Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (5)

5

Шофирането от Манхатън до Ийст Хамптън му отне два часа и половина и когато стигна очарователното малко селце на Лонг Айланд, студеното и мрачно януарско небе вече бе тъмносиво. Само няколко звезди блещукаха на хоризонта над черното необятно море, а сребърната луна бе полузабулена с гъсти облаци.

Максим погледна часовника на таблото, когато завиваше от Оушън авеню към Лили Понд Лейн и видя, че е вече шест и четирийсет и пет. Бързо дойдох, помисли си той, докато караше към плажа в дъното на улицата, където се намираше вилата.

След няколко минути спря пред входа.

Вилата имаше бели капаци на прозорците, черна врата, сив покрив и квадратни комини. Бе разположена на склона навътре от пътя, зад белеещата от скреж поляна с няколко грамадни дъба, които предлагаха прохладна сянка през лятото и закътаност от любопитни погледи през цялата година.

Според стандартите на Максим къщата не бе голяма, но напълно удовлетворяваше нуждите му. Беше просторна, без да е застроена на голяма площ и с добро разпределение: антре, голяма кухня, трапезария и кабинет в предната част; отзад дневна, която преминаваше в библиотека. Двете свързани стаи гледаха към плувния басейн, малката лятна къщичка и цветните лехи.

Имаше още два етажа. На втория беше голямата спалня с баня и будоар. На третия — две спални за гости с отделни бани към тях и една по-голяма стая, превърната в кабинет, обзаведен с две бюра, пишеща машина, компютър, факс, телекс, копирна машина и апарати за унищожаване на листове хартия, както и цяла батарея телефони. Максим имаше възможност да използва вилата като команден пункт, от който можеше да поддържа връзка с всички клонове на империята по света. Често водеше тук Дъглас Андрюз и Грейм Лонгдън, а понякога и Питър Хейлброн, за да подготвят сделки, особено през летните месеци, когато се радваха на всяка възможност да избягат за няколко дни от непоносимата градска жега.

След като паркира край бордюра, Максим взе плика с продукти от „Блумингдейл“ и излезе от взетия под наем ягуар.

Нощта беше студена и откъм Атлантическия океан духаше леден вятър. Огледа се. Уличката тънеше в пълен мрак, в никоя от съседните къщи не се виждаше светлина. Но когато закрачи бързо по пътеката, луната изплува иззад облаците и заля вилата и пътеката пред нея със сребриста светлина.

С крайчеца на окото си Максим забеляза комби, паркирано малко по-нагоре на улицата, и се запита чие ли може да е, но продължи, без да спира пред страничния вход. Влезе през кухненската врата и светна лампите. Бутна вратата с крак, за да я затвори, и занесе продуктите на кръглата маса в средата.

Кухнята, облицована със сини и бели плочки, беше безукорно чиста. Всичко лъщеше, сякаш госпожа Мълвейни току-що бе шетала. Може би наистина бе чистила през деня, помисли си Максим. Не бе успял да се свърже нито с нея, нито със съпруга й и му хрумна, че докато ги е търсил в дома им, нищо чудно да са били тук, каквито бяха старателни и двамата.

Внезапно усетил колко е студено, той потрепери. Парното работеше както обикновено, но в студена вечер като тази явно трябваше да се усили. Тръгна към предния вестибюл, където в един шкаф под стълбите бяха командните бутони на отоплителната система.

Щом отвори вратата към коридора, Максим замръзна на мястото си. Отнякъде долетя слаб шум, леко звънтене като при удряне на метал с метал. Бе едва доловимо и той пристъпи предпазливо в коридора. Зад гърба му идваше светлина от кухнята и той не можа да види веднага струпаните на пода телевизор и апаратура от кабинета.

Странният звук се чу още веднъж, последва го шум от сблъскване и приглушено изругаване. Шумовете идваха откъм дневната.

Всички сетива на Максим се изостриха, получили сигнал за тревога. Очевидно в къщата имаше някой — най-вероятно крадец, ако се съдеше по струпаните в коридора вещи.

Като се движеше предпазливо и безшумно, Максим прекоси коридора и открехна вратата. В дневната беше тъмно, както и в свързаната с нея библиотека. Виждаше се само светъл кръг от фенерче, който обхождаше ъглите.

Като прецени, че най-добрата тактика е изненадата, Максим щракна ключа за централното осветление на стената и шестте настолни лампи в двете помещения оживяха и разпръснаха ярка светлина.

Крадецът се извърна стреснат и видя Максим. Беше невисок и слаб, облечен изцяло в черно. Държеше в ръка черна найлонова торба, издута без съмнение от плячка. Стоеше, зяпнал стъписано Максим.

