Бил Брайсън
Записки от един малък остров (28)

Двайсет и седма глава

Имах големи планове за сутринта. Щях да отида до банката, да си купя повръщня от пластмаса, да разгледам местната художествена галерия, може би да се разходя още веднъж покрай прелестната река Нес, но се събудих късно и нямах време за нищо, освен да се облека набързо, да напусна хотела и да се доклатя до гарата, плувнал в пот. Отвъд Инвърнес влаковете вървят доста нарядко — само три пъти дневно до Турсо и Уик, така че не можех да си позволя да закъснея.

Случи се така, че влакът чакаше на перона, бучейки тихо и тръгна точно навреме. Изнизахме се от Инвърнес на фона на закръглените планини и хладната плоскост на устието на Боли. Влакът скоро започна да се поклаща по релсите с доста висока скорост. Този път имаше повече пътници и отново ни предложиха количка с провизии — заслуга на „Бритиш Рейл“, но този път никой не искаше нищо, тъй като почти всички пътници бяха пенсионери и се бяха запасили за из път.

Взех си сандвич с пиле и кафе. Колко се е променило всичко. Спомням си, че имаше един период от време, в който човек не можеше да си купи сандвич във влаковете на „Бритиш Рейл“, без преди това да се замисли дали това няма да е последното му действие, преди да прекара доста време на системи. А и без това почти никога не можеше да си купите каквото и да било, тъй като вагон-ресторантът беше винаги затворен. А ето че в момента седях и ядях сандвич с пиле тандури и пиех доста добро кафе, което ми бе поднесено на място от представителен и учтив младеж на двувагонния влак, прекосяващ шотландските планини.

Ето ви и една интересна статистика, която може и да ви отегчи, но трябва да я възприемете. Годишните разходи за железопътната инфраструктура на глава от населението в Европа са: двайсет лири в Белгия и Германия, тридесет и една лири във Франция, повече от петдесет лири в Швейцария, а във Великобритания малко по-малко от нищожната сума от пет лири. Великобритания харчи по-малко пари за подобрения на железопътната мрежа, от която и да било друга държава в Европейския съюз, с изключение на Гърция и Ирландия. Дори и в Португалия харчат повече. Но независимо от факта, че тази подкрепа е жалка по размери, Великобритания разполага с отлично железопътно обслужване, когато се вземат под внимание всички фактори. Влаковете са много по-чисти от преди, а обслужващият персонал като цяло по-отзивчив и търпелив. Кондукторите винаги казват „моля“ и „благодаря“, Господ да ги благослови, а освен това можете и да консумирате храната си.

Така че си изядох сандвича и изпих чашата с кафе с удоволствие и пълно задоволство, прекарвайки времето между хапките в наблюдение на двойка беловласи старци на масата срещу мен, които ровеха из пътните си принадлежности, подреждаха малки пластмасови кутийки с пай от свинско месо и твърдо сварени яйца, надигаха термоси, отваряха капачки и вадеха малки солнички за сол и черен пипер. Не е ли поразително как можете да предоставите на една двойка старци купен от амбулантен търговец пътен комплект, асортимент от най-различни котелки и един термос и те могат да се забавляват с часове. Действаха с добре преценена прецизност и в пълно мълчание, сякаш с години се бяха готвили за това събитие. Когато най-сетне подредиха храната, се храниха изключително деликатно в продължение на четири минути, а след това прекараха остатъка от сутринта в безшумно прибиране на всичко. Изглеждаха много щастливи.

Напомниха ми по един странен, но сърдечен начин за собствената ми майка, която също е привърженичка на котелките. Тя не си организира пикници по влаковете, тъй като в нейната част от страната вече няма пътнически влакове, но обича да поставя излишъците от храната в пластмасови кутийки с най-различни размери и да ги подрежда в хладилника. Според мен това е една особена черта на всички майки. В мига, в който излетите от семейното гнездо, те радостно изхвърлят всичко, което вие сте ценили през детството и пубертета си — ценната ви колекция от бейзболни картички, пълния комплект списание „Плейбой“ от 1966 до 1975, годишните ви албуми от гимназията, но ако им оставите половин праскова или лъжица останал грах, веднага ще го поставят в котелка в задната част на хладилника и ще го пазят за спомен едва ли не завинаги.

