Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (21)

21

Беше чудесна лятна привечер в последния августовски ден.

Слънцето се бе скрило и сетните му проблясващи лъчи заливаха небето над хоризонта с багри, преливащи от наситено алено до бледовиолетово. Теодора седеше и се любуваше в захлас на красивия залез. В миг небето вече бе тъмносиньо и бързо се изпълни с облаци; неусетно се спусна здрач, който потопи в перленосиви сенки поляната, старото ябълково дърво, ароматните розови храсти и алпинеума, отрупан с красиви малки цветя.

От настланата с каменни плочи тераса, където бе седнала, Теодора гледаше очарована градината пред себе си, която бе сякаш омагьосана. Не помръдваше нито тревичка, нито листенце, нито се чуваше някакъв шум, все едно цялата бе покрита с купол, пълен с прозрачна и неподвижна вода.

Теди облегна глава на платнената облегалка на шезлонга, изпълнена с наслада от покоя, който постепенно навлизаше и в душата й и разпръскваше ведрина.

Бе имала толкова натоварен ден, че бе безкрайно благодарна на този кратък отдих преди приготовлението на вечерята. Максим и съученикът му Алан Трентън, който им гостуваше за няколко дни, бяха започнали да й създават работа от ранна сутрин. След като цяла сутрин бяха обикаляли околността с „изследователска“ цел и се бяха возили с лодка в езерцето Уайтстоун, те се прибраха изгладнели за обед.

Приготвила им бе наденички, пържени картофи и печен фасул, най-любимите им ястия за момента, плюс един рядък лукс — две пресни яйца, които бакалинът Сам Джайлс й беше дал предишния ден. Бе се редила търпеливо половин час пред бакалницата заедно с други жени, за да купи продукти за събота и неделя. Продавачът й ги пъхна крадешком в кошницата с думите:

— Никому нито дума. Имам само девет яйца в магазина, а на опашката са над двайсет жени.

Теди отнесе скъпоценната придобивка вкъщи, благодарна, че от години е сред предпочитаните клиенти на Сам Джайлс. Напоследък бе трудно с продуктите, особено с пресните яйца, захарта, месото и вносните плодове. Кой знае откога не бяха виждали портокали, банани или грейпфрути, а и останалите провизии се взимаха с купони. Появата на яйцата се равняваше едва ли не на пир и Теди с огромно удоволствие наблюдаваше как лицата на момчетата светнаха от радост.

А следобед леля Кети им бе поднесла друга приятна изненада: завела ги бе на дневна прожекция в кварталното кино, за да гледат Клод Рейнс във филма „Фантомът от операта“. И четиримата го харесаха много. Беше достатъчно страшен, та да развълнува десетгодишните момчета, и по пътя за вкъщи те правеха страшни физиономии на леля Кети и на Теди, имитирайки Клод Рейнс в потайностите на Парижката опера.

Десетгодишен вече, мислеше си тя. Колко бързо бе отлетяло времето, откакто двамата с Максим пристигнаха в Англия преди пет години. Мъчно й беше само, че семейство Вестхайм все още не се бяха присъединили към тях. Непрестанно мислеше за тях и се питаше къде ли се намират и как ли са. Всяка вечер, преди да си легне се молеше за благополучното им избавление. Понякога й бе трудно да повярва, че Максим е вече на десет години, но бе точно така, а и той бе пораснал не само на години. Според Теди това се дължеше отчасти на обстоятелството, че живееше в пансион с други момчета от неговата възраст. Бе станал доста независим през последната година. Но това беше за добро. Макар да представляваше центъра на живота й, тя не искаше той да се държи за полата й и вечно да разчита на нея. Съвсем целенасочено го бе насърчавала да стъпи самостоятелно на краката си и за нейно удовлетворение, той го бе постигнал.

В учението Максим бе блестящ. На осем години с лекота издържа приемните изпити в „Колет Корт“ и получи такива високи оценки, че дори леля Кети беше възхитена. Теди много се гордееше, че момчето не среща никаква трудност при изпитите, защото изискванията на именитото старо училище бяха много високи, а и защото тя сама го бе подготвила.

След пристигането им в Англия през март 1939 годила по препоръка на леля Кети го бе пратила в кварталната забавачка в Белсайз Парк. Бе започнал да посещава занятията от септември, малко след петия си рожден ден на 12 юни, и смайващо бързо се бе приспособил към английския начин на живот, тъй странен за нея самата. Досега не й бе създавал никакви проблеми нито в детската градина, нито в „Колет Корт“.

Тя го бе обучавала на английски през първите пет месеца след настаняването му у леля Кети, преди още да тръгне на забавачка и Максим бе показал отлична склонност към езици. Сега той говореше безупречен английски, а в момента усъвършенстваше и френския.

Макар да бе едва петгодишен, когато тръгна на забавачка, Теди скоро установи, че програмата е твърде елементарна за способностите му, защото той бе изключително умно момче. Тогава тя започна да го обучава през почивните дни, като му преподаваше английска история, география и математика. Още тогава математиката му стана любимия предмет — имаше невероятно чувство към цифрите. А сега, в „Колет Корт“, учителят му твърдеше, че е математически гений, и по този начин доказваше онова, в което Теди отдавна бе убедена.

