Бил Брайсън
Записки от един малък остров (27)

Двайсет и шеста глава

Нека си поговорим за нещо, което да приповдигне духа ни. Нека си поговорим за Джон Фалоус. В един хубав ден на 1987 година Джон Фалоус чакал да бъде обслужен пред гишето на една банка в Лондон, когато вътре влязъл Дъглас Бат с намерение да обере банката, застанал точно пред него, размахал пистолета и поискал парите от касиера. Вбесен, Фалоус заявил на Ват да „се разкара“ и да отиде на края на опашката, където да изчака реда си; предполагам, останалите на опашката са кимали одобрително. Неподготвен за такова развитие на събитията, Ват кротко се оттеглил от банката с празни ръце и бил арестуван недалеч оттам.

Споменавам тази случка, тъй като едно от блестящите качества на британците е тяхното отлично възпитание и ако се държите в разрез с него, поемате особени рискове. Почитанието и небиещото на очи уважение към другите хора е такава съществена част от британския живот, че всъщност съвсем малко разговори могат да бъдат започнати без тях. Почти всяка среща с непознат започва с думите: „Ужасно съжалявам, но“ — последвано от някакъв тип молба — „бихте ли ми показали пътя за Брайтън“, „бихте ли ми помогнали да намеря риза мой размер“, „бихте ли преместили валяка си от крака ми“. А когато изпълните молбата им, те неизменно откликват с колеблива, извинителна усмивка и отново ви се извиняват, молят ви за прошка за това, че са отнели от времето ви или че краката им са се намирали точно там, откъдето несъмнено е трябвало да мине вашият валяк. Обожавам това.

Един пример в това отношение е следната ситуация: в момента, в който напусках хотел „Каледониан“ късно на следващата сутрин, пред мен на рецепцията видях жена с безпомощно изражение, която казваше на рецепциониста: „Ужасно съжалявам, но не зная защо не мога да се справя с телевизора в моята стая.“ Разбирате ли, тя беше слязла чак до долу, за да им се извини, че техният телевизор не работи. Сърцето ми се изпълни с чувство на топлота и нежност към тази необикновена и неразгадаема страна.

И всичко това се прави така инстинктивно. Именно затова е така очарователно. Спомням си как, когато още не бях живял дълго в държавата, пристигнах на една железопътна гара и видях, че само едно или две от гишетата за продажба на билети бяха отворени. (За сведение на чуждестранния читател бих искал да поясня, че по правило във Великобритания няма значение колко гишета има в банката, пощата или железопътната гара, тъй като така или иначе ще бъдат отворени само две, с изключение на най-натоварените часове, когато ще бъде отворено само едно.) И двете гишета в случая бяха заети. В някоя друга държава би се случило едно от две неща. Или и пред двете гишета ще има тълпа от клиенти, изискващи да им бъде обърнато внимание едновременно, или и пред двете гишета ще има две бавно придвижващи се опашки от намусени хора, всеки от които е убеден, че другата опашка се движи по-бързо.

Тук, във Великобритания обаче, чакащите клиенти спонтанно са открили един по-разумен и интелигентен начин да се справят със ситуацията. Оформят една-единствена опашка на известно разстояние и от двете гишета. Когато някое от тях се освободи, клиентът, който е наред, пристъпва към него, а останалата част от опашката се премества леко напред. Това е един наистина справедлив и демократичен начин, а най-забележителното в случая е, че никой не командва парада и въобще не е давал идеята за това. То просто се случва.

Почти същото се случи и в този момент, когато дамата с неотстъпчивия телевизор приключи с извиненията си (които, трябва да призная, че рецепционистът прие по един изключително мил начин, стигайки дотам, че дори й намекна, че ако по случайност нещо друго в стаята й не функционира, тя не би трябвало да се обвинява и за секунда), рецепционистът се обърна към мен и другия господин, който чакаше и попита: „Кой е следващият?“, а аз и той преминахме през един дълъг етап на „след вас“, „но не след вас“, „но моля ви се, настоявам“, „е, благодаря ви, много учтиво от ваша страна“, от което сърцето ми съвсем се изпълни.