Така премина и дългият преход до Турсо. Поклащахме се през все по-отдалечени и пусти местности, студени и без никакви дървета, а хълмовете бяха осеяни с пирен, наподобяващ лишеи по скалите и разпръснати нарядко овце, които се подплашваха и разбягваха при преминаването на влака. От време на време минавахме през лъкатушещи долини, осеяни с малки ферми, които отдалеч изглеждаха романтични и прелестни, но когато ги приближавахме се оказваха мрачни и неуютни. Повечето от тях бяха разположени на малки парцели и покрити с ръждясали ламарини — ламаринени навеси, ламаринени кокошарници, ламаринени огради и изглеждаха полусрутени и разнебитени от времето. Навлизахме в една от онези причудливи области, което винаги е знак, че се отдалечавате от цивилизования свят, където нищо никога не се изхвърля. Всички полета бяха наблъскани с купчини ненужни вече предмети, сякаш собствениците си мислеха, че някой ден може да им потрябват 132 полуразложени ко̀ла за оградата, един тон начупени тухли или купето на „Форд Зодиак“ от 1964.

Два часа след като бяхме напуснали Инвърнес, стигнахме до място на име Голспи. Това бе едно немалко градче с големи общински жилища и криволичещи улички, по протежение, на които се нижеха бунгала, замазани със сива смеска от дребни камъчета и хоросан, чийто дизайн наподобява този на обществените тоалетни и към които хората в Шотландия изпитват необичайна привързаност, но никъде нямаше никакъв признак за присъствието на фабрики или други работни места. „Какво — зачудих се аз — правят всички тези хора във всички тези места като Голспи, за да изкарват прехраната си?“ След това дойде ред на Брора — още една прилична по размери общност, разположена на брега на морето, но без пристанище и доколкото можех да преценя, без фабрики. Какво наистина правят в тези малки селца сред цялата тази пустош?

След това пейзажът опустя напълно; нямаше вече нито ферми, нито овце. Движихме се като че ли цяла вечност сред огромната шотландска празнота, безкрайни мили пустош, докато насред това необятно празно пространство не попаднахме на малко селище на име Форсинард, което се състоеше от две къщи, железопътна гара и необяснимо голям хотел. Какъв изгубен, причудлив свят бе този. И най-накрая пристигнахме в Турсо, най-северният град на британските острови, последна спирка в буквалния смисъл на думата. Слязох на малката гара с леко треперещи крака и се спуснах по главната улица към центъра.

Нямах представа какво да очаквам, но първоначалните ми впечатления бяха благоприятни. Изглеждаше подредено, спретнато градче, уютно, без престорен външен блясък, доста по-голямо, отколкото очаквах и с множество малки хотели. Взех си стая в хотел „Пентланд“, който изглеждаше достатъчно приятен за едно такова безжизнено място, разположено на край света. Получих ключа от един любезен човек на рецепцията, оставих нещата си в отдалечената стая, до която стигнах, преминавайки през зловещи, криволичещи коридори, а след това излязох, за да огледам града.

Съгласно обществената статистика, най-същественото събитие в Турсо се е случило през 1834 година, когато сър Джон Синклер, местната знаменитост, създал неологизма „статистика“ именно тук, въпреки че оттогава нещата доста са се поуспокоили. Когато не измислял нови думи, Синклер престроявал града в значителни за онова време мащаби, като го дарил с великолепна библиотека, построена в умерен бароков стил и с малък площад с миниатюрен парк по средата. Около площада днес има скромен по размери търговски район с малки, полезни, приятни на вид магазини — аптеки и месарници, магазин за вино, един или два дамски бутика, групичка банки, множество фризьорски салони (защо винаги в отдалечените, малки общности има такова изобилие от фризьорски салони?) — с една дума, всичко необходимо за една съвършена малка общност. Имаше малък старомоден „Уулуърт'… с“, но освен него и банките, почти всички магазини изглежда бяха притежание на местни хора, което придаваше на Турсо една приятна, уютна атмосфера. Турсо притежаваше излъчването на една реална, затворена в себе си общност. Много ми се понрави.

