Бил Брайсън
Записки от един малък остров (7)

Шеста глава

И така, напред към Борнмът. Пристигнах в пет и половина вечерта; валеше като из ведро. Нощта се беше спуснала, по улиците свистяха коли, а фаровете им просветваха през лъскавите пелени от дъжд. Бях живял в Борнмът две години и мислех, че познавам града достатъчно добре, но районът около гарата беше напълно престроен; имаше нови пътища и офис-блокове, както и една от онези объркващи мрежи от подземни подлези, които ви карат да се показвате на повърхността като ровещ американски гризач на всеки няколко минути, за да видите къде сте.

Докато стигна до „Ийст Клиф“ — квартал със средни по големина хотели, издигнати високо над черната морска повърхност, бях прогизнал целият и мърморех под носа си. Хубавото на Борнмът е, че определено ви предлага богат избор от хотели. Измежду множеството комфортни дворци, издигнати по протежение на всички улици в радиус от няколко мили, си избрах хотел на една странична уличка. Нямах основателна причина за избора си, просто ми хареса знакът — четливи големи букви от розов неон, които светеха примамливо в проливния дъжд. Влязох подгизнал и от пръв поглед разбрах, че съм направил добър избор — чист, приятно старомоден и съгласно надписа на стената, приемливо евтин — 26 лири за нощувка и закуска. Освен това излъчваше онази всепроникваща топлина, от която очилата ви се замъгляват и започвате да кихате. Изсипах няколко унции^[1] вода от ръкава си и помолих за единична стая за две вечери.

— Вали ли? — попита весело момичето на рецепцията, докато аз попълвах регистрационната карта в паузите между кихането и изтриването на мокрото си чело с опакото на ръкава.

— Не, корабът ми потъна и трябваше да преплувам последните седем мили.

— Нима? — продължи тя по начин, който ме накара да си помисля, че може би не ме слуша особено внимателно. — А ще вечеряте ли с нас, господин… Брайлкрийм? — изрече тя, гледайки размазаното от водата мастило.

Прецених алтернативата — да блъскам път в плющящия дъжд и реших, че съм склонен да остана в хотела. Освен това, благодарение на комбинацията от нейния мозък с размер на грахово зърно и моя размазан от водата нечетлив почерк, можеше и да запишат сметката на някоя друга стая. Казах й, че ще вечерям в хотела, взех ключа и капейки, се оттеглих към стаята си.

От стотиците неща във Великобритания, които са се подобрили значително от 1973-а година насам (ако дори и за секунда помислите точно за това, ще се убедите, че списъкът е впечатляващо дълъг), малко могат да се похвалят с по-голям успех от хотелския бизнес. В наши дни в стаята ви има цветен телевизор, табла с продукти за кафе и дори малко пакетче сравнително вкусни бисквитки, лична баня с пухкави кърпи, малка кошничка с топченца от памук с цветовете на дъгата и редица опаковки или малки пластмасови шишенца с шампоан, гел за баня и овлажняващ лосион. В моята стая имаше дори и нормално действаща нощна лампа и две меки възглавници. Бях много щастлив. Напълних ваната, изсипах в нея всички гелове и лосиони (не се притеснявайте, проучил съм въпроса внимателно и ви уверявам, че течността във всички шишенца е еднаква) и докато фиестата от цветни сапунени мехурчета започна бавно да се изкачва към желаната позиция от три фута над ръба на ваната, се завърнах в стаята и с лекота се отдадох на навиците на самотния пътешественик, поглъщащи цялото му внимание. Разопаковах раницата си, унесен в дълбок размисъл, прострях мокрите дрехи на радиатора, разположих новото, чисто облекло на леглото така придирчиво, сякаш се готвех за абитуриентския си бал, с взискателна прецизност поставих будилника и материалите за четене на нощното шкафче, намалих светлината на ниво, което да създава внимателно преценено чувство за уют и накрая се оттеглих в банята в дяволито настроение и с хубава книга в ръка, за да се изтегна във ваната, покрита с такова луксозно количество пяна, че рядко може да бъде видяно в действителност извън кадри от филмите на Джоан Колинс.

