Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (46)

46

Беше прекрасен ден — слънцето светеше ярко, а небето изглеждаше бездънно синьо.

В тази ясна утрин Анастасия си каза, че днес Манхатън е като току-що полиран. Тя гледаше блестящите небостъргачи и бавно вървеше по Пето авеню в посока към „Бергдорф Гудман“.

Когато стигна до луксозния магазин, тя влезе през въртящата се врата и взе асансьора до етажа с детските стоки. Вчера беше видяла чудесна официална рокличка, която вероятно щеше да стане на двегодишната Аликс, а също и няколко други неща за бебето Майкъл, което растеше страшно бързо.

При мисълта за тях Анастасия се усмихна. Максим ги наричаше венециански бебета, защото всъщност и двете деца бяха заченати във Венеция — Аликс през юли, по време на медения месец, Майкъл през август, когато отидоха на почивка и на втори меден месец.

С Максим бяха пристигнали в Ню Йорк едва преди седмица, а децата вече ужасно й липсваха. Непрекъснато се тревожеше за тях, макар да бяха под грижите на бавачката Дженифър, а също и на госпожа Удсън — тяхната камериерка и готвачка. Освен това при тях беше и майка й, която взе самолет от Париж, за да остане с внуците си, докато Анастасия придружава Максим по време на командировката му.

Не трябва да се страхувам чак толкова, каза си Анастасия, докато излизаше от асансьора, те са в сигурни ръце. Ала въпреки това й беше неприятно да бъде далеч от децата, защото целият й свят се свеждаше до тях и съпруга й. Не искаше от живота нищо друго, освен тях тримата. Обичаше ги повече от всичко.

За голяма нейна радост розовата муселинена рокличка все още беше изложена на щанда. Анастасия я загледа, като си представяше как ще изглежда в нея русокосата й синеока дъщеричка.

Само след миг до нея се приближи една продавачка, която също я увери, че размерът на рокличката е подходящ и я свали от стойката. Загъна я внимателно в тънка хартия, сложи я в сребриста кутия и я върза отгоре с тъмночервена панделка. Разгледа гащеризончетата и малките ризки и купи на Майкъл по три от всяко.

Двайсетина минути по-късно слезе обратно с асансьора, натоварена с два големи плика. На излизане погледна колко е часът. Наближаваше един, тъкмо щеше да стигне навреме за срещата с Максим. Двамата се бяха уговорили да обядват заедно в дъбовата зала на хотел „Плаза“, който беше точно отсреща.

Когато се качи по стълбите и влезе във фоайето на хотела, Анастасия предизвика истинско смайване и събра върху себе си множество възхитени погледи, макар изобщо да не го осъзнаваше. Вече на двайсет и две, тя беше по-красива от всякога — гладката й свежа кожа сякаш светеше, а дългата й руса коса беше красиво вдигната нагоре. Носеше черно палто от норки, което Максим й подари само преди няколко дни, високи лачени обувки и дълги бежови чортови ръкавици. На ушите й проблясваха малки диаманти, а на врата — перлена огърлица.

Тя остави пликовете и палтото в дамския гардероб и тръгна през фоайето на хотела към дъбовата зала.

Максим я видя, че се задава, придружена от оберкелнера, усмихна се и стана да я посрещне.

Анастасия го погледна с обожание — съпругът й изглеждаше приказно в тъмносивия, дискретно раиран костюм и светлосиня риза. Беше най-красивият мъж в заведението. А от това как радостно светеха очите му можеше да се досети, че сутринта му е била много успешна, и че деловите му срещи на Уолстрийт са минали добре. Не би могло да бъде другояче. Той беше истински гений. Всички казваха, че е като цар Мидас — винаги печелеше, при това много, винаги се оказваше пръв. Баща й казваше, че Максим е най-талантливият и умен бизнесмен и предприемач, който някога е познавал, а когато тези думи идваха от Александър Деревенко, те бяха повече от похвала.

Все така усмихнат, Максим я целуна по бузата и каза:

— Изглеждаш страхотно. Трябва по-често да носиш червено, много ти отива, скъпа.

— О, благодаря, благородни господине — отвърна тя и го погледна кокетно. — А ти очевидно си очаровал всички банкери и делови партньори на Уолстрийт и пак си постигнал своето, поне ако се съди по лицето ти.

