги всякакъв цвят, размер и форми. — Той излезе и затръшна вратата след себе си.

Успокои се почти веднага след като стъпи на улицата. Тръгна с бавна крачка по Пето авеню, ядосан повече на себе си, че беше избухнал. Гневът бе излишно изразходване на ценна енергия. Силите му бяха нужни за по-важни дела. По устните му заигра насмешлива усмивка. Времето, размишляваше той, е стока, която не мога да си позволя да разхищавам. Не прекарах достатъчно време с Адриана, за да я опозная по-добре. Който се жени бързо, дълго се разкайва, припомни си Максим думите на Теди след венчавката. Дълбоко в себе си той знаеше, че тя не одобрява Адриана. Но скъпата Теди го обичаше и уважаваше прекалено много, за да му се меси в живота и да му казва какво да прави. Кукувица ми е изпила ума, помисли той унило. Изобщо не трябваше да се женя за Адриана Смит Такър Маклин. Ще се отърва от нея веднага след като реша останалите си проблеми.

Мисълта му, винаги остра като бръснач, се насочи към офертата за „Палмира-Кетелсън“ — огромна компания за козметични продукти и една от основните американски корпорации с международно участие. От известно време купуваше нейни акции и вече притежаваше дванайсет процента от компанията. Наскоро бе уведомил изпълнителния й директор, че е готов да закупи толкова акции, колкото са необходими, за да завладее компанията. Предложението бе отхвърлено. Управата бе изпаднала в паника. Задаваше се голяма битка. Но Максим не искаше да действа по този начин, въпреки настояването на Питър Хайлброн. Той го насърчаваше да продължи, предричаше му, че ще успее и ще удържи грандиозна победа.

Максим вдигна яката на шлифера, пъхна ръце в джобовете и продължи да върви, изцяло погълнат от мислите си. Тази способност да се концентрира бе едно от най-опасните му качества и част от неговия гений.

Той прекоси Седемдесет и седма улица и продължи по Пето. В този миг решението изплува в главата му. Ще се откаже. Утре сутринта ще позвъни на президента на „Палмира“ и ще оттегли офертата, като предложи да им продаде обратно техните акции. Бе инвестирал около петстотин милиона долара. Сигурно ще реализира голяма печалба, вероятно около деветдесет милиона, и ще го обвинят в нечестна игра. Голяма работа. Трябваше да се освободи от акциите. Компанията не му трябваше. Питър ще бъде разочарован, но това си е негова работа. Грейм ще си отдъхне с облекчение. Тя го подкрепяше, разбираше нежеланието му да инвестира в Щатите в този момент.

Странно защо икономиката в тази страна му създаваше чувството за несигурност. Беше му писнало от рискови сделки и облигации. В крайна сметка щеше да се окаже, че рисковите облигации са хартийки без никаква стойност. „Уест Интернешънъл“ беше стабилна компания, „Аландейл Груп“ също. И двата големи конгломерата бяха печеливши, изцяло без загуби. Не желаеше да се разраства повече.

Максим се замисли за личните си инвестиции на американския борсов пазар. Притежаваше стотици милиони долара, вложени в акции на други компании. Още утре ще започне да се освобождава от тях. Бавно и внимателно. Не искаше да предизвика паника на Уолстрийт. Ще продаде акциите си в период от няколко месеца и до август или най-късно до септември ще освободи капиталите си. Имаше силното усещане, че към есента или зимата икономиката на Щатите ще изпадне в криза. Не знаеше на какво се основават съмненията му, защото никога не разбираше как се появяват неговите предчувствия. Вроден инстинкт, може би. Неговият инстинкт му подсказваше да продава. Не искаше да бъде хванат на тясно, ако стоковата борса, не дай боже, се разклати.

Неочаквано почувства лекота и тежестта в гърдите му изчезна. Това не го учуди. Обикновено чувстваше вълна от облекчение винаги когато вземеше окончателно решение по бизнес проблеми, които го бяха мъчили седмици наред. Максим вдигна глава и с изненада откри, че е на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и седма улица. Отиде до най-близкия телефон, пусна монета и бързо набра номера.

— Ало?

— Аз съм, скъпа.

— Максим, от къде се обаждаш?

— От ъгъла на Петдесет и седма и Пето. Веднага идвам.

— Нямам търпение. Чакам те след няколко минути.

— След около двайсет. Искам да дойда пеша до Сътън Плейс. До скоро, мила.

 

 

Блеър Мартин постави слушалката на телефона. Огледа внимателно хола, който бе с изглед към градината, реката и част от моста на Петдесет и девета улица.