Пошлях се из търговските улици, а след това се спуснах по някакви задни улички към брега на морето, където открих самотен склад за риба, скътан в единия край на празния автомобилен паркинг и огромен безлюден плаж, в който с грохот се разбиваха вълните. Въздухът беше свеж в онова живително изобилие, характерно за крайбрежието, а светът бе окъпан в онази неземна, северна светлина, която придаваше на морето причудливи отблясъци — в действителност хвърляше над всичко един необичаен, леко синкав оттенък, което засили усещането ми, че съм далеч от дома.

В другия край на плажа се издигаше наблюдателна кула, отломка от старинния замък и аз се насочих към нея, за да я проуча. Между мен и кулата течеше скалисто поточе, така че се наложи да се върна по стъпките си до един мост на известно разстояние от плажа, а след това да си проправя път по калната пътека, щедро обсипана с боклук. Кулата на замъка бе полусрутена, а прозорците на долните етажи и входовете зазидани с тухли. Надписът край кулата гласеше, че крайбрежната пътека е затворена поради ерозия на почвата. Стоях доста дълго време на това парче земя, вдадено в морето, взирайки се към хоризонта и накрая се обърнах с лице към града, чудейки се какво да правя по-нататък.

Турсо щеше да бъде мой дом през следващите три дни и въобще не бях сигурен как ще запълня такъв огромен период от свободно време. Между насладата от свежия морски въздух и усещането, че се намирам много далеч откъдето и да било, изпаднах в тиха паника, когато осъзнах, че съм сам на върха на света, където нямаше с кого да разменя една дума, а най-вълнуващото развлечение бе старата, зазидана с тухли кула. Върнах се в града по пътя, по който бях дошъл и тъй като нямаше какво друго да сторя, започнах да се мотая покрай витрините на магазините. И тогава, пред магазина за плодове и зеленчуци, се случи то — нещото, което винаги, рано или късно, ми се случва, когато съм на път далеч от дома. Това е моментът, от който се ужасявам.

Започнах да си задавам въпроси, на които не можех да си дам отговор. Знаете ли, продължителните самотни пътувания се отразяват на хората по различен начин. Не е естествено да се озовете на непознато място при наличието на съвсем малко неща, които да занимават мозъка ви и без да имате конкретна причина въобще да бъдете там. В края на краищата леко полудявате. Често съм ставал свидетел на това по отношение на други хора. Някои самотни пътешественици започват да си говорят сами, кратки промърморвания, които си мислят, че никой друг не забелязва. Други отчаяно търсят компанията на непознати, захващайки разговор на касите на магазините и рецепциите на хотелите, а след това се навъртат наоколо, докато ви стане неудобно, преди най-сетне да се оттеглят. Трети се превръщат в ненаситни, вманиачени търсачи на забележителности, бъхтещи от една забележителност до друга с пътеводител в ръка, в самотни опити да видят всичко. Аз лично изпадам в мисловна диария. Започвам да си задавам лични, вътрешни въпроси — стотици и стотици въпроси — на които не мога да си отговоря. Така, докато стоях пред магазина за плодове и зеленчуци в Турсо, загледан в тъмния интериор, със свити устни и почти празен мозък, отнякъде в съзнанието ми изникна въпросът: Защо го наричат грейпфрут^[1]? И разбрах, че процесът е започнал.