Той се наведе към нея и каза с приглушен глас:

— Стаси, любов моя, най-важното от всичко е, че те имам теб. Ако случайно не съм ти го казвал в последно време, трябва да знаеш, че те обожавам. За този следобед имам грандиозни планове. Свърших с работата си и съм изцяло твой. След като обядваме, ще се върнем в хотела и… — Той се наведе още по-близо до нея и прошепна в ухото й: — … ще се любим. Кой знае, може даже да си направим още едно бебе.

Тя се разсмя и от смущение лицето й порозовя. Очите й заблестяха още по-ярко.

— Фантастична идея. Аз също те обожавам, мили. — Тя се протегна и стисна ръката му, после погледна към чашата, която стоеше пред него и попита изненадано: — Какво пиеш?

— Зная, че не е типично за мен да пия алкохол през деня, но днес реших да поръчам бутилка „Сансер“. Мислех, че можем да отпразнуваме успешната ми сделка. Тя е за около двайсет и един милиона долара, но това е само началото.

— О, скъпи, това е чудесно! Поздравявам те! А какво искаш да кажеш с това, че е само началото?

— Началото на „Уест Инвестмънтс“ в Америка. Ще пийнеш ли чаша вино с мен, за да отпразнуваме случая?

— Разбира се.

Максим кимна на келнера, който стоеше на няколко крачки от масата, и той веднага напълни чашата й. Остави бутилката в кофичката с лед и попита дали са готови с поръчката за обеда.

— Благодаря ви, след няколко минути — отвърна Максим, обърна се към Анастасия и вдигна чаша. — Пия за великите приключения, които ни очакват в Ню Йорк!

Анастасия го погледна заинтригувано.

— Приключения?

— Искам да остана тук за по-дълго. Ще ми се да открия клон на компанията тук, може дори ви наема апартамент на Пето авеню, на Парк авеню или някъде около Сътън Пленс. Където кажеш. Би ли искала да живееш в Манхатън?

Тя за момент се поколеба, после отговори:

— Щом ти искаш, да, разбира се. Ню Йорк е удивителен, вълнуващ град. Ами децата? Къде ще ходят на училище? И всякакви подобни усложнения?

— Милото ми момиче, та те са още бебета. Имаш много време да се тревожиш за училището. А иначе си съвсем права — този град е наистина вълнуващ, при това по различен начин. Особено в сферите на бизнеса. Тук лежи бъдещето — поне според мен. Точно това имах предвид, когато казах „приключения“.

— Всички казват, че си мъдър и проницателен, аз също съм уверена в това. — Тя замълча за миг, след това се усмихна. — Така че ще бъда до теб, където и да отидеш.

Той се засмя и лицето му цялото светна от удоволствие.

— Благодаря ти, че ми вярваш, любов моя. Ти си възможно най-добрата съпруга, която можех да имам.

— И единствената, която изобщо ще имаш — подметна тя засмяно.

— Хайде да погледнем менюто — предложи Максим и й го подаде.

— Благодаря — тя го остави пред себе си и отвърна: — Всъщност вече съм решила какво да си поръчам. Супа от задушени миди с лук и бостънски специалитет.

— Аз ще си поръчам същата супа, но бих искал да опитам ростбифа, който келнерът тъкмо разрязва на количката. Изглежда страшно апетитен.

Максим даде поръчката и Анастасия го попита:

— Много си тайнствен за тази нова сделка. Можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Разбира се. Купих една фирма — „Аландейл Груп“. Базата й е тук, в Ню Йорк.

— Каква е? Името не ми говори нищо.

— „Аландейл Груп“ притежава контролния пакет акции в няколко доста разнородни предприятия. Нейна собственост е „Мариана Монтевекио“, една малка фирма за козметика, също недвижими имоти в Манхатън и в Лонг Айланд, фирма за производство на бои и инструменти и една голяма пекарна, от която снабдяват половината магазини в града и предградията. Нали ти казах, авоарите й са вложени в най-разнородни дейности и това е всъщност най-големият проблем. Възнамерявам да продам непечелившите сектори и да задържа само онези, които носят пари.

— А те кои са?

