Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Двайсета глава

От влака северен Уелс изглеждаше като ад за летуващите — безкрайна поредица от затворнически къмпинги, разположени сред уединената, брулена от вятъра пустош, от погрешната страна на железопътната линия и безмилостната магистрала и с изглед към безпределен естуар от влажен пясък, осеян с коварни подвижни пясъци, а някъде в далечината се виждаше и морето — далечно петно на хоризонта. На мен ми се видя необичайна алтернатива за прекарване на отпуската — човек да спи в ламаринена кутия сред едно тъжно поле на голямо разстояние от което и да било населено място и то при климат като британския, и всяка сутрин да се събужда в компанията на стотици други хора, появяващи се от идентични ламаринени кутии, да пресича железопътната линия и магистралата и да се изкачва през пустинята, избягвайки подвижните пясъци, само за да си натопи краката в едно отдалечено море, пълно с ливърпулски лайна. Не мога да кажа какво точно, но нещо в цялата тази идея не ми се нравеше.

Но изведнъж къмпингите започнаха да се разреждат, пейзажът около Колуин Бей придоби отсенки на красота и великолепие, влакът рязко зави на север и само след няколко минути пристигнахме в Ландъдно. Това е едно наистина стилно и красиво градче, построено до внушителния по размери залив и оградено откъм страната на обширния бряг със сгушени един до друг, превзети, но елегантни малки хотели от деветнайсети век, които в сумрака ми заприличаха на редица викториански гувернантки. Ландъдно е построен с курортна цел в средата на деветнайсети век и притежава приятна, старовремска атмосфера. Предполагам, че Луис Карол, който е правил прочутите си разходки с Алиса Лидел по този бряг през шейсетте години на деветнайсети век, разказвайки й очарователни истории за бели зайци и гъсеници, които пушат наргиле, не би забелязал особена промяна днес, естествено, с изключение на факта, че хотелите са вече осветени с електричество и че днес Алиса би била на — колко? — 127 години.

За мой ужас, градът беше претъпкан с пенсионери дошли за уикенда. Автобуси от всички краища на страната бяха паркирани по страничните улички, всички хотели, в които проверих бяха пълни, а във всички ресторанти, в които надникнах имаше тълпи от хора — същински океан от белокоси глави, сърбащи супа и разговарящи щастливо. Само Господ знае какво ги бе довело на Уелското крайбрежие по това мрачно време на годината.

Малко по-надолу по брега се намираше група пансиони, големи и неразличими един от друг, а на прозорците на някои от тях бяха окачени надписи „Стаи под наем“. Можех да избирам между осем или десет, което винаги ме изтормозва донякъде, защото инстинктът ми да избирам погрешни места е непогрешим. Жена ми например може да огледа поредица от пансиони и моментално да разпознае онзи, чиято съдържателна е беловласа вдовица с благ характер и обича деца, има снежнобели чаршафи и блестящ от чистота порцелан в банята, докато на мен като цяло може да се разчита да избера пансион, притежаван от някой алчен тип, от чиято цигара пада пепел и чиято кашлица ви кара да се замисляте къде побира всичките си храчки. Имах мрачното предчувствие, че и днес ще се получи така.

На всички пансиони имаше табели, които изброяваха множеството удобства за туристите — „Цветен телевизор“, „Апартаменти“, „Подноси с плодове и кафе за сметка на хотела“, „Цялостно централно отопление“ — което само засили тревогата ми и предчувствието ми за пагубния изход на това начинание. Как би могъл човек да направи интелигентен избор между такава неразбория от алтернативи? Един от пансионите предлагаше сателит и преса за гладене, а друг можеше да се похвали с „Валидно удостоверение за спазване на противопожарните стандарти“, изписано с наперен курсив, което между другото бе нещо, за което не се бях сещал да питам при предишните си посещения в пансиони, осигуряващи „Нощувка и закуска“. В миналото бе толкова лесно — максимумът, на който се надяваше човек, бе топла и студена вода във всяка стая.