След ваната, облечен в нови дрехи и ухаещ омайващо на розово масло, се представих в просторния и празен салон за вечеря, където ме настаниха на масата. Снаряжението, разположено върху нея — чаша за вино, в която имаше хартиена розова салфетка, свита във формата на цвете, солници от неръждаема стомана, поставени в малка лодчица от същия материал, чинийка с кръгчета масло, внимателно оформени като зъбни колелца, ваза с тясно гърло, в която имаше вейка изкуствени лилии — моментално ми подсказа, че храната ще е посредствена, но поднесена с известна доза дисциплинирана елегантност. Затворих очи и преброих до четири, а после протегнах дясната си ръка, знаейки, че тя ще попадне в панерчето с кифлички, предложени от навъртащия се наоколо сервитьор. Тайнственият начин, по който улучих момента, го впечатли особено и ако ми позволите да добавя, не остави у него никакво съмнение, че си има работа с пътешественик, който е основно запознат със зелените крем супи, зеленчуците, сервирани със забодена в тях лъжица и твърдата необработена кожа, която се перчи под името свински медальони.

Пристигнаха още трима души — закръглени родители с още по-пълен син тийнейджър, които сервитьорът тактично настани на маса, където можех да ги наблюдавам, без да си извивам врата или да си местя стола. Винаги е интересно да наблюдаваш как се хранят хората, но нищо не може да ви заинтригува повече от вида на маса, заета от дебелаци, които нагъват манджа. Любопитното е, че дори и най-лакомите и ненаситни хора, а тези срещу мен направо отнасяха приза за лакомия, никога не изглеждат така, сякаш им е приятно, че се хранят. Държат се, като че ли изпълняват някакво отдавна поето задължение да поддържат огромните си размери. Когато поставите храна пред тях, те навеждат глава и я изсмукват като с прахосмукачка, а във времето между ястията седят със скръстени ръце, с втренчен в пода поглед и се държат така, като че не познават останалите хора на масата. Но докарайте количката със сладкишите и всичко се променя отведнъж. Започват да гукат блажено и внезапно техният ъгъл от помещението се изпълва с приятен разговор. Така беше и тази вечер. Партньорите ми по вечеря погълнаха храната пред тях с такава скорост, че ме биха с половин ястие и за мой искрен ужас си разделиха последните еклери и парчета торта с боровинки от количката със сладкиши. Момчето, както забелязах, си взе двойна порция и от двете — лакома дебела свиня.

Остана ми да избирам между воднистия, лигав сладкиш с плодове и сметана, целувки, които знаех, че ще експлодират при първото докосване и дузина скромни по размер купички с карамелен пудинг, покрити с безразборно разхвърляни бучки жълт крем. В мрачно настроение избрах карамеления пудинг и когато дундестото трио премина покрай мен, клатушкайки се като ято патки и с омазани с шоколад брадички, отвърнах на любезните им, добре нахранени усмивки с твърд като кремък поглед, с който им казвах никога да не се пробват да ми скроят отново такъв номер. Мисля, че схванаха мисълта ми. На следващата сутрин седнаха на маса извън моето полезрение и се държаха на разстояние от количката със сокове.

Борнмът е прекрасно място в много отношения. Първо, е разположен край морето, което може да се окаже полезно, в случай че глобалното затопляне достигне пълния си потенциал, въпреки че в момента не виждам особена полза от това. Налице са и криволичещите паркове, познати под общото наименование „Градини на удоволствието“, които разделят градския център на две почти равни половини, давайки на изморените от пазаруване хора възможността да си починат от дългото бъхтене от единия край на центъра до другия сред спокойните зелени площи — въпреки че ако ги нямаше парковете, никой нямаше да се бъхти. Такъв е животът.

