Бил Брайсън
Записки от един малък остров (6)

Пета глава

За първи път видях Вирджиния Уотър в един необичайно зноен следобед в края на август 1973-а, около пет месеца след като бях пристигнал в Дувър. Бях прекарал лятото в компанията на Стивън Кац, който се присъедини към мен в Париж през април и когото бях изпратил с признателност от Истанбул десетина дни преди това. Бях изтощен от пътуване, но се радвах много, че съм се завърнал в Англия. Слязох от влака от Лондон и веднага бях запленен от селцето. Изглеждаше малко и примамливо. Изпълнено беше с ленивите сенки на късния следобед и невероятно пищна зеленина, която може да бъде истински оценена само от някой, който току-що пристига от място със сух климат. Зад гарата се извисяваше старата готическа кула на санаториума „Холоуей“ — грандиозна купчина от тухли и фронтони, разположена в подобната на парк местност точно зад гарата.

Две момичета, които познавах от родния си град, работеха като сестри в санаториума и предложиха да ме подслонят на техния етаж, давайки ми възможността да оставя по ваната им следи от мръсотията, насъбирана през последните пет месеца. Възнамерявах на следващия ден да хвана самолет за вкъщи от „Хийтроу“; време бе да се захвана отново със следването си в университета, към което бях напълно равнодушен. Но след доста бири в една весела кръчма на име „Розата и короната“ ми бе намекнато, че в санаториума винаги се търсят хора, които да вършат черната работа и тъй като английският ми е майчин език, биха ме взели веднага. На следващия ден, зашеметен и без да съм помислил допълнително по въпроса, попълних някакви формуляри и ми бе казано да се представя на главната сестра в отделението „Тюк“ в седем на следващата сутрин. Повикаха един любезен старец, чието умствено развитие бе като на няколкогодишно дете, за да ми покаже откъде да взема тежка връзка с ключове и полюшваща се купчина болнично облекло — два сиви костюма, ризи, вратовръзка, няколко бели престилки (какво ли ми бяха подготвили?) и да ме заведе до крило Б на мъжкия пансион от другата страна на улицата. Там една беловласа стара вещица ми показа спартанската ми стая и по начин, наподобяващ поведението на старата ми приятелка мисис Смегма, изсипа поток от инструкции относно това кога се извършва седмичната смяна на мръсните чаршафи, часовете, в които има топла вода, как да работя с радиатора и ред други неща, прекалено многобройни и бързо казани, за да могат да бъдат запомнени, въпреки че се почувствах горд, когато дочух някаква забележка относно каунтърпейна. „Случвало ми се е и преди“ — помислих си аз.

Съчиних дълго писмо до родителите си, казвайки им да не ме чакат за вечеря, прекарах няколко приятни часа в пробване на новите си дрехи и позиране пред огледалото, подредих скромния си подбор от евтини романи на перваза на прозореца, отскочих до пощата и разгледах селцето, вечерях в едно малко заведение на име „Тюдор Хаус“, след което посетих кръчмата „Тротсуърт“, където атмосферата бе приятна, а наличието на алтернативни форми на забавление сведено до нулата, тъй че изпих прекадено голямо количество бира и се завърнах в новата си квартира, попадайки пътьом на няколко храста и на един забележително неотстъпчив уличен стълб.

На следващата сутрин се събудих с петнайсет минути закъснение и намерих пътя до болницата, движейки се като в мъгла. Разпитах сред мелето от застъпващия на смяна персонал и пристигнах в отделението „Тюк“ с десет минути закъснение, с разчорлена коса и полюшвайки се леко. Главната сестра — приятен мъж на средна възраст — ме посрещна сърдечно, каза ми къде мога да намеря чай и бисквити и офейка. Почти не го видях след това. Отделението „Тюк“ беше запълнено с пациенти от мъжки пол на дълго лечение и в средна фаза на лудост, които, слава Богу, можеха да се грижат сами за себе си. Сами си взеха закуска от количката, избръснаха се, успяха да си оправят горе-долу леглата и докато отида до тоалетната на персонала за момент, за да потърся лекарства против киселини, безшумно изчезнаха. Завърнах се и за мое объркване и безпокойство открих, че съм единственият човек в отделението. Разходих се озадачен през дневната, кухнята и спалните и дори отворих вратата на отделението, зад която се простираше празен коридор, а на другия му край се виждаше изходът към света навън. Вратата беше отворена. В този момент звънна телефонът.

— Кой е? — излая някой отсреща.

