Бил Брайсън
Записки от един малък остров (12)

Единайсета глава

Според мен има три причини, поради които не можете да бъдете, истински нещастни.

Първо, вие сте се родили. Това само̀ по себе си е едно изключително постижение. Знаете ли, че всеки път, когато баща ви е еякулирал (а той го е правел доста често), е отделял около двайсет и пет милиона сперматозоида — достатъчно количество, за да може да засели Великобритания наново на всеки два дни. За да се родите вие, е трябвало не само да принадлежите към една от малкото партиди сперматозоиди, които са имали поне теоретичния шанс да оцелеят, а той е бил минимален, но е и трябвало след това да се състезавате с още около 24 999 999 гърчещи се съперници, които са се опитвали да преплуват влагалищния Ламанш на майка ви, за да дебаркират първи на зрялата яйцеклетка в Булон. Да се родите, е безспорно най-изключителното постижение в целия ви живот. И не забравяйте, че точно толкова лесно бихте могли да се появите на този свят под формата на плосък червей.

Второ, вие сте жив. За един съвсем кратък момент в хода на вечността вие имате чудотворната привилегия да съществувате, докато в продължение на цели ери не сте имали тази възможност. И скоро отново ще престанете да съществувате. Това, че може да седите точно тук в този уникален, неповторим момент, да четете тази книга, да дъвчете бонбони, да си мечтаете за страхотен секс с онази великолепна персона от счетоводния отдел, несигурно да се помирисвате под мишниците или да правите каквото и да било, просто да съществувате, е само по себе си цяло чудо.

Трето, вие имате на разположение предостатъчно храна, живеете в мирно време, а и „Завържи жълта панделка на стария дъб“^[1] никога вече няма да бъде номер един в музикалните класации.

Ако постоянно си припомняте всичко това, никога няма да бъдете наистина нещастни — въпреки че, ако си говорим честно, може да се почувствате почти нещастни, ако се озовете сам в Уестън супер меър във вторник вечерта и навън вали.

Беше едва шест и нещо, когато слязох от влака от Екзетър и се осмелих да навляза в града, но като че ли всички в Уестън се бяха прибрали вкъщи и дръпнали пердетата. Улиците бяха празни, тъмни и наводнени заради поройния дъжд. От гарата преминах през някакъв търговски участък, построен от бетон и стигнах до крайбрежието, където се чуваше неспирният грохот на невидимото, черно море. Повечето от хотелите по крайбрежието бяха тъмни и празни, а малкото, които бяха отворени, не изглеждаха особено примамливо. Продължих около миля до група от три ярко осветени здания на края на крайбрежния булевард и наслуки избрах хотел на име „Брезова гора“. Не беше нещо особено, но поне беше чист и на разумни цени. Има и по-лоши места; аз поне съм бил на такива.

Набързо се издокарах и се върнах в града, в търсене на нещо за вечеря и някое и друго развлечение. Имах странното усещане, че съм идвал и преди, въпреки че очевидно никога не бях стъпвал тук. Единственото, което знаех за Уестън, го бях чул навремето от Джон Клийз^[2] (не се фукам с познатите си, просто го интервюирах веднъж, а той е един наистина приятен човек), който ми каза, че е живял в апартамент в Уестън с родителите си, а когато са се преместили, там се нанесло семейството на Джефри Арчър. На мен това ми се стори забележително — мисълта за тези две момчета по къси панталони, които са си казвали „Здравей“, а след това единият от тях се е прочул. Причината, поради която Уестън ми изглеждаше така познат, бе, че той приличаше на всички други места, през които бях минал. Имаше „Буутс“, „Маркс енд Спенсър“, „Диксънс“, „У. Х. Смит“ и всичко останало. Изпитвайки тъпа болка, осъзнах, че тук няма нищо, което вече да не съм видял един милион пъти.

Влязох в някаква кръчма на име „Британия Ин“, където атмосферата, макар и не открито враждебна, със сигурност не бе приятелска. Изпих две бири сам и след това вечерях в един китайски ресторант. Не че особено жадувах за китайска храна, просто това беше единственият отворен ресторант. Бях единственият клиент. Докато безшумно разсипвах ориз и сладко-кисел сос по покривката, секунди по-късно небесата се разтвориха, наистина заваля като из ведро. Рядко съм виждал такъв силен валеж в Англия. Дъждовните капки пръскаха по улицата подобно на дъжд от сачми и само за няколко секунди прозорецът на ресторанта беше напълно закрит от водната пелена, все едно някой го миеше с маркуч. Тъй като се намирах на голямо разстояние от хотела, вечерях бавно, надявайки се, че времето ще се оправи малко, но това не стана и в края на краищата нямах друг избор, освен да изляза на дъжда.

