Бил Брайсън
Записки от един малък остров (24)

Двайсет и трета глава

Имам една малка накъсана изрезка от вестник, която понякога нося със себе си и разглеждам за собствено развлечение. Това е прогноза за времето от вестник „Уестърн Дейли Мейл“, която гласи, цитирам: „Прогноза: Сухо и топло, но по-хладно и с превалявания от дъжд“. Това единствено, сбито изречение изразява перфектно същността на английското време: сухо, но дъждовно, с топли/студени промеждутъци. Във вестник „Уестърн Дейли Мейл“ биха могли спокойно да публикуват тази прогноза всеки ден — доколкото ги познавам, те наистина могат да го направят — и едва ли някога ще сгрешат.

Това, което поразява всеки чужденец що се отнася до английското време, е, че всъщност него почти го няма. Всички онези явления в други краища на света, които придават на природата отсенки на вълнение, непредсказуемост и опасност — торнада, мусони, бушуващи виелици, страховити градушки — са почти напълно непознати на Британските острови и аз нямам абсолютно нищо против. Харесва ми да се обличам с един и същ тип дрехи всеки ден от годината. Оценявам факта, че не се нуждая от климатик или рамки с мрежи на прозорците, за да държа надалеч насекомите и други летящи животни, които ви изпиват кръвчицата или ви наяждат лицето докато спите. Приятно ми е да знам, че стига да не тръгна да се разхождам към Бен Невис^[1] по чехли през февруари, е почти сигурно, че няма да загина от природните стихии в тази държава с мек и благоприятен климат. Споменавам всичко това, защото два дни след като си тръгнах от Моркам, закусвах в ресторанта на хотел „Олд Ингланд“ в Баунес-он-Уиндърмиър и четях статия във вестник „Таймс“ за една необичайна за сезона снежна буря — „фъртуна“ бе изразът, употребен в „Таймс“, която била обхванала части от източна Англия. Според „Таймс“ бурята била покрила части от региона с „повече от два инча сняг“ и „навяла преспи, високи цели шест инча“. В отговор на това, сторих нещо, което не бях правил никога преди: извадих бележника си и написах черновата на едно писмо до главния редактор, в което отбелязах по един любезен и услужлив начин, че два инча сняг в никакъв случай не представляват фъртуна, а шест инча сняг не биха могли да бъдат наречени преспа. Обясних му, че снежна виелица е имало, когато не сте в състояние да отворите външната врата на дома си. Преспи има тогава, когато не можете да използвате колата си чак до пролетта. Времето е студено, когато част от кожата ви остава по бравата, дръжката на пощенската кутия и други метални предмети. Но след това смачках писмото, тъй като осъзнах, че съществува реална опасност да се превърна в един от онези хора от типа на полковник Блимп^[2], които бяха навсякъде около мен, ядяха корнфлейкс или овесена каша с фанатичните си съпруги и без които хотели от рода на „Олд Ингланд“ не биха могли да оцелеят.

Намирах се в Баунес, защото трябваше да убия два дни, преди към мен да се присъединят двама приятели от Лондон, с които щяхме да прекараме уикенда в преходи. Тях очаквах с нетърпение, но не и перспективата да изкарам още един дълъг, безцелен ден в Баунес, разтакавайки се из града и чудейки се как да запълня часовете, докато настъпи времето за следобедния чай. Открих, че има точно определено количество витрини с кърпи за чай, сервизи за вечеря с картинки от „Зайчето Питър“^[3] и шарени пуловери, които мога да разгледам, преди интересът ми към пазаруването да спадне драстично, а и въобще не бях сигурен, че ще мога да издържа още един ден в разходки из този забележителен курорт. Бях дошъл в Баунес най-вече поради липса на други алтернативи, тъй като това е единственото населено място в националния парк „Езерна област“, в което има железопътна гара. Освен това идеята да прекарам два спокойни дни сред необезпокояваната красота на Уиндърмиър и да тъна в удобствата и разкоша на изтънчения (макар и скъп) стар хотел, ми се бе сторила привлекателна от превъзходната позиция на залива на Моркам. Но сега, след като беше изминал един ден и предстоеше още един, вече се чувствах изпаднал в безизходица и започваше да ме хваща съклета, подобно на някой болен преминал през дълъг период на възстановяване. Поне, разсъждавах аз оптимистично, необичайните за сезона два инча сняг, които бяха ударили брутално източна Англия, предизвиквайки хаос по пътищата и принуждавайки хората да си проправят път през опасните снежни преспи, някои от които стигнали чак до глезените им, милостиво бяха подминали този край на Англия. Тук природните стихии се бяха смилили над нас, а светът извън ресторанта на хотела блещукаше слабо на светлината на бледото зимно слънце.