И така, на втората ми сутрин в Единбърг излязох от хотела в щастливо настроение, в пълно разбирателство със света, оживен от тази радостна и цивилизована среща и открих, че слънцето грееше, а градът бе отново преобразен. В този ден „Джордж Стрийт“ и „Куийн Стрийт“ изглеждаха изключително пленителни, с каменни фасади, блеснали на слънчевата светлина, а влажната, зловеща тъмнина, която ги бе обгърнала предната вечер, бе изчезнала напълно. Устието на река Форт блещукаше в далечината, а малките паркове и площади изглеждаха оживени и прекрасно зелени. Изкачих се с усилие по хълма до старите тераси, за да се насладя на гледката и бях поразен от това колко различен изглежда града. „Принсес Стрийт“ все още бе белязана от архитектурни наранявания, но отвъд нея хълмовете бяха осеяни с наперени покриви и извисяващи се островърхи кули, които придаваха на града индивидуалност и елегантност, които ми бяха убягнали напълно предния ден.

Прекарах сутринта като турист — отидох до катедралата „Сейнт Джайлс“ и разгледах „Холирууд Хаус“, изкачих се на върха на хълма Калтън и накрая си взех раницата и се върнах на гарата, доволен от факта, че бях постигнал примирие с Единбърг и щастлив, че отново съм на път.

А колко великолепно е да се пътува с влак. Моментално се унесох от поклащането на влака, докато се придвижвахме из Единбърг и спокойните му предградия и минахме през моста над Форт. (И наистина, каква мощна конструкция е той, изведнъж осъзнах защо шотландците не спират да говорят за него.) Влакът беше почти празен и с отлична първа класа. Преобладаваха меките сини и сиви тонове, които контрастираха драстично с всички други влакове „Спринтър“, на които се бях возил напоследък, и ми подействаха така успокояващо, че скоро клепачите ми натежаха неудържимо, а вратът ми стана като от гума. За нула време главата ми се отпусна на гърдите и аз се отдадох на безшумното, постоянно производство на няколко галона слюнка — всички, уви, излишни.

На някои хора не трябва да се разрешава да заспиват по влаковете или, ако са заспали, трябва да бъдат дискретно покрити с мушама. Страхувам се, че аз съм един от тях. Събудих се неопределено време по-късно с рязко похъркване и кратко, безумно размахване на ръце и повдигнах глава, само за да открия, че съм се оплел в паяжина от лиги, стичащи се от брадата до токата на колана ми, а в мен се бяха вгледали безстрастно тримата други пътници. Поне този път ми бе спестено изживяването да се пробудя и да видя как в мен са се вторачили дузина деца с отворени усти, които се разбягват с викове при откритието, че олигавената тромава купчина пред тях е жива.

Снишавайки се пред публиката си и дискретно отърквайки се с ръкава на сакото, насочих вниманието си към гледката. Колелетата на влака потракваха през откритата местност, която бе приятна на вид, без да представлява нещо особено — изорана селскостопанска земя, преливаща се в големите закръглени хълмове, под небето, което като че ли щеше да се срути под тежестта на собствената си сивота. От време на време спирахме в някое безжизнено селце с безлюдна малка железопътна гара — Лейдибанк, Купар, Лючърс — преди най-накрая да навлезем в по-големия и отчасти по-деен свят на Дънди, Арброут и Монтроуз. Най-сетне, три часа след като бяхме напуснали Единбърг, се впуснахме в Абърдийн на фона на немощните отблясъци на бързо залязващото слънце.

Нетърпеливо долепих лице до стъклото. Никога не бях идвал в Абърдийн, а и не познавах никой, който да го бе правил. Не знаех почти нищо за града, освен че тук преобладава нефтодобивната промишленост на Северно море и че Абърдийн с гордост се нарича „Гранитният град“. Винаги ми се бе струвал екзотично отдалечен — място, където едва ли ще отида някога, така че очаквах с нетърпение да го разгледам.

Бях си запазил стая в хотел, за който имаше добри отзиви в моя пътеводител (една книжка, която после ми послужи за подпалки), но се оказа отвратителен, прекалено скъп и разположен на някаква задна уличка. Стаята ми беше малка и зле осветена, с разбити мебели, тясно затворническо легло с тънко одеяло, една-единствена, явно дадена с неохота възглавница, и с тапети, които се опитваха да направят всичко възможно да се свлекат от влажната стена. Навремето, в период на прекалени амбиции, ръководството бе инсталирало табло край леглото, което трябваше да задейства осветлението, радиото и телевизора, и включваше будилник, но нито едно от тези неща не функционираше. Бутонът на будилника остана в ръцете ми. Въздъхвайки, хвърлих нещата си на леглото и се върнах из тъмните улици на Абърдийн в търсене на храна, напитка и гранитно великолепие.