Събрах достатъчно сила да проговоря и да разкрия самоличността си, взирайки се през прозореца на офиса, като очаквах да видя тридесет и тримата пациенти от отделение „Тюк“ да се прикриват тичешком между дърветата в отчаян опит да избягат.

— Обажда се Смитсън — произнесе гласът. Смитсън беше шефът на сестрите, всяващ страх човек с бакенбарди и огромен гръден кош. Бяха ми го показали предния ден. — Ти си новият, нали?

— Да, сър.

— Весел?

Премигнах учудено и си помислих, че в английския език има някои доста странни изрази.

— Всъщност тук е доста спокойно.

— Не, Весел — главната сестра дали е там?

— А, той ли? Не.

— Каза ли кога ще се върне?

— Не, сър.

— Всичко наред ли е?

— Ами всъщност — покашлях се аз, — изглежда пациентите са избягали, сър.

— Какво са направили?

— Избягали са, сър. Аз само отскочих до банята и когато се върнах…

— Трябва да са извън отделението, синко. Или са на уроци по градинарство, или на терапия. Занимават се с това всяка сутрин.

— Слава на Христа!

— Моля?

— Слава Богу, сър.

— Да, точно — каза той и затвори.

Прекарах остатъка от сутринта, шляейки се из отделението, разглеждайки чекмеджетата и гардеробите, под леглата и шкафовете за провизии; опитах се да открия как мога да си направя чай без торбички и с помощта на сито, а когато организмът ми най-сетне преодоля киселините, си организирах частен шампионат по плъзгане по добре лъснатия коридор, който свързваше стаите на пациентите, без да пропусна да коментирам тихо и почтително. В един и половина, след като не дойде никой, който да ми каже, че мога да отида да обядвам, сам се пуснах в почивка и отидох в стола. Седнах сам с чиния боб, пържени картофи и някакъв мистериозен обект, който, както ми бе казано по-късно, бил пържена в тесто месна консерва.

Забелязах господин Смитсън и някои от неговите колеги седнали на маса и другия край на помещението. Обсъждаха нещо със смях и незнайно защо хвърляха весели погледи към мен.

Когато се върнах в отделението открих, че повечето от пациентите се бяха върнали в мое отсъствие. Повечето бяха изпопадали по столовете в дневната, почивайки си след изморителната сутрин, която бяха прекарали подпрени на някое гребло или подреждайки тапи в кутии, с изключение на един спретнат и учтив мъж в спортен костюм от туид, който гледаше крикет по телевизията. Покани ме да му правя компания и когато разбра, че съм американец, ентусиазирано ми обясни правилата на този напълно объркващ спорт. Помислих го за някой от персонала, вероятно следобед заместваше тайнствения господин Весел, а може и да беше гостуващ психиатър. Изведнъж, точно докато ми обясняваше триковете при подаването на топката със завъртане, той се обърна към мен и внезапно сподели:

— Знаеш ли, аз имам атомни топки.

— Моля? — отговорих аз, все още мислейки за топките в крикета.

— Портън Даун, 1947. Опити на правителството. Всичко е много тайно. Не трябва да казваш на абсолютно никого.

— Мммда. Разбира се, че не.

— Руснаците ме търсят.

— Ооо… ясно.

— Затова съм тук. Инкогнито. — Докосна носа си многозначително и огледа изпитателно заобикалящите ни. — Тук не е толкова зле. Пълно е с ненормални, разбира се. Действително гъмжи от лунатици. Бедните! Но рулото с мармалад всяка сряда е наистина чудесно. А ето, наред е Джоф Бойкот. Великолепен е. Няма да има никакъв проблем с хвърлянето на Бенсън. Сега ще видиш.

Повечето от пациентите в отделение „Тюк“ бяха точно такива, докато ги опознаеш по-добре — на вид с бистър ум, но всъщност луди за връзване. Интересно е да опознаеш една страна, виждайки я през очите на душевно болните. И ако мога да добавя, такова изживяване ви дава една забележително полезна основа, ако тепърва възнамерявате да живеете във Великобритания.

Така преминаха първите дни от моето постоянно пребиваване във Великобритания. Всяка вечер отивах в кръчмата, а през деня ръководех едно почти празно отделение. Всеки следобед в четири пристигаше една испанка с розов работен комбинезон, бутайки количка с чай. Пациентите се оживяваха, вземаха по чаша чай и парче жълта торта, а от време на време се появяваше неуловимият господин Весел, който раздаваше лекарствата и поръчваше още бисквити, но иначе всичко течеше съвсем спокойно. Започнах горе-долу да разбирам от крикет и показах забележителен напредък в плъзгането по пода.