Реших да взема параход през езерото Амбълсайд. По този начин не само щях да убия един час и да видя езерото, но щях и да бъда превозен до място, което повече наподобяваше истински град, отколкото погрешно разположеният крайбрежен курорт Баунес. Както бях отбелязал предния ден, в Баунес имаше поне осемнайсет магазина, които продаваха пуловери и поне дванайсет с предмети, украсени с картинки от „Зайчето Питър“, но само една месарница. Амбълсайд от друга страна, макар и не незапознат с многобройните възможности за обогатяване, предоставени от ордите преминаващи туристи, разполагаше поне с една отлична книжарница и голям брой магазини на открито, които намирам, необяснимо защо, за изключително развлекателни — мога да гледам с часове раници, чорапи, компаси и провизии за оцеляване, след което да се преместя в друг магазин и да разгледам абсолютно същите неща отново. Така че след закуска се запътих към параходния кей в състояние на нетърпеливо очакване. Уви, открих, че параходите се движат само през летните месеци, което ми се стори доста недалновидно в една такава мека сутрин, защото дори и по това време Баунес гъмжеше от пътуващи. Така че прибегнах до резервния вариант и си проправих път през навалицата от шляещи се, разпръснати посетители към малкия ферибот, който снове между Баунес и старото фериботно депо на другия бряг. Фериботът изминава само няколкостотин ярда, но поне работи през цялата година.

Скромната по размери опашка от коли се точеше лениво към входа за ферибота; имаше и осем или десет души, придвижващи се пеша с раници и здрави обувки. Един тях даже беше по къси панталони, което е винаги признак на малоумие в напреднал стадий, що се отнася до британските катерачи. Правенето на преходи — или поне британската версия на тази — бе нещо сравнително ново за мен. Все още не бях достигнал фазата да нося къси панталони с множество джобове, но бях започнал да затъквам панталоните в чорапите си (макар че все още чакам да открия някой, който да ми обясни ползата от това, като изключим факта, че правейки го, човек изглежда сериозен и всецяло отдаден на заниманието си).

Спомням си, че когато дойдох във Великобритания за първи път, се изненадах безкрайно, когато, след като влязох безцелно в една книжарница, открих цяла секция под наслов: „Напътствия за ходене“. Стори ми се малко странно и комично — там, откъдето идвах аз, хората обикновено не се нуждаеха от писмени инструкции за това как да приведат крайниците си в движение. Но после постепенно разбрах, че във Великобритания има два вида ходене — тоест, ежедневния вид ходене, който ви отвежда до кръчмата и, ако всичко мине добре, обратно до дома и другият по-сериозен тип ходене, за който са ви необходими здрави обувки, военнотопографски карти в пластмасови кесийки, раници със сандвичи и термоси с чай, а в крайната фаза и къси панталони от плат за военни униформи, които обличате в неподходящо за тази цел време.