Избрах пансион, който изглеждаше сравнително приемлив поне отвън — на табелата пишеше, че ще ми бъдат осигурени цветен телевизор и условия за правене на кафе в стаята — напълно достатъчно на моята възраст, за да си подсигуря една забавна съботна вечер, но в момента, в който стъпих в стаята и вдишах плесенясалата воня на влажен гипс и лющещи се тапети, разбрах, че съм направил един наистина лош избор. Тъкмо се наканих да се обърна и да офейкам, когато се появи съдържателят и възпря отстъплението ми, изричайки не въодушевено: „Да?“ Краткият ни разговор ме осведоми, че единична стая и закуска ще ми коства 19.50 лири, което бе почти чист обир. Въобще не можеше и да се мисли да прекарам нощта в такова ужасно място и то на такава обирджийска цена, така че казах: „Чудесно“ и се регистрирах. Добре де, понякога е толкова трудно да откажеш.

Стаята бе точно такава, каквато очаквах — студена и безрадостна, с мебелировка от термоустойчива пластмаса, изцапан, сплъстен килим и загадъчни петна по тавана, които ви карат да си мислите за трупа, скрит на горния етаж. Леденият вятър се промушваше през процепите на вертикално разделения прозорец. Дръпнах пердетата и не се учудих от факта, че трябваше почти да ги изтръгна от корнизите, преди да се поместят малко, без дори да се срещнат в средата. Действително имаше поднос с необходимите продукти за приготвяне на кафе, но чашите бяха — меко казано — отвратителни, а лъжицата залепна за подноса. Банята, смътно осветена от лампа високо на тавана, задействана посредством парче връв, беше покрита с огънати плочки и мръсотия, насъбирана с години във всеки ъгъл и цепнатина. Надникнах в жълтеникавата утайка около ваната и умивалника и осъзнах какво прави съдържателят с храчките си. Да си взема вана бе напълно немислимо, така че наплисках лицето си със студена вода, изтрих го с кърпата, която бе твърда като бисквита и с радост напуснах стаята.

Разхождах се дълго по крайбрежния булевард, за да ми се отвори апетит и да изгубя малко време. Чувствах се чудесно. Вятърът бе пронизващ и наоколо нямаше жива душа, въпреки че във фоайетата и ресторантите на хотелите все още се виждаха беловласи старци, които се появяваха и изчезваха. Може би се бяха събрали за конференция на тема Болестта на Паркинсон. Изминах почти целия крайбрежен булевард, наслаждавайки се на хладния есенен въздух и красивата, кокетна обстановка: вляво се намираха хотелите, с техните мъжделиви светлини, вдясно бе мастиленосинята бездна на неспокойното море, а навсякъде около мен бе осеяно със светлините на двата носа — Голям и Малък Орм.

Не можех да не забележа — сега бе така очевидно — че почти всички хотели и пансиони определено превъзхождаха моя. И почти всички имаха имена, които отдаваха почит на други, далечни места — „Уиндърмиър“, „Стратфорд“, „Кловли“, „Дерби“, „Сейнт Килда“ и дори „Торонто“, сякаш съдържателите се страхуваха, че би било твърде жестоко към туристите да им напомнят, че се намират в Уелс. Само едно от заведенията с надпис „Gwely a Brecwast“ — Нощувка и закуска — загатваше, че поне технически погледнато се намирам зад граница.

Вечерях скромно в някакъв незабележителен ресторант край „Мостин Стрийт“, а след това, тъй като не бях в настроение да се върна в мизерната си стая в напълно трезво състояние, тръгнах да търся някаква кръчма. Ландъдно разполага с твърде малко от тези жизненоважни институции. Вървях доста време, преди най-сетне да забележа една, която изглеждаше донякъде подходяща да бъде приближена. Отвътре приличаше на типична градска кръчма — с кафеникави, плюшени мебели, изпълнена със застоял въздух и задимена, но беше оживена и пълна с предимно млади хора. Седнах на бара, мислейки си, че ще бъда в състояние да подслушвам съседите си и да ми бъде обърнато внимание в момента, в който чашата ми се изпразни, но нито едно от двете не се осъществи. Музиката и шумът от разговорите бяха прекалено високи, за да мога да разбера какво си говорят съседите ми, а настоятелните молби на клиентите край касата да бъдат обслужени бяха твърде многобройни, за да може единственият измъчен обслужващ зад бара да обърне внимание на празната чаша и окаяната ми физиономия.