Постепенно разбрах, че болницата представлява една малка вселена, напълно затворена в себе си. Имаше си магазин за дърводелски изделия, електротехници, водопроводчици и бояджии, собствен превоз и шофьор. Разполагаше със зала за снукър^[1], корт за федербал и плувен басейн, сладкарница и параклис, крикетно поле и клуб, педикюрист и фризьор, кухни, шивалня и перално отделение. Веднъж седмично прожектираха филми в нещо като зала за бални танци. Имаше си дори и гробище. Пациентите сами вършеха всички градинарски дейности, за които не бяха нужни остри предмети и поддържаха градините в безупречно състояние. Приличаше на извънградски клуб, само че за луди. Много ми харесваше.

Един ден, при едно от периодичните посещения на господин Весел — така и не разбрах с какво се занимаваше, докато отсъстваше, — ме пратиха да взема шишенце „Торазин“ назаем от отделението „Флорънс Найтингейл“, за да държим пациентите кротки. „Фло“, както му викаше персоналът, беше странно и мрачно място, пълно с много по-сериозно болни хора, които се мотаеха наоколо или се клатеха безспирно на столове с високи облегалки. Докато сестрата се отдалечи с връзка подрънкващи ключове в ръка, за да ми донесе „Торазин“, аз огледах хората около мен, които бръщолевеха неясно и благодарих на Бога, че съм спрял твърдите наркотици. В другия край на стаята се движеше хубава млада сестра, от която се излъчваше истинска доброта. Тя се грижеше за безпомощните и съсипани хора около себе си с неизчерпаема енергия и състрадание — водеше ги до столовете, развеселяваше ги с приказки, избърсваше слюнката от брадичките им. Помислих си: „Точно такъв човек ми трябва“. Оженихме се в местната църква шестнайсет месеца по-късно.

Точно в този момент минавах покрай нея, спускайки се по „Крайстчърч Роуд“. Стъпвах по шумата под могъщите клони, които образуваха покрив над главата ми и си тананиках последните стихове от „Нел Гуин“. Големите къщи по пътя бяха същите, с изключение на новите алармени системи и прожектори — от онези, които светват посред нощ, без каквато и да било причина.

Вирджиния Уотър е интересно място. Строено е предимно през двайсетте и тридесетте години на двайсети век. Има две малки улици с магазини, а около тях е разположена гъста мрежа от частни пътища, лъкатушещи през и около игрището за голф „Уентуърт“. Сред дърветата са безразборно разхвърляни къщи, в много от които живеят знаменитости. Построени са в стил, който би могъл да бъде определен като „Привидно простонароден английски“ или „По следите на Лутйенс“^[2]. Покривите им са гъсто осеяни с фронтони и натруфени похлупаци на комини, многобройни просторни веранди и прозорци със странна форма; има поне една издадена коминна стена и цели акри пълзящи рози, засадени в малки спретнати лехи. Когато ги видях за първи път, имах чувството, че съм влязъл в страниците на списанието „Дом и градина“ от 1937-а.

Но това, което придаваше на Вирджиния Уотър особен чар в онези дни, казвам това напълно сериозно, бе, че селцето беше пълно с безцелно разхождащи се луди. Тъй като по-голяма част от пациентите бяха живели в санаториума в продължение на години, а понякога дори и на десетилетия, беше без значение доколко объркани са мислите им и колеблива походката им, колко мънкаха и мърмореха, как внезапно заставаха мирно или проявяваха ред други признаци, че не са просто хора, излезли да обядват спокойно някъде — на тях можеше да се разчита да намерят пътя към селцето и после да се върнат в санаториума. Всеки ден можехте да видите свежа групичка луди, които си купуваха цигари и сладки, пиеха чай или кротко се съвещаваха шепнешком. Като резултат Вирджиния Уотър бе една от най-необикновените общности в Англия. Тук богаташите и душевно болните общуваха на равна нога. Собствениците на магазините и местните жители бяха чудесни в това отношение и сякаш не намираха нищо странно в това, че някой с разчорлена коса и по пижама се е изправил в ъгъла на хлебарницата и декламира на някаква точка на стената или пък че друг, седнал на масата в ъгъла на „Тюдор Роуз“, върти очи и прави опити да се усмихне, а в същото време пуска бучки захар в бульона си. Напълно съм сериозен, при тази гледка на човек му ставаше наистина драго.