В продължение на години наблюдавах този тип ходещи да се бъхтят по склоновете на закрити от облаците хълмове в дъждовно време и при жестоки атмосферни условия и предполагах, че те са наистина луди. Но след това моят стар приятел Джон Прайс, който бе отрасъл в Ливърпул и бе прекарал младостта си в безразсъдни изпълнения по отвесните чукари на Езерната област, ме поощри да правя компания на него и двама от приятелите му за една лека разходка — това бе изразът, който употреби — из Хейстакс през уикенда. Мисля, че именно комбинацията от тези две не загатващи никакви изпитания думи: „разходка“ и „Хейстакс“^[4], както и обещанието да бъде погълнато достойно количество алкохол, приспаха вродената ми предпазливост.

— Сигурен ли си, че няма да е тежко? — запитах аз.

— Не-е-е, просто една лека разходка.

Е, разбира се, оказа се всичко друго, но не и разходка. Бъхтихме се с часове по огромни, перпендикулярни склонове, през ронещи се сипеи и неравни туфи, около извисяващи се скални цитадели и в края на краищата се озовахме в един студен, мрачен, величествен и пъклен свят, дотолкова отдалечен и страховит, че дори и овцете се стреснаха, когато ни видяха. Пред нас се ширеха още по-високи и отдалечени върхове, които бяха невидими от тънката черна лентичка, представляваща магистралата някъде в подножието, на хиляди фута под нас. Джон и приятелите му си играеха с желанието ми да оцелея по възможно най-жестокия начин; в момента, в който виждаха, че изоставам, посядваха на огромни камъни, пушеха, говореха и си почиваха, но в секундата, в която ги настигах с намерението да се просна в краката им, те се надигаха освежени и произнасяйки по някоя и друга окуражителна дума, тръгваха наново с широки, мъжествени крачки, така че аз трябваше да се препъвам след тях и не получих никаква възможност да си почина. Едвам си поемах дъх, всичко ме болеше, пръсках слюнки, осъзнавах, че никога през живота си не бях вършил нещо по-неестествено от това и се заклевах да не повторя отново подобна глупост.

И тогава, точно когато се наканих да легна и да поискам носилка, изкачихме последното възвишение и внезапно, като по чудо се озовахме на върха на света, на платформа в небето, сред океан от извисяващи се върхове. Никога през живота си не бях виждал нещо дори и наполовина толкова красиво. „Да си го начукам“ — изрекох аз в момент на особено красноречие и осъзнах, че съм запленен за цял живот. Оттогава се движа с тях всеки път, когато се съгласят, никога повече не се оплаках и дори започнах да мушкам панталоните в чорапите си. С нетърпение очаквах утрото.

Фериботът влезе в дока и аз се качих на борда заедно с останалите. Уиндърмиър изглеждаше ведър и изключително пленителен на меката светлина. За разлика от обикновено, кристалното му спокойствие бе необезпокоявано от нито един круиз. Да се каже, че Уиндърмиър е популярен в средите на лодкарите е равностойно на безразсъдно омаловажаване на фактите. Броят на регистрираните като ползващи езерото моторни лодки е 14 000 — нека повторя тази цифра: 14 000. В някой оживен летен ден в езерото може да има едновременно над 1 600 моторници, като голяма част от тях профучават с над 40 мили в час, теглейки зад себе си хора на водни ски. Към това трябва да бъдат добавени и хилядите други плавателни съдове, които не е нужно да бъдат регистрирани — ладии, платноходки, шхуни, канута, надуваеми лодки, различни екскурзионни параходи и старият пухтящ ферибот, на който се намирах в момента, като всички те търсеха място, достатъчно за габаритите си. Направо е невъзможно да стоиш на брега на езерото в някоя августовска неделя и да гледаш как хората на водни ски прорязват претъпканите с ладии и други плаващи отпадъци плитчини и в края на краищата да не ахнеш и да се хванеш за главата.