Този въпрос сам по себе си въобще не е лош. Имам предвид, защо наистина го наричат грейпфрут? Не зная за вас, но ако някой ми покаже непознат плод, жълт на цвят, с размерите на гюле и кисел на вкус, не мисля, че бих си помислил: „Ами, знаете ли, напомня ми на грозде.“

Проблемът е, че започнат ли веднъж тези неща, вече няма спирка. Два магазина по-нататък продаваха джъмпери^[2] и аз си помислих: „Защо британците ги наричат джъмпери?“ Задавам си този въпрос от години, обикновено по самотни места като Турсо и бих искал веднъж завинаги да си дам отговор. Да не би, когато ги видите да ви се приисква да подскачате? Когато си облечете джъмпер някоя сутрин, нима си помисляте: „Сега не само ще ми е топло цял ден, което е едно смислено съображение в държава, в която не може да приемате централното отопление за даденост, но ако се наложи да подскачам, поне ще съм облечен подходящо“.

И така нататък. Продължих да вървя из улиците, засипван с метеорити от въпроси. Защо ги наричат млечни плувки?^[3] Та те въобще не плуват. Защо „покриваме“ сметката вместо например на всички да им стане ясно, че сме платили? Защо казваме, че носът ни тече? (Моят например се хлъзга.) Кой е изял първата стрида и как е могъл някой някога да се досети, че от амбрата ще се получи отличен фиксаж за парфюми?

Знам от дългогодишен опит, че когато това се случи, съзнанието има нужда да изпита внезапен шок, за да излезе от това състояние на самотен тормоз и за щастие Турсо можеше да ми предложи подобно нещо. В една странична уличка се натъкнах на необичайно малко заведение, което предлагаше три пълни, но различни менюта — китайско, индийско и „европейско“. Явно не бе по възможностите на Турсо да поддържа три различни ресторанта, така че на едно и също място се предлагаха и трите вида кухня.

Моментално впечатлен от тази идея, влязох в ресторанта и бях отведен до масата от приятна на вид млада дама, която ми остави едно доста дълго меню. От заглавната страница ставаше ясно, че всички ястия и от трите вида се приготовляват от един-единствен шотландски готвач, така че се взрях внимателно в ордьоврите с надеждата да открия „кисело-сладка^[4] овесена питка“ или „виндалу^[5] от саздърма от агнешки дреболии“, но ястията бяха напълно традиционни. Избрах китайския вариант и се насладих на състоянието на безмозъчно блаженство, в което бях изпаднал.

Трябва да отбележа, че когато получих ястието, то имаше вкус на китайска манджа, приготвена от шотландски готвач, което не означава, че не беше вкусна. Просто вкусът й бе необичаен в сравнение с този на всички други китайски ястия, които бях опитвал. Колкото повече поглъщах, толкова повече ми харесваше. Поне беше нещо различно, а на този етап от моето пътешествие се нуждаех точно от това.

Когато излязох от ресторанта, се чувствах много по-добре. Тъй като нямаше какво друго да правя, се разходих обратно из околността, където бях съзрял склада първоначално, за да вдъхна свежия вечерен въздух. Докато стоях сам в тъмнината, вслушвайки се в тътнещия прибой и взирайки се със задоволство в огромния обсипан със звезди небесен свод над мен, си помислих: „Кой е преценил, че Хиърфорд и Уустър биха били подходящи имена за някое графство?“ и разбрах, че е време да си легна.

На сутринта се събудих рано от звъна на будилника и неохотно се надигнах, защото точно сънувах любимия си сън — в него сънувам, че притежавам голям, отдалечен остров, не много различен от тези, разположени край същия този шотландски бряг, на който поканвам специално подбрана група от хора, като например човекът, който е измислил крушките за коледната елха, които изгарят наведнъж, когато гръмне само една; човекът, отговорен за поддръжката на асансьорите на летище „Хийтроу“; почти всички, които някога са писали инструкции за ползване на компютър и разбира се, Джон Селуин Гъмър^[6], пускам ги на свобода с много ограничено количество провизии, след което излизам с глутница лаещи кучета и ги погвам. Но след това се сетих, че ме чака важен и вълнуващ ден. Щях да отида в Джон О'… Гроутс.

