Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (1)

1

Той излезе от красивата и представителна къща на ъгъла на Честърфийлд Хил и Чарлс стрийт и за миг спря на стълбите. Малко преди това беше валяло и във въздуха още се чувстваше влага и свежест през тази студена януарска вечер.

Макар обикновено да не обръщаше внимание на времето, сега усети, че трепери и вдигна яката на черното си палто. Налегналото го мрачно настроение и чувство на самота още повече се засилиха. От доста време изпитваше дълбока и смътна тъга, а тази вечер, кой знае защо, тя беше по-остра от всякога.

Пъхна ръце в джобовете си и тръгна към Бъркли Скуеър. Вървеше по Чарлс стрийт с бърза и решителна крачка, с изправена стойка и вдигната глава. Беше тъмнокос, с кафяви очи, висок, слаб и добре сложен. В тялото му личеше атлетична стегнатост, хармонираща със слабото ъгловато лице, чиито отчетливи, малко резки черти се смекчаваха от силен загар. Беше хубав мъж, прехвърлил петдесетте, и се казваше Максимилиан Уест.

Изруга тихичко, озадачен от тежестта, която чувстваше, и съжали, че прие срещата, назначена за тъй късен час. Беше се съгласил импулсивно — той, който тъй рядко се подчиняваше на импулси — от добро чувство към някогашния си съученик Алан Трентън. Алан бе представил присъствието на Максим тази вечер като жизненоважно. Но девет без петнайсет беше късен час дори за Максим Уест, прочут с това, че проявяваше готовност за делови контакти по всяко време на денонощието и във всеки ден от седмицата; при това по-късно имаше друга среща за вечеря. Все пак нещата се облекчаваха от обстоятелството, че кантората на Алан беше само на хвърлей разстояние от клуб-ресторанта, където имаше запазена маса за девет и трийсет.

Той заобиколи Бъркли Скуеър и се насочи към далечния му край. Чудеше се защо ли Алан настоява да го види и каква ли е цялата тази история. Когато му беше телефонирал следобед вкъщи, в гласа му звучеше възбуда, но при все това бе необичайно лаконичен. Заинтригуван, Максим се съгласи да се отбие, но сега се боеше, че ще изгуби много време, тъй като Алан беше бъбрив и понякога доста обстоятелствен. Трябваше да следи часовника си и да не допуска отклонения от разговора.

Какво пък толкова, каза си, когато стигна до ъгъла на Бъртън стрийт, с Алан съм бил близък едва ли не през целия си живот. Задължен съм му… Знаем се отлично един друг… А и той е най-добрият ми приятел.

Когато пресече улицата, очите му се спряха върху осветената изложбена зала на Джак Баркли и щом стигна до витрината, спря да се полюбува на елегантните ролс-ройси и бентлита, блестящи под ярката светлина на прожекторите. Отдавна си бе обещал някой от тия суперлуксозни модели, но все нямаше нагласата да отиде и да го купи. От друга страна, вече почти нямаше необходимост от автомобил за лични нужди. В стила му напоследък се вписваха реактивните самолети на корпорацията, кръстосващи целия свят, а когато не летеше, служебните коли винаги бяха на негово разположение.

Мина покрай автосалона на Хенли и покрай Лойдс Банк и влезе в Бъркли Скуеър Хаус. Кимна на охраната, а портиерът на свой ред почтително докосна шапката си.

Този най-мощен бизнес център в града, съсредоточил огромна власт под един покрив, помещаваше най-престижните търговски фирми. Една над друга се разполагаха големи международни корпорации и многонационални компании, които имаха по-голяма финансова мощ от правителствата в света. В представите на Максим бежовата сграда бе като богата съкровищница, защото търговският оборот, осъществяван в нея, възлизаше на стотици милиарди долари годишно. Въпреки това фасадата й не се набиваше в очи, а отдавна се бе сляла с пейзажа на този прекрасен, потънал в зеленина лондонски площад в сърцето на Мейфеър, и много лондончани, минаващи всеки ден покрай нея, дори не подозираха за кипящата вътре дейност. Сградата беше британската база на невероятно голям брой мегакорпорации и място, където играеха големите пари.