Така че си седях и пиех бира, когато успявах да си поръчам някой пинт, и наблюдавах, както правя често при такива обстоятелства, интересния процес, при който клиентите, приключили с бирата си, донасяха на бармана чашата със залепнали по нея лиги и златиста слюнка, която бива внимателно напълнена до ръба, така че излишната пяна, заредена с невидимо количество бактерии, плюнки и микрочастици от несдъвкана храна, се стича отстрани на чашата, а оттам в купата за остатъчни течности, откъдето ще бъде внимателно — бих казал дори научно — пренесена, посредством прозрачна пластмасова тръбичка, обратно във варела в килера. Там тези миниатюрни нечистотии се понасят, плуват и смесват, подобно на храна за рибки в аквариум, в очакване да бъдат призовани към чашата на някой друг. След като така или иначе ще пия разредена слюнка и устни изплаквания, предпочитам да го правя на някое уютно и весело място, седейки на дървено кресло с извит гръб край лумнал огън, но това явно е една все по-непостижима мечта. Както и понякога се случва при такива обстоятелства, изпитах наложителна нужда да престана да пия бира, така че се надигнах от местенцето край бара, на което бях кацнал и се завърнах в квартирата си край брега, за да си легна рано.

На сутринта излязох от пансиона, само за да се озова в един свят, лишен от цветове. Небето тежеше мрачно над земята, а морето край брега изглеждаше огромно, безжизнено и сиво. Докато вървях, започна да ръми и дъждът набразди водата. Докато стигна до гарата, вече валеше силно. Гарата на Ландъдно е затворена в неделя — това, че най-големият курорт в Уелс не е обслужван от железопътните линии в неделя е една прекалено безсмислена и потискаща тема, която не заслужава да бъде обсъждана по-подробно, но имаше автобус за Блоно Ффестиниог от изход 11. Край автобусната гара нямаше пейки или навеси, за да се скрия от дъжда. Ако в наши дни пътувате често из Великобритания с обществен транспорт, много скоро ще се почувствате като член на една нежелана, низша прослойка, подобно на хората с физически недъзи и безработните, и ще ви се стори, че всички около вас искат просто да изчезнете. Така се почувствах и аз в този момент, а аз съм богат, здрав и невероятно красив. Как ли се чувстват постоянно бедните или инвалидите, или тези, които по някаква причина не могат да вземат пълноценно и активно участие в неудържимия стремеж на нацията към слънчевите склонове на планината Алчност?

Струва ми се забележително доколко нещата са се обърнали през последните двайсет години. Навремето животът във Великобритания придаваше на хората едно мълчаливо благородство. Самият факт, че съществува, ходи на работа и си плаща данъците, че хваща от време на време автобуса и е като цяло почтен, макар и напълно обикновен, караше човек да чувства, че по някакъв, макар и минимален начин, допринася за едно благородно начинание — едно, общо казано, състрадателно и добронамерено общество, със здравни осигуровки за всички, добър обществен транспорт, интелигентни телевизионни програми, социални грижи за всички членове на обществото и всичко останало. Не зная за вас, но аз винаги съм се чувствал горд от това, че съм част от нещо подобно, особено, при положение че навремето човек всъщност не трябваше да прави нищо, нямаше нужда да дарява кръв или да купува „Биг Ишю“[1], или да полага каквито и да било особени старания, за да почувства, че наистина дава своя малък принос. Но днес, каквото и да правиш, продължаваш да се чувстваш раздиран от вина. Идете на разходка из провинцията и ще ви напомнят, че допринасяте за неумолимото покачване на броя на посетителите в националните паркове и ерозията по вече оределите склонове на хълмовете. Опитайте се да си вземете спален вагон до Форт Уилям, влак от Сетл до Карлайл или автобус от Ландъдно до Блоно в неделя и ще започнете да се чувствате подъл и анормален, защото знаете, че такива услуги изискват огромни по размери субсидии и усилия от страна на държавата. Покарайте малко колата си, потърсете си работа или място, където да живеете и ще видите, че единственото, което правите е да отнемате ценно място и време. Що се отнася до здравната помощ — къде са границите на вашия егоизъм и неучтивост? („Да, можем да се погрижим за растящите ви навътре нокти, господин Смит, но това, разбира се, означава, че трябва да прекъснем системите, които поддържат живота на това дете“).