Острият и настойчив писък на сирената за въздушна тревога мигом прогони покоя над градината. Той прекъсна размишленията на Теди за Максим и я върна към мисълта за войната, която и без това рядко я напускаше.

Чу тропот зад гърба си и като се обърна, видя, че леля й, Максим и Алан забързано излизат през френските прозорци, които водеха от задната гостна в градината.

— Пак идват майските бръмбари, Теди! — викна Максим, като нарече с прякора бомбите, които германците систематично пращаха над Англия от бази отвъд Ламанша. Докато й казваше това, помагаше на леля Кети да слезе по каменните стълби.

— Не се съмнявам, че са те — отвърна Теди и им замаха енергично. — Хайде по-бързо, вие, тримата! Да бягаме към скривалището. Не се бавете, моля ви!

— Ето ни, идваме, мила — успокои я леля Кети.

Теди дотича първа до противобомбеното укритие в дъното на градината, на чийто ламаринен покрив бяха струпани толкова чували с пясък и пръст, че приличаше на окоп от предните линии.

Тя слезе бързо по трите стъпала и отвори вратата, грабна фенерчето, което държаха пред самия праг, светна и отиде до масата в средата на помещението. На нея бяха поставени три големи бели свещи в буркани от конфитюр и две керосинови лампи. Запали ги, когато влязоха леля Кети и момчетата.

Кети здраво затвори вратата зад себе си и отиде да седне на обичайното си място, като сподави една въздишка. Петте години война, бомбардировките, рисковете и страхът, всевъзможните лишения и тревоги плюс всекидневният престой в укритието я бяха изтощили.

Противобомбеното укритие беше прилично по размери и имаше достатъчно място за четирима им. Джок Филипс, местният командир на гражданската отбрана, го бе построил за леля Кети с двама от своите помощници. Това бе станало през 1939-та година, скоро след като британското правителство, доведено извън търпение от безмилостното нападение на Хитлер над Полша, също както и френското бе обявило война на Германия.

Тримата мъже се бяха справили чудесно с монтажа на скривалището, чиито отделни секции пристигнаха в готов вид. То бе във форма на тунел и частично разположено в изкоп в земята. Стените и извитият таван бяха от гофрирани метални листове. Отгоре бе насипана пръст и за допълнителна защита бе покрито с пясък. До едната стена имаше два нара един над друг, а край другата — походно легло; двете кресла и износеният ориенталски килим създаваха известен уют. В ъгъла имаше и малка печка, с която се топлеха през студените дни.

До третата стена беше бюфетът с толкова важните провизии. Леля Кети и Теди го бяха натъпкали с всевъзможни консервирани храни, както и с бутилки вода, в случай че улучат водопровода и възникне недостиг на вода. Върху бюфета бяха наредени прибори, съдове, тенджери и тигани, примус и термос, а в шкафчето имаше аптечка и противогазови маски, в случай че немците все пак решат да използват отровен газ. В друго подобно шкафче държаха сапун, паста за зъби и тоалетни принадлежности, както и няколко хавлиени кърпи, термофори, одеяла, дебели пуловери, шалове, шапки и ръкавици.

Двете жени се бяха постарали да заредят скривалището с всичко жизнено необходимо, тъй като ако къщата бъдеше улучена от бомба, то щеше за известно време да бъде единственото им жилище. Максим заведе Алан до походното легло и му каза:

— Седни тук, Хлапе. Имам нова картинна мозайка и можем да я опитаме, ако искаш.

— Давай я тук, Херцог — възкликна Алан и се тръшна на походното легло. — Каква е картината този път?

— Хубава е — отвърна Максим, докато вадеше картинната мозайка от шкафчето. — Изобразява Свети Георги, при това никак няма вид на лесна.

— Естествено, че за теб не е лесна — ухили се дяволито Алан. — Хайде, отвори я и да започваме да я редим.

— Ти я отвори — каза Максим и му я подаде. — А аз ще извадя подноса, за да я редим на него.

Когато подносът бе изваден, момчетата сведоха глави над мозайката и скоро бяха толкова погълнати от нея, че напълно забравиха леля Кети и Теди, та дори и бомбеното нападение отвън.

Теди, седнала на стол срещу леля Кети, й прошепна:

— Дано не седим пак цяла нощ.

— С тия бомби човек никога не може да е сигурен — промърмори леля Кети. — Тайното оръжие на Хитлер се оказа направо сатанинско, не мислиш ли, Теодора?

— Да, така е… Толкова много хора бяха убити през последните няколко месеца само в Лондон и околностите му. Сърцето ми се свива, като си помисля. Вкаменявам се от ужас, лельо Кети.