Бях прекарал няколко седмици в Езерната област преди около година, работейки върху една статия за „Нешънъл Джиографик“ и една от мимолетните тръпки на това изживяване бе сутрешната разходка по езерото при спускането на параходите по водите на националния парк. За да ми покаже колко е опасно да се разреши на мощните плавателни съдове да се състезават при наличието на такова задръстване, началникът на парка изтегли катера до средата на езерото и ми каза да се държа здраво, на което аз се изсмях: вижте, аз карам с деветдесет мили в час по магистралите и после той пусна дросела. Е, мога да кажа следното: четиридесет мили в час в катер нямат нищо общо с четиридесет мили в час по магистрала. Отлепихме с такава скорост, че паднах обратно на седалката и наистина се държах с всички сила и с двете ръце, докато отскачахме от водата, подобно на плосък камък, изстрелян от пушка. Много рядко съм бил така вцепенен от ужас. Дори и в една спокойна утрин извън сезона, Уиндърмиър бе задръстен с препятствия. Промушвахме се между малки острови и летяхме ниско над водата настрани покрай носовете, които се появяваха обезпокояващо неочаквано, подобно на страховити фигури край влакче на ужасите. Представете си как споделяте това пространство с 1 600 профучаващи по подобен начин съдове, повечето от които са управлявани от малоумни градски чеда с бирени коремчета и почти никакъв опит в областта на моторниците, плюс всички останали отломки от рода на гребни лодки, каяци, водни колела и тям подобни и ще разберете, че е истинско чудо, че по повърхността на езерото не се носят трупове.

Научих две неща от това изживяване — първо, че при скорост от 40 мили в час на моторница, повръщаното се изпарява и второ, че Уиндърмиър е едно изключително компактно водно пространство. А ето и същината. Великобритания, независимо от огромното топографско разнообразие и безкрайното си великолепие, е едно изключително малко по мащаб място. В страната няма нито една черта на релефа, която да може да се сравни със световните стандарти — няма планини с размерите на Алпите, поразителни каньони, няма дори и една голяма река. Може и да считате Темза за съществена водна артерия, но на фона на останалите реки по света, тя не е повече от едно амбициозно поточе. Преместете я в северна Америка и тя няма да фигурира дори сред първите сто. За да бъдем точни, Темза ще се класира чак на сто и осмо място, надмината от такива сравнително неизвестни водни източници като река Скънк, Кускокуим и дори малката Милк. Уиндърмиър може и да заема едно от челните места сред английските езера, но за всеки дванайсет квадратни инча от повърхността на Уиндърмиър, езерото Сюпириър предлага 268 квадратни фута вода. В Айова има водоем на име Дан Грийн Слоу, за който не са чували дори и по-голяма част от жителите на самата Айова, а той е по-голямо от Уиндърмиър. Цялата Езерна област заема по-малко място от градовете близнаци^[5].

Мисля, че това е чудесно — не че тези природни дадености са скромни по размер, а че са скромни по размер насред един гъсто населен остров и все пак са чудесни. Това е едно истинско постижение. Имате ли някаква представа, освен в стриктно теоретичен план, колко отчаяно пренаселена е Великобритания? Знаехте ли например че за да се постигне същата гъстота на населението в Америка, би трябвало да изкорените всички жители на Илинойс, Пенсилвания, Масачузетс, Минесота, Мичиган, Колорадо и Тексас и да ги наблъскате в Айова? Двадесет милиона души живеят на разстояние, което може да бъде взето за по-малко от един ден от Езерната област, а около дванайсет милиона — около една четвърт от населението на Англия — идват в областта всяка година. Въобще не е чудно, че през някои летни уикенди отнема около два часа, за да бъде прекосен Амбълсайд и че може буквално да прекосите Уиндърмиър, стъпвайки от лодка на лодка.

Но дори и в най-лошата си светлина, Езерната област продължава да бъде по-пленителна и не така алчно комерсиализирана, колкото други много прочути природни красоти в по-просторни държави. А когато сте далеч от тълпите — далеч от Баунес, Хоксхед и Кесуик с техните салфетки за чай, чайни, чайници и безбройни боклуци, украсени с картинки от книгите на Биатрикс Потър, можете да откриете скрити, просто идеални места, както направих и аз в момента, в който фериботът спря и ние се изсипахме на сушата. В първите няколко минути на кея цареше оживена активност, докато една част от автомобилите слизаха, други се качваха, а осемте или десетте пешеходеца се запътваха в различни посоки. А след това настъпи блажена тишина. Тръгнах по една хубава, гориста пътека покрай брега на езерото, преди да завия към вътрешността на областта и да се насоча към Ниър Сорий.