— Пусни торбата! — викна Максим с разгневено лице.

Онзи продължаваше да го гледа идиотски и не помръдваше, сякаш се бе парализирал.

Максим направи бърз скок през стаята към него, уверен, че ще може да се справи и да го обезвреди до пристигането на полицията. Ала точно преди да го хване, той извади пистолет и стреля.

Максим усети как куршумът го удари в гърдите и тутакси, се просна в цял ръст на пода между дневната и библиотеката. Изражението на изненада по лицето му се смени в болезнена гримаса.

Не е възможно това да се случи на мен, помисли той. Как бих могъл да свърша по този начин след всичко, което съм преживял… Не ми се вярва, че ще умра от ръката на дребен крадец…

Крадецът продължаваше да стои все тъй неподвижно закован и да се ослушва. Запита се дали някой е чул изстрела, но това едва ли бе възможно. Наоколо бе съвсем пусто. Къщите бяха необитаеми през зимата. Ето защо бе избрал тъкмо този район. Вече бе препипал две други вили. Оказа се проста работа. Но там не му се бе наложило да очисти някого, не бяха влезли да го изненадат. Жалко за нещастника все пак. Но нали трябваше да се защити. Изглеждаше доста як и като нищо щеше да го надвие.

Приближи до тялото и го изгледа равнодушно. Човекът, в когото бе стрелял, лежеше на една страна. Изобщо не помръдваше. На бледосинята му риза имаше петно кръв, което се процеждаше върху килима.

Като затъкна обратно пистолета в колана си, крадецът се върна с бърза крачка в библиотеката, грабна още няколко сребърни дреболии и ги хвърли в торбата. Огледа се, доволен, че е обрал каквото може от по-дребните вещи, и на излизане от дневната изгаси осветлението. После отиде до кухнята, угаси лампите и се върна в коридора.

Отново спря да се ослуша.

Тъмната къща бе съвършено безмълвна. Същото бе и на улицата. Нищо не помръдваше. Никакви коли не минаваха. Той започна да изнася телевизора и другите по-тежки вещи на предната веранда. Когато всичко бе отвън, пусна резето на входната врата и я залости. Продължи да действа все така пъргаво и пренесе цялата плячка в комбито. После седна зад кормилото и потегли, без да се обърне назад.

Докато се движеше по Лили Понд Лейн не срещна нито пешеходец, нито кола. Беше в безопасност. Никой не идваше тук в студените дни. Седмици щяха да минат, преди да открият тялото. Пък и как биха могли да свържат него със смъртта на човека. Бе действал хитро и хладнокръвно. Не беше оставил никакъв отпечатък. С тия неща шега не бива. Той винаги носеше ръкавици, когато тършуваше в чужда къща.

 

 

Елайъс Мълвейни седеше до кухненската маса в малката си къща зад гарата в Ийст Хамптън. Отдал се бе на удоволствието от блажената топлина на огъня, от втората си чаша кафе и парчето сладкиш в тази мразовита нощ и си мислеше за следобеда, който двамата с Клара прекараха у дъщеря си в Куоуг.

Денят бе празничен за тях, тъй като посетиха първото си внуче и го завариха весело и в добро здраве, а и дъщеря си Лола също. Бяха тъй щастливи, че Клара дори забрави ревматизма си. Тя бе останала в Куоуг за събота и неделя и той бе сигурен, че ще се държи като майка — квачка към бебето и Лола. Но какво пък, нищо лошо няма в това, каза си, напротив, старата ще се поободри.

В този миг тишината бе процепена от острия телефонен звън и Елайъс подскочи стреснат. Стана и прекоси стаята, за да се обади.

— Ало?

— Добър вечер, Елайъс. Обажда се Дъглас Андрюз.

— Здравейте, господин Андрюз — възкликна Елайъс и лицето му засия. Дъглас Андрюз му беше любимец. — Как сте?

— Отлично, Елайъс, благодаря ти. А ти?

— Не мога да се оплача.

— Обаждам ти се, защото искам да се свържа със сър Максимилиан във вилата, но никой не отговаря. Реших, че може да сте се чували тая вечер.

— Не, не сме — изненадан отвърна Елайъс. — Цял ден бях в Куоуг и се върнах чак в седем. Дори не знаех, че сър Максим е пристигнал.

— Той се опитва няколко пъти да се свърже с теб днес. Но след като си бил в Куоуг, очевидно не е могъл да те намери. Тръгна от града към четири и петнайсет. Наех му ягуар и шофираше сам. Прецених, че пътят му ще отнеме около три часа и започнах да звъня към седем и половина. Не разбирам защо не е пристигнал, след като е вече осем часът.