Максим прекоси застланото с дебели килими мраморно фоайе, влезе в асансьора и се качи до кантората на Алан Трентън на шестия етаж. В отговор на почукването му дългогодишната секретарка на Трентън отвори вратата и се усмихна.

— Добър вечер, господин Уест. О, Господи! Простете, исках да кажа… сър Максимилиан.

Той спря с жест и с широка усмивка извиненията й.

— Здравей, Евелин — каза сърдечно, докато събличаше палтото си.

— Той ви очаква — съобщи тя и го поведе към светата обител на Трентън.

Алан Трентън стоеше до резбованата махагонова етажерка в стил чипъндейл и наливаше шампанско в сребърна чаша. Беше на възрастта на Максим, но изглеждаше по-стар — набит, среден на ръст, червендалест, със светла, вече оредяваща коса.

— Максим! — възкликна той и бледосините му очи светнаха от искрена радост. Остави бутилката шампанско и забърза насреща му. Стисна ръката на най-стария си и най-скъп приятел и сърдечно го потупа по рамото. — Щастлив съм, че те виждам!

— Аз също, Алан. Отдавна не сме се срещали, и то по моя вина.

— Не се притеснявай, простено ти е — със сияещо лице го успокои Алан. — Вярно, вече го казах по телефона, но искам и лично да те поздравя за високата чест, Максим!

— Благодаря, Хлапе — отвърна Максим, наричайки приятеля си със стария му ученически прякор. — Кой би предположил, а?

— Аз, Херцоже, аз бих предположил — увери го Алан, като на свой ред изрече прякора, който бе дал на Максим преди много години. — Благодаря ти, че дойде при такова кратко предизвестие. Знам колко си зает.

— А защо всъщност съм тук? — шеговито повдигна вежди Максим.

Алан явно не бързаше да отговори. Той отиде до етажерката и повдигна бутилката.

— Капка от щипещите мехурчета, приятелю?

— Благодаря, но ще ти откажа — отвърна Максим, ала в следващия момент си даде сметка, че шампанското е вероятно в негова чест и побърза да каже: — А защо не? Но наистина само капка.

Като гледаше как Трентън му налива, Максим го чакаше да заговори за повода на срещата им. Но когато това не стана, направи няколко крачки към средата на стаята и я огледа.

Алан наскоро бе завършил обзавеждането на кабинета и Максим хареса новата обстановка. Постигната беше изисканост и в същото време уют с дървената ламперия, прекрасните антики и старинни английски пейзажи в резбовани или позлатени рамки. Всичко наоколо издаваше отколешната слабост на Трентън към старинни предмети и ценности, прераснала в сериозно и скъпо хоби. Сега той беше известен колекционер, щедро наддаващ по търговете. Имаше достатъчно пари от петрола. Петрол, добиван в Северно море. Петрол в изобилие от Тексас. Максим бе насърчил Алан да наложи идеите си и да развие фамилния бизнес, след като го пое от баща си, беше му оказал всевъзможна морална и финансова подкрепа. Комбинацията беше успяла и значителният просперитет на Алан през последните петнайсет години бе донесъл огромно задоволство на Максим.

Трентън му подаде чашата с шампанско и двамата се чукнаха.

— Наздраве за титлата ти. Пожелавам ти дълги години да й се радваш в добро здраве, стари друже! — каза Алан.

— Благодаря ти, Хлапе — засмя се Максим. — Наздраве и за теб. — Отпи от скъпото шампанско. Беше сухо, точно по вкуса му. Пийна още една глътка и попита: — И тъй, Алан, за какво става въпрос?

Алан го изгледа замислено миг-два, после рече:

— Не ти ли се ще да станеш благороден рицар?