В Ниър Сорий се намира Хилтоп — къщурката, в която Потър е смесвала акварелите си и е измисляла сантименталните си разкази. През по-голямата част от годината тук е препълнено с туристи от близо и далеч. Съществена част от селцето е заета от големите (по дискретно разположени) паркинги, а на чайната дори има надпис, рекламиращ ястията на японски език. Ей, Богу! Но покрайнините на селото — всъщност то е едно съвсем малко селце (а знаете ли каква е разликата между „село“ и „селце“? Твърде малко хора са запознати с тази подробност, а това е всъщност толкова елементарно: едното е населено място, а другото пиеса от Шекспир^[6]), погледнати от всички страни са прелестни и като че недокоснати от човешко присъствие — един покрит със зеленина рай от морави, обрамчен с лъкатушещи стени от аспид, гористи туфи и ниски бели ферми, разположени на фона на сините, примамливи хълмове. Дори и самото Ниър Сорий притежава едно измамно обаяние, дължащо се на внимателно прецененото съчетание от елементи, което подлъгва поразителните на брой орди, които идват, за да сноват из най-прочутия дом в околността. Популярността на Хилтоп е дотолкова обезпокоителна, че Националният тръст вече дори не го рекламира активно. Но посетителите продължават да се стичат. От два автобуса се изливаха потоци бърборещи беловласи пътници, а автомобилният паркинг беше вече почти пълен.

Бях посетил Хилтоп предната година, така че го подминах и се насочих към една почти неизвестна пътека, водеща към малко планинско езеро, разположено на възвишението над селцето. Старата госпожа Потър често е идвала до това езерце, за да се мята из него на гребна лодка — не бих могъл да кажа дали го е правила като упражнение за здраве или като особен вид самобичуване, но езерцето е прелестно и изглежда напълно забравено. Изпитах ясното усещане, че съм първият посетител, който се е престрашил да се качи дотук от години насам. От другата страна на пътя някакъв фермер поправяше участък разрушена стена, а аз стоях и го гледах от дискретно разстояние в продължение на доста време, защото ако въобще има нещо, което да действа по-успокояващо от това да поправяте стена, строена без хоросан, то това е да наблюдавате как го върши някой друг. Спомням си, че веднъж, недълго, след като се бяхме преместили в долините на Йоркшир, се разхождах и попаднах на един фермер, когото познавах бегло и който поправяше някаква стена на един отдалечен хълм. Беше скапан януарски ден, времето беше мъгливо и дъждовно, но най-важното в случая бе, че нямаше абсолютно никакъв смисъл стената да бъде поправяна. Фермерът притежаваше земите и от двете й страни, а и при всички положения между тях имаше врата, която стоеше постоянно отворена, така че всъщност стената не служеше за нищо. Стоях и го гледах известно време и накрая го попитах защо стои на студения дъжд и поправя стената. Той ме изгледа с онзи огорчен поглед, който фермерите от Йоркшир пазят за случайните зяпачи и други подобни идиоти и каза: „Защото е паднала, разбира се.“ От този инцидент научих, първо, никога да не задавам на йоркширските фермери въпроси, на които не може да бъде отговорено с „един пинт Тетлис“ и второ, че една от основните причини британският пейзаж да бъде така неописуемо красив и незасегнат от времето е, че по-голяма част от фермерите по неизвестни причини отделят от времето си, за да го поддържат такъв.