Ужасявам се при мисълта колко е струвало на „Гуинед Транспорт“ да ме закара до Блоно Ффестшшог в тази дъждовна неделна сутрин, тъй като аз бях единственият клиент, с изключение на една млада дама, която се присъедини към нас в Бетус-и-Коед и слезе скоро след това на място с интересното наименование Понт-и-Пант. Бях очаквал с нетърпение това пътуване, тъй като то щеше да ми предостави възможност да видя част от Сноудония, но валеше така силно, а прозорците на автобуса бяха дотолкова нагъсто набраздени от мръсни струйки, че не видях почти нищо — само едно замъглено пространство, заето с безжизнени, ръждиви на цвят папрати, осеяни нарядко с неподвижни овце, които изглеждаха наистина недоволни. Дъждът плющеше по прозорците, все едно някой хвърляше камъчета по нас, а автобусът поднасяше обезпокоително при всеки повей на вятъра. Имах усещането, че се намирам на кораб сред бурно море. Автобусът бъхтеше неохотно и с усилие по криволичещите планински пътища, а чистачките му се мятаха бясно, докато стигнахме до едно високо издигнато плато, откъдето предприехме главоломно, сякаш неконтролируемо спускане към Блоно Ффестиниог през стръмни дефилета, покрити с безброй сгуриени купчини. Навремето това е бил центърът на аспидодобивната промишленост в Уелс и разпръснатите отломки и бракуваният продукт, които покриваха буквално всеки инч от повърхността, придаваха на местността една неземна и свръхестествена атмосфера, подобна, на която не бях усещал никъде във Великобритания. В епицентъра на този лунен пейзаж се гушеше селцето Блоно, което също приличаше на сгуриена купчина от аспид или поне така изглеждаше в проливния дъжд.

Автобусът ме остави в центъра на града в близост до известната железопътна линия Блоно Ффестиниог, която в момента е частна собственост, управлявана от ентусиасти и която се надявах да използвам, за да прекося закритите от облаци планини и да стигна до Портмадог. Перонът на гарата бе отворен, но всички тоалетни и гишета бяха заключени с катинари и наоколо нямаше жива душа. Разучих зимното разписание, окачено на стената и за мой ужас открих, че току-що съм изпуснал един влак — и то наистина за малко. Объркан, извадих собственото си измачкано разписание от джоба и с още по-гол ям ужас установих, че автобусът е трябвало да пристигне с точно такова закъснение, че да изпусне единствения влак, който тръгваше от Блоно по обяд. Прокарвайки пръст надолу по железопътното разписание, разбрах, че следващият влак няма да тръгне още четири часа. А следващият автобус пристигаше точно няколко минути след това. Как беше възможно подобно нещо и, което бе по-важното в случая, какво щях да правя в това забравено от Бога, прогизнало място през следващите четири часа? Нямаше възможност да остана на перона. Беше студено, а дъждът падаше под такъв коварен ъгъл, че нямаше как да се скрия дори и в най-отдалечените ъгли на гарата.