Преди парковете бяха изобразени на картите на града под имената „Горни градини на удоволствието“ и „Долни градини на удоволствието“, но общинският съветник (или някоя друга авторитетна личност), осъзнавайки сериозните и нездравословни последици от поставянето на думите „долен“ и „удоволствие“ в такава непосредствена близост, успешно лобира „долни“ да бъде премахнато от названието, така че сега съществуват „Горни градини на удоволствието“ и обикновени „Градини на удоволствието“, а лексикографските перверзници са пратени в изгнание на плажа, където трябва да се задоволяват, доколкото могат, потърквайки се във вълнолома. Както и да е, ето какъв град е Борнмът — благовъзпитан до крайност и горд от този факт.

Вече бях дочул за внимателно изградената репутация на града за благовъзпитаност и затова през 1977 се преместих там с идеята, че това е английският еквивалент на курортите Бад Емс и Баден-Баден — поддържани паркове, върбови градини, в които свиреха оркестри, елегантни хотели, където мъже с бели ръкавици поддържат блясъка на месинга, възрастни дами с големи бюстове, облечени в палта от норки и разхождащи онези малки кученца, които умирате от желание да ритнете (не от жестокост, разбира се, а просто от елементарно и искрено желание да видите колко далеч могат да литнат). С прискърбие трябва да ви съобщя, че там не ме очакваше нищо подобно. Парковете бяха прелестни, но вместо пищни казина, те предлагаха малка музикална сцена, на която от време на време свиреха духови оркестри с неопределен талант и с костюми на автобусни контрольори. Около сцената бяха еректирани — простете ми, че използвам този термин в контекста на „Долни градини на удоволствието“ — малки дървени постройки, украсени с цветни стъклени свещници, които, както ме увериха, запалвали през спокойните летни вечери, превръщайки ги в греещи изображения на пеперуди, феи и други вълшебни видения и така гарантирали полезно за здравето нощно развлечение, траещо с часове. Не бих могъл да кажа дали бяха прави, тъй като никога не видях свещниците запалени, а освен това недостигът на средства и безотговорната склонност на младежите да ги изтръгват и за развлечение да ги разбиват в краката си означаваше, че постройките скоро бяха разглобени и премахнати.

Разходих се из (Долните) Градини на удоволствието и отидох до центъра за туристическа информация, за да видя какви други развлечения се предлагаха. Не можах да разбера, поради факта че в наши дни трябва да си платите за напечатаната информация, сложена на таблото за обяви. Разбира се, аз им се изсмях.

На пръв поглед центърът на града изглеждаше непроменен, но в действителност техническият прогрес и общинският съвет си бяха свършили работата навсякъде. „Крайстчърч Роуд“ — главният директен път през центъра на града, беше превърнат в пешеходна зона и украсен с някаква странна цилиндрична сграда от стъкло и стомана, която приличаше на автобусно депо за гиганти. Бяха издокарали две от търговските галерии и вече имаше „Макдоналд'… с“, „Уотърстоун'… с“ и „Дилън'… с“^[2], както и две други учреждения, с които личните ми нужди не бяха директно свързани. Но като цяло центърът се беше смалил. Универсалният магазин „Бийлс“ беше закрил отличната си книжарница, в „Дингъл'… с“ неразумно бяха премахнали местата за бърза закуска, а целият универсален магазин „Бийлисън“ беше изчезнал. Нямаше го „Интернешънъл Стор“; липсваше и една чудесна малка хлебарница, която, уви, бе отнесла със себе си най-хубавите захарни понички на света. В графата със знак „плюс“ можем да отбележим, че нямаше никакъв боклук, докато по мое време „Крайстчърч Роуд“ представляваше бунище на открито.