Със сигурност въпросът не е в парите. Знаехте ли, че правителството отпуска по-малко на всеки служител в националните резервати годишно, отколкото вие харчите за вестници ежедневно и че дава повече средства на Кралската опера в Ковънт Гардън, отколкото на десетте национални резервата взети заедно? Годишният бюджет, отпускан на националния резерват в Езерната област, район възприеман от широката публика като един от най-прекрасните и привлекателни в природно отношение обекти в Англия, е 2.4 милиона лири, почти толкова, колкото се отпуска за едно голямо основно училище. С тази сума ръководството на резервата трябва да поддържа парковете, да ръководи десетте информационни центъра, да плаща заплатите на 127 постоянни и четиридесет временни служители през летния сезон, да подменя и поддържа оборудването и превозните средства, да отпуска средства за подобряване на пейзажа, да въвежда образователни програми и да играе ролята на местна проектантска служба. Това, че Езерната област е толкова красива, така добросъвестно поддържана, толкова рядко вълнуваща съзнанието и духа е една необорима заслуга на хората, които работят в нея, живеят там и я посещават. Наскоро четох, че повече от половината британци не могат да посочат едно нещо, с което да се гордеят. Е, нека се гордеят с това.

Прекарах няколко щастливи часа, бродейки из разкошната и приятна за разходки местност между Уиндърмиър и Конистън Уотър, и с удоволствие бих останал и по-дълго, ако не беше заваляло — неспирен, обезсърчителен дъжд, за който не се бях подготвил, от гледна точка на облекло, а и без това огладнявах, така че се върнах към ферибота и Баунес.

Така около час по-късно и след закупуването на един прекадено скъп сандвич с риба тон се озовах отново в хотел „Олд Ингланд“, гледайки през големия прозорец към дъждовното езеро, чувствайки се отегчен и равнодушен по онзи особен начин, характерен за дъждовни следобеди, прекарани в луксозна обстановка. С цел да убия половин час, отидох в салона за гости на хотела, за да проверя дали не бих могъл да видя сметката на една каничка кафе. Стаята бе безразборно осеяна със застаряващи полковници и съпругите им, седящи сред небрежно сгънати вестници „Дейли Телеграф“. Всички полковници бяха ниски на ръст, закръглени мъже със сака от туид, пригладени сребристи коси и привидно груби маниери, които прикриваха твърдите им като кремък сърца, а както проличаваше, когато се изправеха, и екстравагантното им накуцване. Съпругите им, пищно разкрасени с пудра и руж, изглеждаха така, сякаш току-що са се върнали от вземане на мерки за ковчег. Изобщо не се чувствах в стихията си и се изненадах, когато една от тях — дама с прошарена коса, която като че ли бе поставила червилото си по време на земетресение, се обърна към мен с дружелюбен тон и понечи да захване разговор. В такива моменти ми отнема известно време да си припомня, че вече съм сравнително достолепно изглеждащ господин на средна възраст, а не дълъг като върлина млад селяндур, току-що слязъл от лодката за имигранти.

Започнахме по обичайния за тези обстоятелства начин, с няколко думи за отвратителното време, но когато жената разбра, че съм американец, се отклони по някаква сложна тангента, описваща пътешествието, което тя и Артър — предположих, че Артър е свенливо усмихващият се идиот, седящ до нея — предприели, за да посетят свои приятели в Калифорния, което пък постепенно се превърна в явно добре заучена тирада относно недостатъците на американците. Никога не съм могъл да разбера какво си мислят хората, когато постъпват така. Дали си мислят, че ще оценя искреността им? Дали само се опитват да ме разгневят? Или просто забравят, че и аз принадлежа към тази порода? Същото се случва често, когато хората говорят пред мен по имиграционни въпроси.

— Те са толкова нахални, не мислите ли? — подсмръкна дамата и отпи от чая си. — Достатъчно е да поговориш с някой непознат в разстояние на около пет минути и те вече си въобразяват, че сте приятели. Срещнах един мъж в Енсино — пенсиониран пощенски служител или нещо подобно, който ме попита какъв е адресът ми и обеща да намине следващия път, когато е в Англия. Може ли да си представите? А преди дори не го бях виждала. — Тя отново отпи от чая и внезапно се замисли. — Имаше невероятно странна тока на колана. Цялата направена от сребро и покрита със скъпоценни камъчета.