Бях слушал за Джон О'… Троутс с години, но нямах абсолютно никаква идея какво представлява. Звучеше ми неописуемо екзотично и копнеех да го видя. Така че закусих нетърпеливо в хотел „Пентланд“, бях сам в ресторанта и след това, точно в девет часа, се насочих към сервиза на Уилям Дънет, местният представител на „Форд“, с когото се бях договорил по телефона преди няколко дни да взема кола под наем за един ден, тъй като това бе единственият начин да стигна до Джон О'… Троутс по това време на годината.

На човека в автомобилния салон му отне известно време да се сети за договорката: А, да, вие сте мъжът от юг — каза той, припомняйки си, което малко ме изненада. Рядко ще чуете някой да определя Йоркшир като „там долу на юг“.

— Нали всички места се намират на юг оттук? — запитах аз.

— Да. Е, да, предполагам, че е така — изрече той с такъв тон, сякаш беше направил някакво потресаващо дълбоко откритие.

Беше много учтив — всички в Турсо са учтиви — и докато попълваше огромните формуляри, които щяха да ми позволят да се разпореждам с два тона опасен метал, си поговорихме приятелски за живота в този аванпост на цивилизацията. Каза ми, че отнема шестнайсет часа да се стигне с кола до Лондон, не че някой въобще ходи дотам. За повечето жители Инвърнес, на четири часа път с кола на юг, бе границата на познатия свят.

Чувствах се така, сякаш не бях водил разговор от месеци и не престанах да го обсипвам с въпроси. Как си изкарват прехраната хората в Турсо? Защо замъкът е западнал толкова? Къде отиват, ако искат да си купят диван, да гледат някой филм, да хапнат китайска манджа, която да не е приготвена от шотландски готвач или да преживеят каквато и да било друго нещо извън скромния избор от удоволствия, предлагани на местна почва?

Така разбрах, че местната икономика се крепи на ядрения реактор в Доунрий, разположен малко по-надолу по пътя, че замъкът някога е бил прелестен, но ексцентричният му собственик е допуснал да се разнебити съвсем, че Инвърнес бе седалището на всички вълнуващи събития. Вероятно съм изглеждал поразен от този факт, тъй като той се усмихна и добави сухо: Е, там има „Маркс енд Спенсър“.

После ме изведе навън, настани ме на седалката на „Форд Тезауус“ (или нещо подобно: не ме бива много по имената на колите), набързо ме инструктира по отношение на всички движещи се лостове и копчета по таблото, а след това застана прав, а на лицето му се изписа нервна, застинала усмивка, докато аз включвах копчета, които преместваха облегалката на седалката назад, отваряха багажника и придвижваха чистачките със скоростта на мусон. А после, след една тревожна поредица от шумно сменяне на скорости и резки спирания, излетях от паркинга, оставяйки следи от гумите по едно ново шосе, щедро обсипано с бабуни и поех на път.

Няколко секунди по-късно, защото Турсо е действително миниатюрен град, вече се намирах на откритата магистрала и се носех с леко сърце към Джон О'… Троутс. Пейзажът бе безлюден и не се състоеше от нищо друго, освен хълмисти полета, покрити с избеляла от зимата трева, спускащи се към назъбения бряг на морето и закритите от омара оркнейски острови в подножието, но усещането за пространство бе опияняващо и за първи път от години се почувствах в сравнителна безопасност зад волана. Нямаше абсолютно нищо, в което да се блъсна.

Когато достигнете най-отдалечения край на Шотландия, наистина се оказвате на границата на една огромна пустош. В цял Кейтнес живеят само 27 000 души — население почти еднакво с това на градчета като Хейуърдс Хийт или Ийстли, но разположено върху територия по-голяма от тази на повечето английски графства. Повече от половината от жителите са съсредоточени в два града — Турсо и Уик и никаква част от тях не живеят в Джон О'… Троутс, тъй като Джон О'… Троутс е просто място, където спирате, за да си купите пощенски картички и сладолед.

Носи названието си от Ян де Груут, холандец, който ръководел фериботната връзка оттук до някъде другаде (ако е иман някакъв здрав разум, това би трябвало да е бил Амстердам) през петнадесети век. Явно вземал по четири монети за превоза и по тези места ще ви осведомят, че по-късно тази сума придобила названието един гроат, но уви това е само една жалка измислица. По-вероятно Груут е бил наречен така заради паричната единица, а не тя заради него. Абе, въобще на кой му пука?

