Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (24)

24

Максим сложи двете си нови ризи най-отгоре в куфара, затвори го, завъртя ключето и го отнесе от леглото до вратата.

После се върна към скрина до прозореца и за миг се загледа в снимките върху него. Правеше го винаги, преди да замине за училище. През последните две години това се беше превърнало в нещо като малък ритуал.

Снимките бяха три, доста големи, поставени в сребърни рамки и старателно подредени върху скрина в полукръг. Една от тях задържа вниманието му и той напрегнато се загледа в нея. Беше любимата му снимка, защото всеки път, щом си спомнеше деня, в който я бяха направили, го обземаше щастие и тъгата му изчезваше в миг.

На нея бяха четиримата души, които обичаше повече от всички на света. И той беше там — снимката бе направена в деня, когато стана на четири години, през 1938-ма, направена в градината на вилата им във Ванзее недалеч от Берлин, близо до езерата, на които беше наречена цялата местност.

Направи я леля Хеди. Максим помнеше как тя тогава подреди семейството — накара ги да седнат на тревата под липите до по-малкото езеро — Клайнер Ванзее.

Той седеше между мама и татко. Баба му беше до баща му, а Теди от другата страна, до майка му; всички се усмихваха и лицата им сякаш грееха под слънчевата светлина, която се процеждаше през гъстите клони на дърветата. От снимката струеше щастие — всъщност целият онзи ден беше необикновено щастлив, поне такъв се беше запечатал в паметта му.

Когато затвореше очи, както направи и сега, той можеше да си спомни целия следобед, да извика в мислите си всеки детайл, всеки нюанс така живо, така кристално ясно, сякаш отново го преживяваше…

Днес навършваше точно четири години.

Стоеше в огромната градина и закриваше с ръка очите си от яркото слънце. Денят беше приказен. По синьото небе се рееха пухкави бели облаци, а надолу, в края на леко наклонената зелена ливада, езерото блестеше като огледало и големите бели платна на тяхната лодка се издуваха от порива на вятъра.

Носът му изведнъж трепна. До него долетя лек полъх с аромат на люляк, примесен с ухание на рози, а от езерото се носеше и някаква друга, по-остра миризма. Той затича през ливадата към масата под липите. Беше постлана с бяла покривка, с прибори за осем души и красивия сервиз от костен порцелан на майка му. До нея, на друга маса, имаше цяла купчина красиво накичени с панделки кутии и пакети, в които Максим със сигурност знаеше, че са скрити прекрасни играчки и книжки с картинки.

Чу гласа на майка си и внезапно видя, че двамата с баща му са застанали до него и му се усмихват. Докато го прегръщаха, той с крайчеца на окото си видя как през ливадата към тях се приближават леля Зигрид и чичо Томас. Зад чичо Томас вървеше техният шофьор — Хайнц, който носеше нещо страшно голямо, увито в кафява хартия. Хайнц внимателно постави огромния пакет пред него, леля Зигрид извика „Това е за теб, скъпи!“ и започна да му помага да го разопаковат. Пред очите му се показа най-красивото люлеещо се конче, което някога беше виждал — със златна грива и трептящи ноздри и полирано седло, украсено със сребърни звънчета.

Татко го сложи върху кончето и го залюля; Максим въодушевено се залюля, а леля Хеди го снима много пъти, докато накрая татко му каза „достатъчно“ и го свали. След това всички останали му връчиха и своите подаръци в красивите кутии, а леля Хеди каза, че нека да направи семейна снимка, отведе ги под липите, накара ги да седнат на тревата и защрака с апарата си.

На терасата ненадейно се появи Валтер, който тръгна по стъпалата и по ливадата към тях с големия сребърен поднос за чай в ръце; след него вървеше цяла процесия — Марта, Герда и Ана — трите камериерки от къщата им в града, и дори госпожа Мюлер, готвачката. Подносите, които носеха четирите жени, бяха отрупани със сандвичи, красиви сладки, марципанени прасенца и истинска шварцвалдска черешова торта с богат шоколадов крем, разбит с череши — специален подарък от госпожа Мюлер за рождения му ден.

Баба му го хвана за ръка и го поведе към масата. „Ти ще седнеш на почетното място, съкровище“, каза тя. Всички заедно пиха специален празничен чай, бъбриха, смяха се и бяха много щастливи.

Когато приключиха с чая, Валтер отново се появи и донесе торта с четири свещички. Всички пяха специалната песен за рожден ден, Максим също, на което възрастните много се веселиха. Когато песента свърши, той започна да духа, докато не загаси всичките свещички, после бързо си каза наум едно желание, точно както го беше посъветвала майка му, а след това всички отново започнаха да го прегръщат, да го целуват и това беше най-хубавият, най-щастливият ден в целия му живот…

След миг Максим отвори очи и отново се взря в снимката от четвъртия си рожден ден — последният, който беше прекарал заедно с родителите си. Те бяха възнамерявали да пристигнат при него и Теди в Лондон за петгодишнината му, но така и не успяха да дойдат, защото бабчето се беше разболяла и не можеше да пътува. После започна войната и те останаха в Берлин като в капан. Вече беше отпразнувал шест рождени дни без тях и дори само като се сетеше за това, сърцето му се свиваше.

