Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Двайсет и осма глава

А сега мога и да ви обясня защо винаги, когато отида в Турсо, ще отсядам в хотел „Пентланд“. Предната вечер бях помолил милата дама на рецепцията да ме събуди в пет сутринта, защото трябва да хвана ранен влак. А тя ми каза — може би ще се наложи да седнете, ако вече не сте седнали — каза ми:

— Ще желаете ли приготвена закуска?

Честно казано си помислих, че тя нещо не е наред, затова повторих:

— Простете, имах предвид в пет сутринта. Ще напусна хотела в пет и половина, разбирате ли. В пет и половина. Сутринта.

— Да, скъпи. Ще желаете ли приготвена закуска?

— В пет сутринта?

— Включена е в цената на стаята.

И да ме вземат дяволите, ако това чудесно заведение наистина не ми осигури страхотна порция пържена закуска и кана горещо кафе в 5:15 на следващия ден преди изгрев-слънце.

Така че напуснах хотела като щастлив и малко по-пълен човек и се завлякох в тъмнината нагоре по пътя към гарата, където ме чакаше втората изненада за сутринта. На гарата беше пълно с жени, които стояха на перона в празнично настроение, изпълвайки атмосферата със студени, тъмни облачета пара и щастлив брътвеж с шотландски акцент, търпеливо чакайки пазачът да допуши фаса си и да отвори вратата. Попитах една от жените какво толкова става и тя ми каза, че всички са тръгнали към Инвърнес на пазар. И така било всяка събота. Щяха да пътуват почти четири часа, за да се заредят с гащи от „Маркс енд Спенсър“, повръщня от пластмаса и каквото друго имаше да предложи Инвърнес, с което не разполагаха в Турсо, което всъщност беше доста, а след това да хванат влака в шест на обратно, пристигайки точно навреме, за да си легнат.

И така се придвижихме в ранната мъглива сутрин, една голяма тълпа от хора, сгушени уютно един в друг на двувагонния влак, чувствайки се щастливи и нетърпеливи. Влакът спря в Инвърнес и всички ние се изнизахме: жените, за да напазаруват, а аз, за да хвана влака в 10:35 за Глазгоу. Докато ги наблюдавах как се отдалечават, открих за свое собствено учудване, че донякъде им завиждам. Струваше ми се необикновено да станеш преди изгрев-слънце, за да си напазаруваш в град като Инвърнес, а след това да се прибереш у дома чак след десет вечерта, но пък от друга страна си помислих, че никога не съм виждал по-щастлива групичка от пазаруващи.

Малкият влак за Глазгоу беше почти празен, а околната местност разкошно живописна. Минахме през Авимор, Питлокри, Пърт, а оттам към Гленийгълс и неговата малка гара, която за съжаление е вече закрита. И най-накрая, около осем часа след като бях станал същата сутрин, пристигнахме в Глазгоу. Стори ми се необичайно, че след такова дълго пътуване можех да сляза на гара „Куийн Стрийт“ и да се намирам все още в Шотландия. Поне организмът ми не преживя никакъв шок. Спомням си, когато пристигнах за първи път в Глазгоу през 1973 година и слязох на същата тази гара, колко дълбоко потресен бях от това колко задушаващо тъмен и очернен със сажди бе градът. Никога през живота си не бях виждал толкова задушно и мръсно място. Всичко в него изглеждаше черно и безрадостно. Дори и местното произношение като че ли се бе оформило под въздействието на сгурията и ситните песъчинки. Катедралата „Сейнт Мънго“ бе толкова мръсна, че дори и от другата страна на улицата изглеждаше като двуизмерна изрезка. И нямаше туристи — абсолютно никакви туристи. Глазгоу може и да е най-големият град в Шотландия, но моят пътеводител „Нека отидем в Европа“ дори не го споменава.