Зад ъгъла на изчезналата хлебарница на „Ричмънд Хил“ беше великолепният офис на вестник „Борнмът Ивнинг Еко“ в модернистичен стил, където работих като заместник-редактор в продължение на две години. Стаята ми приличаше на декор, заимстван от романите на Чарлз Дикенс — разхвърляни купчини хартия, лошо осветление, две редици бюра, зад които се бяха снишили прегърбените ми колеги, с натежала от прокобно, изтощително мълчание атмосфера. Единствените звуци, които нарушаваха тишината бяха дразнещото скрибуцане на моливите и мекият, но ехтящ звук „тън“ всеки път, когато стрелката на стенния часовник, отбелязваща минутите, се придвижваше напред. Погледнах към прозорците на стария си офис от отсрещния тротоар и леко потреперих.

След сватбата жена ми и аз се бяхме върнали в САЩ за две години, за да завърша колеж, така че работата в „Еко“ бе не само първата ми работа във Великобритания, но и първата ми работа като възрастен. През двете години, прекарани там, не бях спрял да се чувствам като четиринайсетгодишен хлапак, който се опитва да мине за по-голям, несъмнено поради факта че всички мои колеги заместник-редактори бяха достатъчно възрастни да ми бъдат бащи, с изключение на две мъртвешки фигури в дъното на стаята, които бяха достатъчно възрастни, за да бъдат техни бащи. Седях до двама добри и начетени мъже на име Джак Стрейт и Остин Брукс, които изкараха две години, търпеливо обяснявайки ми значението на „sub judice“^[3] и значителната разлика, която съществува в английския език между това да вземеш кола и да откраднеш кола. С цел осигуряване на личната ми безопасност ми бе поверено редактирането на репортажите за мероприятията на организации от рода на „Женската гилдия“ и „Женският институт“. Получавахме купища от тях всеки ден; всички бяха изписани със същия цветист почерк и документираха едни и същи сковаващи от скука събития: Мистър Артър Смоут от Поксдаун изнесе очарователна лекция на тема „Изкуството да правиш сенки на животни“, „Мисис Евелин Стъбс почете гостите с пленителен и забавен разказ относно скорошното изваждане на матката й“, „Мисис Труп не бе в състояние да изнесе лекцията си на тема как да тренираме кучетата си, тъй като наскоро е била изподрана от голямото си куче Принц, но мисис Сметуик любезно се намеси и спаси положението с ужасно смешен разказ за преживяванията си като цветарка на свободна практика при организирането на погребални церемонии“. Описанията бяха безкрайни, изпълнени с изкази на признателност, апели за набиране на средства, многословни разкази за успешни продажби на разни джунджурии и матинета, подробни списъци кой е осигурил нещата за ядене и пиене и колко вкусно е било всичко. Дните никога не ми бяха изглеждали по-дълги.

Спомням си, че прозорците можеха да бъдат отворени само с помощта на дълъг прът. Около десет минути след като пристигахме на работа един от заместник-редакторите, който беше толкова стар, че едва държеше молива, започваше да стърже със стола си по пода, опитвайки се да се отмести от бюрото. Отнемаше му около час да стане от стола, още един час да завлече крак до прозореца, да го отвори с пръта и още един да подпре пръта на стената и да се дотътри обратно до бюрото си. В секундата, в която бе успял да седне отново, човекът срещу него подскачаше, преминаваше стаята с широки крачки, затваряше прозореца с пръта и се връщаше на мястото си с предизвикателен поглед, а старецът мълчаливо и със стоически израз започваше отново да стърже пода със стола. Това се случваше всеки ден в продължение на две години.

Не ги видях да вършат каквато и да било работа. Старецът естествено не можеше, защото прекарваше по-голяма част от деня в пътуване до прозореца и обратно. Другият предимно дърпаше от незапалена лула и се взираше в мен със самодоволна усмивка. Всеки път, когато погледите ни се засичаха, той ми задаваше някакъв озадачаващ въпрос относно Щатите. „Кажи ми — изричаше той — вярно ли е, че Мики Руни никога не е консумирал брака си с Ава Гарднър, както съм чел?“ или „Често съм се питал и може би ти би могъл да ми отговориш защо хавайската птица нуа-нуа се храни единствено с мекотели с розови черупки, когато мекотелите с бели черупки са по-многобройни и, както съм чел, имат същата хранителна стойност?“

Поглеждах го със замъглено от репортажите на „Женската гилдия“ и „Женският институт“ съзнание и запитвах:

— Какво?

