Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (45)

45

Докато пътуваше с таксито към хотел „Кемпински“, Максим се замисли за Ирина.

В началото признанието, че е била влюбена в баща му, го смути, но после го обзе състрадание към тази жена. Несподелената любов е печална участ. Не беше успял да намери подходящите думи, с които да я утеши. А вероятно за нея не би могло да има утеха след всичките тези години. Може би се е научила как да живее с мъката си.

Той погледна през прозореца на колата, която минаваше по Курфюрстендам.

Берлин. Мисълта за този град беше постоянно с него, дори когато се намираше далеч оттук. Сякаш за него той криеше някаква лична тайна — но каква точно, нямаше представа. Понякога му се струваше, че тук го води носталгията, споменът за родителите му, за детството. Но заедно с това си даваше сметка, че се връща и заради Ирина.

Още когато за пръв път се върна в родния си град през 1950-та година, той усети, че тя има нужда от него. Сега вече знаеше защо. Той беше единственото, което я свързваше с родителите му и по-специално с баща му — голямата любов в живота й.

Всъщност и тя представляваше за него същото — единствената връзка с миналото. Ирина беше от поколението на неговите родители, тяхна близка приятелка. И можеше да му разказва за тях, в известен смисъл дори повече, отколкото Теди. Двамата с Ирина винаги разговаряха надълго и нашироко за родителите му. Тя често му разказваше за тях, за това как са прекарвали времето си заедно. Това сякаш ги връщаше към живота. Поне в нейните, а и в неговите мисли. И някак ги утешаваше, което всъщност единствено имаше значение.

Внезапно го осени мисълта, че е възможно тя да го възприема като свое собствено дете, като сина, който би могла да има от Зигмунд, ако животът им се беше стекъл по различен начин.

О, колко неизбродни са пътищата на човешкото сърце. Максим бе доволен, че през всичките тези години се беше грижил за нея, че й беше помагал, и че не пропускаше година, без да я посети. Беше уверен, че така й помагаше да преживява самотата.

Както винаги, когато беше в Берлин, Максим и Ирина прекараха чудесна вечер. Вечеряха навън, разговаряха, смяха се много, преизпълнени с радост, че са заедно. После, верен на обещанието си, той я заведе да потанцуват в един от клубовете на Ку’дам.

Когато си тръгнаха от клуба към два през нощта, двамата се смееха и бъбреха оживено. Максим я хвана нежно под ръка и двамата поеха бавно по Курфюрстендам, дишайки с наслада свежия въздух. Както винаги в събота вечер, клубът беше претъпкан с хора, много задимен, а през последния час вътре не можеше да се диша. Макар в този нощен час на улицата да беше горещо, двамата изпитаха истинско облекчение, че са вече навън, в приятната августовска нощ.

Повървяха десетина минути, после Максим спря едно такси. Едва се бяха настанили отзад, когато шофьорът се обърна, погледна ги в слабата светлина и каза:

— Строят барикади.

— Кой? — намръщи се Максим, без да разбира за какво говори мъжът.

— Източните германци — отвърна шофьорът. — Комунистите.

Максим усети как Ирина цялата се вцепенява. Погледна я бързо и после каза:

— Къде? Къде строят барикади?

— На Потсдамер Плац.

— Ние пътуваме в тази посока. Бихте ли минали оттам. Искам да видя какво става.

— Разбира се — съгласи се шофьорът и запали колата.

Таксито пое надолу по Ку’дам и се отправи към Люцовуфер, която водеше към Потсдамерщрасе. Тя свършваше на Потсдамер Плац, границата между двете зони.

Ирина каза:

— През последната година твърде много хора напуснаха Източна Германия. Някъде около двеста хиляди, най-вече млади хора.

Максим я погледна тревожно.

— Нима искаш да ми кажеш това, което предполагам, че имаш предвид?

— Да. Строят барикадите не за да държат западните берлинчани навън, а за да задържат източните берлинчани вътре, да им попречат да идват свободно в западната зона. — Тя се усмихна: — Това е комунистическият режим, нали разбираш? Държат хората зад телени мрежи, за да не избягат.

— Мисля, че си съвсем права.

След няколко минути таксито пое по Потсдамерщрасе. Максим и Ирина видяха, че там се е събрала голяма тълпа. Спогледаха се тревожно.

— Ще слезем тук — каза Максим на шофьора и той спря колата до тротоара. Максим помогна на Ирина да слезе, после плати и двамата забързаха към Потсдамер Плац.

Гледката, която се разкри пред очите им, ги смая. Докато си проправяха път през натрупаните хора, те видяха, че през площада бяха опънати огромни рула бодлива тел, която препречваше свободното движение между източната и западната зона. Някои от граничните постове все още работеха по монтирането на преградата под гневните и подигравателни викове, подсвирквания и дюдюкания на западните берлинчани, които стояха от другата страна, в западната зона, и наблюдаваха. Бодливата тел се опъваше под светлината на огромни прожектори, зад които стояха танкове и въоръжени до зъби войници. По пътя пристигаха на групи още войници.

— Всичко това прилича на военна операция — каза Максим на Ирина.

Тя се вкопчи в ръката му и той я усети как трепери, макар августовската нощ да беше гореща.