Сред повече от петстотинте пациента имаше и един забележително учен идиот на име Хари. Съзнанието му беше като на малко разсеяно дете, но ако му посочите някаква дата, минала или предстояща, той може да ви каже моментално в кой ден от седмицата се пада. Изпитахме го с вечен календар и той не сбърка нито веднъж. Можете да го попитате на коя дата е била третата събота на декември 1935-а или кога ще се падне втората сряда на юли 2017-а и той отговаряше по-бързо от всеки компютър. По-странният, макар и понякога досаден факт, обаче беше, че той по няколко пъти на ден отиваше при някой от персонала и питаше с особен, несигурен глас дали болницата ще бъде закрита през 1980-а. Съгласно подробните лекарски бележки в картона му, този въпрос го вълнувал още от пристигането му като младеж през 1950-а. Същественото в случая беше, че „Холоуей“ бе солидно и важно учреждение и не съществуваха никакви планове то да бъде закрито. Никой нямаше такива намерения до една бурна вечер в началото на 1980-а, когато Хари си легна в състояние на необичайна възбуда. През последните няколко месеца бе задавал редовния си въпрос все по-настоятелно. Същата нощ светкавица удари един от фронтоните и предизвика опустошителен пожар, който унищожи таваните и голяма част от отделенията на болницата, превръщайки я в негодно за обитаване място.

Разказът щеше да звучи още по-добре, ако бяха завързали Хари за леглото и той бе загинал в пламъците. За нещастие на всички, очакващи по-вълнуващо развитие на историята, пациентите бяха евакуирани и отведени на безопасно разстояние, но винаги ми е било приятно да си представям как Хари стои на моравата, наметнат с одеяло, с устни изкривени в блажена усмивка и лице, осветено от танцуващите пламъци и гледа големия пожар, който така търпеливо бе очаквал в продължение на тридесет години.

Болните бяха преместени недалеч, в специално крило на главната болница в Чъртси, където скоро след това бяха лишени от предишната си свобода поради склонността им да предизвикват хаос в другите отделения и да тревожат нормалните. Междувременно санаториумът бавно западна, прозорците му бяха заковани или счупени, а главният вход откъм „Струд Роуд“ бе преграден с тежка метална врата, покрита с бодлива тел. Живях във Вирджиния Уотър пет години, докато работех в Лондон, и от време на време спирах, за да надникна над стената и да видя запустелите градини и настъпилата разруха. Редица строителни фирми бяха поемали санаториума с амбицията да го превърнат в офиссгради, център за конференции или жилищен комплекс за ръководни кадри. Бяха издигнали охранителни будки и поставили надписи, че обектът се охранява от кучета, които, ако се вярва на илюстрациите, бяха извън всякакъв контрол, но не бе сторено нищо по-конструктивно. В разстояние на повече от десетилетие тази прекрасна викторианска болница, вероятно една от най-прелестните викториански сгради, които още съществуват, стоеше, без да бъде използвана за нищо, изоставена и разпадаща се с времето. Очаквах да я намеря в същото състояние, даже репетирах наум раболепната молба, която щях да отправя към пазача, за да ме пусне да хвърля един поглед, тъй като самата сграда не се виждаше от пътя.

Така че представете си моето учудване, когато, след като изкачих лекото възвишение, видях пред себе си превъзходен нов портал, изграден в обиколната стена, с голям надпис „Вирджиния Парк“. А когато го обходих по една несъществуваща преди алея, пред мен се изправи голям комплекс от елегантни жилища за ръководни кадри. Изкачих се, зяпнал от почуда, по прясно асфалтирания път, отстрани, на който се нижеха къщи, толкова нови, че по прозорците им имаше лепенки, а градините им приличаха на кални локви. Една от къщите явно бе подготвена за демонстрация и тъй като беше неделя, около нея се въртяха доста хора, дошли да разгледат. Вътре намерих лъскава брошура, пълна със скици на архитекта, изобразяващи щастливи, стройни хора, които се разхождаха между елегантните къщи, слушаха салонна музика в стаята, в която преди бях гледал филми в компанията на лунатици с тикове или плуваха в големия покрит басейн, издълбан в пода на голямата зала в готически стил, където някога бях играл федербал и неуверено бях поканил младата сестра от „Флорънс Найтингейл“ да излезе на среща с мен с далечната перспектива, ако някога има малко свободно време, да се омъжи за мен. Съгласно разточителните хвалебствия, поместени в брошурата, живущите във „Вирджиния Парк“ можеха да избират между множество самостоятелни къщи, група градски къщи и блокове и двайсет и трите огромни апартамента, изсечени във възстановения санаториум, сега неизвестно защо кръстен „Кросланд Хаус“. Картата бе осеяна със странни имена, които нямаха нищо общо е миналото на обекта — улица „Коноли“, площад „Параклис“, „Пиацата“. Колко по-уместно би било, помислих си аз, ако ги кръстят площад „Лоботомия“ или уличка „Електроконвулсивен шок“. Най-ниската цена беше 350 000 лири.

