Бил Брайсън
Записки от един малък остров (30)

Двайсет и девета глава

Прекарах още един ден в Глазгоу, скитайки се по улиците, не защото исках да бъда там, а защото беше неделя и не можех да хвана влак за вкъщи, който да ме откара по-далеч от Карлайл (Влакът между Сетъл и Карлайл не върви в неделя през зимата, защото няма пътници. Това, че може би няма пътници, защото влакът не върви, явно не е хрумвало на ръководството на „Бритиш Рейл“.) Така че бродих надлъж и нашир из мразовитите улици, разгледах почтително музеите, Ботаническата градина и Некрополис, но това, което наистина ми се искаше, бе да си отида у дома, което според мен, бе напълно разбираемо, защото ми липсваха семейството ми и собственото ми легло, освен това, когато се разхождам около дома си, не е необходимо на всяка крачка да внимавам да не стъпя в някое кучешко лайно или повръщня.

И така, на следващата сутрин, в състояние на шеметна възбуда, се качих на влака в 8:10 от Глазгоу за Карлайл, а там, след като изпих една освежаваща чаша кафе в бюфета на гарата, хванах влака в 11:40 за Сетъл. Железопътната линия Сетъл-Карлайл е най-знаменитата неизвестна линия в света. „Бритиш Рейл“ от години искат да я закрият под предлог, че не покривала разходите по собствената си поддръжка, което е възможно най-ненормалният и нелеп аргумент в полза на подобно решение. Слушаме такива изкривени доводи от толкова дълго време и по отношение на толкова много неща, че сме ги възприели като житейска мъдрост, но ако се замислите по въпроса дори и за части от секундата, ще ви стане напълно ясно, че повечето наистина ценни неща не могат сами да покрият разходите по поддръжката си. Ако дори и малко следвате подобна абсурдна логика, би трябвало да премахнете светофарите, разширенията по пътя, училищата, канавките, националните паркове, музеите, университетите, възрастните хора и много други неща. Защо тогава, за Бога, трябва една железопътна линия, която общо взето е много по-приятна от старите хора и със сигурност има по-малка вродена склонност да се оплаква и да дрънка безсмислици, да демонстрира дори и минимална степен на икономическа жизнеспособност, за да продължи да съществува? Този начин на мислене трябва да бъде отхвърлен незабавно.

От друга страна обаче не може да се отрече, че железопътната линия Сетъл-Карлайл винаги е създавала впечатлението, че е просто една глупава и скъпа прищявка. През 1870 година, когато Джеймс Алпорт, генералният директор на „Мидланд Рейлуей“ си наумява да построи главна железопътна линия на север, вече съществували две такива линии по протежение и на източното, и на западното крайбрежие, така че той решил да построи още една, която да минава през центъра, въпреки че тя тръгвала отникъде, отивала почти никъде и минавала през почти нищо. Цялата история струвала 3.5 милиона лири, което в момента може и да не звучи много, но в днешни пари се равнява на фантастичната сума от 487 трилиона милиарда лири или нещо подобно. Във всеки случай, това било достатъчно, за да се убедят всички, които знаели поне малко за железопътните линии, че на Алпорт му хлопа дъската, както се и оказало впоследствие. Понеже линията преминавала през ненормално мрачната и страховита планинска верига на Пенините, инженерите на Олпорт трябвало да измислят редица хитри трикове, включително двайсет виадукта и дванайсет тунела, за да може линията да влезе в действие. Нали разбирате, че това не било просто едно ексцентрично влакче, пухтящо по тесни релси — това бил еквивалентът от деветнайсети век на влака-стрела, нещо, което щяло да позволи на пътниците да прелитат през Йоркширските долини — стига някой въобще да се съгласи да прелети, а всъщност никой не го и искал.

Така че от самото начало линията била на загуба. Но на кой въобще му пука? Това е една прекрасна линия, великолепна във всяко едно отношение и аз възнамерявах да се насладя на всяка минута от пътуването, което траеше един час и четиридесет минути и покриваше разстояние от 73 мили и три четвърти. Дори и да живеете в близост до Сетъл, рядко ще намерите основателна причина да ползвате именно тази линия, така че залепих лице за прозореца и нетърпеливо зачаках да съзра прословутите забележителности по протежението й — тунелът „Блий Мур“ — дълъг почти 2 300 ярда, гарата „Дент“ — най-високата в страната, величественият виадукт „Рибълхед“ — дълъг четвърт миля, висок 104 фута и с двайсет и четири грациозни арки. Междувременно се наслаждавах на пейзажа, който не е просто прелестен и несравним, но ми доставя и пълно душевно спокойствие.