Мислеше за тях всеки ден, питаше се къде ли са сега, какво ли правят, непрестанно се тревожеше за тях. Знаеше какво става с евреите в Германия, Теди му каза, когато стана на седем години. „Достатъчно голям си, за да знаеш“, каза тя и му обясни, че всъщност това е била причината баща му да настоява те първи да напуснат Германия. Ала Максим беше сигурен, че родителите му са живи и здрави. Винаги се беше чувствал част от тях и затова вярваше, че непременно ще усети, ако с тях се случи нещо лошо, че сърцето му само ще отгатне, ако ги загуби. Така че той твърдо вярваше, също както Теди и леля Кети, че и двамата са още живи.

Обичаше Теди страшно много и знаеше, че тя също го обича. Когато беше съвсем малък и мама не можеше да дойде при него, той плачеше много. Тогава Теди го люлееше на ръце, успокояваше го и с нея той се чувстваше в безопасност. Не знаеше какво ли би правил без нея, тя беше най-важният човек в живота му след мама и татко. Когато майка му и баща му накрая все пак пристигнат, всички заедно ще живеят тук в Лондон, в голяма къща, може би в Риджънтс Парк или Хампстед. Предполагаше, че леля Хеди също ще живее при тях, но не знаеше дали и баба ще успее да дойде, всъщност не знаеше дали тя е още жива. Тя беше много, много стара още преди шест години, когато се разболя, и сега може би е вече на небето при дядо Вестхайм. Тя щеше да му липсва.

Максим загледа и другите снимки.

Едната беше от 1935 година и на нея се виждаха родителите му. Теди наричаше тази фотография „портрет“, защото и двамата бяха във вечерно облекло — майка му с бяла копринена рокля, с малка шапчица и блестяща диамантена огърлица, а баща му с бяла папийонка и фрак.

На третата снимка бяха мама, Теди и той застанали пред хотел „Плаза-Атене“ в Париж, беше ги снимал главният камериер, който винаги се държеше с тях много мило.

Максим приближи скрина, отвори горното чекмедже, извади черния кожен портфейл на баща си, който той му подари преди тримата с мама и Теди да заминат за Париж. В портфейла имаше една увеличена снимка на майка му — същата, която баща му харесваше най-много.

Майка му стоеше на еркера на вилата им във Ванзее, а зад нея езерото блестеше на слънчевата светлина. Беше толкова красива — с ореол от руса коса, с хубави очи, светнали от усмивката й. Той целуна лика й и бързо прибра снимката в един от джобовете на портфейла. В другата му част бяха сгънати листчетата, които баща му му даваше, когато беше още малък. Не ги извади, защото помнеше много добре какво пишеше на тях. „Има правила, според които трябва да изживееш живота си“, казваше често баща му. Момчето не разбираше напълно думите, които баща му записваше на тези листчета, тъй като беше още съвсем малко, едва на четири. Сега беше голям, десетгодишен, и вече знаеше какво значат тези думи. Смяташе да живее именно по правилата, по които беше живял и баща му.

Максим сложи портфейла обратно в чекмеджето и взе гравираното дървено конче — подарък от баща му преди заминаването им от Германия. Погали нежно дървото и преизпълнен с обич, се замисли отново, първо за татко, после и за мама.

Стисна очи, за да спре сълзите, които внезапно запариха под клепачите му. „Пазете се, прошепна момчето. Пазете се и се върнете при мен, мамо, татко. Моля ви, върнете се при мен.“

Остана така дълго време, стиснал в ръце кончето, преглъщайки сълзите си. Тъга обзе душата му.

— Максим! Максим! — чу той гласа на Теди, която го викаше отдолу. — Време е да тръгваме!

Той сложи кончето до портфейла, затвори чекмеджето и за последен път хвърли поглед към трите снимки. После се затича към вратата, вдигна куфара, въздъхна дълбоко, изправи рамене и излезе.

— Направо ненавиждам гарите! — заяви Максим, когато двамата с Теди тръгнаха по перона на „Виктория“.

Теди го погледна отстрани и макар че не отвърна нищо, сърцето й се преобърна.

— На гарите трябва винаги да се сбогуваш — промърмори той и внезапно спря.

Тя също спря и се обърна към него. Гладкото му младо лице, тъй свежо, нежно, леко загоряло от лятното слънце, сега изведнъж беше добило остри очертания и на Теди неочаквано й се стори, че в стиснатата уста и в горделивата извивка на малката му брадичка открива упорит нрав, също като на майка му.

— Зная, миличък — отвърна тихо тя, остави куфара на земята и сложи ръка на рамото му.