— Да разбирам ли, че не си чувал за птицата нуа-нуа?

— Всъщност… не съм.

Той ме поглеждаше под око.

— Нима? Колко странно — и дръпваше от лулата.

Мястото беше доста необикновено. Главният редактор беше отшелник, който излизаше рядко, а храната му носеше неговата секретарка. За цялото време, което изкарах там го видях само два пъти. Веднъж, когато бях на интервю при него — среща, която трая три минути и според мен му причини дълбоко чувство на неудобство, и веднъж, когато отвори вратата, свързваща неговия офис с нашия, събитие дотам необикновено, че всички ние вдигнахме глави. Дори и старецът спря безкрайното си тътрене към прозореца. Редакторът ни изгледа втрещен от удивление, очевидно потресен от откритието, че от другата страна на вратата към офиса му има стая, пълна със заместник-редактори. За секунда изглеждаше сякаш ще проговори, след което безмълвно се оттегли, затваряйки вратата след себе си. Повече не го видях. Шест седмици по-късно започнах работа в Лондон.

Другото, което се беше променило в Борнмът, бе, че бяха изчезнали всички малки кафенета. Преди на всяка пряка имаше по едно кафене със задъхани машини за еспресо и лепкави маси. Не знам къде ходят туристите за кафе в наши дни — всъщност знам — на Коста дел Сол^[4], но на мен ми се наложи да вървя чак до „Триъгълникът“, отдалечена точка на града, където автобусите почиват между курсовете, за да мога да изпия малка освежаваща чаша кафе.

След това, тъй като бях в настроение за разходка, се качих на автобус за „Крайстчърч“ с намерението да се върна обратно пеша. Да се возиш на горния етаж на двуетажен автобус е страшно ободряващо. Човек може да надникне в прозорците на горните етажи и да види теметата на хората по автобусните спирки (а когато се качат при вас, можете да ги изгледате с многозначителен поглед, сякаш за да им кажете: „Току-що ти видях темето“), а я има и вълнуващата тръпка от бясното вземане на завоите, когато сте изправени на ръба на катастрофа. Започвате да гледате на света от съвсем друг ъгъл. Градовете като цяло изглеждат по-приятно от горния етаж на автобуса, но това важи с особена сила за Борнмът. На улично ниво той прилича на всички останали английски градове — пълен е с офиси на строителни кооперации и вериги магазини с прозорци от фасадно стъкло — но отгоре осъзнавате, че се намирате в една от най-знаменитите викториански общности във Великобритания. Борнмът дори не е съществувал преди 1850-а, мястото е било заето от няколко стопанства между Крайстчърч и Пуул, след което обаче настъпва курортен бум, издигат се кейове и крайбрежни булеварди, цели мили с богато украсени тухлени офиси и тежки, грандиозни къщи с ъглови кули и други орнаменти, които в момента могат да бъдат забелязани предимно от шофьорите на автобуси и чистачите на прозорци.

Колко е жалко, че само малка част от това викторианско величие достига до уличното ниво. Но естествено, ако махнете фасадното стъкло и преобразите долните етажи на сградите по подобие на горните, не бихме могли да разглеждаме вътрешността на „Скечлис“, „Буутс“ и строителната кооперация „Лийдс Пърманент“, а това би било такава загуба. Представете си какво ще е усещането, ако преминете покрай „Скечлис“, и не сте в състояние да видите рафтовете с дрехи в найлонови торби, асортимента от сплескани шишета с препарати за почистване на килими и жената зад щанда, която лениво почиства зъбите си с кламер — та животът би бил ужасен. Не, това е немислимо.