Максим впери учуден поглед в него. Най-малко това беше очаквал.

— Вероятно ме каниш да спасявам вестникарския тръст „Листър“ — проговори най-сетне Максим и сега беше ред на Трентън да се стъписа.

— Някой вече е разговарял с теб! — прозвуча възклицанието му едновременно като твърдение и като въпрос.

— Нищо подобно — поклати глава Максим. — Но това е единствената компания в Лондон, заплашена да бъде погълната от съперници. Поне аз не знам за друга. Но какво общо имаш ти?

— На практика нищо — побърза да каже Трентън. — Аз съм един вид… — Той помълча, търсейки нужната дума. — Един вид посредник. Засегнат е Джон Вейл, моят банков съветник. Неговата банка е пълномощник на тръста „Листър“ и Джон е много близък с председателя, Хари Листър, та търси начин да му помогне. Известно му е, че сме стари приятели, и ме помоли да уредя тази среща.

— Но това не е в моята сфера и аз не се интересувам… — Максим млъкна, като видя, че вратата се отваря.

— А, ето те и теб, Джон — рече Трентън и с протегната ръка тръгна да посрещне новодошлия. — Влизай! Влизай!

— Здравей, Алан — каза Джон Вейл и стисна ръката на Трентън. Наближаваше четирийсет години, среден на ръст и слаб, с типично английска външност — светла кожа, руса коса и сиви очи зад дебелите стъкла на очилата с кокалени рамки. Алан го хвана под лакът и го представи на Максим.

— Максим, запознай се с Джон Вейл от „Морган Лейн“ — рече Трентън. — Джон, това, както се досещаш, е сър Максимилиан Уест.

— Приятно ми е — кимна Максим.

— За мен е голямо удоволствие, сър Максимилиан — отвърна Джон Вейл, като се мъчеше да скрие любопитството си. Максимилиан Уест беше едни от най-прославените магнати в света, абсолютен пират в бизнеса като сър Джеймс Годфри и лорд Хансън, и двамата твърде изкусни в играта на завземане на компании, но по мнението на Джон Вейл Уест далеч ги превъзхождаше.

Алан остави двамата мъже и приближа към етажерката, откъдето обяви:

— Ще те черпя с шампанско, Джон.

— Благодаря — отвърна Вейл, обърна се към Максим и поведе светски разговор, като не преставаше да го изучава. Уест беше олицетворение на властта, цялата му личност излъчваше могъщество. И все пак Вейл не бе очаквал, че е толкова хубав. Имаше нещо неотразимо в широката усмивка, белите зъби, тъмните очи, блестящи с жива интелигентност. И какъв загар само! Имаше златистия тен на плейбой, придобит в моден зимен курорт, и никак не се връзваше с образа на вманиачен в работата собственик на могъща корпорация, който прекарваше времето си в заседания и обиколки на земното кълбо с личния си самолет. Облеклото му бе също тъй изненадващо, съвсем различно от обичайния невзрачен костюм на типичния бизнесмен. Повече напомнят дрехи на кинозвезда, каза си Вейл, като разглеждаше сивата риза от чиста коприна, перленосивата вратовръзка и безупречно скроения черен габардинен костюм, който му стоеше идеално. Несъмнено бе ушит от най-изкусния шивач на света. Но Джон Вейл мигом усети, че блясъкът на Максим Уест се дължи много повече на личния му магнетизъм, отколкото на изисканата елегантност.

Гласът на Трентън прекъсна мислите на Вейл, както и разговора му с Максим Уест за отвратителния английски климат и други незначителни неща.

— Ето ти шампанското, Джон, и нека пристъпим към деловите въпроси. Или по-скоро вие двамата можете да го направите. Моята задача беше да ви срещна, а сега ще се отдръпна и ще бъда безмълвен наблюдател.

— В деня, когато те видя в тази роля, вероятно от небето ще завалят кюлчета злато — засмя се Максим, но в тона му нямаше и сянка от упрек, личеше единствено топлота и приятелско чувство.

