Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Осма глава

Измежду многото неща, които никога не съм могъл да разбера, един въпрос изпъква с особена сила. Той е: кой е бил първият човек, който е застанал до купчина пясък и е казал: „Знаете ли, хващам се на бас, че ако вземем малко пясък, смесим го с поташ и след това го загреем, ще получим твърд, но прозрачен материал. Бихме могли да го наречем стъкло.“ Наречете ме недосетлив, но можете да ме държите на плажа до края на света и никога няма да ми хрумне да се опитам да го превърна в прозорци.

Колкото и да се възхищавам на чудотворната способност на пясъка да бъде превръщан в полезни обекти от рода на стъкло и бетон, не съм негов голям фен, когато се намира в естественото си състояние. За мен той е предимно враждебна бариера, препречваща пътя между паркинга и водата. Вятърът ви го навява в лицето, той влиза в сандвичите ви, поглъща жизненоважни предмети от рода на ключовете за колата и монетите ви. В горещите държави изгаря краката ви и ви кара да извиквате „О-ох! Ах!“ и да подскачате до водата по начин, който хората с по-хубави тела намират за забавен. Когато се навлажни, се лепва за вас като гипсова мазилка и не може да бъде премахнат дори и с помощта на пожарникарски маркуч. Но, и именно това е най-странното, в секундата, в която стъпите на плажната си кърпа, влезете в колата или преминете по наскоро почистен с прахосмукачка килим, моментално почва да пада.

С дни след това изхвърляте поразителни, незнайно защо ненамаляващи купчинки пясък всеки път, когато си събуете обувките и поръсвате върху околната повърхност дори и по-големи количества, когато си махнете чорапите. Пясъкът ви държи по-дълго от много заразни болести. А кучетата го използват като тоалетна. Не, ако питате мен, можете да си задържите пясъка.

Но съм готов да направя едно изключение по отношение на плажа „Стъдланд“, където се намирах сега, след като предния ден на автобуса за Солсбъри ми бе хрумнала страхотна идея. Гребнал бях в банките на паметта си и се бях сетил за едно обещание, което си бях направил преди много години: че някой ден ще мина по крайбрежния път в Дорсет и ето че бях тук в това слънчево есенно утро, току-що слязъл от ферибота от Сънбанкс, стискайки елегантен бастун, който си бях купил в Пуул за собствено удоволствие в пристъп на безразсъдство, и вървях по този царствено разпростиращ се, очарователен плаж.

Беше великолепен ден да си на почивка в чужбина. Морето беше синьо и покрито с танцуващи светлинки, небето изпълнено с разпилени облаци, бели като чаршафи, а зад мен къщите и хотелите на Сънбанкс изглеждаха почти по средиземноморски лъчезарни в този ясен ден. Обърнах се в приповдигнато настроение и продължих по влажния набит пясък на плажа към селцето Стъдланд и примамливите зелени хълмове зад него.

Полуостровът Стъдланд е прочут с това, че тук е единственото място, където може да видите и седемте вида британски влечуги — водната змия, гладката змия, пепелянката, обикновения гущер, пясъчния гущер и Майкъл Портийо[1]. В по-голямата си част плажът е запазен за нудисти, което винаги прави разходките по него по-интересни, въпреки че днес всъщност нямаше жив човек по продължение на трите прелестни мили; пред мен се ширеше само девствен пясък, а зад мен лежаха единствено моите стъпки.

Селцето Стъдланд беше приятно малко място, заобиколено от дървета, с норманска църква и няколко красиви изгледа към залива. Следвах пътеката, която го заобикаляше и се изкачих по хълма в посока Хандфаст Пойнт. Някъде по средата на пътя засякох мъж и жена, които разхождаха две големи черни кучета с неустановен генетичен произход. Кучетата игриво лудуваха сред високата трева, но както се случва винаги, в момента, в който ме забелязаха, мускулите им се опнаха, очите им кървясаха, резците им пораснаха с около инч и те се превърнаха в хищници. Мигновено се оказаха до мен, лаейки свирепо, оголвайки челюсти и опитвайки се да захапят танцуващите ми глезени с чудовищните си жълти зъби.

— Ако обичате, бихте ли махнали шибаните си животни от мен! — изпищях аз с глас, който обезпокояващо приличаше на този на Мини Маус.

