Бил Брайсън
Записки от един малък остров (30)

Двайсет и девета глава

Прекарах още един ден в Глазгоу, скитайки се по улиците, не защото исках да бъда там, а защото беше неделя и не можех да хвана влак за вкъщи, който да ме откара по-далеч от Карлайл (Влакът между Сетъл и Карлайл не върви в неделя през зимата, защото няма пътници. Това, че може би няма пътници, защото влакът не върви, явно не е хрумвало на ръководството на „Бритиш Рейл“.) Така че бродих надлъж и нашир из мразовитите улици, разгледах почтително музеите, Ботаническата градина и Некрополис, но това, което наистина ми се искаше, бе да си отида у дома, което според мен, бе напълно разбираемо, защото ми липсваха семейството ми и собственото ми легло, освен това, когато се разхождам около дома си, не е необходимо на всяка крачка да внимавам да не стъпя в някое кучешко лайно или повръщня.

И така, на следващата сутрин, в състояние на шеметна възбуда, се качих на влака в 8:10 от Глазгоу за Карлайл, а там, след като изпих една освежаваща чаша кафе в бюфета на гарата, хванах влака в 11:40 за Сетъл. Железопътната линия Сетъл-Карлайл е най-знаменитата неизвестна линия в света. „Бритиш Рейл“ от години искат да я закрият под предлог, че не покривала разходите по собствената си поддръжка, което е възможно най-ненормалният и нелеп аргумент в полза на подобно решение. Слушаме такива изкривени доводи от толкова дълго време и по отношение на толкова много неща, че сме ги възприели като житейска мъдрост, но ако се замислите по въпроса дори и за части от секундата, ще ви стане напълно ясно, че повечето наистина ценни неща не могат сами да покрият разходите по поддръжката си. Ако дори и малко следвате подобна абсурдна логика, би трябвало да премахнете светофарите, разширенията по пътя, училищата, канавките, националните паркове, музеите, университетите, възрастните хора и много други неща. Защо тогава, за Бога, трябва една железопътна линия, която общо взето е много по-приятна от старите хора и със сигурност има по-малка вродена склонност да се оплаква и да дрънка безсмислици, да демонстрира дори и минимална степен на икономическа жизнеспособност, за да продължи да съществува? Този начин на мислене трябва да бъде отхвърлен незабавно.

Понякога почукват веднъж и извикват: „Здравейте“, но по-често не правят дори и това. Да стоиш пред умивалника в кухнята, оживено да си говориш сам и да пускаш силни пръдни с високо вдигнати крака и в този момент да се обърнеш и да видиш, че на масата в кухнята е доставена днешната поща, е едно наистина необикновено изживяване. А не мога да ви опиша колко пъти ми се е налагало да се втурвам по гащи към кухненския килер, когато чуя, че някой се приближава и да се спотайвам, затаил дъх, докато някой подвиква: „Здравейте! Зравейте! Има ли някой вкъщи?“ В продължение на около две минути може да ги чуете как трополят из кухнята, разглеждат бележките, залепени на хладилника, и преглеждат пощата на светлината на прозореца. След което идват до вратата на кухненския килер и казват тихо: „Просто ще си взема шест яйца, Бил. Става ли?“

Когато обявихме на колегите и приятелите ни в Лондон, че ще се местим в една от долините на Йоркшър, учудващо голям брой от тях направиха кисели физиономии и казаха:

— Йоркшър? Какво, при онези хора? Колко… интересно.

Или нещо от този род.

Никога не съм могъл да разбера защо на хората от Йоркшър им се носи слава на грубияни и несъстрадателни хора. Винаги съм ги намирал за открити и почтени, а ако наистина искате да знаете какви са вашите собствени недостатъци, никъде няма да намерите по-отзивчиви хора в това отношение. Вярно е, че не ви обгръщат с нежност, за което е нужно малко време, за да свикнете, особено ако пристигате от друга част на света, населена с по-общителни хора, тоест, от всяка друга част на света. Там откъдето идвам аз — средната част на американския запад, — когато се нанесете в някое селище или градче, всички идват да ви поздравят с добре дошли, сякаш това е най-щастливият ден в историята на общността, и всички ви носят пай. Получавате ябълков пай, черешов пай и пай с шоколадов крем. В американския среден запад има хора, които се местят на всеки шест месеца, само за да получат още пай.