Кимна, успокоена и доволна, че стаята изглеждаше чудесно. Максим бе такъв педант по отношение на реда. Но всичко си бе на мястото — нямаше причина да се притеснява. Тази вечер тяхното тихо убежище в меки пастелни тонове и с френски мебели изглеждаше особено примамливо, потънало в цветята, които Максим й изпращаше по няколко пъти в седмицата, откакто бяха станали любовници. Всички лампи с копринени абажури светеха, в камината гореше буен огън и създаваше усещането за топлина и уют.

Блеър прекоси стаята и си помисли колко е щастлива, че живее в тази къща. Максим я беше купил за дъщеря си Аликс преди две години като дар в знак на помирение след скарването им през 1985-та с надеждата, че това ще изглади отношенията. Заедно с Анастасия я бяха обзавели — и двамата имаха изключителен вкус и затова къщата в Сътън Плейс бе толкова красива.

Но Аликс бе отказала с пренебрежение да я приеме. Глупаво момиче, помисли си Блеър и поклати глава. Самата тя бе голяма прагматичка и глупостта и непрактичността на другите винаги я озадачаваха.

Известно време за къщата се беше грижил иконом, но той бе напуснал, защото се чувствал много самотен. Максим бе предложил на Блеър да се нанесе преди десет месеца, скоро след като бе започнала връзката им. Той бе обяснил, че така хем ще има човек да пази къщата, хем никой няма да го вижда, когато идва. Дебнещите очи на портиерите в жилищните блокове го безпокояха. „Така ще бъде много по-дискретно. Ще се чувствам по-спокоен.“ Когато видя къщата, тя веднага се съгласи. Блокът, в който живееше, щеше да се разпродава, а Блеър нямаше пари да откупи апартамента си. Всъщност тя бе на кръстопът и не знаеше къде да живее. Така че това решение бе идеално и за двама им.

Докато тичаше по стълбите, Блеър си мислеше за Максим. Беше луда по него, а и той си беше загубил ума по нея. Странното бе, че двамата се познаваха още от 1982-ра и няколко пъти бяха излизали заедно, но той се бе увлякъл по нея едва след женитбата си с Адриана Маклин. Великолепна жена, толкова хубава — самото въплъщение на красотата. Но се оказа голяма мръсница, ужасна и заядлива. Освен това бе лишена от вкус. Блеър не можеше да понася жени, които си окичваха диаманти навсякъде.

Тя влезе в спалнята, свали панталоните и копринената риза и изтича в банята. След като се напръска с парфюм, Блеър разреса червеникаворусите си къдрици и те бухнаха около сърцевидното й лице. Сложи си розово червило и бледосиви сенки на клепачите. Този цвят винаги правеше очите й по-сини. Малко спирала на русите мигли и бе готова.

Върна се в спалнята и отвори гардероба. Извади бледозелена копринена пижама. Облече широкото долнище, дългата туника и завърза колана. Обу копринени пантофи.

След като набързо се огледа в огледалото, затвори гардероба и се отправи към кухнята. Имаше достатъчно шампанско и пресни зеленчуци, които бе купила през деня. Беше добра готвачка и Максим обожаваше нейните спагети. Ето какво щеше да приготви, а можеха да завършат вечерята със сирене и плодове. Максим не беше претенциозен и не капризничеше за храната. Това облекчаваше нещата, защото тя работеше — имаше собствена фирма за пъблик рилейшънс.

По средата на стълбите Блеър се сети за хапчетата против забременяване. Само това й трябваше — да забременее. Завъртя се обратно и се върна в спалнята. Дръпна чекмеджето на нощното шкафче и взе едно хапче. Тъкмо се канеше да го глътне, но се спря и погледна снимката на Максим. Замисли се. Защо не искам да забременея, запита се тя и леко се намръщи. Вече съм почти на трийсет. Всъщност аз дори трябва да забременея. Нямаше никаква причина да не го направи. Тя дори искаше да забременее. Искаше да има съпруг. И по-точно Максим Уест. Започваше да й писва да му бъде любовница или, ако използваме по-остарялата дума, негова държанка.

С решителни стъпки Блеър Мартин отиде в банята, изсипа хапчетата в тоалетната, пусна водата и хвърли празната кутийка в кошчето. Върна се в спалнята, отиде до нощното шкафче и затвори чекмеджето.

Отново се взря в снимката на Максим, която бе направила в градината миналото лято. После сви пръстите си във формата на насочен пистолет. Усмихна се и се прицели с палеца в снимката със сребърна рамка.

— Няма мърдане, Максим. Хванах те, хванах те, хванах те.