През следващите няколко години Глазгоу естествено преживява една блестяща и знаменита трансформация. Повърхностите на множество сгради в центъра на града са били почистени чрез пясъчни струи и грижовно боядисани в жълтеникавокафяво, така че гранитните им фасади отново блестят, а дузини други са били издигнати по време на икономическия бум през осемдесетте години — само предната година са били изградени нови офиси на стойност един милиард лири. Градът се сдобива с един от най-прекрасните музеи в света — Колекцията Бурел — и с една от най-интелигентните добавки, част от всеобщото градско обновление — търговският център на площад „Принсес“. Внезапно, макар и предпазливо, светът започва да се стича към Глазгоу, където открива за свое удоволствие, че градът е щедро надарен с великолепни музеи, оживени кръчми, оркестри от световна класа и над седемдесет парка, повече от който и да било друг град с неговите размери в цяла Европа. През 1990 година Глазгоу бива номиниран за европейски град на културата и никой не се изсмива на това. Репутацията на нито един град не е претърпявала по-драматичен и внезапен обрат, а според мен няма и друг град, който да заслужава това повече от Глазгоу.

По мое мнение, сред множеството съкровища на града с особена сила изпъква Колекцията Бурел. След като се регистрирах в хотела, се запътих натам с такси, тъй като тя се намира доста далеч.

— Пу длги път ли да мием? — каза шофьорът, докато се движехме с висока скорост по магистралата към Полок парк, минавайки покрай Клайдбанк и Обан.

— Простете — отговорих аз, тъй като не говоря глазгоувски.

— По мой път ли ша минааме?

Мразя, когато се случи нещо подобно — когато някой от Глазгоу се опитва да говори с мен.

— Простете — изрекох аз и се запънах в търсене на извинение. — Не дочувам добре.

— Да бе, пу длги път ли да мием? — каза той, което предположих, че означава: „Ще те прекарам по един много дълъг път и ще продължавам да те гледам със същия заплашителен поглед, така че накрая ще почнеш да се чудиш дали не те водя в някой неизползван склад, където те чакат приятелите ми, за да те пребият и да ти вземат парите“ — но той не добави нищо повече и ме остава пред Бурел без никакви премеждия.

Колко много харесвам Колекцията Бурел. Наречена е на името на сър Уилям Бурел, шотландски корабопритежател, който през 1944 година дарява на града своята художествена колекция при условие, тя да бъде представена в провинциална обстановка, но в границите на града. Бил е притеснен, и то напълно основателно, че замърсяването на въздуха може да повреди неговите произведения на изкуството. Без да могат да решат какво да сторят с такова щедро дарение, членовете на Градския съвет, за всеобщо учудване, не направили нищо. През следващите тридесет и девет години изключителни творби на изкуството лежали, опаковани в палети, из разни складове, почти забравени. В края на краищата, след близо четири десетилетия разтакаване, в края на седемдесетте години, градът наел даровития архитект на име Бари Гасон, който проектирал прегледната и умерена като стил сграда, прочута със своите просторни зали, гористия фон, на който била издигната и находчивия начин, по който архитектурни елементи от Колекцията на Бурел — средновековни портали, трегери и други били включени в модела на самата сграда. Колекцията била официално открита през 1983 и предизвикала всеобщ възторг.

Бурел не бил особено богат човек, но, Господи, той наистина умеел да подбира. Колекцията се състои само от 8 000 предмета, но те са от цял свят — Месопотамия, Египет, Гърция и Рим — и почти всички (с изключение на няколко лъскави порцеланови фигурки на малки цветарки, които вероятно е подбрал, докато е бил болен и в треска) са забележителни. Прекарах един дълъг, щастлив следобед, разхождайки се из залите, преструвайки се, както правя често при такива обстоятелства, че шотландският народ ме е поканил, за да избера и взема със себе си, който предмет си харесам в знак на признание на моите качества като човек. Най-накрая, след дългата агония на избора, се спрях на една глава на Персефона, моделирана в Сицилия през пети век преди Христа, която бе не само поразително безупречна, сякаш е била оформена вчера, но и щеше да стои чудесно отгоре на телевизора ми. И така, късно следобед излязох от музея, където се помещава колекцията Бурел и навлязох сред приятно раззеленилия се Полок парк в щастливо настроение. Времето беше меко, така че реших да се върна в града пеша, въпреки че нямах карта и имах само бегла представа къде се намира отдалеченият център на Глазгоу. Не зная дали в Глазгоу е действително удоволствие да се върви или просто изваждах късмет, но никога не съм бродил из него, без да попадна на някоя забележителна изненада — зеленото обаяние на Келвингроув Парк, Ботаническите градини, прочутото гробище Некрополис с редиците си от пищно украсени надгробни камъни — така се получи и сега. Запътих се, изпълнен с надежда по един широк булевард на име „Сейнт Андрю'… с Драйв“ и се озовах, движейки се без посока из красив квартал, пълен с къщи на явно състоятелни и привилегировани хора, с приятен на вид парк и малко езеро. След известно време минах покрай частното училище „Скотланд Стрийт“, една прекрасна сграда с просторни стълбища, която предположих бе проектирана от Макинтош, а скоро след това се озовах в недотам чист, но не по-малко интересен район, за който, в края на краищата, заключих, че е Горбалс. А после се изгубих.