Алан отметна глава и също се засмя.

— Не може да няма нещо вярно в думите ти. Та кой ме познава по-добре след четирийсет и пет годишно приятелство?

Тримата мъже отпиха от чашите си и Трентън покани гостите си с жест към къта с масичка в стил крал Джордж. Щом се настаниха, Трентън поясни на Джон Вейл:

— Вече казах на Максим какъв е поводът за срещата. Но ти ще трябва да го запознаеш по-подробно с положението.

Вейл кимна и се обърна към Максим.

— Най-напред искам да зная бихте ли се заели със спасяването на вестникарския тръст „Листър“.

Максим се намръщи.

— Честно казано, не знам. Точно преди да влезете, бях започнал да обяснявам на Алан, че интересите ми съвсем не са насочени към създаването на вестникарска империя.

— А защо не? — разпалено се намеси Трентън, забравил обещанието си отпреди минута да мълчи. — Това би било венецът на постиженията ти на този етап от твоята кариера. Помисли колко много биха нараснали властта и авторитетът ти, ако контролираш „Листър“. Ежедневник и неделен вестник от национален мащаб, както и съзвездие от престижни списания.

Максим хвърли на Алан бърз поглед, но не му отговори, а се обърна отново към Джон Вейл:

— Какво ви кара да смятате, че акционерите ще ме приемат?

— Хари Листър е абсолютно убеден в това, а също и останалите членове на управителния съвет. Аз съм съгласен с тях, както и директорите от „Морган Лейн“.

Вейл се изпъчи дръзко, наклони се напред и впери през очилата си настойчив поглед в Максим.

— На ваша страна е името и репутацията ви на изкусен и почтен играч. Всички компании, които сте присъединили към корпорацията си, са процъфтели под ваше ръководство. Това са много сериозни точки във ваша полза. Откровено казано, вие сте изключително впечатляваща личност, ето защо ние не се съмняваме, че акционерите ще ви приемат.

— Думите ви са много любезни. Благодаря — измърмори Максим и след кратко мълчание добави: — Международното издателско обединение на Артър Брадли е направило оферта от петстотин милиона лири стерлинги за тръста „Листър“. Това означава, че аз ще трябва да надскоча тази оферта най-малко с двеста милиона лири.

— Не е задължително — бързо каза Вейл. — Може да са и по-малко.

— Сто или двеста милиона, разликата не е кой знае каква — с тих глас отвърна Максим. — Залогът тъй или иначе си остава голям.

— Така е — съгласи се Вейл. — Но погледнете на въпроса и от другата му страна, откриват ви се възможности за нови печалби.

— Аз невинаги се ръководя от това колко ще спечеля — хладно отбеляза Максим. — По-често се питам колко ще загубя.

— Не може да става и дума за загуби — уверено заяви Вейл. — И за да ви го докажа, бих искал да ви запозная с някои факти и цифри относно тръста „Листър“.

— Започвайте тогава — подкани го Максим и се облегна на креслото, готов да слуша.

Алан Трентън се изправи и се извини, че ще се върне към своите дела. Отиде до бюрото в другия край на кабинета и се зае да чете пристигналите по-рано факсове и телекси от Ню Йорк и да им пише отговори, които щяха да се изпратят на следната сутрин. Като привърши с това, започна да преглежда спешните книжа и да прави някои бележки в полетата. По едно време вдигна глава, видя, че Максим и Джон Вейл са дълбоко потънали в разговор, и реши да ги остави още малко насаме. С нищо не можеше да допринесе към решаването на въпроса, затова предпочете да не се меси. Завъртя се на стола и се загледа през прозореца към Бъркли Скуеър. Мислите му се насочиха към Максимилиан Уест, както обикновено когато Максим беше наблизо. Очарованието му беше тъй властно, че човек не можеше да не му се поддаде.