Мърморейки под носа си недоброжелателни фрази по адрес на „Гуинед Транспорт“, железопътната компания „Блоно Ффестиниог“ и собствената си необяснима глупост, се впуснах из улиците на града. Тъй като беше неделя и се намирах в Уелс, всичко беше затворено и по улиците нямаше никой. Доколкото видях, нямаше и хотели и пансиони. Дойде ми на ум, че може би влакът изобщо не върви в такова лошо време и ако това бе така щях да се намеря в пълна безизходица. Бях вир-вода, беше ми студено, а настроението ми бе повече от мрачно. В другия край на града имаше малък ресторант на име „Мифанис“, който като по чудо беше отворен. Побързах да вляза в това примамливо, топло място, където свалих подгизналото си яке и пуловера и отидох на масата до най-близкия радиатор с внезапно разчорлена коса. Бях единственият клиент. Поръчах си кафе и нещо малко за хапване и се насладих на факта, че съм на топло и сухо място. Седях на фона на някаква закачлива песен, изпълнявана от Нат Кинг Коул. Гледах как дъждът плющи по шосето отвън и си казвах, че един ден ще си казвам, че всичко това е било преди двайсет години.

Ако въобще научих нещо в Блоно в онзи ден, то бе, че колкото и усилено да се старае човек, едно кафе и един омлет не могат да бъдат консумирани в продължение на цели четири часа. Храних се възможно най-бавно и си поръчах и второ кафе, но след близо час префинено ядене и посръбване, стана очевидно, че или трябва да си тръгна, или да започна да плащам наем, така че неохотно си събрах нещата. На касата обясних на любезната двойка съдържатели в каква лоша ситуация се намирах, а те започнаха да изричат онези състрадателни фрази от типа „мили Боже“, както правят възпитаните хора, когато се сблъскат с проблемите на някой друг.

— Може да отиде в рудника за аспид — предложи жената на мъжа.

— Да, би могъл да отиде в рудника — съгласи се мъжът и се обърна към мен. — Можете да отидете в рудника за аспид — изрече той, сякаш си мислеше, че може би по някакъв начин съм пропуснал репликите разменени между тях малко преди това.

— О, нима? И какво точно е това? — запитах аз, опитвайки се да не показвам съмнението, което ме глождеше.

— Старият рудник. Там правят обиколки с гид.

— Много е интересно — добави жената.

— Да, наистина е много интересно — каза мъжът. — Но е доста труден преход — добави той.

— А може и да е затворено в неделя — каза жена му. — Извън сезона сме — обясни тя.

— Разбира се, може да вземете и такси до там, ако не ви се разхожда в такова време — продължи той.

Аз го погледнах. Такси? Такси ли каза? Изглеждаше ми прекадено невероятно, за да мога да го повярвам.

— Имате таксита в Блоно?

— О, да — каза мъжът, все едно това бе една от най-големите забележителности в Блоно. — Искате ли да ви поръчам едно, което да ви закара до рудника.

— Ами — търсех думи: не исках да изглеждам неблагодарен, при положение че тези хора се бяха държали така мило с мен, но перспективата да изкарам следобеда в обиколка на рудник, облечен с влажни дрехи, бе почти толкова привлекателна, колкото едно посещение при проктолог. — Мислите ли, че ще ме закара до Портмадог? — Не знаех колко далеч се намира, а не смеех и да се надявам.

— Разбира се — отговори мъжът. Така че ми извика такси и в следващия момент вече си тръгвах, изпратен с поток от благопожелания от страна на двамата съдържатели. Качих се в таксито, чувствайки се като корабокрушенец, който неочаквано е бил спасен. Не бих могъл да ви опиша с каква радост видях Блоно да остава зад гърба ми.

Шофьорът на таксито беше дружелюбен млад човек, който ме осведоми относно най-важните икономически и социологически показатели на живота на полуостров Дифор. Най-забележителната новина бе, че на полуострова не вали в неделя. Нямало никакъв начин да си купите алкохолна напитка в което и да било място между Портмадог и Абердарън. Не знаех, че във Великобритания все още съществуват такива изолирани области, населени от хора с подобна висока нравственост, но толкова се радвах, че напускам Блоно, че не ми пукаше.