Останах в автобуса до последната спирка — паркингът на голям нов магазин „Сейнсбърис“ в квартала „Ню Форест“ на Крайстчърч и се насочих към пътя за Хайклиф, прекосявайки мрежата от пешеходни надлези. На около четвърт миля в края на една странична уличка се издигаше замъкът Хайклиф, домът на търговския магнат Гордън Селфридж, който сега лежеше в руини.

Селфридж е бил интересен човек, от чийто живот бихме могли да извлечем ценна морална поука. Американец по произход, той отдава творческите години от живота си на изграждането на веригата от универсални магазини „Селфридж“, която става най-внушителният търговски център в Европа и спомага за превръщането на „Оксфорд Стрийт“ в главна търговска улица на Лондон. Личният му живот се отличавал с висока нравственост; лягал си рано и работел неуморно. Пиел много мляко и никога не забърсвал случайни момичета. Но когато през 1918 умряла съпругата му, внезапното освобождение от брачните окови му завъртяло главата. Почнал да се влачи с двойка хубавици от унгаро-американски произход, познати под названието сестрите Доли, и се отдал на разврат. Започнал да обикаля казината на Европа, под ръка с по една Доли от всяка страна, да залага и да губи огромни суми. Вечерял в скъпи ресторанти всяка вечер, инвестирал главозамайващи суми в състезателни коне и автомобили, купил замъка „Хайклиф“ и планирал да построи имение с двеста и петдесет стаи в Хенгистбъри Хед недалеч оттук. За десет години пръснал осем милиона долара, загубил контрол върху веригата „Селфридж“, замъка си и дома си в Лондон, състезателните коне и автомобилите си Ролс-Ройс. В края на краищата останал сам в малък апартамент в Пътни и пътувал с автобус. Умрял без пукната пара и забравен от всички на осми май 1947. Но разбира се, имал неоценимото удоволствие да чука две сестри близначки, което е главното в случая.

Днес величествената готическа черупка на „Хайклиф“ се извисява сред множество бунгала — една наистина неподходяща в стилово отношение смесица, с изключение на задния двор, където парковете се разпростират чак до морето, преминавайки през един обществен паркинг. Исках да науча как къщата е могла да бъде така изумително изоставена, но в сенките на нейното всеобемащо величие не се разхождаше никой, а на паркинга нямаше коли. Слязох до плажа по разнебитени дървени стълби. Дъждът беше спрял през нощта, но небето все още предвещаваше валежи и духаше пронизващ вятър, от който дрехите ми плющяха, а морето се пенеше на талази. Не можех да чуя нищо, освен грохота на вълните. Наклонявайки се от вятъра, с мъка се изкачих по хълма и минах покрай дълъг полумесец от плажни бунгала с идентичен дизайн, но боядисани в различни ярки цветове. Повечето бяха затворени за зимата, но на около три четвърти от разстоянието имаше едно отворено. Приличаше на предмет, изваден от магическата кутия на някой илюзионист — с малка веранда, където на плетени столове седяха мъж и жена с полярно облекло, блъскани от вятъра, който заплашваше да ги преобърне всеки момент. Мъжът се опитваше да чете вестник, но вятърът постоянно го увиваше около главата му.

И двамата изглеждаха много щастливи, ако не щастливи, то поне напълно задоволени, все едно се намираха на Сейшелските острови и пиеха джин фис под сянката на полюшващи се палми, а не седяха полумъртви, изложени на силния английски вятър. Бяха доволни, тъй като притежаваха ценен участък плажна ивица, за която без съмнение имаше дълъг списък от чакащи, а сто и истинската тайна на тяхното щастие — във всеки един момент можеха да влязат обратно в бунгалото и да не им бъде толкова студено. Можеха да си направят по чаша чай и ако наистина са разпуснали, да хапнат по една шоколадова бисквита. След което можеха да прекарат приятно следващия половин час в прибиране на нещата отвън и в спускане на кепенците. Това беше всичко, от което се нуждаеха, за да изпаднат в състояние на блаженство.