Кети потрепери и мълчаливо кимна. С мрачно лице извади от шкафчето торбичката с плетиво и изруга полугласно побъркания австриец, както наричаше Хитлер, а ведно с него и всички нацисти. Извади от торбичката пуловера, който плетеше за Максим, и след секунди куките бавно заподскачаха в ръцете й.

За шейсет и шестте си години Кети Щайн Бърнърс беше забележително хубава и младолика жена. Може би това се дължеше на спокойния и охолен живот, който бе водила в Англия, обгърната като в пашкул от нежните грижи и обич на покойния си съпруг. Макар косата й да беше съвсем бяла, лицето й бе свежо и розово, почти без бръчки. Нито то издаваше възрастта й, нито стройната й фигура и енергичната й жизненост. Имаше топли кафяви очи, добра душа и весел нрав. Единствената й мъка в живота бе, че обичният й Хари бе починал съвсем без време от сърдечен удар. Хари Бърнърс, единственият мъж, когото някога беше обичала, й остави добро състояние; двамата му братя, негови съдружници в бизнеса за готово облекло, който той бе основал, продължаваха да й плащат пълна заплата, както и дял от печалбата. Това щеше да продължи до смъртта й. След това дъщеря й Рейчъл щеше да получава нейния дял, докато братята Бърнърс останеха в бизнеса.

Кети внезапно престана да плете, вдигна глава и се ослуша напрегнато.

Същото сториха Теди и момчетата.

Силният ревящ шум се приближаваше, докато стана оглушителен и ги разтревожи, защото се чуваше точно над главите им. Знаеха, че е летяща бомба и по лицата им се изписа страх. Ревът на двигателя достигна кресчендо, после замря и за една-две секунди се възцари мъртвешка тишина, последвана от трясък и разтърсваща експлозия.

— О, Божичко! Къщата! — в паника изпищя Кети с разширени очи. — Удариха ни! Право върху къщата падна!

— Не, лельо Кети — възрази Максим. — Експлозията щеше да е десет пъти по-силна, ако майският бръмбар беше паднал над нашата къща. Мисля, че беше през няколко улици.

— Максим е прав, госпожо Бърнърс — подкрепи го Хлапето, както винаги на едно мнение с приятеля си. — Но където и да е паднала, бомбата е изровила цял кратер.

— Горките хорица, бедничките — промълви Кети и печално поклати глава. — Всяка вечер все същото… Смърт и разрушения. И скръб за толкова много хора.

Тя се замисли за дъщеря си Рейчъл и за мъничката си внучка Хариет, които бяха в Брайтън. Взе да се моли горещо на бога и те да са невредими в своето противобомбено скривалище. Помоли се и за зет си Джералд, сега някъде в Италия с генерал Алегзандър и английската армия. Запази ги, мили Боже, изрече с надежда в притихналото си от тревога сърце. Запази семейството ми, запази и всичките си храбри войници, където и да се намират.

— Летящата бомба е с размера на спитфайър — отбеляза Максим и гласът му стресна Кети. — Това е безпилотен самолет, лельо Кети, при това много голям. Затова вдига толкова силен шум при разбиването си.

Хлапето кимна, а бледосините му очи и луничаво лице бяха много сериозни.

— Въпреки това татко се надява, че ще ги бием — загрижено рече той. — Нашите изтребители и противосамолетни оръдия вече свалиха много от летящите бомби, а сега покрай Ламанша строят нови противобомбени площадки.

Това беше изречено с такъв авторитет, че Кети го погледна изненадана.

— Какви неща знаят тия деца! — възкликна тя с неподправен ужас. — Какво им дойде до главите само… бомби, изтребители, оръдия, смърт. Не мога да го понеса. Копнея тая кошмарна война да свърши, та дечицата да забравят всичко за самолети, танкове и оръдия, а отново да се върнат към детските си игри.

— Много добре те разбирам, лельо — кимна Теди.

— Татко казва, че войната скоро ще свърши — обяви Хлапето. — Обещава другото лято да празнуваме победата.

— Да се надяваме, че татко ти е прав, Алан — пророни Теди. После се изправи и приближи до бюфета със запасите. — Какво ще кажеш за чаша чай, лельо Кети? Ще ти отпусне нервите.

— Нервите ми са наред, Теодора. Но от друга страна чаят ще ми дойде добре. Знаеш, че рядко отказвам да си пийна.

— Аз също ще се присъединя — каза Теди и запали примуса. После отвори една от бутилките и наля вода в чайника. — А вие, момчета, искате ли нещо за пиене? — попита, докато заливаше с вряла вода чаените листенца, отмерени съвсем точно в голямата кафява кана, в която според настойчивите твърдения на леля Кети, ставал най-хубавият чай на света.

— Да, моля — отвърна Максим и погледна приятеля си. — Ами ти, Хлапе? Искаш ли настойка от глухарче и детелина?

— Вкуснотия! — прихна Хлапето, но припомнил си, че трябва да покаже добри обноски, бързо добави: — Да, ако обичаш, Теди.

— Добре — кимна тя. — Но само по една чаша. Не ми се ще да се наливате с тая бутилирана сода.