„Ще бъдем първи приятели чак до смъртта си“, бяха се заклели още като ученици в пансиона. Странно, но тази детска клетва важеше и до този ден. А в края на краищата това си остава значимото, мислеше Алан. Да сме сигурни, че каквото и да се случи, може да разчитаме един на друг.

Радваше се, че вижда Максим в такава чудесна форма. Ако се съдеше по външността му, човек би помислил, че се е отдал на удоволствия в някои от многото си красиви къщи или в яхтата, подобна на плаващ дворец. Но Алан знаеше, че нищо не може да е по-далеч от истината. Максим работеше едва ли не денонощно, почти не слизаше от самолетите, поддържаше убийствен ритъм на напрежение и все пак успяваше да изглежда отпочинал и свеж. Всъщност Алан подозираше, че на Максим му понася тъкмо този начин на живот. През последните девет години беше наистина страшно зает и почти не можеше да го види. Лондон бе по-скоро спирка между непрестанните му пътувания, макар тук да се намираше централата на корпорацията му и къщата в Мейфеър. Но Манхатън като че го зовеше по-силно.

На Алан му се щеше да се срещат по-често. Редовно се чуваха по телефона, а понякога успяваха да се видят за по едно питие, но не беше същото като едно време, когато си правеха дълги обеди или вечери заедно. Като момчета бяха неразделни, близостта им се запази и в юношеските години, и до ден-днешен.

Алан завъртя стола си и в продължение на няколко секунди внимателно изучава Максим. Старият му приятел май здравата бе притиснал Вейл и без съмнение му задаваше нелеки въпроси. Вейл изглеждаше едва ли не слисан, но в това нямаше нищо чудно. Максимилиан Уест правеше впечатление на всички, нещо повече, изумяваше онези, които го виждаха за първи път. Изобщо не беше такъв, какъвто си го бяха представяли, нито постъпваше по начина, който очакваха. Открай време беше загадъчна личност.

Спомените на Алан го отведоха до времето, когато Максим бе на петнайсет години, в онзи неприятен ден, в който двама хулигани от друго училище бяха започнали да му се подиграват, да го наричат с отвратителни прозвища и да проявяват жестокост, на каквато са способни само децата. Максим, с побледняло лице и святкащи от гняв очи, веднага се бе настървил да се сбие с тях и вдигна юмруци. Алан също се приготви да се бие в негова защита. И тогава се случи нещо немислимо, съвсем неочаквано, което стъписа тълпата от момчета и най-много от всички него самия. Максим отпусна ръце и се отдалечи, без да каже нито дума, с високо вдигната глава, излъчващ невероятна гордост и достойнство. Смеещите се и подвикващи до този миг момчета тутакси млъкнаха и се разделиха, за да му направят път да мине, поразени от хладното изражение на лицето му и високомерното му държане.

Алан си спомни как се бе втурнал след Максим с желание да го утеши. Ала на Максим не му бе нужно съчувствие. Отказа да обсъжда въпроса и през целия ден остана мрачен и неразговорчив. Едва вечерта, след като угасиха лампите в общата спалня, приятелят му спомена за инцидента. Сякаш в отговор на неизречения въпрос на Алан той прошепна в тъмното:

— Тръгнах си, защото беше под достойнството ми да се бия с тези страхливци. Не исках да си цапам ръцете, като ги докосвам. — После добави: — Сега съм никой, Хлапе, нямам нищо. Но колкото и време да ми отнеме, обещавам ти, че един ден с мен ще се съобразяват! И ще имам всичко!

Така и стана. Обещанието му се сбъдна и действителността надхвърли дори най-смелите планове.

Максимилиан Уест бе човек, в чиито крака беше целият свят.

Нищо чудно, че мнозина му завиждаха. Но Алан никога не му бе завиждал; той бе изпълнен единствено с възхищение към приятеля си. Знаеше какъв труден път е изминал и какви рискове бе поемал. Неговата история беше истинска притча за успеха. Беше се превърнал в магнат и с него действително се съобразяваха дори на международната сцена, а през последните години се бе превърнал от милионер в мултимилионер и накрая в милиардер.