Днес, Джон О'… Троутс се състои от автомобилен парк с голяма вместимост, малко пристанище, самотен бял хотел, две будки за сладолед и три-четири магазина, в които се продават пощенски картички, пуловери и видео касети на изпълнител на име Томи Скот. Мислех, че тук има и един прословут знак във формата на показалец, показващ разстоянието до Сидни и Лос Анджелис, но не можах да го открия: може би го прибират извън сезона, за да не би някой да го отнесе със себе си за спомен. Само един от магазините беше отворен. Влязох и останах учуден от факта, че вътре работят три госпожи на средна възраст, което ми се стори прекалено, имайки предвид факта, че аз бях единственият турист в радиус от 400 мили. Дамите бяха изключително весели и забавни и ме посрещнаха топло, говорейки ми на техния прекрасен акцент от шотландските планини — така клинично точен и все пак толкова мелодичен. Разгънах няколко пуловера, за да има какво да правят, след като си тръгна, гледах с отворена уста рекламната видео касетка с изпълненията на Томи Скот на оживени шотландски мелодийки по различни ветровити носове (нищо не казвам!), купих си няколко картички, изпих, помайвайки се наоколо, чаша кафе, побъбрих си с дамите за времето, след което излязох на ветровития паркинг и осъзнах, че съм изчерпал възможните развлечения, които можеше да ми предложи Джон О'… Троутс.

Размотах се около пристанището, застанах духайки в ръцете си от студ и надникнах през прозорците на малкия музей, който също беше затворен до пролетта, погледнах с възхищение изгледа отвъд устието на Пентланд до Строма и „Старецът от Хой“, а след това се върнах при колата. Вероятно това ви е вече известно, но Джон О'… Троутс всъщност не е най-северната точка на Шотландия. Тази чест се пада на място с име „Дънет Хед“, на пет-шест мили по-надолу по шосе с едно платно, така че се придвижих натам. Дънет Хед предлага на света дори и по-малко на брой забавления от Джон О'… Троутс, но там ще откриете един празен маяк, няколко грандиозни изгледа към морето, както и приятното усещане, че се намирате далеч от, където и да било.

Стоях на ветровитото възвишение, наблюдавайки изгледа доста време, в очакване в мен да се прокраднат някакви дълбоки чувства, тъй като това бе краят на моето пътешествие. Част от мен искаше да хвана ферибот за някой още по-отдалечен остров и да следвам разпръснатите скални отломки из морето чак до далечните Шетландски острови, но вече нямах време, а и нямаше особена нужда да го правя. Независимо от мрачното си и ветровито очарование, Шетланд щеше да се окаже просто още една част от Великобритания, със същите магазини, същите телевизионни програми, същите хора, облечени със същите жилетки от „Маркс енд Спенсър“. Това не ме потисна изобщо — по-скоро обратното, — но не изпитах никаква належаща нужда да го видя точно сега. Щеше да си бъде там и следващия път.

Трябваше да се отбия на още едно важно място с моя „Форд“. На шест-седем мили на юг от Турсо се намира селцето Халкърк, отдавна забравено в наши дни, но изключително, изключително непопулярно сред британските войници по време на Втората световна война, поради отдалечеността си откъдето и да било и прословутата недружелюбност на местните жители. Войниците пеели очарователна малка песничка, в която се казвало:

Тоя шибан град е шибан гъз.

Няма шибани трамваи, нито автобус.

Никой не ебава за шибня

в шибаната Халкъркня.

 

Няма шибан спорт, нито шибани игри

няма веселба, нито шибащи жени.

Даже имената си не дават

шибаните Халкъркци.