Това, което съм научил с течение на годините, е, че впечатленията ви от един град са неизменно повлияни от пътя, който изберете, за да навлезете в него. Ако навлезете в Лондон откъм разлистените предградия Ричмънд, Барнс и Пътни и слезете, да кажем, на „Кенсингтън Гардънс“ или „Грийн Парк“ ще си помислите, че се намирате сред един идиличен, огромен и добре поддържан пейзаж. Но влезте откъм Саутенд, Ромфорд или „Ливърпул Стрийт“ и ще останете със съвсем различни впечатления. Може би проблемът бе в пътя, който избрах, за да навляза в Абърдийн. Но това, което знам със сигурност, е, че вървях нагоре-надолу в продължение на три часа, без да открия каквото и да било в Абърдийн, което да предизвика моето възхищение. Имаше няколко донякъде занимателни обекта — откритата зона за пешеходци около кръста „Меркат“, интересно изглеждащ малък музей на име „Домът на Джон Дън^[1]“, няколко внушителни университетски сгради, но независимо колко пъти пресичах центъра напред-назад, единственото, което се набиваше в очите ми, бе един огромен, нов, лъскав търговски център, който всеки път заобикалях с все по-голямо раздразнение (всеки път се озовавах, недоволстващ и изгубен, в задънени алеи за доставка на стоки и комплекси за събиране на празни кашони) и една-единствена широка и безкрайна улица, по чието протежение се нижеха точно същите магазини, които бях видял във всички други градове през последните шест седмици. Имах усещането, че съм навсякъде и никъде — в малка част от Манчестър или произволно избран квартал на Лийдс. Напразно търсех място, където да застана с ръце на кръста и да произнеса „Аха, ето това бил Абърдийн.“ Може би се дължеше и на лошото време през този период от годината. Бях чел някъде, че Абърдийн е печелил конкурса за най-процъфтяващ град във Великобритания цели девет пъти, но почти не видях градини или паркове. А така и не изпитах чувството, че се намирам в центъра на един богат, горд град, построен от гранит.

Отгоре на всичко, не можах да реша къде да вечерям. Копнеех за нещо различно, нещо, което не бях опитвал вече стотици пъти по време на пътешествието си — тайландска или мексиканска кухня, може би индонезийска или дори шотландска, — но сякаш нямаше нищо друго, освен редовните групички от китайски и индийски ресторанти, обикновено в странични улички, със стълби, водещи към втория етаж, които изглеждаха така, сякаш наскоро са били използвани за мотоциклетно рали, а аз не можех да се принудя да извърша подобен страховит скок в неизвестността. Знаех много добре какво ме очаква на горния етаж — затъмнени светлини, фоайе с мизерен бар, дрънкане на азиатски инструменти, маси, покрити с чаши светло пиво и подгряващи комплекти от неръждаема стомана. Не можех да понеса мисълта за това. Най-накрая, в отчаяна серия на „онче-бонче-шарено-бонбонче“, проведена на ъгъла на някаква улица, избрах един индийски ресторант. Храната беше абсолютно идентична с индийската храна, която бях пробвал през изминалите седмици. Дори и оригването ми след вечерята имаше същия вкус. Върнах се в хотела си в мрачно и неспокойно настроение.

На сутринта отидох да се разходя из града с искрената надежда, че ще ми хареса повече, но уви, уви. Не че на Абърдийн му липсва нещо конкретно, просто страда от прекалена безличност. Размотах се из новия търговски център и дори се разходих на известно разстояние из околните улици, но всички те бяха еднакво безлични и незабележителни. И в този момент осъзнах, че проблемът не е в самия Абърдийн, а в същността на съвременна Великобритания. Британските градове са като колода карти, която е била разбърквана и прераздавана безброй пъти — едни и същи карти, различна подредба. Ако бях дошъл в Абърдийн директно от друга държава, сигурно би ми се сторил приятен и приемлив. Беше заможен и чист град. Имаше книжарници, кина, университет и почти всичко, което бихте могли да поискате от една общност. Не се и съмнявам, че в него е приятно да се живее. Просто толкова много приличаше на всички останали градове. Абърдийн е един британски град. Как би могъл да бъде различен?