Само преди две седмици, в последния ден на декември, бе обявен списъкът с почетни звания, раздадени от кралицата. Сред тях бе и името на Максим, комуто бе присъдено рицарско звание като признание за огромния му принос към британската индустрия. Сега вече бе сър Максимилиан Уест, макар че официалното присъждане на титлата щеше да стане в Бъкингамския дворец през март.

Наистина имаше всичко. Алан се усмихна, изпълнен с искрена гордост и задоволство. Както винаги той се радваше на успехите и триумфа на Максим и както винаги бе близо до него, за да го аплодира. В училище Максим беше неговият герой. В известен смисъл още беше такъв. Алан не мислеше, че нещата изобщо ще се променят някога.

Той отново погледна с възхита приятеля си. Как чудесно изглеждаше! Но момент… Не чак толкова чудесно. Откритието смая Алан и той се вгледа по-изпитателно в Максим.

Ослепителната фасада беше безупречна, но Алан долови, че нещо не е в ред. Невъзможно бе да общуваш с един човек четирийсет и осем години и да не го познаваш основно. Дълбоко в очите на Максим се таеше сянка и Алан се зачуди как не я е забелязал по-рано. Изглежда, бе твърде увлечен да го поздравява за рицарското звание. Но Максим безспорно имаше неприятности, и то сериозни. Дали не беше някоя жена? Алан силно се надяваше да не е така, защото Максим бе имал премного ядове с жените. Реши да му предложи помощта си. Нали затова са приятелите.

Хвърли поглед към златния часовник, който Максим му бе подарил миналата година за неговия петдесет и четвърти рожден ден, и видя, че е девет и петнайсет. По телефона Максим го бе предупредил, че трябва да си тръгне най-късно в девет и двайсет. Алан знаеше, че след около секунда-две Максим ще се изправи, ще се сбогува и ще си замине. Сред многото му качества бе и безупречната точност.

Алан се присъедини към двамата мъже тъкмо когато Максим казваше:

— Цифрите, които ми показахте, са интересни, но все още не съм сигурен, че имам желание да рискувам и да направя контрапредложение за тръста. Още малко ще помисля.

Вейл преглътна, мъчейки се да скрие своето разочарование — срещата не бе завършила с определен резултат.

— Да, напълно ви разбирам. А не се съмнявам, че и вие ще разберете колко жизненоважна в случая е бързината на действие. В момента тръстът „Листър“ е безпомощна мишена и за други корпорации, които могат да решат да го погълнат. Точно това ни тревожи най-много сега. — Вейл тежко въздъхна.

— В такъв случай оставете тази вечер документите в дома ми и по-късно ще ги проуча — каза Максим и се изправи.

— Ще ги имате — обеща Вейл и стана. — Благодаря ви, че бяхте тъй любезен да ме изслушате. — Протегна ръка и добави: — Искрено съм ви признателен, сър Максимилиан.

Максим пое ръката му.

— А сега ме извинете, но наистина трябва да тръгвам. — Той хвърли заговорнически поглед на Алан. Намигна му и допълни: — Не бива да караме дамата да чака.

— Ще те изпратя до асансьора; Херцог — предложи Алан и хвана Максим за лакътя. Искаше да остане насаме с него, за да разбере какво се е случило и как може да му помогне.

 

 

Когато Трентън се върна в кабинета си след няколко секунди, Джон Вейл напрегнато се взря в него и с вълнение попита:

— Е? Какво каза той?

— Нищо. Във всеки случай нищо относно тръста „Листър“ и намеренията си. Но не съм се и надявал да ги сподели. Той е много потаен, дори с мен. Ще ти дам само един пример: унищожава в машината всеки документ, минал през ръцете му. Предполагам, че се бои от изтичане на информация.