Собственикът се приближи на скокове и започна да им слага каишките. Носеше някаква глупава веселяшка шапка, каквато Абът и Костело[2] биха си сложили в някоя от техните кратки комедии.

— Всичко е от бастуна — изрече той с обвинителен тон. — Те не обичат бастуни.

— Така ли? Нима нападат само инвалиди?

— Просто не обичат бастуни.

— Е, в такъв случай глупавата ви съпруга може би трябва да върви пред вас с надпис: „Внимание! Приближават се кучета, които побесняват при вида на бастун.“

Както може би сте разбрали, бях леко разстроен.

— Слушай, слънчице, не е нужно да ни обиждаш.

— Кучетата ви ме нападнаха без причина. Не би трябвало да имате кучета, ако не можете да ги контролирате. И не ме наричай слънчице, палячо.

Стояхме, гледайки се кръвнишки. За момент изглеждаше, че ще се вкопчим един в друг и ще се озовем на земята, търкалящи се в калта по непристоен начин. Обуздах дивия импулс да се пресегна и да запратя шапката му на земята. Но в този момент едно от кучетата се хвърли отново към глезените ми и аз отстъпих няколко крачки назад. Стоях на хълма, размахвайки бастуна си към тях като някакъв разчорлен лунатик.

— А и шапката ти е глупава! — извиках аз, докато те намусено се спускаха по хълма.

Когато приключих и с това, загладих сакото си с ръка, възвърнах самообладанието си и продължих по пътя. Хайде де!

 

 

Хандфаст Пойнт е обрасла с трева канара, която свършва внезапно на височина от около 200 фута над бясно разпененото море. Необходима е особена смесица от кураж и безразсъдство, за да изпълзиш до ръба и да погледнеш надолу. Точно пред нея се извисяват два остри планински върха от варовик, известни като Стария Хари и Жената на стария Хари. Това е всичко, което е останало от земния мост, свързвал някога Дорсет с остров Уайт. Островът е разположен на осемнайсет мили оттук, от другата страна на залива и едва се мержелееше през пелената от солена мъгла.

Отвъд междата пътят се изкачваше стръмно до Балард Даун, изморително бъхтене за такъв стар дебеланко като мен, но си струваше заради гледката, която беше грандиозна — сякаш се намирах на върха на света. Дорсетските хълмове се простираха вълнообразно във всички посоки в разстояние на мили, като разстлан чаршаф, който сляга на леглото. Селски пътеки криволичеха между плътни редици от живи плетове, склоновете на хълмовете бяха живописно осеяни с гористи местности, стопански постройки и кремави петънца, които представляваха стада овце. Необозримото, сиво-синьо море се простираше в далечината, достигайки до планина от въртящи се купести облаци. В краката ми далеч под мен се бяха сгушили селцето Стъдланд, мочурливите низини на Пуул Харбър и остров Браунсий, а отвъд тях се стелеха безкрайни площи безупречно обработена селскостопанска земя, потънала в омара. Беше неописуемо красиво, един от онези редки моменти, в които животът изглежда съвършен. Докато стоях там, омаян от гледката и съвсем сам, куп облаци бавно се преместиха и закриха слънцето, а през тях проблясваха великолепни лъчи от колеблива светлина като истински ескалатори към рая. Един от тях достигна до мен и за момент бях в състояние да се закълна, че чувам божествена музика, звън на арфи и глас, който ми казва: „Току-що пратих онези кучета в гнездо на усойници. Приятен ден.“

Отидох до една каменна пейка, която беше грижливо поставена на този величествен връх, за да бъде ползвана от изморени хора като мен — наистина е необикновено колко често се сблъсквате с такива малки добросърдечни жестове, когато сте във Великобритания. Извадих военнотопографската си карта на Пърбек в мащаб 1:25 000. По начало не умея да се справям добре с каквито и да било карти, на които няма стрелка, отбелязваща: „В момента сте тук“, но военнотопографските карти са изключение. Идвайки от страна, в която картографите не обозначават черти от релефа по-малки от да кажем, Пайк'… с Пийк[3], винаги съм впечатлен от богатството на детайли в серията от военнотопографски карти с мащаб 1:25 000. На тях са обозначени всяка гънка и чим в релефа, всички обори, километрични камъни, въздушни помпи и гробни могили. Те разграничават ямите, от които се копае чакъл, от тези, от които се копае пясък; електрически жици, прокарани през пилони, и такива, прокарани през стълбове. На картата, която разглеждах в момента, беше отбелязана дори и пейката, на която седях. Смаях се от факта, че мога да погледна една карта и да знам с точност до един квадратен метър къде се намира моят задник сега.