Предполагам, че всеки човек има свой любим пейзаж някъде, който го е завладял по един неописуем начин — моят пейзаж са Йоркширските долини. Не мога да обясня с лекота точно защо, тъй като много лесно бихте могли да откриете по-драматични пейзажи, където и да било — дори в самата Великобритания. Мога само да заявя, че Долините ме обсебиха до пълна безпомощност още първия път, когато ги видях и оттогава ме държат. Предполагам, че това се дължи отчасти на опияняващия контраст между високите скалисти склонове с безкрайната панорама, която се разкрива от тях и сравнително меката пищност на долините в подножието, осеяни със сгушени едно в друго селца и зелени ферми. Когато човек преминава през Долините, означава да изживява един постоянен преход между тези две хипнотични зони. Неописуемо прекрасно е. Отчасти се дължи и на уютната атмосфера и чувство за изолация, които придават заобикалящите ги хълмове: усещането, че останалият свят е някъде далеч и напълно ненужен, което започвате да цените, щом веднъж заживеете там.

Всяка от малките долчинки е един отделен свят. Спомням си как през един слънчев следобед в нашата долчинка, на пътя пред оградата ни се преобърна автомобил, чу се страшен шум и звук от издраскването на метал по твърда повърхност. Оказа се, че шофьорът беше прескочил обраслия със зеленина бордюр и се бе блъснал в стената, ограждаща полето, което обърнало колата на покрив. Спуснах се навън и открих една местна жена, която висеше с главата надолу, закрепена само с колана, от раната на скалпа й леко се стичаше кръв, а тя мърмореше нещо замаяно от рода на това, че трябва да отиде на зъболекар и че такива работи въобще не бива да стават. Докато подскачах наоколо и издавах хипервентилационни звуци, пристигнаха двама фермери в „Ленд роувър“ и слязоха. Те внимателно извадиха жената от колата и я поставиха да седне на някаква скала. След това обърнаха колата и я изкараха на пътя. Докато единият отведе жената да изпие чаша чай и да бъде прегледана от съпругата му, другият посипа малко стърготини върху едно петно от автомобилно масло, организира движението, докато пътят се разчисти, след което ми намигна, качи се в „Ленд роувър“-а и си замина. Всичко приключи за пет минути, без да бъдат намесени полицията, никакви линейки и дори лекар. Около час по-късно се появи мъж с трактор, който изтегли колата и всичко изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило.

Разбирате ли, в Долините нещата се вършат по различен начин. Като начало, хората, които ви познават, влизат направо в къщата ви. Понякога почукват веднъж и извикват: „Здравейте“, но по-често не правят дори и това. Да стоиш пред умивалника в кухнята, оживено да си говориш сам и да пускаш силни пръдни с високо вдигнати крака и в този момент да се обърнеш и да видиш, че на масата в кухнята е доставена днешната поща, е едно наистина необикновено изживяване. А не мога да ви опиша колко пъти ми се е налагало да се втурвам по гащи към кухненския килер, когато чуя, че някой се приближава и да се спотайвам, затаил дъх, докато някой подвиква: „Здравейте! Зравейте! Има ли някой вкъщи?“ В продължение на около две минути може да ги чуете как трополят из кухнята, разглеждат бележките, залепени на хладилника, и преглеждат пощата на светлината на прозореца. След което идват до вратата на кухненския килер и казват тихо: „Просто ще си взема шест яйца, Бил. Става ли?“

Когато обявихме на колегите и приятелите ни в Лондон, че ще се местим в една от долините на Йоркшир, учудващо голям брой от тях направиха кисели физиономии и казаха:

— Йоркшир? Какво, при онези хора? Колко… интересно.

Или нещо от този род.

Никога не съм могъл да разбера защо на хората от Йоркшир им се носи слава на грубияни и несъстрадателни хора. Винаги съм ги намирал за открити и почтени, а ако наистина искате да знаете какви са вашите собствени недостатъци, никъде няма да намерите по-отзивчиви хора в това отношение. Вярно е, че не ви обгръщат с нежност, за което е нужно малко време, за да свикнете, особено ако пристигате от друга част на света, населена с по-общителни хора, тоест, от всяка друга част на света. Там откъдето идвам аз — средната част на американския запад, — когато се нанесете в някое селище или градче, всички идват да ви поздравят с добре дошли, сякаш това е най-щастливият ден в историята на общността, и всички ви носят пай. Получавате ябълков пай, черешов пай и пай с шоколадов крем. В американския среден запад има хора, които се местят на всеки шест месеца, само за да получат още пай.