Мелодийката продължавала в същия нежен дух около още десет куплета. (В отговор на възможния въпрос, да, проверих и тази песен не е част от репертоара на Томи Скот). Така че сега отидох до Халкърк, движейки се по безлюдното В874. Е, в Халкърк нямаше нищо особено — само две улици насред пътя за никъде, една месарница, магазин за строителни материали, две кръчми, малка зарзаватчийница и кметство с армейски паметник отпред. Нямаше никакъв признак, че Халкърк някога е представлявал нещо повече от едно отегчително малко отклонение от заобикалящата го празнота, но на паметника бяха изписани имената на шестдесет и тримата, загинали в Първата световна война (девет на име Синклер и пет Съндърланд) и осемнайсетте във Втората световна война.

От покрайнините на селцето можеше да се види на цели мили разстояние през обраслите с трева равнини, но нямаше и следа от порутени войнишки бараки. Всъщност нямаше абсолютно никакъв знак, че тук някога е имало каквото и да било друго, освен обрасли с трева равнини. Влязох в зарзаватчийницата с намерение да поразпитам. Това беше най-странната зарзаватчийница, която съм виждал — голямо помещение, подобно на навес, осветено едвам-едвам, в което нямаше абсолютно нищо, освен два реда метални рафтове до вратата. Те също бяха празни, с изключение на няколко пакетчета това-онова. На касата имаше някакъв мъж и един старец пред мен, който купуваше нещо малко, така че ги разпитах за военния лагер.

— О, да — каза съдържателят. — Голям лагер за военнопленници. В края на войната тук имахме 14 000 немци. Ето тук има една книга, която съдържа всичко.

За мое огромно учудване, имайки предвид оскъдието, което цареше в магазина от гледна точка на стоки за продан, той наистина имаше купчина книги до касата с имена от сорта на „Кейтнес през войната“ или нещо подобно и ми подаде една от тях, за да я разгледам. Беше пълна с обичайните снимки на бомбардирани къщи и кръчми и на хора, почесващи се по главата, изпаднали във вцепенение или гледащи към фотоапарата с онези идиотски усмивки, които се появяват по лицата на хора в бедствени ситуации, сякаш си мислят: Е, поне ще ми отпечатат снимката в „Ивнинг Поуст“. Не видях никакви снимки на отегчени войници в Халкърк, а селцето въобще не беше споменато в индекса. Цената на книгата възлизаше на амбициозната сума от 15.95 лири.

— Чудесна книга — изрече поощрително съдържателят. — И на добра цена.

— През войната тук имахме четиринайсет хиляди немци — изрева глухият старец.

Не можех да се досетя за тактичен начин, по който да попитам относно лошата репутация на Халкърк.

— Обзалагам се, че на британските войници им е било доста самотно — предположих аз спекулативно.

— О не, не мисля така — не се съгласи съдържателят. — Турсо е малко по надолу по пътя, а разполагаме и с Уик, просто за разнообразие. Тогава имаше и танци — добави той донякъде двусмислено, после кимна към книгата в ръцете ми. — На добра цена е.

— Останало ли е нещо от старата база?

— Е, старите сгради, разбира се, ги няма, но ако излезете отзад — той посочи подходящия изход — все още може да видите основите. — Замлъкна за момент, след което заяви: — Та, ще купите ли книгата?

— Ами, може и да се върна да я взема — излъгах аз и му я подадох обратно.

— На добра цена е — изрече мъжът.

— Четиринадесет хиляди немци имаше — извика след мен старецът, когато си тръгнах.

Разгледах още веднъж околната местност пеша, а после се разкарах из нея с колата, но не видях никаква следа от военнопленнически лагер и постепенно осъзнах, че това едва ли е от значение, така че в края на краищата се върнах в Турсо и оставих колата в сервиза, за искрено учудване на дружелюбния мъж, тъй като беше едва два часа следобед.

— Сигурен ли сте, че не искате да отидете някъде другаде? — запита той. — Жалко е, защото сте наели колата за цял ден.

— Къде другаде бих могъл да отида? — попитах аз.

Той се замисли за момент.

— Ами, всъщност никъде — изглеждаше ми донякъде унил.

— Всичко е наред — казах аз. — Видях предостатъчно — и наистина го имах предвид, най-общо казано.