В Йоркшър подобно нещо просто никога няма да се случи. Но постепенно, лека-полека, те намират място за вас в сърцата си и почват да ви разпознават, когато преминават покрай вас с колите си, извършвайки жеста, който аз наричам „помахването от Малхамдейл“. Това е един вълнуващ ден за всеки новопристигнал в Долините. За да направите „помахването от Малхамдейл“, си представете за момент, че държите волана на автомобил. След това много бавно протегнете показалеца на дясната си ръка, сякаш сте обхванат от кратък и неконтролируем спазъм. Е, това е то. Може и да не изглежда много, но говори достатъчно, повярвайте ми. Ще ми липсва много. Потънах в блянове от този род и после стреснато осъзнах, че съм в Сетъл и че жена ми ми маха от перона. Внезапно пътуването ми приключи. Слязох от влака набързо и напълно объркан, като някой, който е бил събуден посред нощ заради спешен случай и изведнъж осъзнава, че въобще не се намира на мястото, където трябва да бъде.

Стигнахме до вкъщи, шофирайки през върховете на хълмовете, по лъкатушещия, дълъг шест мили, неописуемо прелестен път, докато стигнахме до обширните пространства край Къркби Фел, които сякаш са взети от „Брулени хълмове“, опасани от една необятна, величествена, северна панорама, а след това започнахме да се спускаме към спокойното, закътано великолепие на Малхамдейл: изгубеният малък свят, който бе мой дом в продължение на седем години. По средата на пътя помолих жена си да спре колата край една ограда. Тук се намира любимата ми гледка в света и слязох, за да й се насладя. Може да видите почти цялата Малхамдейл, сгушена уютно в подножието на стръмните, внушителни хълмове, с техните тесни, прави като стрела стени, зидани без хоросан, пълзящи по невъзможно амбициозни скатове, скупчените й селца, чудесното й училище с две класни стаи, старата църква с яворите и рушащи се надгробни камъни, покрива на местната ми кръчма, а в центъра на всичко това, закрита от дърветата, бе и нашата стара къща от камък, която е далеч по-древна от истинската ми родина.

Изглеждаше толкова мирно и прекрасно, че почти щях да се разплача, а това бе само една миниатюрна част от този малък, омагьосан остров. Внезапно, само за секунда, разбрах какво толкова й обичам на Великобритания — обичах я цялата. Обичах всяко нейно кътче, доброто и лошото в нея — изкуственият бульонен екстракт; селските фестивали; алеите из провинцията; хората, които казваха: „не бива да се оплакваме“ и „Ужасно съжалявам, но“; хората, които се извиняваха на мен, когато небрежно ги сръгвах с лакът; млякото в бутилки; бобът на препечени филийки; напластяването на купи сено през юни; гръцката коприва; крайбрежните кейове; военнотопографските карти; препечените кифли; грейките с топла вода, които са просто задължителни; дъждовните недели — абсолютно всичко.

— Какво вълшебно място бе Великобритания — абсолютно откачено, разбира се, но възхитително във всяко едно отношение. Коя друга държава в света би измислила имена на населени места от рода на „Свирещ рог“ и „Фарлейски пердах“ или игра като крикета, която тече в продължение на три дни и сякаш никога не започва наистина. Кои други, освен британците не биха го намерили за странно да карат съдиите си да носят малки парцалчета на главите си, да принудят председателя на Камарата на лордовете да седи на нещо, наречено „чувала с вълна“ или да се гордеят с национален герой, чието предсмъртно желание било да целуне някакъв пич на име Харди^[1]. (Моля ти се, Харди, силно по устата и ми пусни съвсем леко език.) Коя друга нация на света би могла да ни дари с Шекспир, пайовете от свинско месо, Кристофър Рен, Уиндзър Грейт Парк, Отворения университет, списанието „Време за въпроси от страна на градинарите“ и шоколадовата бисквитка за храносмилане. Никоя друга, разбира се.

Колко лесно е да забравим всичко това. Каква енигма представлява Великобритания за историците, които се вглеждат във втората половина на двайсети век. Ето една държава, която се бие и печели една благородна война, разтуря мощната си империя по един общо взето благосклонен и просветен начин, създава едно далновидно откъм страна на социалните грижи общество — накратко, справя се добре с всичко, а след това прекарва остатъка от века, гледайки на себе си като на хроничен провал. Истината е, че Великобритания все още е най-доброто място на света в много отношения, като например да пуснеш писмо, да се разходиш, да гледаш телевизия, да си купиш книга, да се осмелиш да излезеш за една напитка, да отидеш в музея, да използваш услугите на банката, да се изгубиш, да потърсиш помощ или просто да се изправиш на един хълм и да се насладиш на гледката.

Проумях всичко това в разстояние на един мимолетен миг. Казвал съм го и преди и ще го кажа пак. Тази страна ми харесва. Харесва ми много повече, отколкото мога да ви опиша. След което се оттеглих от оградата, влязох обратно в колата и знаех без капка съмнение, че отново ще се върна тук.