След като веднъж приех тази мисъл, Абърдийн ми хареса много повече. Не бих казал, че копнеех да си събера нещата и да се преместя тук, но защо ли пък и да го правя, при положение че имам на разположение точно същите неща, същите магазини, библиотеки и увеселителни центрове, същите кръчми и телевизионни програми, същите телефонни кабинки, пощи, светофари, паркови пейки, пешеходни пътеки, морски въздух и оригвания след вечеря в индийски ресторант, както навсякъде другаде? По един особен начин, точно тези неща, които бяха накарали Абърдийн да ми се стори скучен и предвидим, днес го правеха удобен и почти уютен. Но все още нямах усещането, че се намирам в центъра на гранитен град, така че без съжаление си взех нещата от хотела и се върнах на гарата, за да продължа величествения си поход на север.

Влакът беше отново много чист и почти празен, с меки тонове в синьо и сиво, но в този имаше и количка с хранителни продукти, което ме впечатли. Проблемът се състоеше в това, че младежът, който продаваше, явно вършеше работата си с особено желание — останах с впечатление, че е започнал наскоро и все още му е забавно да раздава чаши чай и да връща ресто, но тъй като имаше само още двама пътници, а целият вагон бе дълъг едва 60 ярда, той ме подминаваше на всеки три минути. Все пак шумът от постоянно преминаващата количка ми попречи да се унеса в дрямка и да изпадна в състояние на конфузно хипер отделяне на слюнка.

Движехме се през приятна, но незабележителна местност. Всичките ми предишни изживявания из планините в северозападна Шотландия бяха свързани с по-вълнуващите области по западното крайбрежие и това пътуване бе определено притъпено като усещания в сравнение с останалите — закръглени хълмове, плоски ниви, мимолетни отблясъци от празното, стоманеносиво море, но в никакъв случай не бе неприятно. Не се случи нищо особено, с изключение на това, че край Неирн във въздуха се издигна голям самолет и почна да прави невероятни неща из висините, изкачваше се изправен вертикално в продължение на стотици футове, след това бавно се обръщаше и се спускаше надолу към земята, преди в почти последния момент да се издигне отново стръмно нагоре. Предположих, че е някакво тренировъчно упражнение за самолетите на Кралските въздушни сили, но бе по-вълнуващо да си представям, че самолетът е бил отвлечен от маниак самоубиец. И тогава се случи нещо, което наистина прикова вниманието ми. Самолетът се насочи към влака, почти спускайки се върху него, сякаш пилотът ни беше забелязал и бе решил, че ще е интересно да ни вземе със себе си. Приближаваше се все повече и повече и изглеждаше все по-голям и по-голям — огледах се тревожно, но нямаше с кого да споделя изживяването, — докато самолетът почти запълни целия прозорец, а след това влакът навлезе в някаква просека и самолетът изчезна. Купих си кафе и пакетче бисквити, за да успокоя нервите си и зачаках на хоризонта да се появи Инвърнес.

Инвърнес ми хареса моментално. Никога няма да спечели конкурс за красота, но притежава някои обаятелни черти — малко старомодно кино на име „Ла Скала“, добре запазена пазарна галерия, голям и възхитително пищен варовиков замък от деветнайсети век, разположен на един хълм, както и няколко отлични пътеки по поречието на реката. Особено ме впечатли бледо осветената пазарна галерия — подземен директен път, който сякаш беше застинал завинаги в годината 1953. Имаше бръснарница с въртящ се стол пред нея, а вътре бяха изложени снимки на хора, които явно бяха направили прическите си по подобие на героите от „Тъндърбърдс“^[2]. Имаше дори и магазин за смешни играчки, в който се продаваха полезни и интересни предмети, които не бях виждал от години: енфие и повръщня, направена от пластмаса (която винаги ви е от полза, когато искате да си запазите място във влака) и дъвка, от която зъбите ви почерняват. Беше затворен, но си отбелязах на ум да се върна на сутринта и да се заредя.