Портмадог, сгушил се край морето в безмилостния порой, изглеждаше сив и незабележителен, застлан с мокри камъчета и пълен с къщи от тъмен камък. Независимо от дъжда проучих оскъдния избор от местни хотели, но този път внимателно — чувствах, че имам правото да прекарам една вечер в уют и лукс след безрадостната нощ в пансиона в Ландъдно, така че си избрах пансион на име „Кралският Спортсмен“. Стаята бе прилична, достатъчно чиста и, макар и незабележителна, задоволяваше нуждите ми. Започнах да си правя кафе и докато чайникът завираше, се преоблякох със сухи дрехи, след което поседнах на крайчеца на леглото с кафето и купичка вкусни бисквити за чай и гледах сапунена опера под названието „Побол Уай Ким“, която ми хареса доста. Разбира се нямах представа за какво става дума, но бих могъл да кажа с определена доза увереност, че актьорите бяха по-добри, а фабулата по-стойностна, от която и да било програма, произведена в Швеция или Норвегия, а дори и в Австралия. Поне стените не се клатеха всеки път, когато някой блъскаше вратата. Беше странно да гледам хора, които явно живееха в типично английска обстановка — пиеха чай и носеха жилетки от „Маркс енд Спенсър“, но говореха на марсиански. Интересно е да се спомене, че от време на време си позволяваха да използват и английски изрази от типа: „О, йе“, „Да де“, „Окей“, вероятно, защото нямаше уелски еквиваленти на тези фрази, а в един паметен момент от програмата, един от героите произнесе следното: „Ша са ходи ли да се шиба тоз викенд“, което просто ме плени. Наистина е чудесно, че хората от Уелс си нямат собствен израз за осъществяването на една полулегална сексуална връзка през уикенда.

Докато приключа с кафето и изляза на улицата, дъждът беше временно намалял, но улиците бяха пълни с локви около каналите, които не можеха да поемат подобно количество вода. Поправете ме ако греша, но продължавам да си мисля, че ако има нация, която до момента би трябвало да се е научила как да се справя с пресушаването на улици, то това би трябвало да е Великобритания. Но в този случай, колите се понасяха безразсъдно като на въздушни възглавници през тези нетрайни езера и хвърляха потоци от вода върху разположените наблизо магазини и къщи. Имайки предвид изживяванията си с локви в Уестън и напълно осъзнал факта, че се намирах на място, в което нямаше абсолютно нищо, което да се прави в неделя, продължих предпазливо нагоре по главната улица.

Размотах се около центъра за туристическа информация, където си взех брошура, от която се осведомих, че Портмадог е бил построен в началото на деветнайсети век от някой си Александър Мадокс като пристанище за износ на аспид от Блоно и че в края на века в пристанището са пускали котва над хиляда кораба годишно, за да изнесат 116 000 тона камъни от Уелс. В наши дни кеят е, както и може да се очаква, обновена зона за юпита, с калдъръмени улици и елегантни апартаменти. Разгледах го от любезност, след което се насочих през една задна уличка към крайбрежния квартал с малки пристани и други търговски дейности свързани с мореплаването, изкачих се от едната страна на хълма с жилищни комплекси и слязох от другата, докато в края на краищата се озовах в спокойното селце Борт-и-Гест — едно прелестно място с тухлени вили, разположени край залив с формата на подкова и с великолепни изгледи от Трает Бах до Харлек Пойнт и залива Тремадок отвъд тях. Борт-и-Гест притежаваше една очарователна старовремска атмосфера. В средата на селцето и с изглед към залива се намираше пощенско подразделение със син навес, на който висяха надписи „Сладкарски изделия“ и „Сладоледени изделия“, а наблизо имаше и заведение на име „Сий Вю Кафе“. Сякаш бяха пресъздали част от книгата „Приключения на острова“. Бях моментално очарован.