Можех да видя река Клайд от време на време, но не можех да разбера как да стигна дотам, а което бе и по-важното в случая, как да я прекося. Бродих из лабиринта от задни улички и скоро се озовах в един от онези безжизнени райони, които се състоят от складове без прозорци и гаражи, на чиито врати пише: „Моля, не паркирайте. Гаражът се ползва постоянно.“ Завих по няколко отсечки, които сякаш ме отведоха още по-далеч от цивилизацията, преди най-сетне да попадна на една къса улица, на ъгъла, на която имаше някаква кръчма. Тъй като ми се искаше да пийна нещо и да поседна, влязох вътре. Мястото беше мрачно и разнебитено и в него имаше само още двама клиенти, двойка мъже, които приличаха на обирджии, седяха един до друг на бара и пиеха в пълно мълчание. Зад бара нямаше никой. Заех позиция в далечния край на щанда и почаках известно време, но не се появи никой. Потропах с пръсти по щанда, издух бузи и направих поредица от сбръчкани физиономии, от типа, които прави човек, когато очаква нещо. (А защо ли мислите правим точно така? Та това дори не е забавно по онзи елементарен начин, както да кажем обелването на някой мазол или почистването на ноктите с палец.) Почистих ноктите на ръцете си с палеца и издух бузи още веднъж, но отново не се появи никой. По едно време забелязах, че един от мъжете ме гледа под око.

— Ей, пич, кво стаа? — каза той.

— Моля? — отговорих аз.

— Ша слезе след малко. — Той направи жест с глава към задната стаичка.

— А, да — казах аз и мъдро кимнах, все едно всичко ми бе станало ясно.

Забелязах, че и двамата продължават да ме гледат.

— Бивал ли си преди? — запита ме единият.

— Моля? — казах аз.

— Идвал ли си преди? — повтори той. Стори ми се леко пийнал. Отправих му една едва доловима, извинителна усмивка и обясних, че идвам от света на англоговорещите.

— Бил ли тук през Май? — продължи мъжът — Ако не, да ми яздиш магарето.

— Надолу в Трун стрижат пре джун — каза приятелят му и добави: — с лъжица.

— А, да — кимнах отново замислено, леко издавайки напред долната си устна, сякаш сега вече всичко ми бе напълно ясно. Точно в този момент, за мое леко облекчение се появи барманът, който изглеждаше недоволен и триеше ръцете си в някаква кърпа.

— Шибан голям шибач в шибания голям — каза той на двамата мъже, а след това се обърна към мен с изморен глас. — Ей хе, ху. — Не можах да разбера дали това бе въпрос или изказване.

— Един пинт „Тенетс“, моля изрекох аз с надежда.

Той издаде някакъв нетърпелив звук, все едно отбягвах въпроса му.

— Не си ли виждал дуки?

— Моля?

Не е — отговори първият клиент, който явно се считаше за мой преводач.

Стоях известно време със зяпнала уста, опитвайки се да разбера какво се опитват да ми кажат, чудейки се какъв импулс бях последвал, за да се озова в тази кръчма и в такъв квартал и тихо изрекох:

— Само един пинт „Тенетс“, мисля.