— Мен ме дразни храната — каза съпругът й, надигайки се леко, за да начене своя монолог, но твърде бързо стана очевидно, че е от онези хора, които никога не казват нищо друго след първото изречение на разказа си.

— О, да, храната! — възкликна жена му, хващайки се за тази тема. — Отношението им към храната е толкова необикновено.

— Защо? Защото искат да им е вкусно ли? — запитах аз с лека усмивка.

— Не, скъпи мой, порциите. Порциите в Америка са наистина неприлично големи.

— Веднъж ядох една пържола — започна мъжът, кискайки се тихо.

— А това, което вършат с езика! Те просто не могат да говорят кралски английски.

Моля да спрем за момент. Може да говорите, каквото искате за американските порции и дружелюбно настроени мъже с колоритни токи, но внимавайте какво казвате за американския английски.

— А защо да говорят кралски английски? — запитах аз донякъде дръпнато. — Та в края на краищата, тя не е тяхната кралица.

— Но думите, които използват. И акцентите им. Как беше онази дума, която ненавиждаш, Артър?

— Нормалност — каза Артър. — Срещнах един мъж.

— Но нормалност не е американизъм — казах аз. — Това е неологизъм, създаден във Великобритания.

— О, не мисля така, скъпи — отвърна жената с пълната убеденост, присъща на глупаците и ме дари със снизходителна усмивка. — Не, сигурна съм, че не е така.

— През 1687 — казах аз, лъжейки през стиснати зъби. Е, поне за основното бях прав — „нормалност“ е англицизъм. Просто не можех да си припомня детайлите. — Даниел Дефо я употребява в „Мол Фландърс“ — добавих аз вдъхновено.

Едно от нещата, които свиквате да чувате, ако сте американец, който живее във Великобритания е, че Америка ще се окаже смъртоносна за английския език. Това откровение бива често споделяно с мен, обикновено на официални вечери от някой, който е подпийнал малко повече, отколкото би трябвало, а понякога и от малоумни, прекадено силно напудрени дъртофелници като тази, която седеше пред мен. Настъпва един момент, в който търпението ви за подобни неща се изчерпва. Така че й заявих — заявих и на двама им, тъй като съпругът й изглеждаше така, сякаш ще произнесе още някаква откъслечна мисъл, че независимо дали оценяват този факт или не, английският език е бил безкрайно освежен от наплива на нови думи, измислени в Америка, думи, без които те не биха могли да се оправят и че един от тези неологизми е „moron“^[7]. Озъбих им се, пресуших кафето и поднасяйки извиненията си донякъде надменно, се оттеглих. След което отидох да напиша ново писмо до главния редактор на вестник „Таймс“.

В единайсет часа на следващата сутрин, когато Джон Прайс и приятелят му завиха пред входа на хотела с колата на Прайс, аз вече ги чаках пред вратата. Забраних им да спрат за по едно кафе в Баунес под предлог, че вече не мога да го понасям и ги накарах да ни откарат до един хотел близо до Басентуейт, където Прайс ни взе стаи. Хвърлихме раниците си, пихме кафе, взехме три опаковани обяда от кухнята, екипирахме се със стилно облекло за похода и се запътихме към Грейт Лангдейл. Е, така вече ставаше.

Независимо от това, че времето изглеждаше заплашително и бе доста късно през годината, паркингите и тревните ивици край пътя бяха пълни с автомобили. Навсякъде около нас хората се ровеха в обувките си в търсене на най-различно оборудване или стояха в колите на отворени врати, нахлузвайки топли чорапи и здрави обувки. Обухме се и се присъединихме към пълзящата колона от планинари с раници и дълги до коленете, вълнени чорапи, насочвайки се към дългия, обрасъл с трева, изгърбен хълм на име Банд. Крайната ни цел бе прочутият връх Бау Фел, извисяващ са на 2 960 фута височина — шестият най-висок хълм в Езерната област. Планинарите пред нас представляваха разпределени на равно разстояние точици от бавно придвижващи се цветове, водещи към невъзможно отдалечения връх, закрит от облаците. Както винаги, бях поразен от мисълта, че толкова много хора са били обладани от идеята, че да се бъхтиш по склоновете на планината в един влажен неделен ден към края на октомври е истинска веселба.