Стоях под навеса на един магазин наблизо и се чудех какво да правя. Дъждът биеше бясно по навеса и се стичаше в канавките на потоци. По продължение на целия път водата се изливаше извън препълнените канавки, а дъждовните капки тропаха безспирно по тротоарите. Ако затворех очи, можех да си представя, че се намирам на някакво лудешко състезание по степ. Покривайки главата си с якето, нагазих в пороя, притичах през улицата и импулсивно намерих убежище в първото осветено отворено заведение, което съзрях — галерия с електронни игри. Изтрих очилата си с носната кърпа и се озърнах. Галерията беше пълна с ярко просветващи машини, някои от които свиреха електронни мелодийки, а други издаваха неочаквани бумтящи звуци. С изключение на надзирателя, седящ зад щанда със списание в ръце и фас, от който падаше пепел, в заведението нямаше никой и имах зловещото усещане, че машините играеха сами.

Не разбирам от електронни игри, с изключение на ротативките и машините с щипки, които ви дават три микросекунди да грабнете някакво плюшено животинче и в които движенията на контролния лост всъщност не съответстват на вашите. По принцип даже не мога да открия къде трябва да се вкарат монетите, а ако успея да направя това, не мога да разбера как започва самата игра. Ако по чудо успея да преодолея тези две препятствия, всеки път пропускам момента, в който играта всъщност е започнала и губя ценни секунди в търсене на отвора за връщане на монети или на копчето със знак „Старт“. В следващите тридесет секунди настъпва безумна гюрултия, а аз нямам и представа какво всъщност става, докато децата ми крещят: „Току-що взриви принцеса Лейла, говно такова!“, след което се появява надписът „Играта свърши“.

Това ми се случи и сега. По причини, които не мога да обясня рационално, сложих 50 пенса в някаква игра на име „Убиецът Кикбоксьор“ или „Избий му шибания мозък“ или нещо от този род и изкарах около минута, блъскайки по някакво червено копче и клатейки контролния лост, докато моят герой — мускулест блондин — риташе някакви завеси и хвърляше вълшебни дискове във въздуха, а група също така мускулести, но безскрупулни ориенталци го нападаха с пържоли и го просваха на килима.

Прекарах един необичаен час, в който се движех като в транс, пускайки монети в разни машини и играх на игри, които не можех да разбера; Разбих няколко състезателни коли в купи сено, унищожих съюзническите войски с лазер и без да искам, помогнах на група зомбита мутанти да сторят неописуеми неща на едно дете. В края на краищата парите ми свършиха и аз излязох навън. Имах около секунда, в която да забележа, че дъждът е намалял и че улицата е наводнена, явно заради запушена канавка, когато един червен Форд Фиеста прелетя с висока скорост през една локва необичайно близо до бордюра, прехвърляйки цялата вода от локвата върху мен.

Изразът „прогизнал“ би ви създал само повърхностно впечатление за истинското състояние, в което се намирах. Бях така измокрен, сякаш бях паднал в морето. Докато стоях, пелтечех и се опитвах да си поема дъх, колата намали, от прозорците се показаха три късо подстригани глави, изкрещяха някакъв весел поздрав от рода на: „Ня-ня-ня-ня!“ и изчезнаха. Мрачно се запътих обратно по крайбрежния булевард, джвакайки при всяка стъпка и треперещ от студ. Не бих искал да сведа тази забавна хроника до жалки описания, но съвсем наскоро се бях съвзел от сериозен пристъп на пневмония. Не бих казал, че едва не умрях, но бях достатъчно болен, за да мога да гледам „Тази сутрин с Ричард и Джуди“^[3] и със сигурност не исках да изпадна в същото състояние. Сякаш, за да засили унижението ми, Фиестата се върна на победна обиколка, а копнеещите й за удоволствия обитатели намалиха, за да ми поднесат още едно триумфално „Ня-ня-ня-ня“, преди да потеглят със свирещи гуми и колата да се подхлъзне за един кратък неконтролируем момент, който за съжаление не ги отнесе в близкия уличен стълб.

Докато измина дългото разстояние до хотела, вече се чувствах на пълно премръзнал и окаян. Така че представете си вцепенението ми, когато открих, че рецепцията беше полутъмна, а вратата заключена. Погледнах часовника си. За Бога, беше едва девет часа. Какъв беше този град? Имаше два звънеца, пробвах и на двата, но нямаше отговор. Пробвах с ключа от стаята, а той, разбира се, не влезе в ключалката. Звъннах отново и държах звънците натиснати в продължение на почти двайсет минути, ядосвайки се все повече. Когато не получих задоволителен отговор и на това, започнах да удрям по стъклената врата с дланта си, после с юмрук, а накрая да я ритам с крак в пристъп на лека ярост. Може и да съм огласил тихите улици с виковете си.

Най-накрая съдържателят се показа на върха на стълбите откъм мазето, изглеждайки учуден.