— Да, сър Максим трябва вече да е пристигнал — съгласи се Елайъс. И тъй като Дъглас Андрюз бе доста разтревожен, той се опита да го успокои. — Може и линията да не е в ред. Тук е голям студ, вчера валя и дъжд.

— Да — рече Дъглас и замълча. После пое дълбоко дъх и продължи. — Да си призная, започвам да се плаша. Дано не е катастрофирал по пътя.

— О, какво говорите! — възрази Елайъс. — Сам знаете, че сър Максим е внимателен шофьор. Сигурно всичко е наред и причината е друга.

— Много е важно да разговарям с него тази вечер, Елайъс. Дали би отишъл до вилата, за да провериш какво става?

— То се знае. Дайте ми номера си, та да ви позвъня, щом стигна. — И докато говореше, той притегли към себе си тефтера и молива и записа номера.

Когато приключи разговора, Елайъс забързано отиде до скрина, извади от най-горното чекмедже връзката ключове от вилата и ги пъхна в джоба на панталоните. Облече си палтото, сложи шапката с наушниците и се омота с дебел шал, взе ръкавиците и излезе веднага.

Пикапът, с който Елайъс обикаляше в селото, бе паркиран пред къщата. Той се качи и го подкара по пустата улица. Нямаше никакво движение, Ийст Хамптън изглеждаше напълно безлюден. Само след минути Елайъс пристигна пред вилата със сивия покрив.

С бърза крачка приближи до паркирания отпред ягуар, освети го с фенерчето и го огледа.

После тръгна по заледената пътека между поляните. Когато приближи къщата, внезапно го обзе тревога, граничеща с паника. Бе роден и отраснал в Ийст Хамптън и през всичките шейсет и пет години, докато бе живял тук, никога не се бе плашил. Ала сега действително се страхуваше, без да разбира от какво.

Погледна къщата, която на лунната светлина изглеждаше необичайно мрачна, едва ли не злокобна. Защо не светеше, ако Максимилиан Уест бе вътре?

Елайъс не можеше да си обясни тази тъмнина и продължаваше разтревожено да се взира в къщата. Знаеше, че сър Максим е пристигнал, защото ягуарът беше отпред. Ами ако беше получил удар и лежеше вътре безпомощен, неспособен да стигне до телефона? Той беше още млад и имаше вид на здрав, но може ли някой да е сигурен в днешно време? От друга страна, може да е отишъл на разходка. Но Елайъс мигом отхвърли тази идея. Кой би се разхождал в този кучешки студ? После му хрумна, че някой е извел сър Максим на вечеря с друга кола.

Засега последното обяснение си оставаше най-вероятното и Елайъс почувства огромно облекчение. Той забърза по пътеката и спря пред кухненския вход. Макар да бе почти сигурен, че сър Максим е излязъл с приятел на вечеря, позвъни няколко пъти. Отговор не последва и той извади връзката с ключовете. Влезе, запали лампата и се провикна:

— Ей, има ли някой вкъщи?

Въпросът му отекна и замря в пълна тишина, но това не го изненада особено. Забеляза плика от „Блумингдейл“ на масата, провери съдържанието му и видя, че е пълен с продукти за уикенда. Тръгна към вратата, водеща в предния вестибюл, за да се увери дали на сър Максим не му е станало зле.

Когато отвори вратата, отново го връхлетя лошо предчувствие, цял настръхна и потрепери. После се скара на себе си, че е стар глупак, и като се отърси от странното и неоправдано чувство на страх, запали лампата, огледа се и видя, че всичко е както обикновено.

Окуражен, Елайъс тръгна към двукрилата врата на дневната, отвори я и щракна главния ключ за осветлението. Първото, което видя, бе тялото на пода.

Възкликна високо:

— О, божичко!

Гърлото му се стегна и той остана като замръзнал на мястото си с широко разтворени очи.

След минута-две успя да се овладее и приближи до тялото. Смайването му беше тъй силно, че го усети като удар в стомаха. Взираше се в лицето на Максимилиан Уест и имаше чувството, че краката му са се превърнали в желе. Трябваше да се вкопчи в облегалката на един стол, за да не падне.

Когато се успокои, пристъпи по-близо, ала тогава видя кръвта и раната от куршума и сърцето му отново замря. Нямаше съмнение, че нещата са много сериозни, ако не и фатални. Коленичи и се вгледа в лицето на Максим. Беше мъртвешки бледо. Търсейки признак за живот, Елайъс прилепи ухо към гърдите му. Дишаше. После хвана китката му и потърси пулс. Бе много слаб, но се усещаше.

