Бил Брайсън
Записки от един малък остров (25)

Двайсет и четвърта глава

Насочих се към Нюкасъл на път през Йорк и сторих поредното прибързано нещо. Слязох в Дърам, възнамерявайки да надникна в катедралата за около час, но бях моментално и сериозно запленен от града. И защо не, той е прекрасен — един наистина идеален малък град — продължавах да си мисля: „Защо никой не ми е споменавал за това?“ Естествено знаех, че в него има прелестна норманска катедрала, но нямах престава, че е толкова великолепна. Не можех да повярвам, че в продължение на цели двайсет години никой не ми бе казал: „Не си ходил в Дърам? Мили Боже, трябва да отидеш незабавно! Моля ти се — вземи моята кола.“ Бях прочел безброй пътеписи в неделните вестници за пътувалия през уикенда из Йорк, Кентърбъри, Норич и дори Линкълн, но не можех да си припомня нито един за Дърам, а когато разпитах приятелите си за него, не мисля, че открих някой, който да е ходил там. Така че, нека ви заявя отсега: ако никога не сте ходили в Дърам, идете незабавно. Вземете моята кола. Там е просто прекрасно.

Катедралата, истинска планина от червеникавокафяв камък, извисяваща се високо над ленивото, тънещо в зеленина течение на реката Уеър, безспорно е гордостта на града. Всичко в нея е идеално — не само заобикалящата я среда и начинът, по който е построена, но и, не по-малко забележително, начинът, по който функционира в наши дни. Да започнем оттам, че никой не настояваше да бъдат дарени пари, нямаше и „доброволен“ вход. Отвън имаше само дискретен надпис, който гласеше, че поддръжката на катедралата струва 700 000 лири годишно, че в момента е започнат проектът по обновлението на източното крило, който ще възлезе на 400 000 лири и че настоятелите ще оценят всякаква финансова помощ, в случай че посетителите разполагат с някакви излишни пари. В самата катедрала имаше две скромни кутии за дарения и нищо повече — никакво безредие, никакви дразнещи надписи, никакви досадни табла за бюлетини или глупави знамена на Айзенхауер: нищо, което да отвлича вниманието от неописуемото, извисяващо се великолепие на интериора. Денят беше идеален за посещения. Слънчевите лъчи се сипеха щедро през витражите, осветявайки солидните колони и разкошните, издълбани в тях канелюри и осейваха пода с цветни прашинки. Имаше дори и дървени пейки.

Не съм специалист в тази област, но прозорецът откъм страната на хора ми изглеждаше поне толкова красив, колкото и прозорецът на по-прочутата катедрала в Йорк, но този в Дърам можеше да бъде съзрян в цялото му великолепие, тъй като не беше закътан в напречния неф. А витражите от срещуположната страна бяха дори по-изящни. Е, не мога да говоря на тази тема, без да започна да бръщолевя, тъй като катедралата е наистина прекрасна. Докато стоях там, а бях един от само дузината посетители, покрай мен премина някакъв черковен служител и весело ме поздрави. Бях очарован от тази проява на дружелюбие и запленен от съвършенството, което ме заобикаляше. Моментално отдадох на Дърам своя глас за най-хубава катедрала на планетата Земя.

Когато се наситих на гледката, обсипах кутията за дарения с монети и се запътих към стария град, за да хвърля един много бърз поглед и там. Старият град бе не по-малко древен и примамлив и се върнах на гарата едновременно впечатлен и унил от това колко много може да се види в тази малка страна и колко съм бил глупав да предположа, че бих могъл да разгледам повече от една съвсем минимална част в разстояние на седем мимолетни седмици.

Взех междуградския влак за Нюкасъл, а след това се прехвърлих на местния влак за Пегсууд, разположи на 18 мили северно, където попаднах на още по-приятно, необичайно слънчево за сезона време и повървях една-две мили по правия като стрела път до Ашингтън.