— Толкова съжалявам, сър — каза той меко, отключи вратата и ме пусна вътре. — Отдавна ли чакате?

Изчервявам се при мисълта каква високопарна реч произнесох пред бедния човек. Изобщо не си мерих приказките. Звучах като Греъм Тейлър^[4] преди да го отведат и да му вземат екипа за разгряване. Обвиних него и съгражданите му в потресаваща липса на интелигентност и обаяние. Казах му, че току-що съм изкарал най-ужасяващата вечер в живота си в тази забравена от Бога, адска дупка, наречена курорт, след което съм бил измокрен до мозъка на костите си от група млади мъже, които общо притежават коефициент на интелигентност с около десет точки по-нисък от този на някой идиот, че съм изминал цяла миля в мокрите си дрехи, след което съм изкарал половин час, треперещ от студ, защото съм бил заключен навън от шибания си хотел в девет часа вечерта.

— Мога ли да ви напомня — продължих аз с пронизителен глас, — че преди два часа ми казахте довиждане, видяхте ме как излизам през вратата и изчезвам надолу по улицата. Нима мислехте, че няма да се върна? Че ще спя в парка и ще се върна на сутринта, за да си събера багажа? Или просто сте пълен идиот? Кажете ми, моля ви се, защото наистина бих искал да знам.

Съдържателят уплашено попиваше обидите ми и отговаряше с размахване на ръце и порой от извинения. Предложи да ми донесе поднос с чай и сандвичи, да изсуши и изглади дрехите ми, да ме изпрати до стаята ми и лично да включи радиатора. Направи всичко друго, освен да падне в краката ми и да ми позволи да го прегазя като кавалерист. Със сигурност ме умоляваше да му позволя да ми донесе поднос с нещо топло.

— Не искам нищо друго, освен да отида в стаята си и да броя минутите, докато успея да се измъкна от тази шибана дупка — извиках аз по един може би театрален начин, но фразата ми оказа своето въздействие и аз горделиво се изкачих по стълбите до първия етаж, където крачих разгорещено в продължение на няколко минути, докато разбера, че нямам никаква представа коя е стаята ми. На ключа нямаше номер.

Върнах се на рецепцията, която отново беше полутъмна и надникнах през вратата към мазето.

— Извинете — казах аз тихо бихте ли ми казали в коя стая съм?

— Номер 27, сър — отговори някакъв глас от тъмнината.

Останах неподвижно за момент.

— Благодаря — изрекох най-накрая.

— Всичко е наред, сър — произнесе гласът. — Лека нощ.

Намръщих се и се покашлях.

— Благодаря — повторих аз и се оттеглих в стаята си, където изкарах остатъка от нощта без повече произшествия.

На сутринта се появих в слънчевия салон за хранене и, както се и опасявах, съдържателят ме чакаше, за да ме настани. Сега, след като бях изсъхнал, беше ми топло и си бях отпочинал добре, се чувствах ужасно заради изблика си от предната вечер.

— Добро утро, сър! — каза той приветливо, сякаш нищо не се беше случило и ме заведе до една маса край прозореца с хубав изглед към морето. — Добре спахте, нали?

Бях изненадан от това приятелско отношение.

— Хм, да. Да, наистина спах добре.

— Добре! Чудесно! Сокът и овесените ядки са на количката. Моля заповядайте. Мога ли да ви поднеса пълната английска закуска?

Тази незаслужена сърдечност ми се стори непоносима. Сведох брадичка и едва чуто измърморих:

— Вижте, много съжалявам за всичко, което казах вчера вечерта. Бях малко ядосан.

— Всичко е наред, сър.

— Не, наистина, хм, много съжалявам. Всъщност малко ме е срам.

— Считайте го за забравено, сър. Та — пълна английска закуска?

— Да, моля.

— Много добре, сър.

Никога не съм бил обслужван така добре и с такава любезност и никога не съм се чувствал толкова жалък, като червей. Съдържателят поднесе храната ми веднага, поговорихме си за времето и за това какъв великолепен ден се очертаваше. Не можех да разбера защо не беше злопаметен. Постепенно ми дойде на ум каква странна гледка съм представлявал — мъж на средна възраст, с раница, на посещение в Уестън извън сезона и без някаква явна причина да бъде там, настанил се в техния хотел, развикал се високо и тропал с крака заради незначителното неудобство, което са му причинили. Навярно си е помислил, че съм луд, може би някой избягал лунатик и че това е най-безопасният начин да подходи към мен. Или беше така, или той бе един изключително мил човек. И в двата случая, сега го поздравявам.

Уестън бе учудващо прелестен на ранната слънчева светлина. Далеч навътре в залива, в светлината на този ясен, ведър ден лежеше, огрян от слънцето, остров Флат Холм. Зад него се издигаха зелените хълмове на Уелс, на около дванайсет мили отвъд морето. Дори и хотелите, към които предната вечер се бях отнесъл е такова презрение, днес не изглеждаха никак зле.