Елайъс се изправи с широко разтворени очи. Кой бе сторил това? И защо? Обзе го неудържима ярост и вече се канеше да претърси къщата за следи от престъпника, но веднага се отказа. Който и да бе застрелял сър Максим, очевидно се бе измъкнал, без да остави улики. А и сега по-важно бе веднага да извика помощ, за да може сър Максим да бъде спасен. Отиде до бюрото и набра номера.

— Полицейски участък Ийст Хамптън. На телефона полицай Спанк.

— Норман, тук е Елайъс. Намирам се във вилата на Уест на Лили Понд Лейн. Някой е стрелял по сър Максимилиан Уест — с треперещ глас съобщи той. — Току-що го открих. Обади се в болницата да пратят линейка. Жив е, но изглежда е загубил много кръв. Кажи им да побързат, а и ти идвай тук колкото можеш по-скоро.

— Пристигам веднага, щом се свържа с болницата — обеща Норман Спанк. После добави: — Не пипай нищо, Елайъс — и затвори слушалката.

Елайъс се отпусна на стола пред бюрото, бръкна в джоба си и извади номера на Дъглас Андрюз в Манхатън. Избра го и когато в ухото му прозвуча първият звън, пое дъх, за да съобщи на младия човек ужасната вест.

 

 

Максим се носеше в пространството… Плуваше в огромното нищо.

Искаше да отвори очи, но не можеше. Имаше чувството, че клепачите му са залепени завинаги.

Къде се намираше?

Нямаше представа. А и не го интересуваше. Тялото, което допреди миг бе усещал безтегловно, изведнъж се отпусна натежало и неподвижно.

Постепенно осъзна, че наоколо звучат гласове. Мъжки глас, ясен и звучен, който не бе чувал преди. Говореше нещо за кръвопреливане и за куршум, заседнал в близост до сърцето.

После се обади женски глас — приятен, мелодичен и като че ли познат, но не можеше да каже чий е.

— Той няма да умре, нали, доктор Морисън? — попита жената.

— Правим всичко възможно, за да спасим живота му — отговори лекарят. Тонът му бе загрижен. — Изгубил е много кръв, а и, както ви обясних, операцията по отстраняването на куршума беше доста сложна. Не искам да ви заблуждавам, състоянието му е много тежко.

— Но има шансове да оживее, нали? — настояваше жената.

Отговорът на лекаря дойде след кратко мълчание.

— За щастие Максимилиан има много здрав и силен организъм. Освен това се намира в ръцете на най-добрите специалисти в „Маунт Синай“. За него се полагат денонощни грижи и наблюдения.

Максим направи върховно усилие и най-сетне успя да повдигне клепачи. Примигна, докато свикне със светлината, после обходи с поглед всичко около себе си.

Мъж в бяла престилка. Това трябва да беше лекарят.

После видя, че от другата страна на леглото му са застанали и други хора.

Жените.

Бяха се наредили в полукръг. Усети приковани в себе си пет чифта женски очи, които го гледаха напрегнато и чакаха. Майка му. Първата му жена. Третата му жена. Любовницата му. Дъщеря му Аликс.

Всички жени в неговия живот се бяха събрали край леглото му.

Затвори очи. Не искаше да ги вижда. Не желаеше да им обяснява нищо.

Внезапно всичко се проясни. Спомни си как отиде до Лонг Айлънд с наетия ягуар, как влезе във вилата в Ийст Хамптън и изненада бандита. Той извади пистолет и стреля по него. След това не помнеше нищо.

Лекарят в стаята току-що бе споменал „Маунт Синай“. Значи го бяха докарали в Ню Йорк. От колко време бе тук? Нямаше представа.

Запита се дали ще умре. Не искаше да умира. Дивееше му се.

Теди. Къде беше Теди?

Максим се опита да отвори очи, но усилието се оказа прекалено голямо.

Искаше Теди. Тя можеше да го спаси. В миналото винаги го бе спасявала. Веднъж, много отдавна, му бе казала, че и той като котките има девет живота. Колко ли от тях беше използвал?

Не бива да умира сега. Трябва да живее. Толкова много неща има да свърши. Толкова сторено да поправи.

Максим се опита да проговори, но думите не искаха да излязат от устата му.

Теди. О, Теди, къде си? Помощ… Помогни ми…

Почувства как полита в необятната празнота, която го бе погълнала и преди и срещу която се бе борил, но сега вече бе твърде слаб да й противостои и тя го пое.