Барманът въздъхна тежко и ми донесе бирата. Само след минута разбрах, че това, което се бяха опитали да ми кажат, е, че това е най-лошата кръчма на света, в която бих могъл да си поръчам бира, тъй като това, което ще ми бъде сервирано, е чаша с топла сапунена пяна, пусната от задъхващо се, действащо с неохота кранче и че наистина би трябвало да побягна оттук, докато все още имам шанс да остана жив. Изпих две глътки от интересната смеска и преструвайки се, че отивам в мъжката тоалетна, се измъкнах през една странична врата.

Така че се завърнах на осветените от падащия сумрак улици по южния бряг на река Клайд и се опитах да се ориентирам обратно към цивилизацията. Почти невъзможно е човек да си представи какво е представлявал кварталът Горбалс, преди да започнат да го издокарват и да канят безстрашни юпита да се преместят в елегантните нови апартаменти в покрайнините на квартала. След войната в Глазгоу се случва нещо наистина необикновено. Покрили огромни пространства в провинцията с извисяващи се, лъскави жилищни блокове и „претакали“ хиляди хора от централните бедни квартали от типа на Горбалс в тези нови комплекси, но забравили да осигурят каквато и да било инфраструктура. Само в жилищния комплекс „Ийстърн Хаус Естейт“ били преместени четиридесет хиляди души, които наистина отишли там и открили елегантни нови апартаменти с прокарана водопроводна инсталация, но без кина, магазини, банки, кръчми, училища, работни места, здравни центрове и лекари. Така че всеки път, когато искали нещо, кат например да пипнат по едно, да поработят или да бъдат прегледани от лекар, трябвало да се качат на автобуса и да се върнат на цели мили назад обратно в града. Вследствие на подобни неща и съображения от рода на това, че асансьорите вечно засядали (И защо, между другото, само Великобритания изпитва такива трудности с превозни средства от сорта на асансьорите и ескалаторите? Наистина си мисля, че няколко глави трябва да хвръкнат), хората се подразнили и превърнали новите комплекси в нови бедни квартали. Резултатът с, че Глазгоу има един от най-сериозните жилищни проблеми в развития свят. Общинският съвет на Глазгоу е най-големият хазяин в Европа. Неговите 160 000 къщи и блокове представляват само половината от общия запас на града от жилища. По негови собствени изчисления, съветът се нуждае от около три милиарда лири, за да могат тези жилища да отговорят на установените стандарти. В тази сума не са включени разходи за изграждането на нови жилища, а просто за превръщането на вече съществуващите в обитаеми. В момента целият жилищен бюджет на съвета е около 100 милиона лири годишно.

В края на краищата успях да прекося реката и да се върна в осветения център. Разгледах площада „Сейнт Джордж“, който според мен е най-красивият във Великобритания, а след това се забъхтих нагоре по хълма към улица „Сочихол“, където си припомних любимата си шега от Глазгоу. (Това е и единствената ми шега от Глазгоу). Не е особено смешна, но ми харесва. Полицай хваща един крадец на ъгъла на „Сочихол“ и „Далхаси“ и го влачи за косата в разстояние на сто ярда до „Роуз Стрийт“, за да го арестува.

— И за к'… во го направи т'… ва? — пита оскърбеният виновник, потърквайки главата си.

— Защото мога да напиша правилно „Роуз Стрийт“, крадльо с крадльо.

Ето в това се състои същността на Глазгоу. Градът притежава цялото това ново благополучие и блясък, но под повърхността винаги може да доловите усещането за авантюра и дори опасност, което ме опиянява по един особен начин. Може да се скитате из улиците в петък вечер, както правех и аз в този момент, без да знаете дали, когато завиете зад ъгъла ще попаднете на групичка елегантни гуляйджии със смокинги или ще подминете няколко млади безделници, които могат да решат да ви нападнат и да изрежат инициалите си на челото ви в името на едно мимолетно забавление. Това придава на града една остра нотка.