Ашингтън отдавна се слави като най-голямото минно селище в света, но в него вече не се развива никаква минна дейност, а с население от 23 000 души, той едва ли може да се нарече селище. Градът е прочут като родното място на голям брой известни футболисти — Джеки и Боби Чарлтън, Джеки Милбърн и още около четиридесет други, достатъчно талантливи, за да играят в първа дивизия, което само по себе си е едно забележително постижение за такава скромна по размери общност, но аз бях привлечен от нещо друго — някога известната, но днес забравена школа на художниците миньори.

През 1934 година под ръководството на академика и художника от университета в Дърам — Робърт Лайън, в града се основава клуб на художници на име „Групата от Ашингтън“, която се състои предимно от миньори, които не били рисували никога през живота си, а в някои случаи даже не били и виждали истинска картина, докато не започнали да се събират в една колиба всеки понеделник вечер. Миньорите разкрили неподозиран талант и „прославили името Ашингтън из сивите планини“, както по-късно ги описал един критик от вестник „Гардиън“ (който явно не е разбирал нищо от футбол). През тридесетте и особено четиридесетте години те привлекли върху себе си вниманието на обществеността и за тях често се пишели статии в националните ежедневници и художествените списания; правили свои изложби в Лондон и други големи градове. Приятелят ми Дейвид Кук притежаваше книга с илюстрации от автор на име Уилям Фивър със заглавие „Художниците миньори“, която веднъж ми бе показал. Репродукциите на картините бяха доста очарователни, но това, което се вряза в съзнанието ми, бяха снимките на плещести миньори, издокарани с костюми и вратовръзки, наблъскани в малката колиба, надвесени със сериозни изражения над триножниците и платната. Трябваше да видя този град.

Ашингтън бе много по-различен от това, което очаквах. От снимките в книгата на Дейвид бях останал с впечатлението, че това е едно обрасло с трева селце, с разпръснати къщи, заобиколено от мръсни бунища и обвито с дим от трите местни мини — място с кални алеи, прегърбено под постоянния валеж от сажди, но това, което видях в действителност, бе една съвременна, оживена общност, окъпана в чистата, ведра слънчева светлина. Имаше дори и нов търговски парк с плющящи на вятъра знаменца, вретеновидни млади дървета и впечатляващ тухлен портал, построен върху парче земя, която явно някога е била използвана за минни цели. Главната улица — „Стейшън Роуд“ бе превърната в елегантна зона за пешеходци с множество магазини, които изглежда въртяха добра търговия. Бе очевидно, че в Ашингтън няма огромно количество пари — повечето от магазините бяха от типа с намалени цени и евтини стоки: „Прайс Бъстърс“, „Супердръг“, „И Други Боклуци“, а прозорците им бяха облепени с твърди обещания за специални намаления, но поне на пръв поглед изглеждаха така, сякаш процъфтяваха, за разлика от тези в Брадфорд например.

Отидох до зданието на Общинския съвет, за да попитам накъде е пътят за прочутата навремето колиба и тръгнах по „Уудхорн Роуд“ в търсене на сградата на строителната кооперация, зад която трябваше да се намира колибата. Нужно е да отбележа, че реномето на „Групата от Ашингтън“ се крепяло до голяма степен на едно добронамерено, но донякъде предизвикващо възражения покровителство. Когато човек чете старите критики за техните изложби в градове като Лондон и Бат, е трудно да не си направи заключението, че отношението на художествените критици и другите естети към художниците от Ашингтън е наподобявало това към някое дресирано куче: било истинско чудо, не това че миньорите рисували добре, а че въобще успявали да го правят.

И все пак миньорите от Ашингтън представлявали само една малка част от широко разпространения стремеж към самоусъвършенстване на места като Ашингтън, където по-голямата част от хората се считали за късметлии, ако имали по няколко завършени класа в първоначално училище. Когато човек се замисли за това днес, е направо поразително колко богат е бил животът на хората в Ашингтън преди войната и с какво желание са се възползвали от предоставените им възможности. По едно време градът можел да се похвали с общество по философия, с напълно запълнена програма от лекции през цялата година, концерти и вечерно училище; оперно общество; театрално общество, образователна работническа асоциация; миньорски институт за социални грижи със семинари и още лекции; безброй клубове по градинарство, колоездене, атлетика и тям подобни. Дори и работническите клубове, които в апогея на Ашингтън наброявали двайсет и два, разполагали с библиотеки и читални за тези, които жадували за повече от пинт или два бира от запасите на Федерацията. В града имало процъфтяващ театър, зала за бални танци, пет кина и зала за камерни концерти, наречена „Хармоник Хол“. Представлението на „Хорът Бах“ от Нюкасъл през 1920 година привлякло публика от 2 000 души. Можете ли да си представите нещо подобно днес?