— Никой не го познава по-добре от теб, Алан. Какви са впечатленията ти? Смяташ ли, че имаме шансове?

— Честно казано, не знам — след кратък размисъл отвърна Трентън. — Ако почувствува в себе си, че трябва, ще се заеме с това начинание.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Максим винаги е повтарял, че му е нужно да почувства сделката. Той действа по инстинкт и е готов да пренебрегне всякакви анализи, прогнози и съвети.

— Ти вярваш ли в това? — с недоверие попита Вейл.

— Естествено, че вярвам. Но по-важното е, че Максим вярва. Истината е, че той разчита на огромния си опит и познания, а към тях добавя и инстинкта си за конкретната сделка и ситуация.

Трентън вдигна чашата с шампанско и замислено отпи.

— Питаш ме какви са впечатленията ми, Джон — обади се най-сетне. — Ако усети, че работата си струва, непременно ще направи оферта за тръста „Листър“, но ако почувства нещо нередно или изобщо нищо не почувства, няма да те държи в неведение. Гарантирам ти, че много скоро ще получиш категоричния му отговор.

— Това поне звучи утешително. Но каквото и да стане, Алан, знай, че съм ти много задължен, задето уреди тази среща. Не знам как да ти благодаря.

— Много лесно, момчето ми. Можеш да ме заведеш още сега на вечеря. Умирам от глад.

— Значи станахме двама — засмя се Джон. — Запазил съм маса в Маркс Клъб. Хайде да отидем пеша, а след вечеря да оставим документите в дома на Максим на Честърфийлд Хил. Каза ми да взема от теб точния адрес.

— Ще ти го дам — каза Алан и се изправи. — Само да разчистя бюрото и тръгваме.

Додето Алан Трентън шумолеше с книжата, Вейл сподели:

— Не очаквах да е толкова хубав мъж. Виждал бях снимки във вестници и списания, но нито една не дава истинска представа за него.

— Така е. Защото Херцога е привлекателен с личния си чар. А това не може да се заснеме.

— Защо го наричаш Херцог? — попита Вейл.

— От ерцхерцог Максимилиан Австрийски, който станал император на Мексико през 1864 година — поясни Алан. — Един ден го казах случайно, още бяхме ученици. На Максим му се стори смешно и оттогава прякорът остана.

— Ясно. А вярно ли е това, което се говори за него?

— За него се говорят най-различни неща. Какво точно имаш предвид?

— Че Максимилиан Уест се интересувал само от четири неща: от премиер-министъра, от Съединените щати, от печеленето на пари и от жените.

Алан се разсмя и отвърна:

— Зная, че той храни най-дълбоко уважение към госпожа Тачър, голям почитател е на политиката й, особено в сферата на бизнеса. И какво чудно има в това, приятелю, та той просперира именно по време на нейната власт. Слабостта му към Съединените щати също не е тайна и не датира от вчера. Той прекарва там толкова време, колкото и тук. А колкото до парите и жените — в очите на Алан припламнаха игриви искри, — откакто го познавам, това са големите му страсти. Важното е, че самите дами го намират неустоим.

— Всички тези жени и любовници… — измърмори Джон Вейл. — Как успява да се справя с тях?

— Виж, за това нямам представа.

— Не си ли го питал?

— О, боже мой, естествено, че не. Никога не съм имал тази смелост.

Всъщност Алан не казваше истината. Той нямаше желание да обсъжда твърде странния личен живот на приятеля си с Джон Вейл. И без това бе казал достатъчно. За Максим открай време се носеха най-различни клюки и той не искаше да прибавя нищо към тях. Това би било най-грозното предателство.

Бездруго знам прекалено много, каза си Алан, докато заключваше най-горното чекмедже на бюрото — Максим ми е доверявал много неща през годините и продължава да споделя с мен. Но тайните му са на сигурно място. И той много добре знае, че ще ги отнеса със себе си в гроба.