Тръгнах към носа по една обрасла с трева пътека високо над морето. Дори и под надвисналите облаци, изгледът към естуара на Гласлин и планините Сноудън отвъд него бе великолепен. Вятърът брулеше, а в подножието вълните се разбиваха бурно в скалите, но поне дъждът спря, а въздухът бе свеж и чист, така както може да бъде само край морето. Смрачаваше се и аз се уплаших, че бих могъл да направя компания на вълните в подножието, така че се запътих обратно към града. Когато стигнах до там, открих, че и малкото заведения, които бяха отворени, вече бяха затворили. В заобикалящата ме тъмнина проблясваше само един маяк бледа светлина. Отидох да разгледам и бях заинтригуван от факта, че това се оказа южният терминал и главната оперативна квартира на прочутата железница „Блоно Ффестиниог“. Изпитвайки силно желание да видя ръководния център на организацията, която ми бе причинила толкова много мъки и неудобства напоследък, влязох вътре. Макар че бе минало пет, книжарницата бе все още отворена, а библиотеката бе осеяна с безмълвно разхождащи се хора, така че продължих навътре и заразглеждах. Мястото бе необикновено — лавица до лавица, покрити със заглавия от рода на „Железниците в долината Уинион и естуара на Маудах“ и „Пълна енциклопедия на железопътните прелези“. Намерих дори и многотомното издание „Влакове в беда“, всеки том, от което включваше снимки на дерайлиралия, сблъсквания и други катастрофи — предполагам еквивалента на порнофилм за всеки любител на трейнспотинг. За търсачите на по-силни усещания имаше и множество видео касети. Избрах една съвсем случайно — „Локомотивното рали на Хънслет и стоте през 1993“, на чийто етикет бяха изписани предизвикателните слова: „Петдесет минути екшън под пара!“. Под етикета имаше и друг надпис: Внимание: съдържа несъкратени сцени от съвкуплението на „Стърок 0-6-0“ тежка категория и „Скакалеца Дж. В. Р.“. Всъщност последното е пълна измислица, но това, което забелязах в действителност и намерих за дълбоко шокиращо бе, че хората около мен разглеждаха книгите с такава самовглъбеност и затаен дъх, както и посетителите на порно магазин, което внезапно ме накара да се замисля дали шегобийците-трейнспотери имат и нещо друго наум, за което не се бях досещал преди.

Надписът на стената в залата за продажба на билети гласеше, че железницата „Блоно Ффестиниог“ е била основана през 1832 година и е най-старата действаща железница в света. От надписа научих, че броят на членовете й е 6 000 — цифра, която ме изкара извън всякакво равновесие. Въпреки че последният влак за деня бе тръгнал преди известно време, зад гишето все още имаше човек, така че пристъпих и тихо го разпитах относно липсата на координация между влаковете и автобусите в Блоно. Макар че се държах очарователно, по неизвестни за мен причини той се намуси, все едно че критикувах жена му и ми заяви със сприхав тон:

— Ако от „Гуинед Транспорт“ искат хората да хванат обедния влак от Блоно, трябва автобусите им да тръгват по-рано.

— Но вие от своя страна — настоях аз — бихте могли да пускате влаковете с няколко минути по-късно.

Той ме изгледа така, сякаш бях възмутително нагъл тип и каза:

— А защо?

Ето в това се състои проблемът на всички запалени по железници и влакове. Те са нерационални, свадливи, опасно дребнави и много често имат, както и в този случай, щръкнали мустаци, което просто ви предизвиква да протегнете два пръста и да ги забиете в очите им. Освен това, благодарение на журналистическия ми шпионаж из книжарницата, мисля, че имаме убедителни основания да предположим, че тези хора извършват неестествени актове с видеокасетите с порно съдържание. За тяхно добро и за доброто на обществото, би трябвало такива хора да бъдат хванати и държани зад бодлива тел.

Замислих се дали да не извърша граждански арест на място — „Задържам ви в името на Нейно Величество, заради това че сте така не отстъпчив с разписанията си и затова че притежавате малки и дразнещи мустаци“, — но бях във великодушно настроение, така че го оставих, но го изгледах със строг и предупредителен поглед, който загатваше, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото аз отново да се възползвам от услугите на неговата железница. Мисля, че ме разбра.

Бележки

[1] Новинарско списание, издавано от благотворителна организация и списвано от професионални журналисти, което се продава единствено от бездомници по улиците. — Б.р.