Изкачвахме се по обраслите с трева ниски скатове към един все по-мрачен терен, проправяйки си път през скалите и чукарите, докато достигнахме разпокъсаните облаци, надвиснали над долината в подножието на около хиляда фута под нас. Гледката беше грандиозна — назъбените върхове на Лангдейл Пайкс се извисяваха точно срещу нас и изглеждаха наблъскани един до друг на фона на тясната и за радост разположена далеч под нас долина, обрамчена с полета, оградени с каменни стени, а на запад са простираше надигащото се море от големи кафяви хълмове, постепенно топящи се в мъглата и ниските облаци. Докато ускорявахме крачка, времето значително се влоши. Въздухът се изпълни с въртящи се парченца лед, които прорязваха кожата като с бръснач. Докато наближим Три Тарнс, атмосферните условия бяха наистина заплашителни, а към режещата суграшица се прибави и гъста мъгла. Свирепите талази на вятъра биеха по склоновете на хълма и ни принуждаваха да кретаме едва — едва. Мъглата намали видимостта до няколко фута пред нас. Един или два пъти изгубихме пътеката, което ме обезпокои, тъй като нямах особеното желание да загина тук горе — освен всичко друго, все още имах 4 700 неизползвани точки на банковата си карта от „Баркли'… с“. От мрака пред нас внезапно изникна нещо, което приличаше смущаващо на оранжев снежен човек. Когато се вгледахме отблизо, видяхме, че това е високо технологична екипировка за планинари. Някъде вътре в нея се криеше човек.

— Доста свежо, нали? — възкликна пакетът, представяйки атмосферните условия в не дотам лоша светлина.

Джон и Дейвид го попитаха дали идва от далече.

— Само от Блий Тарн. — Блий Тарн се намираше на десет мили от нас, а теренът до там бе изключително труден.

— Там зле ли е? — запита Джон по начин, който бях започнал да разпознавам като съкратен изказ на планинари.

— Ходи се на четири крака — отговори човекът.

Кимнаха си с разбиране.

— Скоро и тук ще е така.

Кимнаха си отново.

— Е, по-добре да тръгвам — заяви мъжът, сякаш не можеше да прекара цял ден в празни приказки и се затъркаля в бялата мъгла. Видях го как се отдалечи, след което се обърнах, за да изкажа предположението, че може би трябва да се спуснем обратно в долината в някой топъл пансион с гореща храна и студена бира, но единственото, което съзрях, бе как Прайс и Партридж се стопяват в мъглата на около тридесет фута пред мен.

— Хей, изчакайте ме — подвикнах аз и се запрепъвах след тях.

Изкачихме върха без никакви премеждия. Преброих тридесет и трима души пред нас, сгушени между побелелите от мъглата огромни камъни със сандвичи, термоси и плющящи карти в ръце и се зачудих как бих могъл да обясня това на някой случаен свидетел — гледката от три дузини англичани на пикник на един планински връх посред ледена виелица и осъзнах, че няма начин, по който да бъде обяснено. Дотътрихме се до една скала, където двойка планинари любезно отместиха раниците си и ограничиха пространството си за пикник, за да ни сторят място. Седнахме и се разровихме из кафявите си раници. Изложени на пронизващия вятър, започнахме да чупим твърдо сварени яйца с вкочанени пръсти, да поглъщаме навлажнените сандвичи със сирене и туршия и да се взираме в непрогледната тъмнина, сред която бяхме изкарали три часа, за да се доберем дотук. Помислих си: „Господи, обожавам тази страна“.