Част от обаянието на британците се дължи на факта, че те самите нямат представа за собствените си добродетели. Това твърдение е особено вярно, що се отнася до тяхното щастие. Ще ми се изсмеете, когато ви кажа, че те са най-щастливите хора на тази земя. Честно! Наблюдавайте двама британци, докато си говорят, и вижте колко време ще изтече, преди да се усмихнат или да се засмеят на някоя шега или закачка. Няма да отнеме повече от няколко секунди. Веднъж пътувах в един вагон между Дюнкерк и Брюксел с двама френско говорещи бизнесмени, които явно бяха стари приятели или колеги. Говориха си сърдечно през цялото пътуване, но за два часа не видях и следа от усмивка да пробегне по лицата им. Може да си представите същата ситуация с германци, швейцарци, испанци и дори италианци, но никога с британци.

А и на британците е толкова лесно да се угоди. Това е наистина необикновено. Те действително се радват на малки удоволствия. Предполагам, че именно това е причината, поради която всички техни сладкиши — препечени пити с масло, неподсладени кифли, кифли за препичане, твърди курабии със стафиди, плодови кексчета — са така внимателно овкусени. Те са единствените хора на света, които смятат, че мармаладът и стафидите са вълнуваща плънка за пудинги и кейкове. Предложете им нещо наистина съблазнително — парче шоколадова торта или шоколадови бонбони асорти и те почти винаги ще се поколебаят и ще почнат да се тревожат, че това е неоправдано и прекалено, сякаш всяко удоволствие извън определени, много тесни граници е някак си неприлично.

— Наистина не би трябвало — ще кажат те.

— О, моля ви се, вземете си — ще ги окуражите вие.

— Е, добре, но само малко — ще отвърнат те и ще стрелнат ръка към най-малкия бонбон, а след това на лицето им ще се изпише такова изражение, сякаш току-що са извършили нещо ужасно подло.

Това усещане е напълно чуждо на американците. За тях единственият смисъл на живота, постоянното потвърждение, че продължават да съществуват, е да натъпкват в устата си възможно най-голямо количество храна, доставяща удоволствие на сетивата, по възможност, без да спират. Задоволяването, моментално и разточително, е тяхно право по рождение. Все едно да заявите: „Наистина не би трябвало“, ако някой ви каже да си поемете дълбоко въздух.

В началото ме учудваше странното отношение на британците към удоволствието и техният неуморен, упорит оптимизъм, които им позволяват да погледнат от добрата страна и на най-очевидните несполуки: „е, поне е по-различно“, „не бива да се оплакваме“, „можеше да бъде и по-зле“, „не е много, но е евтино и ще те развесели“, „всъщност беше доста приятно, наистина“, но постепенно започнах да мисля като тях и животът ми никога не е бил по-щастлив. Помня как веднъж седях с влажни дрехи в едно студено кафене на ужасния крайбрежен булевард и ми донесоха чаша чай и препечена пита с масло, а аз казах: „Оо-о. Великолепно“ и разбрах, че процесът е започнал. Не след дълго започнах да гледам на най-различни действия, като това да помоля за още препечен хляб в хотела, да си купя обогатени с вълна чорапи в „Маркс енд Спенсър“ или два чифта панталони, когато всъщност се нуждаех само от един, като на неща наистина дръзки и почти непозволени. Животът ми се обогати безкрайно.

Разменихме си усмивки с щастливата двойка пред бунгалото и продължих да се бъхтам по плажа до Мюдфорд — селце, разположено на тясна ивица пясък между морето и тръстиковата площ, върху която се простираше нашироко пристанището на Крайстчърч. Изгледът към абатството беше прелестен. Мюдфорд някога е бил убежище на контрабандисти, а днес се състои единствено от крайбрежната улица с претруфени магазини и сервиза на Волво, ограден от къщи с весели морски имена: „Старият моряк“. „Бушприт“, „Повръщащ през борда“.