Докато мързеливо преглеждах картата, забелязах, че на около миля на запад е издигнат исторически обелиск. Чудейки се защо някой би построил паметник на такова отдалечено и трудно за достигане място, кривнах по билото на хълма, за да разгледам въпросния паметник. Това е най-дългата миля, която си спомням да съм изминавал някога. Преминах през обрасли с трева полета, през стада плашливи овце, над прелези и през огради, без целта ми да изглежда по-близко, но упорито продължавах напред, защото — ами защото ако сте достатъчно глупави, правите такива неща. В края на краищата стигнах до скромен на вид, напълно незабележителен обелиск от гранит. Изтърканият от времето надпис гласеше, че тук през 1887 година Комисията по водата на Дорсет е прокарала водопровод. „Ей, ура“ — помислих си аз. Свих устни, погледнах още веднъж картата и забелязах, че недалеч оттук се намираше място наречено „Гробът на гиганта“. Помислих си: „Звучи интересно“.

Запътих се мудно натам. Ето в това е проблемът. Винаги съществува някоя забележителност, която е отвъд линията на хоризонта. Можете да изкарате живота си в придвижване от каменни кръгове към римски селища (или техните останки), а оттам към разрушени абатства и понякога дори да не видите и малка част от тях, особено ако, подобно на мен, рядко успявате да ги откриете. Така и не намерих „Гробът на гиганта“. Мисля, че бях близо, но не съм сигурен. Един от значителните недостатъци на топографските карти е, че понякога ви дават прекалено подробни описания. При наличието на толкова много характерни особености на терена, от които да избира, за човек е лесно да убеди сам себе си, че се намира почти там, където иска да бъде. Виждате малка горичка, потърквате брадичка с ръка и казвате: Ммм. Това трябва да е гората „Висящи сополи“, което означава, че онова странно на вид хълмче със сигурност е надгробната могила „Скачащо джудже“, а в такъв случай постройката на онзи далечен хълм е „Ферма на отчаянието“. След което уверено завивате и вървите, докато се натъкнете на някоя неочаквана подробност от пейзажа, като например град Портсмут, и разберете, че малко сте се отклонили от пътя.

Така прекарах един спокоен следобед, изпотен и объркан, крачейки тежко из една обширна, забравена, но много зелена и прелестна част от Дорсет, в търсене на отдалечен от крайбрежието път към Суонъдж. Колкото по-навътре навлизах, толкова по-неясно очертани ставаха пътеките. Към средата на следобеда открих, че все по-често пълзя под бодлива тел, прегазвам потоци с раница на глава, измъквам краката си от капани за мечки, падам и копнея да съм някъде другаде. От време на време спирах, за да си почина и да открия съответствието между някоя част от заобикалящия ме пейзаж и картата. Най-накрая се изправях отново, изтривах някое краве говно от задника си, свивах устни и завивах в съвсем различна посока. Така за мое учудване късно следобед се оказах в замъка Корф. Пристигнах с наранени крака, изцапан от пътуването и с крайници, украсени със струйки засъхнала кръв.

За да отпразнувам късмета си, че въобще съм стигнал донякъде, отидох в най-добрия хотел в града — „Мортънс Хаус“, имение в стил от времето на Елизабет I, намиращо се на главната улица. Изглеждаше напълно приемливо и настроението ми се повиши. Освен това имаха свободни места.

— Отдалеч ли идвате? — попита момичето на рецепцията, след като бях свършил да попълвам регистрационната карта. Първото правило, когато сте на поход, е да лъжете със стиснати зъби.

— Брокънхърст — казах аз, кимайки сериозно с глава.

— О, Боже! Това наистина е дълъг път.

Аз подсмръкнах по мъжки.

— Е, да, но имам хубава карта.

— А къде отивате утре?