— Сам виждаш, че намеренията им са сериозни — промълви тя. — Градът ще стане жива лудница. И досега беше зле, но от днес нататък нещата все повече ще се влошават. — Тя отново потрепери и стисна по-здраво ръката му. — Моля те, Максим, хайде да се прибираме.

— Разбира се. Хайде да вървим, късно е.

Те се обърнаха и се отдалечиха от барикадите. Ирина промълви със злокобен тон:

— Бодливата тел няма да е краят. Ще построят стена, която да разделя Берлин, ще видиш.

Княгиня Ирина Трубецкой беше права. Стана точно така.

Стената беше дълга над сто мили и висока девет фута. Откъм източната страна беше боядисана в болнично бяло, а откъм западната — нашарена с графити.

Когато през 1963-та година Анастасия придружи Максим при пътуването му до Берлин, той я заведе да види стената. Тя не беше идвала тук от няколко години и не я беше виждала. Както и всички останали, жена му не беше подготвена за гледката, нито за чувството на омерзение, което видът й пробуждаше.

— Но това е отвратително! — възкликна тя, като местеше поглед от Максим към Ирина, която беше дошла с тях. — Страшно отвратително.

— Да, така е — съгласи се Максим.

— Много хора се опитват да преминат стената и намират тук смъртта си. Защото по тях стрелят — обясни Ирина. — Но пък други хиляди успяват да я прескочат, успяват да избягат на свобода в западната зона. — Тя поклати глава и отсече презрително. — Комунистите! Направо ми се повдига от тях!

— На мен също, лельо Ирина — отвърна Максим и се обърна към Анастасия. — Хайде, ела да ги покажа графитите. Ще ти се сторят много интересни. Някои от рисунките са агресивни, други са цинични. Има и тъжни, и смешни, и презрителни. Наистина пълен спектър. — Той хвана Анастасия и Ирина под ръка и тримата тръгнаха покрай стената.

— Наричат стената най-дългия комикс в света — обясни й Ирина. — Сама виждаш, простира се километри.

— Някои от тях са произведения на изкуството — добави Максим, — изпълнени са наистина майсторски.

Анастасия рисуваше и имаше артистични наклонности, затова беше очарована от графитите и дълго време остана да се разхожда край стената. По-късно Максим я заведе на една от високите платформи, от които се виждаше Източен Берлин от другата страна на стената.

— Улиците изглеждат толкова унили и неприветливи — прошепна Анастасия на съпруга си, когато застана до него. — Толкова пусти, безлюдни. Къде ли са хората?

Максим вдигна рамене.

— Не зная… най-вероятно на работа. А тези, които не са на работа, гледат да не се показват много. Всеки път, когато дойда тук и се кача да погледам през стената, улиците оттатък са пусти и все така потискащи.

— Сякаш е ничия земя — продължи Анастасия. — Съвсем различна от Западен Берлин. Тук животът кипи.

Тримата си спомниха тези нейни думи на следващия ден, когато отидоха на Рудолф Вилде Плац. Посещението на Максим и Анастасия в Берлин съвпадаше с официалната визита на американския президент Кенеди, който по това време беше на европейска обиколка. Стотици хиляди западни берлинчани бяха излезли на улиците, повечето се отправяха към Голямата градска зала, където президентът щеше да държи реч, след като посетеше стената и се разпишеше в златната книга.

Кенеди, придружен от кмета Вили Бранд и западногерманския канцлер Конрад Аденауер, се появи и хиляди хора започнаха да викат възторжено, да пляскат и да махат с ръце за поздрав. Когато заговори, всички се смълчаха. На площада не се чуваше нито звук, носеше се само неговият глас.

Анастасия проточи врат, за да може да вижда красивия млад американски президент, и внимателно се заслуша в речта му.

— Не зная друг град на земята, в който след осемнайсетгодишна обсада все още така да бликат увереност, надежда, сила и жизненост, както в Западен Берлин. Стената е най-очевидният и ярък пример за провала на комунистическата система, и това е ясно на целия свят, ала въпреки това нейното съществуване не ни радва…

Президентът спря за миг и след това патетично продължи:

— Всички свободни хора, независимо от това къде живеят, са граждани на Берлин. Ето защо аз, като свободен човек, с гордост мога да кажа: Ich bin ein Berliner.

При тези думи тълпата сякаш подлудя, всички започнаха да викат неистово. От очите на много берлинчани, както и на чужденците, които присъстваха, бликнаха сълзи. Трогнати, както всички наоколо, от речта на американския президент, Анастасия, Максим и Ирина също започнаха да викат във възторг от думите му.

Изведнъж Максим усети как настроението на тълпата става все по-неконтролируемо и инстинктивно прегърна през раменете двете жени. Привлече ги близо до себе си, сякаш за да се защити. Неволно се запита дали постъпи правилно, когато ги доведе тук, на този претъпкан със стотици хиляди хора площад. Ако тълпата станеше неуправляема, можеха лесно да пострадат. Едва когато се върнаха в апартамента на хотел „Кемпински“, той пое спокойно въздух.

Месеци по-късно той все така ясно помнеше онова, което чу на Рудолф Вилде Плац в Берлин, и се радваше, че в онзи топъл юнски ден все пак отиде да чуе речта на своя президент.