— Притежанието на недвижимите имоти и козметичната компания. Тях двете ще ги преустроя изцяло. През следващата година ми се иска да лансирам козметичната серия „Монтевекио“ в Англия и в цяла Европа. Сигурен съм, че ще има успех, продуктът е наистина първокласен. — Той се усмихна. — Това всъщност е изкуството да поемеш контролния пакет акции — веднага да си наясно какво да задържиш и какво да продадеш.

— Тези твои малки начинания най-много ти допадат, нали?

Максим я погледна втренчено.

— Малки ли? Те изобщо не са малки, захарче.

Тя го погледна рязко.

— Бих искала да не ми казваш така.

— Защо, идеално ти подхожда. Толкова си сладка, че човек може да те схруска. — С чаровна усмивка той се наведе, целуна я по бузата и продължи: — Да купиш контролния пакет е най-прекрасното начинание, което някога е било измисляно. Всичко става възхитително бързо. Спестяваш си всички години, нужни за създаването и развиването на фирмата, пък и носи много добри пари. Освен това е страшно вълнуващо да откриеш коя точно фирма е изгодно да купиш и след това я дебнеш, докато дойде подходящият момент.

— Тази част вероятно ти е най-приятна.

Той поклати глава.

— Признавам, че е вълнуващо, но най̀ ми допада да се заровя във финансовите отчети и да преустроя изцяло компанията. Това е истинско творчество — да направиш така, че да се разрасне, да подобри качеството. Не искам да си изграждам царство от картонени кули. Нито пък да печеля от чужди авоари. Обичам да задържам всички фирми, които съм купил, и след като им смъкна излишните килограми, да ги ръководя. Както и да е, аз…

Максим спря, защото келнерът пристигна със супата.

— Значи според теб козметичната компания има бъдеще?

— При това много добро, както тук, така и в Европа. Мениджмънтът й е бил ужасен. Продуктите имат нужда от нова опаковка. Трябва да се потърси и нов подход към пазара. Иначе козметиката е великолепна и… — Максим внезапно спря. Вниманието му беше привлечено от суматохата на входа на залата. Двама келнери разговаряха с оберкелнера, като единият оживено ръкомахаше, а другият направо ридаеше. Максим забеляза, че оберкелнерът е целият побледнял и гледа слисано.

— Странно. Мисля, че става нещо — каза той на Анастасия. — Само виж оберкелнера. Келнерите също са разтревожени.

— Може би на някой в ресторанта му е станало лошо — каза Анастасия и се огледа. Тя успя да хване погледа на един келнер, който бързаше откъм кухнята, и му кимна да дойде.

Той се спря до масата им.

На лицето му бе изписана скръб и истинско смайване.

— Какво става? — тихо попита тя. — Нещо не е наред ли? Неволно забелязахме…

— Разстреляли са го… — каза келнерът с треперещ глас. — Президентът е убит…

— Президентът — повтори машинално Максим, вперил втренчено поглед в келнера, като явно си даваше сметка, че човекът е много разстроен. — Да не би да имате предвид президента Кенеди?

Келнерът кимна, тъй като не беше в състояние да проговори, очите му се напълниха със сълзи, лицето му се изкриви от мъка, той бързо се обърна и се завтече към кухнята.

Максим и Анастасия останаха загледани смаяно един в друг, сякаш не бяха в състояние да осъзнаят това, което току-що чуха.

Новината се беше разнесла из заведението. Хората се обръщаха към съседните маси, заговаряха непознати. Десетки гласове изпълниха помещението.

Максим хвърли салфетката върху масата, дръпна назад стола и бързо скочи на крака.

— Хайде! — извика той и се втурна към изхода толкова бързо, че Анастасия трябваше да изтича след него, за да го настигне.

Когато стигна до оберкелнера, Максим попита тихо:

— Вярно ли е? Наистина ли президентът Кенеди е убит?

Лицето на оберкелнера беше покрусено.

— Да. В Далас. Около един и половина часа. Чухме го по радиото в кухнята, новините текат непрестанно.

Максим и Анастасия не можеха да продумат нито дума.

Максим бръкна в джоба на сакото си, извади портфейл, взе две банкноти по сто долара и ги подаде на оберкелнера.

— Това вероятно ще покрие сметката ни — промърмори той и като хвана Анастасия за ръка, излезе от дъбовата зала.

 

 

Вперили поглед в телевизора, Максим и Анастасия стояха в дневната на апартамента си в „Пиер“, точно срещу хотел „Плаза“.