— Кардиф.

— Господи! Пеша?

— Никога не пътувам по друг начин.

Вдигнах раницата си, взех ключа и й намигнах отракано, което предполагам, би я зашеметило, ако бях с двайсет години по-млад, доста по-привлекателен и на носа ми нямаше парченце кравешко говно.

Прекарах известно време, превръщайки една кърпа от бяла в черна, и после излязох забързано, за да разгледам селцето, преди да затворят всичко. Корф е посещавано и приятно място, купчина от каменни къщурки, над които се извисяват величествените, назъбени стени на прочутия и често фотографиран замък — любимата развалина на всички след принцеса Маргарет. Позволих си каничка чай и парче торта в малката, но оживена и весела чайна на Националния тръст[4] и след това се придвижих бързо към замъка. Входът беше 2.90 лири, което ми се стори малко скъпо за купчина срутени камъни, а освен това затваряха след десет минути, но все пак си купих билета, тъй като не знаех кога отново ще мина оттук. Замъкът е бил почти напълно разрушен от анти роялисти по време на гражданската война[5], а след това местните жители разнасят повечето от това, което е останало, така че нямаше какво толкова да се види, освен няколко участъка назъбена стена, но гледката към заобикалящата долина беше чудесна, особено когато залязващото слънце започна да хвърля дълги сенки по хълмовете, а над долината започна да се издига лека вечерна мъгла.

В хотела си взех дълга, гореща вана и след това, чувствайки се приятно изморен, реших да се задоволя с удоволствията, които можеше да ми предложи „Мортънс Хаус“. Изпих две напитки на бара, след което ме настаниха на маса в салона за вечеря. Там имаше още осем души, всички бяха с побелели коси, елегантно облечени и почти не говореха. Защо англичаните са така мълчаливи в хотелските ресторанти? В салона не се чуваше и звук, освен тихото потракване на прибори и двесекундни разговори от типа:

— Утре се очаква да бъде отново хубав ден.

— О? Чудесно.

— Ъхъ.

Или:

— Супата е вкусна.

— Да.

И след това настъпваше мълчание.

Имайки предвид в какъв хотел се намирах, очаквах менюто да предлага ястия от рода на кафява уиндзорска супа, печено говеждо и йоркширски пудинг, но разбира се, хотелиерството във Великобритания бе напреднало. Менюто беше обогатено с думи, които не бихте срещнали в него до преди десет години — „noisettes“, „duxelle“, „coulis“, „tartare“, „timbale“, написани с чудат шрифт и ексцентрични главни букви. Поръчах си, цитирам: „Ветрилообразен галски пъпеш и къмбрийска пушена шунка, сервирани със салата от смесица от листа“, последвано от „Пържола от филе, сервирана със сос от натрошен черен пипер, фламбирана в коняк и довършена със сметана“. Бяха толкова приятни за ядене, колкото и лесни за четене.

Много ме впечатли този нов начин на говорене и изпитах доста голямо удоволствие от това да го използвам пред сервитьора. Поисках малко количество вода, прясно наточена от мивката и поднесена „натюр“ в цилиндрична чаша, а когато ми предложи хлебните кифлички, го помолих настойчиво за поднесено с щипки „рондо“ от лишена от светлина при отглеждането пшеница, приготвено на фурна и покрито с маково семе. Започнах да свиквам с това и тъкмо възнамерявах да си поръчам изсушена на вентилатор салфетка за коленете, току-що изпрана и деликатно ароматизирана с лек нюанс на „Омо“, за да сменя моята, която се беше плъзнала от скута ми и в момента лежеше бездействено на хоризонталната повърхност за ходене, в позиция, предшестваща моите крака, когато той ми поднесе менюто и каза: „Десерт?“ А аз разбрах, че сме се завърнали в нетърпящия подигравки свят на английския език.

Странно нещо са това англичаните. Ще ви позволят да ги смаете с пикливи дюксели от това и малки натруфени ноазети от онова, но не се ебавайте с техния пудинг. И аз мисля така. От сантименталност всички десерти в менюто бяха с добри стари английски имена. Взех си пудинг от твърд карамел, който се оказа великолепен. Когато привърших, сервитьорът ме покани да се оттегля в другия салон, където ме очакваше кана с прясно сварено кафе, към което бяха сервирани вафли асорти с ментов пълнеж, лично подбрани от главния готвач. Покрих горната повърхност на масата с малко пръстенче от медни звонкови пари, изработени в Кралския монетен двор, потиснах леко изригване от стомашно-чревен въздух и осъществих излизането си.