— На гарата в Берлин трябваше да се сбогувам с татко, после на парижката гара — с мама, а сега всеки път, когато тръгвам за училище, трябва да изоставям теб. Неприятно ми е.

Тя го придърпа и го притисна към себе си.

— Аз няма да замина никъде. Винаги можеш да ме намериш тук, а освен това вече си достатъчно умен, за да разбираш, че сега е съвсем различно. Обстоятелствата са други, не като тогава.

— Да, права си…, но все пак гарите са ми противни.

— Скоро всичко ще се промени, Максим. След войната училищата няма да са евакуирани извън Лондон, а щом се върнат тук, ще ходиш там само за часовете и пак ще си живееш у дома.

Той кимна и лицето му просветна.

— Бащата на Хлапето казва, че нашите две училища са изиграли важна роля във военните действия. Нали в „Колет Корт“ се подслоняват новобранци, а „Сейнт Пол“ е щабквартира на генерал Монтгомъри. Той самият е учил в „Сейнт Пол“, нали знаеш.

Тя се засмя.

— Как пък бих могла да забравя! Вие двамата не пропускате да ми го напомните всеки път. Щом нещата се нормализират, двете училища ще се върнат в старите си сгради в Хамърсмит. А, като стана въпрос за таткото на Хлапето, това там не е ли самото Хлапе — нещо ми се вижда угрижен?

— Той е! Къде ли е госпожа Трентън? Обикновено лично го изпраща на гарата. Хайде, Теди, да отидем да видим какво става. — Максим метна на гръб училищната си чанта, пълна с книги, и забърза напред, като й направи знак да го последва.

— Не си влачи новия шлифер по земята! — извика тя и понесе големия куфар, дамската си чанта и плик със сандвичи и кифли за обяд.

— Здравей, Теди — поздрави я Хлапето, когато стигна до тях.

— Здравей, Алан. Къде е майка ти?

— Трябваше да бърза, има някаква среща в Уайтхол. В Министерството на труда. Нещо във връзка с работата на татко. Опитва се да го уреди откакто чичо получи инфаркт, а татко е в Кралските въздушни сили. Знаеше, че двамата с Херцога ще пристигнете всеки момент и че ще ми помогнете да се кача на влака.

— Ето го влака за Кроторн! — възкликна Теди. — А също и някои ваши съученици, нали? Не е ли чудесно, че ще можете да пътувате заедно с тях?

Максим и Хлапето проследиха погледа й и въздъхнаха недоволно, когато видяха момчетата, които се влачеха по перона.

— Изобщо не желаем да седим до тях — измърмори Максим и погледна недоволно. — Теди, та те са толкова малки. Нима не виждаш?

— Това са новите от миналия срок — обясни Хлапето.

— Бихме искали да пътуваме сами в купето — заяви Максим. — Теди, нали може?

— Мисля, че да. Май няма много пътници, а и учениците са доста по-малко, отколкото очаквах.

— Повечето са се върнали още вчера — каза й Хлапето и се засмя. — Сигурно майките им едва са дочакали да се отърват от тези противни грозници.

— Вие двамата пък сте страшни красавци, така ли? — попита тя с вдигнати вежди.

Като типични десетгодишни малчугани, те започнаха да й се кривят, а тя се разсмя. Развесели се, като гледаше момчешките им щуротии, а и се радваше, че настроението на Максим се оправи. Всичко ще бъде наред, каза си тя, с него всичко ще е както трябва.

Ала когато седна в рейса за Белсайз Парк Гардънс, на път за дома, Теди се запита дали все пак не направи грешка, като го пусна да учи в провинцията. Може би, след като и двамата Вестхайм ги нямаше, щеше да е по-разумно да го беше задържала при себе си.

От друга страна обаче той беше толкова умен, че наистина заслужаваше да е в най-доброто училище. „Сейнт Пол“ и началното „Колет Корт“ й бяха изрично препоръчани от леля Кети. Така, както бяха свързани, в училището и колежа учеха момчета от първия до последния клас. Учебното заведение беше старо, с либерални традиции, без никакви предразсъдъци, и затова в него учеха много еврейчета от семейства, избягали от Германия.

Хенри Роситър от търговската банка „Роситър“ горещо беше подкрепил предложението на леля Кети. Той смяташе, че семейство Вестхайм непременно би одобрило този избор. Освен това я беше уверил, че парите й са достатъчно, за да покрива училищната такса, разходите за учебници и униформа, макар че сега, когато за дрехите имаше купони, носенето на униформа не беше задължително.

И така, тя го изпрати в това училище. Не беше виновна, че през 1942-ра година, точно когато Максим постъпи там, училището и колежът трябваше да се евакуират в Съри, в колежа „Уелингтън“.

„Решението ми беше правилно“, каза си тя, облегна се назад и отвори „Ивнинг Стандарт“, току-що купен от гарата. Първото заглавие я накара да се усмихне. Съюзниците вече освобождаваха Франция.