Минах през него и се запътих към Крайстчърч по една дълга, мръсна улица, по продължение, на която се нижеха автосервизи, безинтересни магазини и полупразни кръчми, а оттам към Борнмът през Тъктън, Саутборн и Боскомб. Времето не се беше отразило добре на повечето от тези места. Търговските квартали на Крайстчърч и Саутборн бяха попаднали в порочния кръг на бавен, безреден упадък, а на Тъктън Бридж една някога чудесна кръчма на бреговете на река Стоур беше пожертвала моравите си, за да стори място за голям нов паркинг. Сега там се намираше заведение на име „Брюърс Феър“, издънка на организацията „Уитбред“. Беше ужасно, но явно популярно място, което ми подейства потискащо. Единствено Боскомб като че ли се бе посъвзел. Някога главният директен път, минаващ през него, бе толкова грозен, че можеше да ви накара да сирете да дишате. Беше покрит с боклуци, кичозни бутици и мъчително безлични универсални магазини и супермаркети, наблъскани из улици с фасади във викториански стил. Сега част от улицата бе превърната в елегантна зона за пешеходци. Кралската Аркада беше в процес на внимателен и стилен ремонт, а навсякъде бе осеяно с антикварни магазини, които бяха много по-интересни за разглеждане от предишната поредица от солариуми и магазини за завивки и чаршафи. На другия край на улицата имаше магазин на име „Боскомб Антик Маркет“ с голям надпис на витрината, който гласеше: „Купуваме всичко!“, което ми се стори невероятно щедро предложение, тъй че влязох, изхрачих се на щанда и излаях: „Колко давате за това, а?“ Не го направих наистина — разбира се, беше затворено. Въпреки че ми се искаше.

Бъхтих доста път от Хайклиф до Борнмът — общо около десет мили и когато стигнах до „Ийст Овърклиф Драйв“ и последната отсечка до града, моят „час на щастието“^[5] отдавна беше започнал. Спрях за малко, за да се облегна на един бял парапет и да обхвана гледката с поглед. Вятърът беше стихнал и Пуул Бей, така се нарича морето край Борнмът, изглеждаше омайващо в бледия сумрак: дълга, величествена извивка от ронещи се канари и широки златисти плажове, простиращи се от подножието на остров Уайт до пурпурните хълмове Пърбек. Пред мен в сгъстяващия се мрак гостоприемно мъждукаха светлините на Борнмът и Пуул. Някъде долу бяха двата кея на града, които изглеждаха весели и оживени, а далеч в морето примигваха светлините на минаващите кораби. Светът, или поне тази част от него, изглеждаше хубав и изпълнен с покой. Изпитах огромна радост, че съм тук.

През цялото ми пътуване внезапно настъпваха моменти, в които изпадах в тиха паника при мисълта някога да напусна този закътан и уютен остров. Това пътуване наистина ме изпълни с меланхолия: сякаш се скитах из многообичан дом за последен път. Истината бе, че тук ми харесваше. Много ми харесваше. Стигаше ми някой съдържател на магазин да направи малък, но приветлив жест, или да поседя край огъня в кръчма из провинцията, или просто гледка като тази, за да се замисля, че правя сериозна, дълбока грешка в преценката си.

Ето защо, ако сте били един от катерачите в Борнмът през онази мека вечер, може и да сте видели американец на средна възраст да преминава покрай вас, потънал в размисъл и мърморещ на глас, сякаш произнася мантра: „Помислй за косата на Сесил Паркинсън^[6]. Помислѝ за ДДС от 17.5%. Помислѝ как в събота натоварваш колата си с боклук, докато направо клекне, караш до бунището и откриваш, че е затворено. Помислѝ за забраната да се използват маркучи, след като е валяло десет месеца. Помислѝ за непоклатимата привързаност на Би Би Си към сериала „Кагни и Лейси“. Помислѝ…“