Но после всички тези неща изчезнали едно по едно — „Обществото на поклонниците на Теспида“, оперното общество, читалните и залите за лекции. Дори и петте кина безшумно затворили врати. Днес най-голямото развлечение в Ашингтън е увеселителната галерия „Нобъл“, край която минавах в този момент на път за сградата на строителната кооперация, която открих без много усилия. Зад зданието на кооперацията имаше голям, непавиран паркинг, заобиколен от множество разпръснати ниски постройки — магазин за строителни материали, дом на скаутите, ХЕИ комплекс, Институт на ветераните, построен от дърво и боядисан в ярко отровно зелено. От книгата на Уилям Фивър знаех, че колибата на „Групата от Ашингтън“ се е намирала до Института на ветераните, но не знаех точно от коя страна, а нямаше и начин да разбера. „Групата от Ашингтън“ била една от последните институции, които закрили, макар че упадъкът й бил бавен и болезнен. През петдесетте години броят на членовете й неумолимо намалявал, докато по-възрастните умирали, а младите хора решавали, че е глупаво да се обличат с костюм и вратовръзка и да си играят с кутии с боички. През последните няколко години само двама живи членове на групата — Оливър Килборн и Джак Харисън — се появявали всяка понеделник вечер. През лятото на 1982 получили известие, че наемът за парцела, върху който била построена колибата, ще бъде вдигнат от 50 пенса на 14 лири годишно. „Това — както отбелязва Фивър, — плюс седемте лири на четиримесечие за ток изглеждало твърде много.“ През октомври 1983 година, малко преди да навърши петдесет години и поради липса на 42 лири годишно за текущи разходи, „Групата от Ашингтън“ се разпуснала, а колибата била съборена.

Днес няма какво друго да се види, освен паркинга, но картините на миньорите са запазени в знак на вярност в „Музея на каменовъглените мини в Уудхорн“, разположен на още една миля по-нагоре по „Уудхорн Роуд“. Отидох там сега, преминавайки покрай безкрайни редици от някогашни къщички на миньори. Старата каменовъглена мина все още изглежда като каменовъглена мина, тухлените сгради са запазени, а старото въртящо се колело виси във въздуха, подобно на необикновено и изоставено виенско колело в лунапарк. Из местността все още лъкатушат ръждясали релси. Но днес всичко е спокойно, а разпределителните станции са превърнати в прегледни зелени морави. Бях почти единственият посетител.

Каменовъглената мина Уудхорн затваря врати през 1981 година, седем години преди да навърши един век. Някога тя е била една от двестате мини в Нортъмбърланд и една от трите хиляди в цялата страна. В апогея на минната промишленост, през двайсетте години на двайсети век, в британските въгледобивни мини са работели 1.2 милиона души. В наши дни, по време на моето посещение, функционират само шестнайсет мини, а броят на работниците е намалял с деветдесет и осем процента.

Всичко това изглежда донякъде тъжно, докато не влезете в музея, където благодарение на снимките и статистиките за минни катастрофи може да си припомните точно колко жестока и изтощителна е била миньорската работа и колко системно е спомагала за израстването на цели поколения в нищета. Не е чудно, че от града произлизат толкова известни футболисти — в продължение на десетилетия това е бил единственият начин човек да се измъкне оттук.