Излязох обратно навън, за да видя какво мога да получа срещу своите 350 000 лири. Отговорът е неголяма, но богато украсена къща със скромна по размери градина и интересен изглед към пансиона за душевно болни, построен през деветнайсети век. Не бих казал, че цял живот си бях мечтал точно за това. Всички къщи бяха построени от червени тухли със старомодни капаци на комините, претруфени первази и други малки детайли, заимствани в знак на преклонение пред викторианската епоха. Един от моделите, носещ невпечатляващото наименование „Къща тип Г“ имаше дори и декоративна кула. Резултатът беше, че къщите изглеждаха като отрочета на санаториума. Човек можеше да си представи как, ако им бъде предоставено достатъчно време, те самите ще прераснат в санаториуми. Но ако приемем, че проект като този може въобще да бъде осъществен, то заключението ми е, че архитектите се бяха справили добре. Новите къщи не контрастираха рязко със стария санаториум, а грандиозната стара сграда, в която се криеха толкова скъпи за мен и поколения интересни лунатици спомени, беше спасена — нещо, което не би се осъществило преди дванайсет години. Свалих шапката си в знак на поздрав към проектантите и си тръгнах.

Възнамерявах да се изкача до къщата, в която бях живял, но тя беше на още около миля, а мен вече ме боляха краката. Вместо това тръгнах по „Струд Роуд“, минавайки покрай клуба на старата болница, сега заменен от грозни жилища и групата сгради, които някога бяха служили като пансиони за сестрите и обслужващия персонал. Обзаложих се наум, че следващия път, когато мина оттук, тях няма да ги има, а на мястото им ще са издигнати големи къщи с двойни гаражи.

Изминах двете мили до Егхам и минах да посетя една приятна стара дама на име мисис Билен, която наред с множеството други безкористни добри дела, които беше извършила, се бе съгласила да ми стане тъща. Докато шеташе из кухнята по очарователния и развълнуван начин, по който всички английски дами на определена възраст посрещат нечакани гости, аз затоплих краката си пред камината и се замислих по въпроса (такова бе душевното ми състояние в момента), че това е първият английски дом, в който бях отсядал, без да си плащам. Съпругата ми ме беше довела тук в един неделен следобед преди много години, представяйки ме като неин обожател. Бяхме седнали нагъсто: тя, аз и семейството й и разположени в този уютен и добре затоплен салон бяхме гледали „В десетката“, „Игра на поколенията“ и други телевизионни програми, които ми изглеждаха странно лишени от каквато и да била развлекателна стойност. За мен това беше нещо ново. Не бях виждал семейството си в светска среда от около 1958-а, с изключение на няколко неловки часа по Коледа, така че усещането, че бях ограден с толкова много роднинско внимание, макар и ново, ми беше приятно. Това е черта на британците, на която и до ден-днешен много се възхищавам, въпреки че, признавам си, изпитах мимолетно чувство на задоволство, когато разбрах, че свалят „В десетката“ от екрана.

Тъща ми — мама — се появи с поднос, отрупан с толкова неща за ядене, че за секунда се зачудих дали не ме е сбъркала с бригада дървари. Докато нагъвах вкусната, топла купчина храна, която ми напомняше Кеърнгормс^[3], само че пресъздадена в свестен вид и после, когато се отпуснах тежко на стола с чаша кафе в ръка и приятно разтеглен стомах, си бърборехме за това-онова — децата, предстоящото ни преместване в САЩ, работата ми, наскорошното й овдовяване. Късно вечерта, имам предвид късно за двама старчоци като нас, тя отново се разшета и след като вдигна доста шум из всички краища на къщата, доказващ усърдието й, обяви, че спалнята за гости е готова. Леглото беше спретнато и застлано с нови чаршафи, дори заредено с грейка. Измих се възможно най-повърхностно и с признателност се вмъкнах под юргана, чудейки се защо леглата в домовете на бабите, дядовците и сватовете са винаги така приятни и удобни. Заспах на секундата.