 

 

Тъй като се бях отклонил от крайбрежната пътека, първото нещо, с което се заех на следващата сутрин, бе да я открия отново. Напуснах Корф и се забъхтах по един ужасно стръмен хълм към близкото градче Кингстън. Денят беше великолепен, а гледката от Кингстън към Корф и замъка, които изглеждаха учудващо далечни и миниатюрни, бе незабравима.

Избрах лека и равна пътека и вървях по нея през гори и поляни в продължение на две мили, следвайки хребета на една отсечена долина, за да стигна до самотно и впечатляващо възвишение, наречено „Хаунстаут Клиф“, където се срещаха моята и крайбрежната пътеки. Изгледът и оттук бе превъзходен: хълмове, които приличаха на лодки със заоблени палуби, блестящи бели зъбери, осеяни с малки пещери и скрити плажове, заливани от безкрайното, синьо море. Погледът ми стигаше чак до Лълуърт, мястото, към което се бях запътил днес, разположено на около десет мили през множество всяващи страх заоблени хълмове.

Следвах пътеката нагоре и надолу по стръмните хълмове. Бе едва десет сутринта, но вече беше необичайно горещо за това време на годината. Повече от крайбрежните хълмове на Дорсет не са по-високи от няколкостотин фута, но са стръмни и многобройни и аз скоро се почувствах запотен, изморен и жаден. Свалих раницата и простенах, когато видях, че съм забравил в хотела новата си хубава бутилка за вода, купена в Пуул и старателно напълнена същата сутрин. Нищо не може да ви накара да ожаднеете така безумно, както липсата на каквато и да било течност. Продължих тежко напред с беглата надежда, че ще намеря кафене или кръчма в Кимъридж, но когато го приближих откъм високата пътека с изглед към прекрасен залив, видях, че е твърде малко селище и едва ли в него имаше някакви заведения. Извадих бинокъла и оглеждайки селцето отдалеч, открих, че има нещо като каравана в близост до паркинга. Може би беше малка чайна на колела. Забързах надолу по пътеката, минах покрай една за жалост изоставена, скъпа, но безполезна сграда на име „Клейвъл Тауър“ и се спуснах до плажа. Разстоянието се оказа толкова голямо, че ми отне почти час. Стискайки палци, се придвижих по плажа и отидох до караваната. Оказа се наборен пункт на Националния тръст, който беше затворен.

На лицето ми се изписа страдание. Гърлото ми беше като изстъргано с шкурка. Бях на мили от най-близкото населено място, а наоколо нямаше никой. В този момент като по чудо надолу по хълма се търколи количка за сладолед, от която звучеше весела мелодийка и се спря на ръба на паркинга. Нетърпеливо изчаках десет минути, докато младежът разтвори навеса и разположи нещата си, без да бърза. В секундата, в която прозорчето се открехна, го попитах какво има за пиене. Той порови наоколо и заяви, че има шест бутилки кола „Панда“. Купих всичките и се оттеглих в сенчестия край на караваната, където трескаво махнах пластмасовата капачка на една от бутилките и изсипах животоспасяващото й съдържание в гърлото си.

Не искам да си мислите, че колата „Панда“ е по-лоша от Кока-Кола, Пепси, Д-р Пепър, Севън ъп, Спрайт или която и да било от другите напитки с есенции, които необяснимо защо се радват на такава голяма клиентела или че поднасянето на напитката топла ми се струва ексцентрично, но не изпитах никакво задоволство от изпиването на бутилките. Поглъщах ги една след друга, докато стомахът ми се наду и течността почна да се плиска из него, но не бих казал, че се почувствах освежен. Въздишайки, сложих двете оставащи бутилки в раницата, в случай че по-късно изпаднех в критична нужда от сироп и продължих.