Стояха като заковани и слушаха смаяни извънредната емисия на Уолтър Кронкайт, който съобщаваше фактите около убийството на президента.

Лицето на Кронкайт неволно потрепваше, гласът му бе развълнуван. Той обобщаваше това, което беше казал току-що, явно за зрителите, включили телевизорите си по-късно.

Джон Фицджералд Кенеди, трийсет и петият президент на Съединените щати, беше мъртъв. Задната част на главата му била отнесена от изстрела на убиец по време на обиколката в град Далас. Тялото му се намираше в болницата „Паркланд Мемориал“ в Тексас.

Максим все още не можеше да повярва, умът му отказваше да приеме новината. Той трескаво сменяше каналите — от Си Би Ес на Ен Би Си, после на Ей Би Си и пак отново. Искаше да събере допълнително информация, но другите говорители изглеждаха като Уолтър Кронкайт — смаяни и опечалени.

В един момент Анастасия сведе поглед надолу към яркочервената си пола. О, господи, каза си тя, кървавочервено! Притисна уста с ръка и се втурна към спалнята, където избухна в сълзи. Свали червената рокля и облече тъмносин кашмирен пуловер и пола. После се върна в дневната.

Максим дори не беше забелязал краткото й отсъствие, толкова беше погълнат от телевизионното предаване. Отиде до дивана и седна. След миг седна до нея и я хвана за ръка. Продължиха да гледат новините.

Той внезапно се обърна към нея и с пресипнал глас промълви:

— Не мога да повярвам. Та нали това лято в Берлин го видяхме и чухме речта му в градската зала „Шьонеберг“. А сега е мъртъв. Невероятно.

— Тогава в Берлин изглеждаше толкова млад, толкова красив с червеникаворусата си коса, която сякаш светеше на слънцето. Тогава той каза „Ich bin ein Berliner“.

— Да, помня… Помня много добре.

— Но защо? Защо са го убили?

Максим поклати глава. Не можеше да отговори на този въпрос.

— Защо ли изобщо някой би поискал да го убие? — запита тя отново, още по-настоятелно.

— Не зная, Стаси. Просто не зная.

— В какъв ужасен свят живеем само! — възкликна Анастасия.

— Светът винаги е бил такъв — промърмори замислено Максим.

— Да. Да. Зная, скъпи — прошепна тя и внезапно се сети за мъчителната смърт на двамата му родители.

Максим и Анастасия останаха пред телевизора в продължение на много часове. Беше като дълго бдение, през което почти не разговаряха, погълнати от непрестанния поток новини, напрегнато заслушани да узнаят всеки нов детайл от безсмисленото убийство, най-ужасното в историята на Съединените щати.

Същият този ден — петък, 22-ри ноември, в шест и петнайсет вечерта, в качеството си на нов президент Линдън Джонсън направи изявление по телевизията. В обръщение към нацията той постоянно се връщаше към необяснимия акт на насилие в Далас.

— Мъртъв е — продума тихо Максим, по-скоро на себе си, отколкото на Анастасия. — Джон Кенеди е мъртъв. — Той въздъхна дълбоко, сякаш и най-накрая примирено беше приел този факт.

 

 

Ich bin ein Berliner. Ich bin ein Berliner. Ich bin ein Berliner.

Максим се събуди рязко. В главата му отекваха думите и гласът на Кенеди. Премигна няколко пъти, докато очите му свикнаха с тъмнината в стаята, после погледна Анастасия, която спеше спокойно. Дишането й беше равномерно. Той се опита да заспи отново, но след малко разбра, че е напълно буден. Измъкна се от леглото и отиде към хола, като затвори вратата на спалнята след себе си.

Холът гледаше към Пето авеню. Той се приближи до прозореца и загледа короните на дърветата в Сентрал Парк. После обърна глава наляво и спря поглед върху „Плаза“. Светлините на хотела ярко осветяваха площада пред широките му парадни стълби. Улиците бяха пусти и на бледата светлина на лампите изглеждаха студени и мрачни.

Максим въздъхна и се отдалечи от прозореца, отиде до дивана и се излегна на него, потънал в мисли.