Музеят беше с безплатен вход и представяше по един интелигентен и развлекателен начин живота в мините и в оживеното селце над тях. Нямах представа, освен в чисто идеен план, точно колко тежък е бил животът на миньорите. Е, през този век в мините са умирали повече от хиляда души годишно и всяка мина може да се похвали с поне една пословична катастрофа. (Катастрофата в Уудхорн се случва през 1916 година, когато при авария, причинена от престъпната небрежност на инспекторите, загиват тридесет души; на собствениците на мината бива съобщено при никакви обстоятелства да не допускат това да се повтори, тъй като следващия път ще бъдат наистина скастрени). До 1847 година четиригодишни деца са работели в мините по десет часа на ден — може ли да повярвате подобно нещо? — а доскоро момчета на десет години са били назначавани като обслужващи вентилационните отвори, били са затваряни в тесни пространства и в пълна тъмнина, като единствената им задача е била да отварят и да затварят отворите при преминаването на вагонетките с въглища. Смените на едно момче траели от три сутринта до четири следобед, шест дни седмично. А това било леката работа.

Само един Господ знае как хората са намирали сили да се надигнат и да се замъкнат на лекции и концерти, и клубове по рисуване, но те със сигурност го правели. В една ярко осветена зала висяха тридесет или четиридесет картини на членове на „Групата от Ашингтън“. Финансовите средства на групата били толкова ограничени, че част от тях са рисувани с велпамур — една примитивна емулсия — върху хартия, картон или груби платна. Почти нито една от картините не бе рисувана на истинско платно. Бих ви подвел жестоко, ако кажа, че в „Групата от Ашингтън“ е имало някой със зачатъци на талант подобен на този на Тинторето^[1] или дори Хокни, но творбите представят една завладяваща картина на живота в миньорската общност в продължение на период от петдесет години. Почти всички обрисуват местни събития — „Събота вечер в клуба“, „Хрътките“ или живота в мините, а това че могат да бъдат видени в контекста на минния музей, вместо в някоя картинна галерия в столицата, само им придава още повече блясък. Бях запленен за втори път в един и същи ден.

И едно малко и случайно отклонение. На тръгване забелязах табелка с имената на собствениците на мината, от която разбрах, че един от основните хора, ползващи се от плодовете на датата тази пот и труд в мините е не кой да е, а нашият стар приятел У. Дж. Бентинк — петият херцог на Портланд. Хрумна ми, и то не за първи път, колко забележително и многообично малко място е Великобритания.

В това се състои и цялото й величие — че успява да бъде едновременно позната и малка по размери, но пръскаща се по шевовете от интересни факти и истории. Постоянно бивам изпълнен е възхищение — от факта, че мога да се разходя из град като Оксфорд и в разстояние на няколко минути да подмина дома на Кристофър Рей^[2]; сградите, където Халей открива своята комета; а Бойл първия си тон; пистата, по която Роджър Банистър пробягва за първи път разстоянието от една миля за по-малко от четири минути; моравата, по която се е разхождал Луис Карол; или пък че може да се изправите на Сноус Хил в Уиндзор и с един поглед да обхванете едновременно замъка Уиндзор, игрищата на „Итън“, църковния двор, в който Грей пише елегията си^[3] и мястото, където е поставена за първи път пиесата „Веселите уиндзорки“. Може ли да има друго подобно място на земята, побрано в такова малко пространство, в което пейзажът да бъде по-наситен с дейни и продуктивни постижения, отнели цели векове?

Върнах се в Пегсууд, погълнат от обзелото ме възхищение и хванах влака за Нюкасъл, където си намерих хотел и прекарах вечерта в състояние на пълен душевен покой, разхождайки се до късно из ехтящите от стъпките ми улици, разглеждайки статуите и сградите с нежност и уважение и приключих деня с една кратка мисъл, с която смятам за момента да се разделя с вас. А тя бе:

Как е възможно в една вълшебна страна, където на всяка крачка се сблъсквате с реликви на човешкия гений и предприемчивост, където са изпробвали, отправили предизвикателства и като цяло разширили границите на всяка област на човешките възможности, където се раждат множество от най-големите постижения в промишлеността, търговията и изкуствата — как е възможно в една такава страна, когато най-сетне се завърна в хотела си и включа телевизора, по Би Би Си да дават отново „Кагни и Лейси?“.