На няколко мили от Кимъридж, от другата страна на един изумително стръмен хълм, се намира малкото изгубено селце Тайнъм или по-скоро това, което е останало от него. През 1943 година армията помолва жителите да напуснат за известно време, за да могат войниците да тренират изстрелването на снаряди към околните хълмове. Обещано им е, че веднага щом приключат с Хитлер, всички те ще могат да се върнат. Простете ми, че казвам това с непочтителен тон, но ми се струва, че това е една позорна постъпка, не само заради неудобствата, причинени на жителите на града (особено на онези, които са забравили да отменят поръчките си за бутилки мляко), но и заради бедни нещастници като мен, които могат само да се надяват, че е разрешено да се минава по пътеката в нейния участък от огневата линия. Това е така, но само понякога. Всъщност днес беше позволено: разумно бях проверил, преди да тръгна, така че можах да изкача стръмния хълм, да оставя Кемъридж зад себе си и да разгледам купчината къщи без покрив, тоест всичко, което бе останало от Тайнъм. Когато бях тук за последен път в края на седемдесетте години, Тайнъм беше изоставен, обрасъл с трева, и почти неизвестен. В наши дни се е превърнал в туристическа атракция. Общинският съвет е построил голям паркинг, а училището и църквата са възстановени като малки музеи със снимки, показващи как е изглеждал Тайнъм в добрите стари дни, което е жалко. Харесваше ми много повече, докато си беше наистина град на призраци.

Известно ми е, че армията се нуждае от зона, където да тренира за обстрел, но са можели да изберат някое друго място, от което да обстрелват, по-ново и не толкова биещо на очи — например Кейли. Странното е, че не видях никакви следи от разрушение по хълмовете наоколо. Те бяха осеяни с големи, червени, стратегически разположени знаци, но всичките бяха в безупречно състояние, както и заобикалящият ги пейзаж. Може би армията е стреляла с невидими снаряди или нещо подобно. Кой знае? Със сигурност не и аз, тъй като намаляващите ми физически ресурси бяха напълно изчерпани от предизвикателството да изкача още един убийствено стръмен хълм, който ме отведе до върха на Рингс Хил, високо над Уорбароу Бей. Гледката беше грандиозна — чак до пристанището на Пуул, но това, което прикова вниманието ми, бе жестокото откритие, че пътеката се спускаше веднага надолу и достигаше до морското равнище, а след това се изкачваше обратно нагоре по друг още по-ужасяващо стръмен хълм. Подсилих се с кола „Панда“ и тежко продължих.

Близкото възвишение на име Биндън Хил бе нещо огромно. Не само се извисяваше право нагоре, достигайки долните слоеве на тропосферата, но представляваше и величествен вододел, чиито гънки се простираха отвъд хоризонта. До момента, в който съзрях в далечината безредно разхвърляните къщи на селцето Уест Лълуърт и започнах дългото, несигурно слизане, краката ми като че ли вече се огъваха в множество нови за мен посоки и можех да усетя как нарастват мазолите между пръстите ми. Пристигнах в Лълуърт, олюлявайки се и не на себе си подобно на герой от приключенски филм, който току-що е успял да се измъкне от пустинята — бях плувнал в пот, говорех несвързано, а от носа ми излизаха малки мехурчета кола „Панда“.

Но поне бях превъзмогнал най-трудната част от пътя, бях се върнал в цивилизацията, и то в един от най-прелестните крайбрежни курорти на Англия. Бъдещето можеше да донесе само още по-хубави неща.

Бележки

[1] Майкъл Портийо — депутат от консервативната партия, бивш министър на отбраната, противник на Европейския съюз и евроинтеграцията, считан за продължител на делото на Маргарет Тачър. — Б.р.

[2] Бъд Абът (1897-1974) и Лу Костело (1906-1959) — двойка прочути американски филмови комици. — Б.р.

[3] Връх в Колорадо, в Скалистите планини (4301 м.). — Б.р.

[4] Национален тръст за съхранение на историческото наследство и природните забележителности, основан през 1895 г. с цел съхраняване на сгради с историческа и архитектурна стойност и естествени природни забележителности, както и осигуряване на публичен достъп до тях. — Б.р.

[5] Става дума за гражданската Война в Англия през 1642-1651 г. между роялистите и парламентаристите, водени от Оливър Кромуел, завършила с пленяването и обезглавяването на крал Чарлз I Стюарт. — Б.р.