Преди всичко в Инвърнес имаше една особено прелестна река, зелена и спокойна, над която очарователно бяха свели клони дървета. От едната страна се нижеха големи къщи, прегледни малки паркове и старият замък от варовик (в момента седалище на местния съд), а от другата стари хотели с островърхи покриви, още големи къщи и солидната, великолепна катедрала, наподобяваща „Нотр Дам“, разположена на обширна морава край реката. Регистрирах се в един хотел, който избрах случайно, и веднага потеглих на разходка в светлината на падащия сумрак. И от двете страни на реката бяха прокарани елегантни булеварди, по протежение, на които грижливо бяха поставени пейки, което ги правеше чудесни за вечерни разходки. Минах известно разстояние, може би около две мили, от страната на „Хау Роуд“, покрай няколко малки островчета и стигнах до висящите мостове във викториански стил.

Почти всички къщи от двете страни на реката са били строени безредно по времето, когато тук все още е имало домашна прислуга. Зачудих се какво е допринесло за богатството на Инвърнес през викторианския период и кой поддържа тези красиви здания днес? Недалеч от замъка, сред просторните паркове, които предполагам всеки проектант би определил като първокласен парцел, се издигаше едно изключително грандиозно и разкошно имение с кулички и кули. Къщата беше прекрасна и просторна — от типа, в която си представяте, че може и да яздите с кон, но прозорците бяха заковани с дъски, сградата бе изоставена и обявена за продан. Не можех и да гадая как подобно приятно място е могло да бъде така жестоко пренебрегнато. Докато се разхождах наоколо, бях обзет от блян, в който си представих, че я купувам за някакви стотинки, обновявам я и прекарвам остатъка от живота си сред тези обширни паркове край пленителната река, но в този момент осъзнах какво ще каже семейството ми, ако им съобщя, че все пак няма да се върнем в страната на огромните търговски центрове, телевизията със сто канала и хамбургерите, големи колкото бебешка глава, а вместо това ще останем във влажната северна Шотландия.

За съжаление обаче, трябва да ви осведомя, че при никакви положения не бих могъл да живея в Инвърнес заради двете невероятно отвратителни офиссгради, които се издигат край централния мост и непоправимо загрозяват градския център. Озовах се пред тях, докато се връщах към центъра и бях абсолютно прикован на мястото си от слисване как един цял град може да бъде съсипан от две неодушевени постройки. Всичко по отношение на тях — размерите им, материалите, използвани за построяването им, самият дизайн — беше в пълна дисхармония със заобикалящия ги пейзаж. Те бяха не само грозни и огромни, но и толкова зле проектирани, че човек можеше да ги обиколи два пъти, преди да открие къде е главният вход. В по-голямата от двете сгради, от страната на реката, там, където би могъл да бъде построен ресторант или тераса, или поне магазини или офиси с приличен изглед, по-голямата част от фасадата бе отделена за огромен отвор за доставки, закрит с метални врати. Това бе направено в сграда с панорама към една от най-красивите реки във Великобритания. Беше ужасно, неописуемо ужасно.

Наскоро бях посетил Хобарт в Тасмания, където веригата „Шератон“ бе построила един потресаващо безличен хотел на брега на морето. Бяха ми казали, че архитектът всъщност въобще не посетил обекта и поставил ресторанта от задната страна на хотела, така че посетителите не можели да видят пристанището. Оттогава си мислех, че от архитектурна гледна точка, това е най-безмозъчното нещо извършвано някога. Предполагам, че тези две сгради в Инвърнес не биха могли да бъдат проектирани от същия архитект — беше дори по-ужасно да си помисля, че на света може да съществуват двама толкова бездарни архитекти, но този от Инвърнес със сигурност би могъл да е работил за същата фирма.

От всички сгради във Великобритания, които бих взривил с удоволствие — зданието на „Мейпълс“ в Харогейт, хотел „Хилтън“ в Лондон, Централната поща в Лийдс — просто наслуки избрано здание от почти всички притежавани от „Бритиш Телеком“, без да се колебая, мога да заявя, че първият ми избор би бил едно от тези две здания в Инвърнес.

Но ето и същността на проблема. Познайте кой обитава тези сърцераздирателни съборетини? Е, ще ви кажа. По-голямото здание е централният офис на Борда за стопанска инициатива на Хайланд, а по-малкото е седалище на Борда за стопанска инициатива на Инвърнес и Неърн. Това са двете управителни тела, на които са поверени благополучието и приятният външен вид на този край от страната. Господи!