Вървях до гарата и взех влак за Чепстоу, а после автобус до Монмът. Долината на река Уай бе така красива, както преди години, с тъмни гори, лъкатушеща река и самотни ферми, издигнати по стръмните склонове, но селцата по пътя бяха учудващо лишени от обаяние и като че ли се състояха предимно от бензиностанции, кръчми с големи паркинги и сувенирни магазини. Търсех с поглед абатството Тинтърн, прочуло се заради известната поема на Уърдсуърт: „Мога да бъда отегчителен и извън Езерната област^[5]“ и се разочаровах от откритието, че то не се намираше в открита местност, както си спомнях, а в покрайнините на едно с нищо незапомнящо се селце.

Монмът обаче беше елегантен, обаятелен град с леко стръмна главна улица и внушителен градски съвет. Пред него се изправяше статуя на Чарлз Стюарт Ролс, син на лорд и лейди Лангаток, „пионер в областта на летенето с балон и авиацията, който загива при катастрофа край Борнмът през юли 1910 година“, съгласно надписа на статуята. Беше изобразен, държейки ранен модел на биплана и приличаше на Кинг Конг, смазващ като мухи самолетите на противника. Нямаше никакво пояснение каква беше връзката му с града. В книжарницата „Монмът“ се продаваше една моя книга и затова е задължително да я споменем.

Възнамерявах да се разходя още малко, докато времето беше хубаво, тъй че не се помайвах. Купих си закуска от хлебарницата и я изядох, докато вървях към Уай. Избрах пътека покрай реката, минаваща край красивия каменен мост на града и вървях по нея на север, от страната на Уелс. В първите четиридесет минути ме следваше неспирният тътен на движението по шосе А40, но край Голдсмитс Ууд реката завиваше рязко, отклоняваше се от пътя и аз внезапно попаднах в един неизмеримо по-спокоен свят. Птички шумоляха и чуруликаха в короните на дърветата, а малки невидими създания скачаха във водата, когато ме чуеха да се приближавам. Реката, искряща на светлината, мудна и оградена от хълмове, покрити с дървета в есенни тонове, беше много красива, а аз я съзерцавах насаме. Една или две мили по-нататък, спрях, за да изуча картата и забелязах някакво местенце на един близък хълм, което се казваше „Пещерата на крал Артур“. Не можех да подмина такава забележителност, така че се покачих по хълма с усилие и се разтършувах из вероятните места. След около един час изкачване по големи скали и паднали дървета, за мое леко смайване успях да я намеря. Не беше нищо особено — просто неголяма дупка, издълбана от природата във варовиковата повърхност на канарата, но изпитах приятното усещане, че аз съм нейният пръв посетител от години насам. Във всеки случай липсваха обичайните следи от присъствието на други посетители — надписи по стените и изоставени кутийки от бира, което я превръщаше в уникално място за Великобритания, ако не и за света.

Тъй като времето напредваше, реших да мина напряко през гористите хълмове, но пропуснах да отбележа, че се намирам в най-горната част на контурните линии от картата. Като резултат, само секунда по-късно се оказах въвлечен в едно съвсем недоброволно спускане по перпендикулярен скат, прекосявайки горите на големи скокове и с широко разперени ръце. Необичайно много приличах на Джордж Шакирис в „Уестсайдска история“, като изключим, разбира се, факта, че това беше Уелс и че Джордж Шакирис не се насира от страх. Най-накрая застинах опулено на ръба на главозамайваща пропаст с изглед към блестящата река Уай точно под мен, след като бях изпълнил няколко прелитащи салтоморталета и епично осемдесетфутово хлъзгане по корем. Хвърлих поглед назад към внезапно неподвижното си тяло и открих, че за мой късмет левият ми крак се беше заплел в някаква фиданка. Ако фиданката не беше там, аз нямаше да съм тук.

Промърморвайки: „Благодаря ти, Господи. Задължен съм ти“, се изправих на крака, отърсих вейките и гнилите листа от дрехите си и се изкачих тежко обратно по хълма до пътеката, която така неблагоразумно бях изоставил. Докато успея да стигна обратно до брега на реката, беше минал още един час. Отне ми още такова да се изкача на Симъндс Ят, просторна, обрасла с дървета канара на върха на огромен хълм с изгледи към хоризонта във всички посоки. Беше изключително очарователно — панорамна гледка като от делтаплан към лъкатушещата река и идиличния пейзаж от поляни и гори, простиращ се чак до далечните Черни планини^[6].

— Не е зле — казах си аз, — никак не е зле. — И се зачудих и бях близо до някое място, където бих могъл да изпия чаша чай и по възможност да си сменя гащите.