Убийството на Кенеди изглеждаше напълно безсмислено — както на него, така и на всички останали, ако можеше да се вярва на телевизионните коментари. Дали беше дело на отделен човек, който е действал сам? Може би някой луд? Или е било заговор? На фашисти? На комунисти? Кой би могъл да каже? Дали изобщо някой някога щеше да узнае? Ала едно беше ясно — в Америка се беше възцарило злото, този безумен, ужасен акт на най-безсмислено насилие сякаш беше върнал цялата страна във времето на първобитните дивашки нрави.

Още в детството си беше подозирал, че злото се спотайва навсякъде около него. Беше го почувствал, когато Теди му разказа за ужасните неща, които нацистите са правели с евреите. Отношението на самата Теди към германците открай време беше противоречиво. Той самият не изпитваше към тях някакви по-определени чувства, във всички случаи не омраза. Може би само неизтощимо любопитство. Нещо повече, макар и евреин, чиито родители бяха станали жертви на Третия райх, той не мислеше, че новото поколение трябва да поеме вината за греховете на предишното.

Когато отиваше в Германия, за да види Ирина Трубецкой, той често се заглеждаше в хората по улиците, в заведенията и в магазините и се питаше как е възможно такъв силен и благороден народ като немския да изпадне в такава заблуда, че да тръгне след човек като Хитлер. Този мегаломан очевидно ги беше заслепил с някакво особено излъчване, с патетичните си речи, с обещанията за икономически разцвет, за по-добър живот и за една силна и стабилна Германия без комунисти. Повечето германци го бяха подкрепили безрезервно, виждайки в него не измамника, а фюрера с магнетично присъствие, който можеше да ги поведе към слава и благоденствие.

В училището „Сейнт Пол“ след математиката и езиците Максим най-много обичаше историята. Беше й отделил много време. Според него Хитлер беше въплъщение на злото в най-чистия му вид, а режимът, създаден от него — най-зловещият в цялата човешка история, режим, изтъкан от фанатизъм, жестокост, расова ненавист, потисничество и масови убийства. За дванайсетте години и четири месеца на управлението си Третият райх беше държал Европа в страх и подчинение в мащаби, непознати дотогава. Той не беше нищо повече от зловеща машина за унищожение и смърт, управлявана от безмилостни, жестоки хора със зли сърца и престъпни умове.

Когато престъпниците завземат затвора, настъпват хаос и кървав терор. Максим се чудеше как изобщо се беше стигнало дотам. Никога нямаше да го разбере. Злокобни личности като Хитлер и неговото обкръжение винаги са разчитали на невежеството, слабостта и страховете на обикновените хора. А германците, макар да бяха висококултурна и цивилизована нация, се бяха поддали и бяха приели антисемитизма. Максим въздъхна и отново се излегна на канапето. Умът му работеше трескаво. Злите хора явно умеят да събуждат омраза и нетолерантност у околните, каза си той. Именно до този извод го бяха довели дългите му проучвания на историята. Нейните страници бяха изпълнени с примери за варварски злодеяния — испанската инквизиция, руските погроми, клането на арменците от турците… Векове наред зверствата бяха част от човешката история, зверства, извършвани от уж цивилизовани хора спрямо други човешки същества.

Кое ли ще е следващото, запита се Максим.

Той отиде до малкия бюфет, върху който имаше поднос с бутилки. Наля си коняк и се върна на дивана. Отпи от чашата и с тъга заключи, че от древността до днес нищо не се е променило. И нямаше да се промени. Винаги ще има хора, служещи на злото, които ще държат в подчинение другите. Докато един ден някой от тях в пристъп на безумие не натисне копчето, унищожавайки цялата планета.

А Кенеди, един блестящ млад мъж беше безмилостно повален в разцвета на дните си и сигурно целият свят щеше да скърби за него така, както скърбеше Америка. Максим стана и включи телевизора. Показваха филм за Кенеди, заснет в Берлин през юни, точно когато президентът беше произнесъл паметните думи „Ich bin ein Berliner“.

Максим го гледаше на екрана — точно такъв, какъвто го беше видял само преди шест месеца — с разрошена от вятъра коса, леко усмихнат. Сърдечен, с чудесно чувство за хумор…

Докато гледаше кадрите с убития президент, Максим усети, че очите му се насълзяват. По дяволите, изруга той наум, по дяволите тези негодници, които го убиха. Обзет от мъка, той яростно заби юмрук в облегалката на дивана.