В Йоркшир подобно нещо просто никога няма да се случи. Но постепенно, лека-полека, те намират място за вас в сърцата си и почват да ви разпознават, когато преминават покрай вас с колите си, извършвайки жеста, който аз наричам „помахването от Малхамдейл“. Това е един вълнуващ ден за всеки новопристигнал в Долините. За да направите „помахването от Малхамдейл“, си представете за момент, че държите волана на автомобил. След това много бавно протегнете показалеца на дясната си ръка, сякаш сте обхванат от кратък и неконтролируем спазъм. Е, това е то. Може и да не изглежда много, но говори достатъчно, повярвайте ми. Ще ми липсва много. Потънах в блянове от този род и после стреснато осъзнах, че съм в Сетъл и че жена ми ми маха от перона. Внезапно пътуването ми приключи. Слязох от влака набързо и напълно объркан, като някой, който е бил събуден посред нощ заради спешен случай и изведнъж осъзнава, че въобще не се намира на мястото, където трябва да бъде.

Стигнахме до вкъщи, шофирайки през върховете на хълмовете, по лъкатушещия, дълъг шест мили, неописуемо прелестен път, докато стигнахме до обширните пространства край Къркби Фел, които сякаш са взети от „Брулени хълмове“, опасани от една необятна, величествена, северна панорама, а след това започнахме да се спускаме към спокойното, закътано великолепие на Малхамдейл: изгубеният малък свят, който бе мой дом в продължение на седем години. По средата на пътя помолих жена си да спре колата край една ограда. Тук се намира любимата ми гледка в света и слязох, за да й се насладя. Може да видите почти цялата Малхамдейл, сгушена уютно в подножието на стръмните, внушителни хълмове, с техните тесни, прави като стрела стени, зидани без хоросан, пълзящи по невъзможно амбициозни скатове, скупчените й селца, чудесното й училище с две класни стаи, старата църква с яворите и рушащи се надгробни камъни, покрива на местната ми кръчма, а в центъра на всичко това, закрита от дърветата, бе и нашата стара къща от камък, която е далеч по-древна от истинската ми родина.

Изглеждаше толкова мирно и прекрасно, че почти щях да се разплача, а това бе само една миниатюрна част от този малък, омагьосан остров. Внезапно, само за секунда, разбрах какво толкова й обичам на Великобритания — обичах я цялата. Обичах всяко нейно кътче, доброто и лошото в нея — изкуственият бульонен екстракт; селските фестивали; алеите из провинцията; хората, които казваха: „не бива да се оплакваме“ и „Ужасно съжалявам, но“; хората, които се извиняваха на мен, когато небрежно ги сръгвах с лакът; млякото в бутилки; бобът на препечени филийки; напластяването на купи сено през юни; гръцката коприва; крайбрежните кейове; военнотопографските карти; препечените кифли; грейките с топла вода, които са просто задължителни; дъждовните недели — абсолютно всичко.

— Какво вълшебно място бе Великобритания — абсолютно откачено, разбира се, но възхитително във всяко едно отношение. Коя друга държава в света би измислила имена на населени места от рода на „Свирещ рог“ и „Фарлейски пердах“ или игра като крикета, която тече в продължение на три дни и сякаш никога не започва наистина. Кои други, освен британците не биха го намерили за странно да карат съдиите си да носят малки парцалчета на главите си, да принудят председателя на Камарата на лордовете да седи на нещо, наречено „чувала с вълна“ или да се гордеят с национален герой, чието предсмъртно желание било да целуне някакъв пич на име Харди^[1]. (Моля ти се, Харди, силно по устата и ми пусни съвсем леко език.) Коя друга нация на света би могла да ни дари с Шекспир, пайовете от свинско месо, Кристофър Рен, Уиндзор Грейт Парк, Отворения университет, списанието „Време за въпроси от страна на градинарите“ и шоколадовата бисквитка за храносмилане. Никоя друга, разбира се.

Колко лесно е да забравим всичко това. Каква енигма представлява Великобритания за историците, които се вглеждат във втората половина на двайсети век. Ето една държава, която се бие и печели една благородна война, разтуря мощната си империя по един общо взето благосклонен и просветен начин, създава едно далновидно откъм страна на социалните грижи общество — накратко, справя се добре с всичко, а след това прекарва остатъка от века, гледайки на себе си като на хроничен провал. Истината е, че Великобритания все още е най-доброто място на света в много отношения, като например да пуснеш писмо, да се разходиш, да гледаш телевизия, да си купиш книга, да се осмелиш да излезеш за една напитка, да отидеш в музея, да използваш услугите на банката, да се изгубиш, да потърсиш помощ или просто да се изправиш на един хълм и да се насладиш на гледката.

Проумях всичко това в разстояние на един мимолетен миг. Казвал съм го и преди и ще го кажа пак. Тази страна ми харесва. Харесва ми много повече, отколкото мога да ви опиша. След което се оттеглих от оградата, влязох обратно в колата и знаех без капка съмнение, че отново ще се върна тук.